Илейн Кейн
Ариел (21)

Глава 21

На бухарците им трябваше по-малко от минута, за да открият откъде са избягали, но Кристофър не се нуждаеше от повече. Грабна Ариел през кръста, хвърли я върху широкия гръб на Анибал и в същия миг се метна зад нея. Черният жребец скочи напред, нетърпелив да избяга далеч от крещящата тайфа преследвачи. Ако Ариел не бе сграбчила с ръце гривата му, в този момент със сигурност щеше да лежи в краката на Язид; тя се намираше по-скоро във въздуха, отколкото на гърба на коня — такава бе скоростта и силата му.

Анибал преодоляваше тесния проход между шатрите с огромни стремглави отскоци. Когато стигнаха до външните граници на лагера, група огромни чернокожи бухарци се появиха иззад последната шатра и им препречиха пътя към свободата. Ариел се притисна към врата на животното, когато то се вряза безстрашно в тях и разпръсна мнозина с яростните си копита. Дочу свистенето на ятагана на Кристофър, излизащ от ножницата, и усети тежките удари на ръката му, докато съсичаше един по един войниците. Стъпка по стъпка те извоюваха свободата си и точно когато бе започнала да вярва, че ще победят тайфата предатели, усети как една ръка я сграбчва за крака.

Бухарецът я изтегли от гърба на Анибал и я наклони на една страна, а тя френетично се опитваше да се освободи. Риташе, извиваше крака. Едната от малките сребърни чехли, които Ахмед й беше дал, падна на земята, но пръстите на нападателя бяха стегнати здраво около глезена й и я придърпваха от устремилия се напред Кристофър. В следващия миг Анибал щеше да пресече тълпата стражи, а тя щеше да остане назад. „Не им позволявай да ме вземат сега“ — помоли се тя.

Изведнъж Кристофър я хвана за кръста и я притегли обратно. Той я дърпаше към себе си, докато ръката около глезена й я влечеше с еднаква сила надолу. Ариел изпищя от болка, сигурна, че ще бъде разкъсана на две от ръцете, които се бяха вкопчили за душата й с такава ярост. Главата й падна отстрани на Анибал, а жребецът се мъчеше да се отскубне от ръката, която държеше крака й. С премрежени от сълзи очи тя видя човека, който я задържаше, дебелите му черни пръсти, стиснали нейния глезен. Острата миризма на потта му изведнъж достигна до нейните сетива; мръсотията под ноктите му прикова погледа й. В забавен каданс, сякаш насън, Ариел видя как свободната ръка на бухареца се издига и ятаганът му проблясва на лунната светлина.

Ариел знаеше, че трябва или да падне в ръцете му, или да изложи на риск живота на Кристофър. Когато се готвеше вече да пусне гривата на Анибал, тя съзря блясъка на златото върху ръката си. Освободи пръстите си от черната грива и заопипва гладката повърхност на сапфира. В мига, в който го докосна, малката кама изскочи навън. С последни сили Ариел заби острието в черната ръка на бухареца. До слуха й достигна болезнен вой, но умът й почти не го възприе.

Те бяха свободни.

Анибал профуча покрай последните бухарци и се понесе през дюните към жадуваното спасение. Ариел усети как ръката на Кристофър се обвива около нея. Той я притегли на сигурно място в скута си. „Как можеше да продължава да я закриля — помисли си тя — след всички неприятности, които му бе причинила?“ Нямаше сили дори да размишлява по този въпрос. Затвори очи и главата й провисна от изтощение.

— Съжалявам — прошепна тя на гърдите на Кристофър.

Думите й се загубиха в гъстата черна грива на жребеца.

 

Явно беше задрямала. Когато отново отвори очи, се изкачваха по стръмното подножие на Долния Атлас. Нощта беше черна като катран и звездите изглеждаха толкова близко, сякаш можеше да ги докосне с върховете на пръстите си. Анибал препускаше в спокоен галоп, но по затрудненото му дишане можеше да разбере, че са изминали дълъг път.

— Кристофър, къде сме? — попита тихо тя.

— Близо до Рас Ел Ма.

— Анибал е уморен — каза тя. — Сигурно и ти също. Ще можем ли да си починем малко?

— Не бива да спираме сега. Няма време. Някой трябва да предупреди султана и Сюлейман. И освен това — измърмори Кристофър — имам нужда от превръзка.

Ариел се размърда и това накара Кристофър да застене от болка и да я отдалечи от дясната си страна.

— Стой мирно, по дяволите, или ще ме убиеш.

— Ти си ранен! Спри да ти помогна — настоя Ариел.

— Дори да бяхме по средата на Сахара, не бих ти позволил да ме докоснеш с пръст. Докато мигаш с тия свои прекрасни очи и тихо напяваш над мен, вероятно бавно ще извадиш кама от ръкава си.

— Никога не бих направила такова нещо.

— Кажи го на африканеца, когото намушка. — Кристофър издаде звук, който можеше да бъде оприличен и на язвителен смях, ако не страдаше толкова силно от раната. — Сигурен съм, че при първа възможност би направила същото и с мен. Тогава ще можеш да се втурнеш назад при Язид и да му разкажеш всичко.

— Не си прав — започна Ариел, но Кристофър заби колена в хълбоците на Анибал и бързата реакция на жребеца я прекъсна.

— Спести си лъжите, Ариел. Достатъчни ми бяха и досегашните, които ще ми стигнат до края на живота.

Ариел нямаше време да се защити. Пред тях изникнаха десетина факли и когато навлязоха в берберското селище, нощта се изпълни с приветствени викове и думи на загриженост. Кристофър спря Анибал пред най-голямата палатка и един красив млад берберин изтича към тях, докато друг улови жребеца за поводите.

— Братко мой! Какво те води тук посред нощ!

— Вземи я, Фатим. И я наблюдавай — нареди Кристофър и остави Ариел в ръцете на берберина. — Имам нужда от помощта на майка ти.

Той се смъкна от жребеца, оставяйки прясна следа от кръв по хълбока на Анибал, и се сгромоляса на белия планински пясък.

Женски викове долетяха иззад чергилата на шатрата и миг по-късно Кристофър бе заобиколен от тълпа жени. Едната жена, по-стара от останалите, прегледа раните му за нула време. Разпореди се и даде строги нареждания на другите. Ариел гледаше как състрадателните жени отнесоха Кристофър в най-голямата шатра. Повечето от останалите хора се пръснаха, като част от тях се събраха отново около входа на шатрата, за да чуят новините за раняването на Кристофър, а други се разотидоха.

Ариел се обърна към младия берберин, когото Кристофър бе нарекъл Фатим, и се поколеба как да постъпи в тази ситуация. Както се оказа, не трябваше да прави нищо. Младият берберин изчака Кристофър да бъде въведен в шатрата и я настани отделно от него, като се поклони любезно.

— Простете липсата на уважение у моя брат. Една съпруга не бива да бъде третирана по този начин. Особено нова съпруга. Упорит е като камила и не познава нашите маниери, въпреки че съм се опитвал да го науча. — Когато се изправи, устните му се извиха в привлекателна усмивка и Ариел му отвърна със същото въпреки ироничното му предположение, че тя и Кристофър са женени. Имаше смътното усещане, че жените едва ли ще поискат да общуват с нея, но тук поне се чувстваше сигурна и в компанията на приятел.

— Напротив — каза тя, — страхувам се, че знае много за нашите обичаи и имаше основателна причина да бъде ядосан.

Главата на берберина се отметна настрани от изненада. Той започна да я разглежда с огромен интерес, наведе се напред и прошепна:

— Това може да е така, милейди, но никога не трябва да го признавате пред него. Би трябвало да поговорите с моите сестри. Те са усъвършенствали до най-висша степен изкуството на истинския критицизъм. Виждам, че в тази област се нуждаете от някои инструкции. Но това може и да почака. Засега елате, трябва да поверя дали са ви намерили място за отдих.

 

Ариел наблюдаваше лекия сън на Кристофър.

Възпалената червена подутина на лявото му рамо изобщо не бе изчезнала под свежите превръзки, които бе помогнала да бъдат сменени по-рано тази сутрин. Зефира, майката на Фатим, я бе уверила, че той ще се възстанови изцяло, и обясни, че някакво си оловно топче не може да повали един мъж, който има бараката на Аллах, колкото нейния английски „син“. Но Ариел не бе толкова сигурна. Бе втората им сутрин, откакто пристигнаха в берберския лагер, а Кристофър все още не се бе събудил. Ариел нежно отмести кичур коса от челото му и постави ръка върху него, за да се увери за стотен път, че няма треска.

Тогава за кой ли път през тези дни тя се смъмри. Каква пълна глупачка беше, като вярваше на Язид, когато инстинктът й я бе предупредил за него. Подобно на толкова много други неща, тя бе превърнала Язид в това, което искаше да бъде, отказвайки да види реалния човек.

Някакъв шум при входа я накара да вдигне поглед. Фатим, махащ по познатия й вече ентусиазиран начин за поздрав, влезе вътре. Без да й досажда с официалности, той приклекна до нейната табуретка.

— И как е моят брат днес? Още ли спи като мързелив просяк от пазара?

Ариел прехапа устни, без нито за миг да сваля очи от Кристофър.

— Безпокоя се, Фатим. Майка ти каза, че ще бъде много добре. Но той едва се движи.

— Това е признак, че всичко е наред, султанке. Ако се мяташе и имаше припадъци по време на сън, това наистина щеше да бъде лош признак. Но този сън, сякаш е упоен, го възстановява. Скоро ще се събуди и ти все още ще имаш възможността да му станеш съпруга.

По време на дългите часове наблюдение и очакване Ариел бе обяснила на семейството на Фатим, че тя и Кристофър, макар и сгодени, все още не бяха женени. Както бе очаквала, сестрите на Фатим възприеха тази новина със зле прикрито задоволство. Само Фатим, Зефира и халиф Ал Рашид бяха показали съответно състрадание. Ариел съзнаваше, че нещата се бяха променили значително, а и тя заедно с тях. Сякаш булото й бе покривало очите й, а не долната част на лицето. Кристофър бе повдигнал това було, независимо от това колко упорито се бе вкопчила тя в него. Упоритостта, която бе доста силна негова черта, най-накрая бе спечелила. Но тя се опасяваше да не е станало твърде късно.

Кристофър й се бе притичал на помощ неведнъж, той безспорно бе доказал качествата си на защитник. А тя го бе презирала и спомена за това изпълваше Ариел с разкаяние. Техните обеди, внезапното пътуване до пазара, пътешествието им до Казбах — всичките мигове, прекарани заедно с него, бяха върховни моменти в едно иначе еднообразно съществуване. Дори начинът, по който ги отведе заедно със Сами обратно в двореца в нощта на Фантазията, бе затрогващ. Това бяха неща, които един мароканец би презрял, точно както би презрял и нея, която желаеше такива неща. А преди две нощи Кристофър бе рискувал живота си, за да я спаси от собствената й глупост.

— Той няма да ми прости, Фатим — прошепна Ариел, докато галеше наболата брада по лицето на Кристофър.

— Ще разбере истината за това, което се е случило в планините. Но първо трябва да укроти гордостта си.

— Аз изложих на опасност живота на всички, които обичам — продължи тя, обезкуражена от неговите думи. — И наруших обещанието си към него, Фатим. — Тя погледна младия берберин с надеждата да открие някакъв балсам, с който да успокои виновната си съвест. — Обещах, че ще остана с него, а вместо това побягнах при Язид. Не мисля, че някога ще ми прости.

Фатим стана и се протегна с преувеличена безгрижност.

— Няма за какво да се безпокоиш.

Ариел слушаше, но на лицето й бе изписано пълно неверие.

— Ай-ай-ай! — Фатим размаха безпомощно ръце във въздуха и прекоси с горди крачки шатрата, след което се върна обратно. — Моите сестри можеха да те научат на много неща, ако не бяха толкова алчни за мъжа ти! — Той се наведе близо до нея. — Ти си жена, красива жена. Той е силен мъж. И мисля, че не е бил с жена от много месеци. — Той направи пауза и остави думите му да увиснат във въздуха, преди да продължи. — Може да е много гневен, но зная без съмнение едно. Той те желае силно. — Фатим излезе навън без нито дума повече, но Ариел бе убедена, че преди това й намигна.

Тя прокарваше ръка по окосменото пространство на голите гърди на Кристофър и се чудеше дали Фатим не беше прав. Можеше ли да изкупи грешката си пред Кристофър, като му се отдаде? Не, Кристофър щеше да прозре, че това е маска, и да я презре заради това, дори и да го направи от любов. Ариел размишляваше върху сложната дилема и не забеляза първите раздвижвания на клепките на Кристофър. Ръката му направи рязко движение под чаршафа със скоростта на навита змия и дъхът й пресекна от изненада. Той стисна китката й със силните си пръсти, придърпа я към гърдите си и се втренчи в нея с очи, студени като планински поток.

— Кой, по дяволите, ти позволи да се грижиш за мен? — запита той.

— Помагах на Зефира да се грижи за теб през изминалите два дни. Не разбирам много от медицина и билки — каза тя и се отдръпна, като видя изпълнения му с недоверие поглед. — Но се опитвах да следвам нейните наставления…

— Значи ще бъда жив да видя как ще измамиш султана, така както измами мен? — рязко отвърна той.

Челюстта на Ариел увисна и за миг тя го загледа втренчено с невярващ поглед.

— Защо изобщо бих пожелала да измамя моя настойник?

— И така, значи ти можеше да станеш султанка на Язид. — Той стегна пръсти около китката й, а Ариел се уплаши, че иска да я счупи на две.

— Не — каза тя и категорично тръсна глава. — Никога, никога не бих предала Мохамед. Майка ми го обичаше. Той е единственият баща, когото някога съм имала.

Кристофър я отхвърли от себе си с такова отвращение, че Ариел едва можеше да диша при вида на неговото презрение.

— Кристофър — каза тя, като се насилваше гласът й да остане равен въпреки нарастващата паника, която чувстваше, че се надига някъде от стомаха й. — Ти знаеш, че напуснах Казбах по собствено желание със слугата на Язид. Но ти се кълна, че не знаех нищо за предателството на Язид. Вярвах, точно като теб и Сюлейман, че Язид се сражава в редовете на султанските войски. Преди да пристигна в лагера му, дори не подозирах, че именно той може да предвожда бухарците.

— И, предполагам, ще ми кажеш, че беше облечена като продажна проститутка, защото си се канела да избягаш и отнесеш тези нови сведения на Мохамед.

— Аз бях…

— Поне прояви уважение към мен като към същество с по-високо равнище на интелигентност от един песоглавец, за какъвто ме взехте вие двамата — заяви с леден глас той, като я прекъсна.

— Моля те, Кристофър — помоли Ариел.

— Махай се!

Ариел се отдръпна от него. Той й хвърли един последен презрителен поглед и тя излетя от шатрата. Сблъска с Фатим и без малко да го повали в желанието си да избяга от омразата, която видя по лицето на Кристофър.

— Къде си се затичала така, сякаш току-що си видяла джин?

Тя продължи да бяга покрай него, без да отрони нито дума. Краката й едва я държаха. Далеч от мъжа, за когото се бе надявала, че я обича.

— Хвала на добрата воля на Аллах! — Фатим плесна ентусиазирано с ръце, когато потъна под чергилото на шатрата, изпод което току-що бе излетяла Ариел.

Кристофър потръпна, когато пренеси тежестта си на другата страна, за да облекчи болката от схванатите си рамене.

— Не съм в настроение да обсъждам добрата воля на Аллах, Фатим.

— Не си ли? Не беше ли по волята на Аллах, че се измъкна от стотина бухарски стражи? — попита той и седна на табуретката, която Ариел току-що бе напуснала.

Кристофър се намръщи. Фатим можеше да бъде дяволски досаден, когато поискаше.

— Трябва да отидеш до Мекнес, Фатим, и да кажеш на султана, че неговият син и наследник води бунтовниците.

— И как ще убедя всемогъщия султан Мохамед Бен Абдулах, че не съм някой луд, който се е скитал из Сахара?

— Мохамед ще те изслуша. На първо място той изслушва. Твоето предупреждение за бунта може би спаси живота му.

Фатим промърмори и завъртя очи.

— И ако кажа, че неговата възлюбена английска повереница е в бащиния ми лагер, той ще си помисли, че аз съм този, който я е отвлякъл от Казбах.

— Тя не бе отвлечена от Казбах.

Веждите на Фатим се извиха нагоре, но той само сви рамене.

— Може би, но волята на Аллах е била тя отново да отиде там. Как иначе щеше да узнае, че Язид предвожда бухарците?

— Единствената „воля“ действаща тук, бе тази на Ариел. Тя упорито върши това, което иска, без значение кой ще бъде наранен от нейните действия.

— Вероятно ти? — предположи Фатим.

— Не тя стреля по мен, иначе нямаше да й се размине.

— Нямах предвид рамото ти. — Фатим тикна пръст в превръзките на Кристофър, като се надигна. — Не раната в плътта е тази, от която воинът го боли толкова много, а раната в душата. Би трябвало да знаеш това, братко мой. Или може би само си причинявал такива рани и никога преди не си получавал?

Кристофър разтърка рамото си.

— С приятели като теб ще бъде истинско чудо, ако някога се възстановя.

— Каква е раната в душата ти, братко мой? — се опита да го накара да проговори Фатим. — Зная, че е отскоро и боли.

— Бил си на слънце твърде дълго, Фатим — ледено заяви Кристофър. Нямаше намерение да разголва душата си пред никого, включително и Фатим.

— Не мисля, че е така. Аз видях тази болка в теб. И тя е причинена от голяма рана. Толкова голяма, че пречи на женитбата ти с тази жена.

— Махай се, Фатим. Върви да съчиняваш стихове под някоя палма. Всичко е много просто. На Ариел не може да се има доверие. Ни повече, ни по-малко. Цялата поезия и астрология няма да променят това.

Фатим наведе нос към пясъчния под на шатрата в преувеличено покорство.

— Както кажете, братко мой. Но мисля, че не аз, а ти си този, който не може да вижда заради слънцето, което блести в очите ти.

Той се озова извън шатрата, преди Кристофър да успее да отговори. Но боботещото мърморене, което последва излизането му от шатрата, го накара да се усмихне на себе си.

Легнал върху сламеника, Кристофър не бе особено доволен. Нямаше значение какво си мисли Фатим. Той не познаваше Ариел така, както самият Кристофър я познаваше. Човек не можеше да й има доверие. На два пъти той я бе заварвал с Язид и това предполагаше, че е имало и други случаи, когато е успявала да се вижда с него, без да е успял да я види. Кристофър помнеше колко яростно бе спорила с него по повод на оставането си в Мароко. Предаността към родината бе нещо, което той разбираше. Но бе възмутен, че Ариел искаше да се превърне в проститутка, за да получи това, което желае. Очевидно в началото е грешал по отношение на Ариел. Подобно на повечето дами, тя беше готова да продаде тялото си на този, който предложи най-висока цена. Единствената разлика бе, че за нея цената се измерваше не с пари и дворци, а с Мароко.

И твърдението на Фатим, че в миналото си е имал нещо общо с това, бе напълно идиотско. Защото Стефан бе този, за когото бе предназначена титлата, а Блантайър и Кристофър се бяха радвали на далеч по-голяма свобода от него. Най-големият син винаги бе под зоркото око на техния баща, докато Кристофър бе свободен да постъпва така, както пожелае. И в повечето случаи той се бе съобразявал единствено със себе си. Но не бе направил нищо, за да спечели нещо повече от нетрайния интерес от страна на баща им. Бе се научил да не разчита на никого. И да не чака ничие одобрение, защото нямаше да получи нищо. Кристофър бе далеч от родината си, когато баща му почина. След завръщането му вълненията отдавна се бяха уталожили и Стефан бе новият херцог на Ейвън.

Кристофър си спомни как стоеше над гроба на баща си, сякаш бе вчера. Бе занесъл цветя. Глупава идея, защото докато Кристофър гледаше студения сив мрамор, не бе усетил нищо. Абсолютно нищо. След като постоя там петнадесет минути, той взе цветята и ги занесе обратно вкъщи на майка си. На следващия ден отплува за Лондон и две години живя в страни, далеч по-топли и привлекателни от Англия. От време на време се връщаше в Лондон. Едва когато получи писмото на майка си, в което тя съобщаваше за смъртта на Стефан, Кристофър се завърна за по-дълго време. Тогава откри, че Стефан е проиграл всичко в почти всички почтени и непочтени заведения на Англия. И за да направи още по-пикантна цялата тази каша, бе спал също така с жените на всички политици в Камарата на лордовете.

Оттогава Кристофър вложи всичките си сили за възстановяване на изчерпаните семейни ресурси и погубената репутация. Със сегашната си мисия щеше най-накрая да спечели отново благоразположението на краля към дома Ейвън. Това беше нещо, за което Кристофър не можеше да не се погрижи, най-вече заради майка си.

Не, нищо в неговата биография не се нуждаеше от корекции. Всъщност неговото настояще се нуждаеше от това. И те лесно можеха да бъдат извършени с отстраняването на Ариел Ленъкс както от настоящето, така и от бъдещето му.

Кристофър твърдо възнамеряваше да направи точно това.

 

Ариел стоеше до колене в студения планински поток. Взетият на заем кафтан, бе изтеглен между краката й и затъкнат в колана на кръста й. Тя и две от сестрите на Фатим бяха слезли долу да перат, но момичетата бяха отишли по-надолу по течението на потока, като се бяха престорили, че гонят някакви капризни дрехи. Ариел схващаше правилно тяхното поведение. През тридневния й престой в лагера на Халиф Ал Рашид никое от момичетата не направи опит да се сприятели с нея. И по пътя към Ел Беди с Фатим тя преживяваше остро последствията от прогонването й. Доволна бе, че поне Кристофър можеше да седи и се е хранил добре днес, както й бе казала Зефира. Откакто я изгони от своята шатра, Ариел не намираше в себе си сили да се върне. Мисълта за нов спор с него въобще не я радваше. Все още се чувстваше засегната от рязкото му поведение последния път.

Тя се наведе да изплакне бурнуса, който переше, и след това прегази до края на потока, за да изпере тежката вълнена дреха на скалата. Изтощена от прекършващата кръста работа, Ариел просна бурнуса заедно с останалото пране. Масажира мястото в долната част на гърба, където я болеше най-много, и погледна надолу към безлюдния поток. Сестрите на Фатим сигурно бяха свършили отдавна. Вероятно се бяха върнали в лагера и се присмиваха на нейното неумение, си мислеше тъжно тя. Загледа се във водата — мястото бе дълбоко. Сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто не се бе къпала. Банята с маслата и ароматите на Ахмед я караше да се чувства мръсна и тя усети внезапна нужда да отмие спомена за нощта при Язид. Ариел бързо свлече кафтана, издърпа пъстрия памучен шал от главата си и го захвърли на брега. Въпреки че течението не беше силно, тя почувства как то повлече бедрата й, когато нагази в потока. Ариел навлезе в дълбокото зад един голям речен камък. Първият шок от студената вода спря дъха й. Колко различна бе тази баня от баните в харема, където водата бе гореща, а въздухът спарен. Усещаше как вълните на течението галят гърдите й и се движат бързо срещу чувствителното място между краката й. Разплете косата си от дебелата плитка, потопи глава под вода и остави водата да повлече кичурите надолу. Ариел се показа още веднъж над повърхността и пое топлия планински въздух. Тялото й я щипеше навсякъде. Никога не се бе чувствала толкова свежо! Отскочи на една страна, потопи глава във водата, за да види какво я гъделичкаше по крака, и забеляза една риба, която гризеше пръста й. Тя сви и разпусна пръсти и сьомгата побягна. Ариел се засмя, топна събраните в шепи ръце в потока и остави водата да се разлива надолу по лицето и гърдите й, като се наслаждаваше на нейния студен допир до плоския й корем и бедрата. Отново потопи ръце, като този път отпи глътка кристалночиста вода.

Водата й подейства като балсам за душата. Фатим бе поел за Мекнес и до смрачаване Мохамед и Сюлейман щяха да знаят за измяната на Язид. Ариел бе изпълнила своето обещание да ги предупреди, но бе платила прекалено висока цена. Така, застанала в потока, мислите й се изпълниха с образа на Кристофър. Неговата омраза бе толкова дълбока, толкова осезаема за нея, че тя не хранеше почти никаква надежда, че може да го промени. Може би с времето и това щеше да стане, си мислеше тя с надежда. Но времето беше нещо, над което тя нямаше власт. Когато се върнеха в Ел Беди, Кристофър щеше да си тръгне. Трябваше само да подпишат договора, а със започването на войната Кристофър и семейство Белмет имаха всички основания да се върнат в Англия. В Магреб вече не беше безопасно. А тук, в планините, където можеха да бъдат заедно и да се научат на взаимно доверие отново, той нямаше да й позволи да се доближи до него. Сестрите на Фатим се умилкваха наоколо и нямаше да й позволят да говори с него, дори и да се съгласеше да я изслуша.

Обезверена за сетен път, Ариел откри пътя, по който бе минала, и загази към брега. Едва когато наближи, разбра, че не е сама.

— Тръгваме. — Кристофър стоеше на по-малко от десет фута и студено я гледаше.

Ариел зяпна в него с невярващ поглед, преди да дойде на себе си, и да издърпа дрехите си от скалата. Надяна ги през главата си и с резки движения натъкми кафтана върху мокрото си тяло, напълно забравила факта, че меката памучна материя прилепва към него и очертава извивките му по начин, който имаше такова въздействие върху Кристофър, което едва ли бе по-различно от това при голия й вид на излизане от потока.

— Рамото ти… — каза Ариел и се опита да намести странните му превръзки. Точно преди един ден Кристофър дойде в съзнание и по начина, по който държеше ръката си, можеше да разбере, че раната все още го болеше. А сега стоеше тук и й съобщаваше, че тръгват след час. Ариел излезе от потока и повтори забележката си.

— Ти си ранен.

— Не се грижи за мен. Нямам доверие в Язид. А и с теб като моя пленница…

— Твоя пленница!

— … той ще промени своите планове — продължи Кристофър, сякаш тя не бе казала нищо. — Фатим не знае достатъчно подробности, за да бъде убедителен, ако Мохамед продължи да храни подозрения. Ти си ми нужна като доказателство. Султанът може и да не повярва, че неговият наследник е способен на измяна.

Ариел се гледаше с недоумение.

— Значи аз трябва да бъда твоето доказателство? — повтори тя, като не вярваше на ушите си.

— Всички, включително и Сюлейман, знаят, че си избягала от Казбах. Фатим може да потвърди, че се върнах с теб от планините отвъд Фез; това ще обясни много добре къде си била. Освен това и ти ще бъдеш там, за да разкажеш на Мохамед всичко, което знаеш.

— По мое собствено желание?

— Или по мое, както предпочиташ.

— Защо, чакал такъв! — изсъска тя. — Да не си мислиш, че можеш да прекършиш волята на всяко живо същество както на теб ти е угодно? Ще направя всичко, което е по моята воля. Можеш да ме влачиш през Сахара, ако искаш, но когато застана пред Мохамед, ще съобщя своето собствено мнение. А ти просто ще трябва да почакаш дотогава, за да разбереш точно какво е то.

— Така или иначе, Ариел, пред Мохамед ще трябва да кажеш истината — заяви той ледено. — Тръгваме след час, бъди готова. — С тези думи Кристофър я остави да се гневи безмълвно.

Ариел се разяри от грубото му държание. Думите му пареха като плесница върху лицето й. Всички илюзии, че той може да я изслуша, се изчезнаха безвъзвратно. Тя събра купа пране и тръгна към лагера. Товарът бе неудобен и натежал от водата, а кафтанът й залепваше по краката. Напредваше бавно. Докато стигна до шатрата, половината от часа, който Кристофър й бе определил, бе изминал. Бе решила да разполага с времето си и да остави Кристофър да чака; но лесно можеше да си представи как ще я повлече полугола по пътя за Ел Беди и реши по-добре да се откаже от това детинско отмъщение.

Докато захвърляше мокрия кафтан и намъкваше памучните панталони, които бе носила, когато яздеше към Казбах, настроението на Ариел се промени от гняв в непокорство. Истината беше, че тя знаеше съвсем точно защо Кристофър се държеше така гневно. Ако бе на неговото място, вероятно щеше да стигне до същото заключение. Не постъпи ли и тя точно по същия начин, когато Язид й каза, че мъжът, на когото се бе доверила, не е някой друг, а херцогът, от когото искаше да се освободи? Тя се спря тъкмо когато затъкваше крачолите на панталона в ботушите. Не бе дала възможност на Кристофър да обясни нищо, въпреки неколкократните му опити. Ужасната истина, признаваше тя, бе, че все още не знаеше защо бе скрил тази информация от нея или какво се бе случило от деня, в който й обеща, че херцогът няма да се ожени за нея, до момента, в който промени това решение. Както и да е, сега Ариел бе сигурна, че Кристофър наистина е нямал намерение да се жени за нея, поне до мига, в който нещо бе променило решението му. Не защото сега разполагаше с повече доказателства, а защото разбираше, че именно това е стилът на Кристофър. Той не беше измамник. По-скоро щеше да понесе последиците от бруталната си честност, отколкото да изкриви истината в своя полза.

Тя бе виновна колкото него, най-малкото заради упорития си отказ да го изслуша. Колко глупави бяха, си мислеше тя тъжно. Твърдоглави. Решени да уреждат нещата по свой собствен начин. И колко еднакви.

Не, поправи се тя. Те бяха еднакви само в това отношение, докато във всичко друго коренно се различаваха. Кристофър не се доверяваше, а тя се доверяваше твърде много. Той атакуваше света с непоколебимост, а тя цял живот се бе крила от него. С него Ариел бе започнала да навлиза повече в тайните на живота. С Кристофър тя знаеше, че можеше да види и направи неща, които старателно щеше да избягва, ако беше сама. А тя също имаше какво да му предложи — доверието, което бе отказала да му окаже и което в същото време подаряваше на всички други. Сега можеше да му се довери и бавно, с времето може би, да спечели и неговото доверие. Стига да не беше твърде късно. Ариел нахлузи джелабата през главата си и когато я натъкми на мястото й, усети амулетите все още на дъното на джоба си. Взе ги в дланта на ръката си. Сега те бяха хиляди пъти по-ценни за нея, отколкото в деня, когато ги бе купила; искаше той да ги носи с гордост. Но ако не направеше нещо, за да намери път до Кристофър, те никога нямаше да лежат на гърдите му, на това интимно място, където щяха да бъдат сгрявани от неговото сърце.

Ариел чу, че навън вече се събират семействата на халифския род. Бързо върна амулетите в джоба, върза широкия платнен пояс около кръста си и взе тюрбана си. Уви го около главата си, завърза го в основата на врата и остави косата си да падне надолу по гърба й права като ножница. Не носеше никакви чанти със себе си. Всички дрехи, които имаше тук, бяха взети назаем, а нищо не можеше да я принуди да докосне облеклото от харема, с което Ахмед се бе гордял в нощта на нейната среща с Язид. Ариел си пое дълбоко дъх и излезе от шатрата.

Както бе очаквала, Кристофър стоеше в центъра на кръга, образуван от хората на халифа. Азис, най-младата от неговите дъщери, даваше самостоятелно представление, като се извиваше около Кристофър и го гледаше с очи на кошута. Ариел се учуди защо позволява на момичето да се лепи така по него. Това би трябвало да го дразни; той не беше мъж, който можеше да се възхити от разглезени жени. Докато гледаше сцената, изведнъж й се стори, че Азис вероятно има причина да се държи така с Кристофър. Затова ли тя и нейните сестри бяха толкова враждебни? Дали не мислеха, че тя си е присвоила нещо, което по право е принадлежало на Азис? Въпросът заседна в ума й, докато си вземаше довиждане, и не можеше да го отпъди.

Когато стигна до халифа и Зефира, Ариел стисна горещо ръцете им.

— Благодаря и на двамата!

— Не ни дължиш благодарности — отвърна Зефира и се усмихна нежно.

— Не, напротив. Аз съм чужденка и съм заподозряна в невярност към султана. Имахте всички основания да се отнесете с мен като с парий. Вместо това вие ме приехте. Кълна ви се и на двамата, че обичам Мохамед. По-скоро бих си отрязала езика, отколкото да му изменя.

— Не е необходимо да ни казваш това, въпреки че оценяваме твоята преданост — й каза халифът.

— Светлината на Аллах свети в теб, дете мое — добави неговата съпруга и поглади Ариел по ръката. — Ти не таиш зло в сърцето си. Ще се молим Аллах да ти помогне да убедиш онези, които нямат яснотата на твоето виждане.

Ариел се усмихна и в очите й заблестяха сълзи на признание. Искаше да каже още нещо, но думите й заседнаха дълбоко в сърцето и знаеше, че ако се опита да ги изрече, ще се отприщят първо сълзите.

Зад себе си чу гласа на Кристофър.

— Време е да тръгваме, Ариел.