Илейн Кейн
Ариел (19)

Глава 19

Когато пред тях се показа лагерът на Язид, Ариел се бе изтощила до вцепеняване. Не беше вечеряла и през по-голямата част от нощта умираше от глад. Сега обаче бе толкова уморена, че нямаше никакъв апетит. Тя спря коня си и се загледа как първите лъчи слънчева светлина се процеждат иззад върховете на Средния Атлас. „Колко ли бе часът?“ — се запита тя. Покрит все още от сянката на планините, лагерът спеше. Дойде й наум, че Сюлейман сигурно е разбрал погрешно Язид. Ако възнамеряваше да нападне днес, щеше да държи войниците на крак и заети с приготовленията си, Ариел разтърси силно глава, за да пропъди сънливостта, но ефектът бе само временен и хипнотичната летаргия отново запълзя по съзнанието й. Смушка оседлания си кон да върви напред и последва жълтокожия пратеник на Язид надолу по виещия се път до лагера.

— Влезе тук. — Пратеникът спря коня си и кимна към палатката пред тях. — Аз кажа на великия мула, че пристигнала.

Ариел кимна. Тя се молеше Язид да има предвидливостта да я остави да почине, преди да поиска да я види. Не би могла да обясни теориите на Кристофър в това състояние, в което се намираше сега, а и щом не предстоеше нападение, нямаше нужда да го тревожи с информацията си. Няколко часа почивка щяха да й дойдат много добре. Ариел слезе от кобилата, която пратеникът бе довел за нея, завърза я към подпората на палатката и се шмугна вътре. В същия момент един евнух изпълзя изпод одеялото си и падна на колене пред нея.

— Любима господарке — започна той с напевно сопрано. — Очаквах вашето пристигане. Не мислете, че спях, не, аз бдях, както ми нареди моят господар, великият принц на нашия султан. Кажете ми какво мога да направя, за да облекча неприятностите от голямото пътуване, което сте осъществила? Аз съм на вашите услуги във всяко отношение. Заповядайте, и ще бъде изпълнено.

Ариел се усмихна уморено на темпераментното му приветствие.

— Точно сега искам една възглавница, на която да положа глава. След като почина малко, ще помислим за баня, ако такава може да се намери тук, и за малко освежаване. Но засега стига едно легло.

— Това ли е всичко, което желаете? Как мога да ви служа, когато не искате нищо от мен? Едно легло, това е нищо.

— Но това е всичко, което искам — повтори Ариел. — Ако намираш, че това е твърде проста молба, мога да помоля принца да ме снабди с едно легло.

— Не, не! — възкликна евнухът и заведе Ариел до повдигнатото легло, покрито с леопардови кожи и красиво избродирани берберски вълнени одеяла. — Не е нужно да притесняваме могъщия принц. Ето тук имам точно такова легло, каквото желаете. Направил съм го от най-фините одеяла в страната и добавих мека кожа от дива котка. Виждате ли, любима господарке — добре ви служа.

— Виждам — каза Ариел с усмивка. — Сега ще си почина. Когато се събудя след няколко часа, можем да обсъдим останалите неща, които споменах. — Евнухът хукна да й отметне завивките, преди да го е направила сама. Тя седна с благодарност на леглото и се наведе да издърпа ботушите си, но женственият роб отмести ръцете й с претенциозен жест и се зае сам с това. Ариел не изрази никакъв протест. Тя едва имаше сили да вдигне крака върху леглото и да свие ръка под главата си, преди да потъне в дълбок сън от изтощение.

Събуди се внезапно. Точно зад стената на палатката двама мъже се караха високо на диалект, непознат за нея. За миг Ариел си помисли, че се намира отново на Фантазията, криеща се от бухарците сред мъртъвците.

— А-а, вие се събудихте, любима господарке.

Ариел се надигна, отхвърли завивките настрана и погледна към евнуха.

— Колко е часът? — попита тя, след като се ориентира.

— Такива прости удоволствия искате от мен, когато съм обучен да изпълнявам най-трудните желания. — Ариел му хвърли многозначителен поглед. — Минава пладне. След четири часа слънцето ще залезе.

— Спала съм цял ден! — ахна тя.

— Така е. Но не се тревожете, любима господарке. Мохамед Ел Язид, великият емир, син на нашия султан Мохамед, носещ кръвта на пророка Мохамед, изпрати съобщение, че трябва да се присъедините към него за вечеря.

Ариел се успокои, облекчена, че Язид не я бе чакал, нито пък, както изглеждаше, бе повел войските си да разгроми бухарците.

— Банята?

Евнухът широко се усмихна, показвайки уста, пълна със златни коронки, които пасваха идеално на облеклото и украшенията му.

— Всичко е готово, любима господарке. — С едно плясване с ръце той въведе цяла колона роби в центъра на палатката, където те поставиха медна вана и я напълниха — мях след мях — с вода, от която се вдигаше пара. Друг един роб носеше голям махагонов сандък с безброй масла и есенции. Евнухът направи внимателно и обмислено избора на всяко масло, като че ли светът се въртеше около водата за нейната баня. — Розово масло, за да ароматизира златната ви кожа — припяваше той, докато палатката се изпълваше със силно благоухание. — Масла от бадем и лешник, за да я омекотят.

Ариел се облегна назад върху възглавницата си и изпита удоволствие от мисълта за това, че любезничат с нея толкова екстравагантно. Когато най-сетне евнухът бе удовлетворен от подготовката на банята, той отпрати робите. Ариел слезе от леглото и остави мръсните си дрехи да паднат върху килима. Толкова бе свикнала с евнусите в баните на харема, че дори не се замисли, когато се съблече гола пред този. Водата беше гореща, тя се плъзна в нея и изпусна дълга доволна въздишка, когато горещината я обгърна. Обикновено наситената с миризма на роза пара бе твърде тежка за вкуса й, но днес тя бе опияняваща.

— Как се казваш? — попита Ариел, когато евнухът й подаде сладко ухаещия сапун.

— Името ми е Ахмед, о, любима. И съм тук, за да превърна всеки ваш миг в наслада.

— Къде е успял да те намери Язид?

— Аз съм от собствения харем на принца, господарке. Аз съм съкровището на неговите съпруги и любовници. Подготвям ги за техните часове с принца, точно както подготвям вас сега.

Ариел затвори очи и се остави банята да я подмлади.

— Да ви измия ли?

— Не, благодаря ти, Ахмед. Кажи ми нещо — обърна се тя към него, като отвори очи и започна да сапунисва единия си крак. — Да си чул случайно разговорите на хората на принца? Знаеш ли кога възнамеряват да нападнат бухарците?

— Не зная нищо по този въпрос — отговори безгрижно Ахмед. — Моята работа е свързана с жените на принца. Разбирам единствено от земните удоволствия. Не зная нищо за войните.

— Разбирам — каза Ариел разочарована. Не искаше да е напълно несведуща, когато се срещне с Язид, и се надяваше да събере малко информация от евнуха. Изглежда, единствената грижа на Ахмед бе да направи така, че тя да ухае на хубаво за вечерята си с Язид.

— Може ли да ви предложа една смокиня, о, любима? — попита Ахмед и подаде поднос с изобилие от изстудени плодове и сладкиши.

Ариел въздъхна от удоволствие, защото осъзна, че е изминал повече от един ден, откакто яде за последен път. Като се поддаде на решителността му да задоволи всяка нейна потребност, тя грабна смокинята от пръстите на Ахмед. Може би, помисли си тя, нямаше да бъде чак толкова лошо, ако не знаеше абсолютно всичко, което можеше да се знае, преди да се срещне с Язид.

Когато настъпи определеното за срещата с Язид време, Ариел надяна задължителния бурнус, който я покри от главата до петите и напълно промени облеклото, което Ахмед бе избрал за нея. Плосколикият пратеник пристигна, за да я придружи през лагера. Докато вървеше след него, Ариел се опитваше да се огледа дискретно наоколо. Имаше много повече мъже, отколкото си бе представяла, че ще намери. Тя бе очаквала стотици, а тук бяха хиляди, съдейки по това, което виждаше. Трудно й бе да гледа, защото през цялото време трябваше да върви със сведен поглед, и успяваше да хвърля погледи крадешком, докато пресичаха откритото пространство; но й направи впечатление, че нещо не е наред — нещо, което тя не можа да определи точно до мига, в който се спряха пред палатката на Язид.

— Тисбахи, я хагга — каза пратеникът, пожелавайки й лека нощ на своя странно акцентиран арабски. В Ел Беди имаше роби, доведени от цял свят, но нямаше такъв като този кръглолик, жълтокож мъж. Дори и след съвместното им пътуване тя не започна да го харесва повече, отколкото след първата им среща. Той бе хладен, всяко негово движение бе пресметнато. И въпреки това бе сигурна, че е мъж, който никога нямаше да действа самостоятелно. Мъж, който успяваше в живота само чрез господаря си.

На входа на палатката на Язид стояха двама стражи, които се поклониха, когато мина покрай тях. Макар че нейната палатка бе разкошна, в сравнение с тази тя изглеждаше като конюшня. Не очакваше по-малко от Язид; в края на краищата той бе принц. Но като имаше предвид колко поданици на султана умираха в битките, както и сериозността на мисията, с която се бе заел Язид, тя бе малко изненадана от великолепието на обстановката. Килимите бяха префинени и в огромно количество, гоблените по стените — големи и пъстроцветни. Имаше дори кристален полилей, чиито свещи хвърляха мека светлина в центъра на палатката. По средата, срещу задната стена, бе поставено огромно легло, осеяно с възглавници. На стената висеше величествена лъвска кожа. До крака на леглото бе поставена ниска масичка, но никъде не можеше да види принца.

— Язид? — прошепна тя.

— Бурнусът не ти прави чест, сладка Ариел. Свали го и ми позволи да те видя. — Ариел тръгна напред, като се взираше в ъгъла, откъдето бе дошъл гласът му. — Не! — Командата я спря на място. — Стой там, за да мога да те виждам.

— Язид — каза несигурно Ариел. — Позволи ми да те поздравя. Изминах дълъг път.

— Ще има много часове за поздрави. Сега направи каквото те помолих и махни своето покривало. — Ариел стеснително откопча булото и свали качулката. — Косата ти блести като мед и подправки — прошепна той от сянката.

Остър сладък дим от наргиле се носеше от ъгъла. Ариел се поколеба.

— Язид…

— Ставам нетърпелив. — В гласа му прозвуча гняв, когато я прекъсна. Ариел пое дълбоко дъх и направи каквото искаше той. Важно бе да му каже за пашата, напомни си тя. Нямаше никакво значение, че искаше да я види. Може би наргилето действаше по този начин на хората. Изпълваше ги с летаргия и странни желания. Тя вдигна захвърления бурнус и го разпъна пред себе си, като се чувстваше неудобно в облеклото, в което я бе облякъл Ахмед.

В мрака Язид щракна с пръсти. Черната роба внезапно бе издърпана от ръцете й от един страж, когото не бе забелязала преди. Ариел подскочи. След това стисна зъби, остави ръцете си да паднат отстрани и гордо вирна брадичка. Тя се концентрира върху царствената лъвска глава и зиналата уста с оголени зъби върху стената.

За миг Язид не каза нищо. Тя усещаше вторачения в нея поглед и кожата й настръхна от унижението, на което бе подложена. Но нямаше да преклони глава. Бе дошла по заповед на Язид, нарушавайки обещанието си към Кристофър. Би понесла тази обида в името на живота на онези, които можеха да бъдат спасени, в името на успеха на султана против бухарците.

— Така е по-добре — най-сетне каза Язид с нисък глас, останал почти без дъх.

„Кеф!“ — помисли си тя, като приписа държането му на опиума.

Язид излезе от сянката и бавно се насочи към нея. Бе облечен в дълга дреха, богато избродирана с метални нишки и подходящи чехли. Не носеше тюрбан, тъмната му коса бе добре оформена, а мустаците му бяха подрязани над тънката усмивчица. Той се въртеше пред нея, а погледът му бе насочен едновременно навсякъде върху тялото й.

— Оставете ни — каза той и робът, който бе взел бурнуса, се измъкна бързо по петите на друг един безличен слуга, който се показа от сянката.

— Несравнима си — каза той и протегна ръка да докосне тъмноцветния й шал. Пристъпи по-близо и вдъхна розовата есенция, която Ахмед бе сложил върху китките и деколтето й. С една ръка той дръпна диплите от раменете й и отдолу се разкри късият сребърен елек, която едва покриваше гърдите й.

Въпреки топлината в палатката Ариел усети, че я полазват тръпки по голия корем. Сребърният, покрит с диаманти пояс около бедрата й бе студен и тежък, и тя прокле наум Ахмед за това, че я убеди да сложи това снаряжение. В този момент би дала всичко, за да бъде увита в своята джелаба.

— Язид — каза тя, като още веднъж се опита да прекрати неговото обстойно проучване. — За да ме душиш цяла нощ ли съм тук, или имаш някаква друга причина, поради която изпрати да ме повикат?

Язид се дръпна назад, а очите му засвяткаха гневно като на опасен пустинен звяр, когато хвърли поглед към нея.

— Нося ти новини за бунта. Сюлейман изпрати пратеник тази сутрин — излъга тя. — Вероятно той е на няколко часа път от твоя лагер, докато аз вече съм тук. Не искаш ли да ги чуеш?

Очите на Язид пробягнаха още веднъж по нея и той се оттегли назад в тъмнината миг преди да отговори.

— Значи имаш новини. Разбира се, че имаш. Ти знаеш толкова много, малка Ариел. Винаги в краката на баща ми, винаги слушаща, винаги наблюдаваща с тези невинни очи. Винаги тиха и покорна, докато чуеш всяка дума. И после просто се измъкваш като малък заек. — Той потъна в купа възглавници и махна с ръка. — Ела и седни до мен, сладка Ариел. Кажи ми какво знаеш.

През нея премина вълна на облекчение. Най-лошото бе отминало. Времето на Язид да я унижава бе свършило; сега можеха да се захванат с по-важните въпроси. Колкото по-дълго стоеше тук, толкова по-нетърпеливо искаше да приключи с Язид и да тръгне назад към Казбах. Имаше толкова много да обяснява на Кристофър, когато се върне, и да се извинява. Тя се настани върху една възглавница срещу Язид и се опита да се усмихне.

— Кристофър и аз пристигнахме в крепостта късно снощи.

— Мислиш ли, че не знам това? Зная всичко — похвали се той. — В палата не се случва нищо, което да не знам и за което да не дам позволението си.

— Сюлейман ни съобщи за твоя план да сразиш бухарците тук, в предпланините — продължи тя, без да обръща внимание на неговия коментар. — Кристофър прецени, че ако пашата на Фез се присъедини към бунтовниците, ти и твоите войски може да се окажете в опасност.

— Това ли каза английският херцог? Че може да се окажа в опасност? — Язид отметна глава назад и се разсмя. — Той е по-голям глупак, отколкото си мислех.

— Не каза точно това — поправи се Ариел. — Каза, че бухарците са устроили лагера си наблизо. Аз бях тази, която помислих, че може би те застрашава опасност.

Язид присви очи.

— Следователно той е съмнителен, този неверник!

— Смята, че пашата може да се е съюзил с бухарците.

Язид се отпусна върху възглавниците и се усмихна злобно. Плесна с ръце и двамата роби се появиха отново с чая и първото блюдо от вечерята им. Единият от робите пристъпи към Язид и му поднесе малка златна купа. Язид бръкна с малка лъжичка в белия прашец и поръси с него своето табуле. Той погледна нагоре и Ариел поклати глава в знак на отказ. Язид сви рамене:

— Както искаш. Подсилва усещанията. Храната ще бъде по-хубава от всичко, което някога си вкусвала, както и това, което ще изживееш чрез кефа.

Ариел отново отказа и се концентрира върху вечерята. С всяка хапка той ставаше все по-съсредоточен, като въртеше храната в устата си, сякаш всеки път усещаше нов вкус. Вечерята продължи в мълчание. Накрая бяха сервирани сладкишите и плодовете заедно с още чай и Ариел реши да засегне въпроса за своята женитба.

— Язид — започна бавно тя. — Когато твоят пратеник дойде при мен, мислех, че може би си направил нещо за женитбата ми с Кристофър.

Язид се усмихна.

— Да.

Ариел затвори очи, като почувства, че я изпълва мъка. Само няколко дни преди това щеше да бъде изпълнена с радост при тези думи. Това бе искала, за това се бе молила. Но сега вече не беше така. Няколкото дни, прекарани с Кристофър, бяха променили всичко. Грешката й бе, че не бе разбрала колко изцяло я бе променило това. Престоят й в лагера я накара сякаш за първи път да разбере всичко, което Кристофър се бе опитвал да й каже. Тя не искаше да върви със сведена глава, скрита зад бурнуса, навсякъде, където отиде. Нито пък желаеше да бъде обект на възхищение, както бе тази вечер. Нещо за зяпане и подмазване. Нещо, с което човек да се хвали, а при най-малката прищявка да се отпраща. Искаше да се отнасят с нея като с личност, като с човек, който притежава разум.

За няколко дни свикна да бъде с Кристофър, със сърдечното им приятелство, смеха, дори и споровете. Искаше да види обществото в Англия, което той описваше, и въпреки че малко се страхуваше от това да отиде толкова далеч от дома си и да бъде сред хора, които можеха да я преценят неправилно, тя знаеше, че Кристофър я обича. С него тя щеше да има сигурен пристан, където и да избяга. Сега всичко, което искаше, бе да каже на Язид, че вече не се нуждае от неговата помощ, и да се върне при Кристофър.

— Язид, благодаря ти за това, което направи за мен, но аз реших, че най-добре за всички е да се омъжа за Кристофър.

Ръката на Язид подскочи във въздуха и той скръцна със зъби, когато горещият чай преля от ръба на чашата и изгори кожата му.

— Значи ти промени решението си, сладка Ариел? Вместо да унижиш този пълзящ, треперещ неверник, ти ще посрамиш моя баща и страната ни със своята похот!

— За какво говориш? — Ариел остана с отворена уста; не можеше да повярва.

Той се надигна толкова бързо, че Ариел подскочи и всеки неин мускул бе готов за битка. Миг преди това той бе омаян, безвреден получовек, преситен от опиума, но за по-малко от секунда се бе превърнал в твар, преследваща и дебнеща Ариел. Тя заобиколи масата, така че да се окаже помежду им. Отстъпи назад, като едва не се препъна във възглавницата, върху която бе седяла допреди минута.

— Султанът иска да се омъжа за него. Ще направя това, което всички искаха още от самото начало.

— Така ли изразяваш своята благодарност за живота, който ти бе осигурен тук, като се хвърляш на врата на всеки мъж, който ти попадне?

— Как смееш! — се задъха тя, кипнала от гняв и унижение.

— Как смея ли? Аз съм султанът. Аз съм спасителят на Магреб. Как смея? Аз мога да си позволя каквото поискам. Ти си тази, която си позволяваш прекалено много.

— Може един ден да бъдеш султан, но този ден все още не е дошъл — дръзко му отвърна Ариел. — Дотогава твоят баща ще управлява страната. Той е дал одобрението си за тази женитба и тя ще се осъществи. — Не можеше да повярва, че защитава правото си да се омъжи за Кристофър. Няколко дни преди това Язид — нейният единствен съюзник — я бе утешавал. Сега той настояваше тя да доведе докрай развалянето на годежа. Защо? Защо бе загрижен дали ще се омъжи за Кристофър или не?

— Мислиш, че ще бъдеш независима от нашите закони. В края на краищата ти не си мароканка, Ариел. Не почиташ истински правата вяра. Винаги си отказвала да се преклониш пред законите на нашия народ. Сега, след като опита вкуса на свободата, мислиш, че това ти дава правото да станеш като тях.

— Не мисля нищо такова — запротестира гневно тя. — Не съм арабка или берберка, но се опитах да бъда мароканка.

— Не си по-различна от своята майка — извика той, като протегна ръце напред, за да я хване. В очите му святкаше злокобен блясък, когато се нахвърли с всичка сила върху Ариел. — Съпругите и наложниците, истинските дъщери на Аллах, не искат да се навърташ около тях. Те са или изплашени от твоята порочност, или отвратени от нея. Трябваше да бъдеш поставена на мястото си още преди години или да бъдеш изпратена обратно в Англия. Но е твърде късно и за едното, и за другото. Ти си изпълнена със зло. Точно като майка си.

Ариел го гледаше с широко отворени очи. Как можеше да каже такова нещо за майка й? Тя бе искряла и сияла. Бе огрявала всичко около себе си. Зло? В нея нямаше нито грам порочност.

— Каквото и да говориш за мен, Язид, то няма нищо общо с моята майка. Не тя е виновна за това, че султанът изостави твоята майка и другите, за да бъде с нея.

— Тя бе вещица. Можеше да омагьоса, който мъж си поиска и да го накара да загуби ума си от страст. Можеше да накара мъжа да направи всичко, за да я има. Баща ми престана да слуша своя съвет; отказа да приема моята майка. Слушаше Каролин. Винаги Каролин. Той й беше като маймунка на нашийник и тя пак не беше доволна. Искаше още. Искаше всички мъже да я желаят.

— Не си справедлив — извика Ариел. Никой не смееше да говори така за майка ми. Това не е вярно. Това просто не е вярно. И независимо какво говореше Язид, Ариел усещаше тази истина в сърцето си. — Моята майка нямаше нищо общо с това, което каза. Тя бе сладка и мила. Нямаше друг избор, освен да остане тук. Баща ми…

— Тя бе зла! — изкрещя той. — Тя ме урочаса. Накара ме да обезумея от желание по нея. Флиртуваше с мен. Усмихваше ми се и ми говореше. Седях в краката й в градината и й четях поезия. И тогава, когато се доближавах до нея, когато бях готов да смеся семето си с това на моя баща, тя ме пропъждаше!

Ариел с мъка стоеше на крака, чувстваше се като замаяна от думите му. Тя тръсна глава в нямо несъгласие. Трябваше да избяга, преди Язид да може да я нарани с още думи, преди да я погледне отново и да се пръсне на хиляди парченца. Тя се завъртя диво и хукна към изхода. Двама огромни стражи изникнаха изневиделица и я довлякоха до Язид.

Язид пристъпи напред ухилен, с изписана върху лицето си дива ненавист, която изпълни Ариел със страх.

— Налагаше се да я убия.

— Не-е-е! — Писъкът на Ариел отекна между стените на палатката. Бореше се със стражите, които я държаха за ръцете, и отричаше думите на Язид. — Лъжеш! Тя умря от пустинна болест. Аз бях с нея!

Той само се засмя, като отметна победоносно глава назад.

— Отрових я. Бавно. Много бавно. Никой не знаеше. Дори самата Каролин. Убих я, защото тя беше изкушение. Не можех да мисля за нищо друго, освен за нея. Нейното лице, нейната кожа, нейната коса. — Той протегна ръка и събра косите й в ръката си, след което ги пусна да се изсипят между пръстите му като пясък. — Но тя ме измами — прошепна той. — Тя се върна. Тя се въплъти в теб.

Викът, който се изплъзна от устата на Ариел, бе породен отчасти от страх, отчасти от силно страдание. Отровена! Нейната любима майка е била убита от маниакален фанатик. Когато думите му проникнаха в съзнанието й, Ариел бе съкрушена. Тя се бе обърнала за помощ към този човек. Бе заговорничила с него. Той я бе докосвал. Целувал. И независимо колко бе отвратена от неговите домогвания, тя не можеше да потисне чувството, че някак бе осквернила паметта на майка си, дори с това, че се намира заедно с Язид. Изведнъж се почувства омърсена. Дали и майка й е била отвратена така от обичта на Язид? Не, Ариел знаеше, че Каролин би била търпелива и внимателна с един млад мъж, който е влюбен в нея. Би го отблъснала деликатно, като му обясни, че го обича, но не по този начин.

Сега щеше да е жива, ако не беше безумието на Язид. И за Ариел целият свят щеше да бъде различен. Толкова неща щяха да бъдат по-различни. Годините, през които бе живяла сама. Миговете, в които копнееше да се протегне и докосне майка си, да чуе гласа й. Всички тези години бяха погубени заради похотта на Язид. И сега, по някакъв странен начин, Язид си мислеше, че тя е Каролин.

— Ти трябваше да бъдеш отпратена, когато тя умря. Тогава тя нямаше да се върне и да ме преследва. Но ти беше хитра. Когато започна да ставаш жена, стоеше далеч от мен. Криеше се в стаята си с онези глупави, сляпо влюбени слуги, които ти правеха компания. Тогава дойде неверникът, а ти се нуждаеше от помощ. Знаеше, че ще ти помогна, нали? Знаеше, че щом веднъж те погледна, ще разбера. И ще ти помогна. Но този път няма да ми откажеш, сладка Каролин. Този път ще те имам. Такава е волята на Аллах.

— Тя не си е играела с теб, нито те е омайвала, Язид. Тя бе мила с теб, това е всичко. Може би й липсваше компания, а и на теб също.

Той се извиси над Ариел и тя преглътна тежко, като скри страха си пред неговата ярост.

— Аз съм наследник на трона. В мен тече кръвта на самия Мохамед, създателя на Вярата. — Гласът му се извиси, докато си доближаваше към нея. — А ти! Ти си нищожество! Семето на глупав английски лорд, изхвърлено по погрешка в една невярна съпруга. Това ще бъде моето последно отмъщение. Ти ще станеш всичко, което твоята майка отказваше да бъде. Ще ми се преклониш. И ще задоволиш моите желания, ще допълзиш до мен и ще просиш моето благоволение.

Тя го мразеше. Ненавиждаше го с омраза, която я вледеняваше. Що за звяр беше той, та можеше да изпита удовлетворение от едно убийство? Той бе побъркан като своя дядо и искаше да си отмъсти за смачканото си, ненормално его.

— Никога! — Тя изрече със злоба думата. — Никога няма да ти се подчиня.

— Млъкни — озъби се Язид и груба подигравателна усмивка изкриви устата му. — Достатъчно слушах брътвежите ти. Обичам жената да се използва по истинското си предназначение. — Усмивката му стана тънка и уверена. — Знаеш ли поне малко какво е то, скъпа Ариел?

Той се протегна зад нея и я хвана за края на косата. Главата й рязко се отметна назад и Ариел с мъка възпря сълзите. Язид прокара ръка по бузата й и кадифеният му глас прозвуча заплашително:

— Това е нещо далеч повече от откраднатата целувка на някой превзето усмихнат суетник. Ти се нуждаеш от мъж, който да те научи за какво е била създадена жената. Защото нейното място винаги ще бъде под мъжа.

Когато той се наведе само на сантиметър от лицето й, стомахът й се стегна от страх, но с това се зароди и твърдото решение. Можеше да я насили да легне под него, но тя никога нямаше да му се подчини. Никога нямаше да пълзи пред него по начина, който той предрече. Мислеше, че я познава, но ако не знаеше това, тогава изобщо нищо не знаеше за нея…

Пръстът на Язид се плъзна грубо надолу по лицето й, като остави ясна следа по нейната буза. Ариел се уплаши и се дръпна назад от жестоката милувка.

— Моите съпруги и моят харем не смеят да говорят, освен ако не им е наредено. Те си знаят мястото. Ако не — ги бия, докато се убедя, че никога няма да забравят. — Бледозелените му очи бяха свирепи и студени, а устните му се изопнаха в слаба усмивка.

— Не ме докосвай, Язид. Ако искаш да се разгонваш с някоя от твоите жени, иди и го направи. Ако и тях гледаш с такава ярост в погледа и ги докосваш с такава горчива страст, мога само да ги съжаля.

Той й нанесе внезапен силен удар с ръка по лицето, така че тя политна назад въпреки стражите, които я държаха за ръцете.

— Каква малка глупачка си ти. Кой мислиш, че ще ме спре?

— Твоят баща — отвърна рязко Ариел и повдигна победоносно брадичка. — Той никога няма да ти позволи да направиш това. Никога.

— Моят баща — подигра й се Язид. — Този хленчещ мъж, от когото ти се възхищаваш толкова много? Каролин също мислеше, че той е прекрасен. Винаги ми казваше да го слушам, да бъда като него. Говореше за неговата мечта за Магреб. Аз слушах, но само го мразех, заради нейното възхищение. Иска единение с християнския свят; покани неверниците да ограбят богатствата ни и нарича това търговия. Ние не се нуждаем от тях! Ние сме народ на Аллаха, ние сме луната, звездите и планетите. Ние сме силата, мощта и величието отвъд техните най-дръзки мечти. И винаги ще бъдем. Моят баща никога няма да попречи на нашето могъщество.

Главата на Ариел забуча, докато думите на Язид заемаха точното си място в мозайката заедно с всички други неща, които бяха започнали да я тормозят, откакто пристигна. Спящите воини, хилядите мъже, разкошът на тази шатра, сякаш не е била издигната снощи, а преди седмици, може би и месеци.

Изведнъж тя разбра.

Двамата мъже отстрани бяха бухарци.

— Ти си го предал — прошепна тя, като не можеше да повярва. — Предал си собствения си баща.

Язид й се ухили тържествуващо.

— Никой не може да ме спре. Ще стана султан и ще те имам. Утре ще поемем към Казбах. Моят пратеник е вече на път към Сюлейман с моето съобщение. Той ще ни очаква. Ще мисли, че колоната от бухарци са пленници… Глупак. Ще се врежем в откритите им войски и ще ги посечем. Кръвта ще потече като река и тогава ще вляза в двореца на баща ми и ще направя и с него същото. Щом умре, ще започне новият режим. Неверниците ще бъдат унищожени, а земята на Магреб — прочистена от тяхната зараза със собствената им кръв. Няма да има вече търговия, нито договори. Мароко ще управлява със сила, както беше, преди баща ми да ни обвърже по този срамен начин с неверниците. Ще станем по-велики, отколкото сме били някога, и моето име ще бъде написано във великата книга наред с това на Исмаил.

— Значи ти си ги убил — прошепна тя с ужас, като си припомни страховитата гледка, на която бе свидетел, докато търсеше сред телата лорд и лейди Белмет. — Всички онези невинни хора. Аз бях в палатките; видях клането, което ти причини. Що за звяр си ти?

— Аз съм лъв! — Той скочи на леглото и дръпна кожата от стената. — Най-могъщият сред животните! Убивам всеки, който ми се възпротиви, всеки, който се опита да продаде моето кралство.

— Ти си обезумял.

— Страхуваш ли се, сладка Ариел? — попита той, като й хвърли гневен поглед. — Това е добре.

— Не се страхувам от теб, Язид — отвърна тя, макар добре да осъзнаваше, че това е лъжа. — Отвратена съм от теб.

Той скочи от леглото.

— Пред себе си имаме една дълга, дълга нощ. — Приближи се до нея, притисна устни до врата й и след това я погледна, очаквайки някаква реакция. Ариел остана неподвижна, без да издава чувствата, които бе възбудил в нея. Той се обърна и отиде до един от сандъците покрай стената. Върна се с нещо в ръка и й се усмихна с ненавист. — Кажи ми, Ариел. Давам ти тази едничка възможност да се съгласиш да ме удовлетвориш по свое собствено желание. Готова ли си да ми отговориш положително?

— Отговорих ти вече, Язид. Никога няма да ти се подчиня по собствено желание. Мисълта за теб ме отвращава.

— Тогава ще се научиш да се подчиняваш. — Язид отвори ръката си и показа два комплекта кожени камшици. — Няма спасение от законите на Аллах, сладка Ариел. Аз съм роден да бъда твой господар. — С рязко движение на главата той нареди на бухарските стражници да я отведат до леглото.

Ариел се подготви да се сражава. Ако поискаха да я завържат за леглото, тя щеше да се бори на всяка стъпка по пътя.

— Мула Мохамед Ел Язид! — Гласът на пратеникът бе нисък и изпълнен с настойчивост. — Моля за вашата милост, че ви прекъсвам, но от вас има нужда. — Реакцията на Язид не се видя ясно в тъмнината, но Ариел усети, че вниманието му се отклони от нея. Тя потръпна от облекчение, когато пристъпът му на гняв се насочи към слугата.

— Какво има! Какво толкова важно се е случило, та ме прекъсваш сега!

Погледът на пратеника се плъзна към Ариел и след това отново към Язид:

— Не се тревожи за нея! — рязко изрече Язид. — Тя няма никакво значение и ще има още по-малко, след като приключа с нея тази нощ. Кажи ми защо си дошъл, или изчезвай.

— Има сражение, мула.

— Пак ли! И арабите, и берберите са положили клетва за вярност към мен. Те нямат право да тревожат моя лагер.

— Не е както бе преди. Разногласията са големи, ваше величество. Южните племена казват, че ще напуснат тази нощ, ако не накажете другите за обидното им поведение. Сега трябва да дойдете. Ако не, вашата кауза е загубена.

Язид с възмущение хвърли камшиците на леглото.

— Върнете я в палатката й — нареди той. — Стойте на стража там, докато не я повикам. А ти, сладка Ариел — изръмжа той, — нека Ахмед непременно те поддържа толкова прекрасна, колкото си точно сега. Апетитът ми се е възбудил и съм готов да те изям цялата. — Язид повдигна брадичката й и я целуна — твърдо и болезнено действие, което я обиди.

Ариел отвърна лице настрани, загледана съсредоточено в стените.

Той разтърка челюстта й между пръстите си и извъртя главата й, като насила я накара да срещне студения му и разгневен зелен поглед.

— Ще видя как последното късче от твоето пренебрежение се стопява преди зазоряване. — Ариел му хвърли гневен поглед, като не му позволи да види страха й. Язид пусна брадичката й. Ухилен, той бавно прокара дланта на ръката си към нейните гърди. Сребърната закопчалка, която затваряше жилетката, й се счупи с щракване между пръстите му. Той отстрани броката, като остави гърдите й да се оголят, и бавно и невъзмутимо обхвана всяка една с длани. Усмивката му се разшири, когато стисна плътта й, без изобщо да сваля поглед от лицето й, по което съдеше за реакцията й. Ариел остана неподвижна, без да му позволи да види нейното отвращение.

Ръцете му започнаха да шарят надолу с откровено намерение, от което й се гадеше. Преминаха по ребрата, пъпа и достигнаха плоскостта на стомаха й. Спряха в горния край на нейните шалвари, където диамантеният пояс обхващаше ниско бедрата й. Изведнъж пръстите му се забиха в деликатния пояс и той я дръпна напред, притегляйки бедрата й към себе си, докато въртеше таз срещу нея, за да усили възбудата си.

— Радостен съм, че отказа да дойдеш по свое желание. С удоволствие ще видя как гордостта ти изтича като вода от пропускаща кожа. Сега я отведете! — Той я избута назад към стражите като захвърлена, използвана играчка и излезе бързо.