Илейн Кейн
Ариел (12)

Глава 12

Ариел преглътна сълзите си, обърна се и се втренчи в Кристофър. Безсилен гняв смени обидата и несигурността й отпреди няколко мига.

— Излиза, че няма да ми кажеш — поправи го тя с леден тон. — Очакваш просто да приема всичките ти измислици, които скалъпваш без най-малка следа от доказателство. Очакваш твърде много, милорд!

— Точно обратното, Ариел. Свикнах да не очаквам нищо друго от теб, освен да ми показваш острите си зъби и нокти.

След тези думи Кристофър рязко се обърна и закрачи към конете. Ариел седеше в изтънялата сянка със стиснати зъби. В гърлото й бе заседнала буца. Думите му я бяха наранили дълбоко. Подла ли беше, както той бе намекнал? Инстинктът й не желаеше да приеме неговата оценка. Ако тя не се защитаваше, кой би го сторил? Кристофър не й бе дал право на отговор. Тя наблюдаваше как той възсяда жребеца, който бе вързан зад каретата, и рязко нарежда на слугите да раздигнат пикника. Ариел стана и тръгна към лейди Ан. Държеше главата си изправена, въпреки че брадичката й още трепереше. Когато стигна до Ан Белмет, почувства, че може да говори, без думите й да засядат в гърлото.

— Каква красива местност, Ариел! — каза Ан деликатно, като избягваше да споменава името на Кристофър. — Сигурна съм, че ще ти бъде много трудно да заминеш.

Една след друга Ан и Ариел обгърнаха с поглед панорамата.

— Ще бъде много, много трудно.

През целия път назад към Ел Беди те пътуваха почти в пълно мълчание. Кристофър яздеше пред каретата, а лейди Ан изостави опитите си да заговори Ариел, която беше потънала в мислите си, въпреки че не бе имала намерение да се държи резервирано.

Когато кочияшът най-после дръпна юздите на впряга и спря пред входа на двореца, Ариел въздъхна с облекчение. Болеше я глава, чувстваше се нещастна и умираше от жега и жажда. Това, което най-много желаеше, бе да вземе една вана, която да измие всичките мисли от този катастрофален ден, и да започне свежа вечерта за празненството на Фантазията.

Но това не можа да стане. Ариел нямаше нито сили, нито воля да се съпротивлява, когато Кристофър й помогна да слезе от каретата. Тя позволи да й подаде ръка. След това се обърна, за да каже довиждане на лейди Ан.

— Много ти благодаря за приятния ден! — каза Ан, когато Ариел стъпи на земята.

— Опасявам се, че нищо не стана така, както бе предвидено.

— Глупости, мила моя! Пътуването беше прекрасно! Когато се завърна в Лондон, ще държа приятелките си с часове в напрежение от историите, които ми разказа. А в края на краищата какво повече може да се желае?

— Колко мило, че казвате това — отвърна Ариел. — Вие поне очаквате с нетърпение Фантазията.

— Ще се видим ли там?

Ариел замълча. Тя не беше мислила да седи с тях. Кармела очакваше, че двете ще бъдат заедно. Мисълта, че Кристофър ще седи до нея, когато тя ще ръкопляска на Язид и Сюлейман, никак не й се хареса.

— Страхувам се, че ще трябва да седна в шатрата, определена за харема. Но с вас ще бъдат Кристофър и лорд Белмет.

— Кристофър има други планове за тази вечер, но съм сигурна, че за Робърт и за мен ще се погрижат доста добре. Султанът се е постарал да бъде задоволен всеки наш каприз досега и не се съмнявам, че и тази вечер ще бъде така. Моля те, не се безпокой за мен, скъпа — продължи Ан с разбираща усмивка. — Ти би трябвало да си с приятелките си тази вечер.

— Ще намина по време на турнира — обеща Ариел. — Тогава ще мога да ви разкажа историята на Фантазията.

— Чудесно! — съгласи се Ан.

Ариел се обърна към Кристофър.

— Благодаря, че ни придружихте, Ваша милост — каза тя, като с всички сили се стараеше да му покаже, че може да бъде и мила. — Надявам се, че делата, каквито и да са те, които ти пречат да присъстваш на Фантазията, ще ти донесат полза.

— Благодаря — отвърна той и едва забележима усмивка пробягна по устните му. — Може би ще ме видиш тази вечер. Все още не съм сигурен къде ще ме отведат делата ми. Може ли да те изпратя до стаята ти?

— Не, благодаря. Зиад е тук.

— Разбира се — сухо отвърна Кристофър.

Ариел тъкмо се канеше да тръгне, когато нечий четвърти глас се присъедини към групата.

— О, каква мила сцена! Очарователно. Нали така бихте се изразили вие, англичаните?

Възседнал Сироко, който нетърпеливо потрепваше по пътеката от мраморни камъчета, Язид отметна глава назад и се засмя — хладен и язвителен смях, от който по гърба на Ариел пробягнаха тръпки. Лейди Ан приклекна в поклон, когато Язид, преметна крак над главата на Сироко и скочи на земята, използвайки гърба на един роб като столче за слизане. Бе облечен със златен жакет до коленете и с черни, бухнали шалвари, които подхождаха на обсипания със скъпоценни камъни тюрбан, който носеше на главата. Той подаде камшика си на един друг роб и се запъти към тях. Застанала зад Ан, Ариел успя да види как Кристофър удостои принца с едва забележимо кимване, а лицето му не изразяваше никакви чувства. Въздухът пропукваше от заряда враждебност между двамата мъже.

— Един момент — каза Язид, като бавно обикаляше около Ариел. — Помислих си, че виждам от каретата на баща ми да слиза привидение. Като че ли Каролин се е върнала от оня свят.

Ариел усети, че той спря зад гърба й, долавяйки топлия му дъх да преминава по врата й.

— Но, разбира се, това си ти, сладка Ариел. Истинско копие на майка си. Приликата е удивителна.

Ариел стоеше напълно неподвижно.

— Благодаря, Язид.

— Каролин имаше хипнотизираща красота. Сила, която можеше да накара един мъж да изтръпне от желание. Ти имаш ли такава сила, сладка Ариел?

Това бе съвсем тих шепот в ухото й, но думите му я стреснаха и надигнаха вледеняващ ужас дълбоко вътре в стомаха й.

— Не разбирам за какво говориш, Язид — отвърна Ариел, като се стараеше гласът й да звучи весело. — Но точно сега се съмнявам, че мога да накарам някого да изтръпне от друго, освен от много мръсния ми вид. Тъкмо се сбогувах с лейди Ан, за да може тя да се оттегли и да си почине преди Фантазията.

— Тогава ще те изпратя до покоите ти.

Той се обърна и влезе в двореца, без да удостои с вниманието си нито Ан, нито Кристофър. Ариел се отказа да му отвърне с думите, които бе намислила. Не й оставаше нищо друго, освен да забърза след него. Тя още не го бе настигнала, когато той прекоси дългия коридор.

— Язид — извика тя, — моля те, изчакай ме. Не мога да вървя толкова бързо с тези тежки поли.

Сам в коридора на крилото на султана, Язид се обърна към нея толкова рязко, че тя се блъсна в него. Преди да разбере какво става, ръката му се стрелна към нея и той я издърпа в мастиления мрак на една ниша толкова грубо, че главата й отхвръкна назад сякаш шибната с камшик. Той свали от главата й сламената й шапка заедно с един кичур коса. Пръстите му болезнено се забиваха в ръката й, докато я теглеше към себе си, размахвайки сламената шапка пред лицето й.

— Никога! Да не съм те видял никога повече да носиш такъв тоалет! Ти оскверняваш дори почвата под краката си. Мислех, че не желаеш брак с нечестивата свиня. Сигурно съм сгрешил. Сигурно, сладка Ариел, ти започваш да обичаш християнската змия.

— Не! Заклевам се, Язид — гласът на Ариел прозвуча остър и истеричен в собствените й уши и поемайки си рязко въздух, тя направи опит да заговори по-спокойно. — Обещах да заведа лейди Ан на соука, това е всичко. Не знаех, че Кристофър… лорд Стонтън ще се присъедини към нас. Но след като разбрах, че е решил да дойде, помислих, че мога да ти бъда полезна, ако го задържа далеч от двореца през деня. Мислех, че ще разполагаш с повече време, за да говориш с баща си и да сложиш край на тази лоша игра.

Язид я изгледа свирепо с присвитите си бледозелени очи.

— Така. Ти си се опитвала да ми помогнеш. Колко мъдро, Ариел! Каква загриженост! Аз обаче не се нуждая от помощта ти. Или си забравила, че ти бе онази, която дойде да търси помощ?

— Разбира се, че не съм — Ариел сви вежди. — Ти си единствената ми надежда, Язид. Всички други мислят, че брачният избор е чудесен. Бъдещето ми е в твоите ръце. Зная, че няма да ме изоставиш.

Очите на принца блеснаха от задоволство.

— Така е. Бъдещето ти наистина е в моите ръце.

Ариел трябваше да устои на желанието си да се изтръгне от него, когато той прокара плаща си по бузата й, като я галеше сякаш бе котка.

— Язид — каза тя с отпаднал глас, — аз съм много, много благодарна за помощта ти. Но съм изморена. Имаш право. Тези дрехи не ми отиват. Искам да се преоблека и да се приготвя за Фантазията. Моля те!

Лицето му възвърна усмихнатото си изражение.

— Жената прави това, което един мъж желае, а не това, което тя желае.

— Ще яздиш ли тази вечер? — попита Ариел бързо, като знаеше, че единственият начин да изглади противоречието между тях бе да избегне да говори за това.

— Аз ще водя атаката.

— Тогава би искал да съм там, за да стана свидетелка на твоята слава.

Язид я изгледа свирепо, преди да я отблъсне от себе си сякаш бе прокажена.

— Върви!

Докато отиваше към покоите си, Ариел изпита задоволство, че се е измъкнала от Язид. Настроението му беше толкова променливо. В един момент бе рязък и надменен, в следващия като че ли искаше да я прегърне и да я гали като любимо животно. Ариел ставаше все по-предпазлива спрямо Язид. Ако имаше някой друг, който би й помогнал, тя с радост би освободила принца от клетвата му за помощ. Но той бе единственият човек, който беше против брака между Кристофър и нея. И тя имаше нужда от помощта му. Когато стигна стаята си, Ариел с благодарност се остави в ръцете на Чедила.

На старата бавачка й трябваше само един поглед към напрегнатото лице на повереницата си и към смачканата шапка на лейди Ан, за да разпрати слугите във всички посоки. Не след дълго Ариел потопи тялото си в благоуханната вана. Отпуснала глава на ленената кърпа, тя се взираше в хилядите малки огледалца, вградени в сводестия таван на банята. Мъждукащите свещи, пръснати по пода, изпълваха купола на свода с множество малки светлинки подобно на звездното небе, което обвиваше мароканските нощи. Тя се надяваше, че тази нощ ще е такава — идеална за предизвикващата толкова вълнение грандиозност на Фантазията. Изпита съжаление, че Кристофър няма да е там. Неговата подигравка относно многото жени, за които се женеха мароканците, бе постигнала целта си. Бракът с мъж, който имаше рояк от жени и държанки, не беше представата й за живота, който желаеше. Тя все още се придържаше към майчиното описание за любовта, надявайки се, че един ден ще намери мъж, който желае само нея. Мъж, който да я обича, да не вижда другите жени и който да дели живота и любовта си само с нея. Сигурно съществуваше такъв мъж, който да я чака някъде по безкрайните простори на нейната втора родина. Само ако Кристофър би могъл да види Фантазията, тя би му обяснила толкова много, мислеше си Ариел, докато се сушеше с хавлията. Той би разбрал защо сърцето й е толкова безвъзвратно обвързано с тази земя. Би станал свидетел на гордостта на берберите и арабите, на любовта им към земята. Как би могла Англия или която и да е друга страна да се сравнява със смразяващото величие на Магреб, когато небето е обагрено в аметист и бордо от умиращото слънце, а червената земя кънти от хиляди копита. Това бе Фантазията, живецът на мароканската душа.

Намятайки обикновен кафтан, Ариел мина в спалнята си и се остави на грижите на Чедила и Рима. Тази нощ щеше да бъде чудесна. Истинска арабска нощ.

 

Ариел се отправи към другия край на шатрата на харема. Тази задача не бе така лесно изпълнима, както бе предполагала. Накъдето и да погледнеше, жени, облечени в пъстроцветни одежди и богато избродирани елеци развълнувано бъбреха в огромната шатра, разхождаха се по проснатите един до друг персийски килими, които покриваха голата земя, като преминаваха от една група приятели към друга. Навсякъде те наблюдаваха очи. Ревниви очи, бдящи очи, преценяващи очи — очи, които решаваха загадката коя ще бъде следващата, която султанът ще повика, коя би могла да стане фаворитка и да подрони шансовете на всички останали.

Кармела, чиито тъмнокафяви очи бяха изрисувани със същия черен въглен, с който бяха гримирани очите на Ариел, се сви между две чернокожи робини и махна с ръка, като се опита да привлече вниманието й, но Ариел не я видя и се отправи в друга посока. Проклинайки, Кармела се шмугна през средата на една групичка и протегна ръка, за да хване ръката на приятелката си. Допирът на дългите и хладни пръсти, които се обвиха около талията на Ариел, я накара да подскочи. Андалуската поклати глава.

— Неспокойна си като ранен чакал, който току-що е подушил лъв.

— Всеки би подскочил, ако го сграбчат така в тази тълпа. Къде е Райзули?

Кармела кимна с глава в посоката, в която отиваше Ариел.

— Щеше да се блъснеш в него.

Ариел въздъхна:

— Може да мина и без това тази вечер.

Кармела се изкиска с дълбок, гърлен смях и обви раменете на Ариел.

— Сплетните са солта на живота. Без тях ежедневието ни щеше да е толкова скучно. Циганите мразят и отмъщават така, както ти никога не би могла да си представиш. Кръвожадно преследване и мъст, които продължават поколения наред. Понякога те вече дори не могат да си спомнят за какво са започнали да се бият. Чест… — тя сви рамене и махна с ръка. — Докато желанието да се биеш и победиш кипи в циганската кръв, единствено то е важно. Ако то някога умре, тогава и моята раса ще умре. Забрави Райзули, тук той не може нищо да ти направи. Хайде да си намерим места за Фантазията. Искам да виждам всеки мъж, който язди тази вечер. Толкова рядко виждам мъже напоследък — добави тя приглушено.

— Кармела — тросна се нетърпеливо Ариел, — животът е нещо повече от хубави мъже с яки мускули и добре развити тела. Мисля, че султанът… — Ариел погледна Кармела. — Какво?

Кармела не отговори нищо. Само кимна с глава, като гледаше някъде над лявото рамо на Ариел. Ариел се обърна.

— Райзули!

— Лейди Ариел! — каза той и се поклони. Върху лицето му бе изписано подчинение, но и твърдост. Когато говореше, дългите му увиснали мустаци едва-едва се движеха, а широката му, намазана с масло гръд приличаше на желязна стена, която се извисяваше пред Ариел. Огромната му ръка, хванала дръжката на ятагана, беше като зловещо предупреждение, изтрило за миг всички разумни мисли от главата й.

— Пред палатката ви чака пратеник. Казва, че трябва да говори с вас.

Измина минута, преди Ариел да успее да отговори.

— Зиад ли е?

— Не — отговори той и сви презрително дебелите си устни. — Този човек носи печат.

Объркана, но заинтригувана от последната забележка на Райзули, Ариел погледна Кармела, която с едва забележимо кимване й показа, че разбира. Ариел последва Райзули до входа на шатрата.

Пратеник, носещ печат, можеше да идва само от султана или от някой от принцовете. Тя закрепи воала на лицето си и излезе от шатрата. Чергилото падна зад нея и за миг тя си помисли, че е сама в празното пространство, което разделяше шатрата на харема от тази на султана. Тогава някакво движение в сянката привлече вниманието й.

Един мъж, облечен в черна джелаба и с тюрбан на главата, се появи между двете шатри.

— Я хагга… — той се поклони, след като изрече на арабски думата „жена“. — Елате — той направи жест с ръка и й посочи да върви пред него по тесния проход между шатрите.

Ариел не се помръдна от мястото си и той отново посочи напред.

— Елате — повтори той и този път в гласа му прозвуча нотка на нетърпение.

— Чий печат носите?

Мъжът измъкна дълга черна връв от пазвата на джелабата си. На края й висеше малка платнена торбичка с амулети. Всички мароканци носеха такива торбички. Самата Ариел никога не сваляше от врата си своята.

На връвта до амулетите бе завързан печатът на Язид, знак, че това е един от слугите му, макар Ариел да бе сигурна, че никога преди това не беше виждала този човек. Лицето му беше плоско и равно, а кожата му имаше жълтеникав оттенък, лишен както от топлия маслинен цвят на арабските родове, така и от светлия тен на берберите. Очите му бяха малки, почти като цепнатини, без забележими клепачи, а неравната му брада не бе подрязвана доста отдавна.

— Сега елате — повтори той, като скри амулетите и печата в пазвата си.

Ариел тръгна с нежелание по тесния проход. Пратеникът вървеше зад нея и когато стигнаха до края на разклонението между шатрите, ръката му се стрелна и я спря.

— Какво…

Той сложи пръст върху устните си и мина пред нея.

След като се огледа във всички посоки, той се дръпна настрана и й направи знак да продължи. Когато стигнаха до втората група шатри, Ариел навлезе в друго разклонение. Там я чакаше Язид, който нетърпеливо шибаше ботушите си с камшик.

— Ти не си нищо повече от един охлюв — удари с камшика той облечения в черно слуга.

— Простете, велики сине на нашия султан, потомък на Аллах. Жената нямаше да дойде, ако не беше видяла великия печат.

— Застани на пост и не разрешавай на никого да приближава.

Пратеникът се поклони и се отдалечи, като държеше умолително ръце притиснати към носа си.

Язид се обърна към Ариел. Погледът му пробягна по белите копринени шалвари и богато избродираната й туника. Устните му се извиха в усмивка.

— Ах, Ариел! Ти, сладка хапка удоволствие, устата ми се навлажнява само като те видя. Харесва ми, че тази вечер си положила толкова грижи за себе си. Това показва, че ме почиташ. Ще поведа първата атака с твоето име на уста.

— Благодаря за честта, Язид.

Усмивката му стана още по-широка.

— Това е хубаво.

— Защо поиска да ме видиш?

Язид скъси разстоянието помежду им, взе ръката й в своята и я притегли към себе си.

— Тази вечер аз ще отменя женитбата ти, сладка Ариел. Още не е станало, но ще стане. Още преди да се обадят първите гълъби ти ще бъдеш освободена от годежа си. Исках да знаеш това, за да бъде удоволствието ти от Фантазията още по-силно, така както опиумът усилва насладата от света на Аллах.

Ариел стоеше напрегнато до гърдите на Язид. Ръката му се движеше нагоре-надолу по гърба й и я галеше по съвсем неприличен начин, но като си спомни гнева му отпреди няколко часа, тя не посмя да се противи.

— Какво ще направиш, Язид?

— Това не е твоя грижа. Това, което само трябва да знаеш, е, че както ти се заклех, ти ще бъдеш освободена от женитбата ти с неверника.

— Мула — прошепна настоятелно слугата, застанал със сведени очи зад Язид. — Моля за извинение, но слънцето залязва. Трябва да дойдете.

— Върви! — нареди Язид, гневно забивайки пръсти в плътта на Ариел. — Фантазията ме чака.

Той се обърна отново към Ариел. Очите му бяха изпълнени с напрежение, когато сведе поглед към нея и повдигна воала й.

— Трябва да вървя. Но ще тръгна, за да поведа атаката, посветена на теб, подкрепен от твоята целувка.

Ариел сви устни и се повдигна на пръсти с намерението да го целуне сестрински по бузата. Вместо това Язид обърна лице и притисна устните си към нейните. Целувката му беше силна и желаеща. Той разтвори устните й и вмъкна дебелия си език в устата й спускайки ръце по хълбоците й. Повдигна я от земята и притегли устните й към своите, като издаде гърлен стон. Ариел с всичка сила се отблъскваше от гърдите му, съпротивлявайки се на езика му, когато той се плъзна в устата й, и с отчаяние се опитваше да се отскубне от ужасяващата близост с притискащото се през дрехите й тяло. Ръцете му я бяха хванали като с железни окови и в този момент, също така рязко, както бе натрапил интимността си, той я пусна. Тя стъпи на земята и за малко не падна. Коленете й не я държаха. Лицето на Язид беше зачервено, а очите му светеха с маниакален блясък.

— Тази нощ ще видиш могъществото на Мохамед Ел Язид. Тази нощ, сладка Ариел, аз ще те освободя.

Без да каже нито дума повече, той тръгна с развяваща се зад гърба му алена наметка. Миг по-късно Ариел чу пронизителното цвилене на Сироко и тропота от копитата на младия жребец, докато Язид галопираше към предната линия на Фантазията.

От минаретата на Мекнес зовяха вярващите към молитва, докато въздухът не закънтя от гласове. Цялото тяло на Ариел трепереше. Думите на Язид я изпълниха със страх, а би трябвало да й донесат радост. Коленичила в прахта, тя се обърна на запад и сведе чело към мръсната земя.

— Аллах — молеше се тя, — помогни ми. Язид е мой съюзник, а ме плаши. Кристофър е мой враг, а ме привлича. Помогни ми, моля те!

Ариел седна, в ъгълчетата на очите й заплашително се показаха сълзи. Тя се опита да прогони страховете си. Фантазията бе подтикнала Язид да се държи така ужасно с нея. Язид бе воин по душа и възбудата от Фантазията течеше с кръвта му тази нощ. Той беше обзет от очакване. Това бе предизвикало интимността на целувката му. Тя щеше да я прогони от мислите си, да забрави това, което се случи между тях тази вечер. Вместо да се страхува, тя трябваше да е благодарна. След тази нощ тя нямаше защо повече да се тревожи как да се освободи от годежа си. За това се бе молила. Но ако това е вярно, питаше се Ариел, коленичила в прахта, защо душата й бе така дълбоко смразена?