Илейн Кейн
Ариел (25)

Глава 25

Робърт, който бе влязъл незабелязано, проговори пръв, когато вратата след Язид и Ариел се затвори.

— Ще я заведе ли отново в планините? — попита той.

— Ще я отведе до най-близкото сигурно място — заяви осведомено Фатим. — Какво ще правим, братко? — Той зададе въпроса си към Кристофър, който не отговори. Стоеше безмълвно втренчен в затворената врата.

Разстроен от липсата на отговор, Фатим изрече на глас собственото си мнение за най-неотложните им действия.

— Мула Сюлейман трябва да събере дворцовата стража. Можем да атакуваме Язид в собствения му лагер. Познавам планините като дланта си. Мога да помогна на мула Сюлейман в това. — Сякаш го бе призовал с мислите си, защото посочи към войските, които се придвижваха към двореца.

— Вижте, той пристига още сега!

Робърт се присъедини към него на балкона и изруга, като поклати мрачно глава.

— Твърде късно е за Ариел. Зная, че дворецът е пълен с неизползвани коридори. Страхувам се, че Язид ще успее да избяга с нея.

След по-малко от двадесет минути Сюлейман се присъедини към тях в тронната зала. Скръбта по повод смъртта на баща му бе дълбока, но той не загуби ценно време за оплакване. Беше изпълнен с решимост да види мечтите на султана осъществени, въпреки кръвожадния ламтеж на своя полубрат. Сюлейман обясни, че подобно на Кристофър бе подозирал Язид в измяна и бе поставил постове навсякъде из града. Когато Язид е бил забелязан да язди към двореца, придружен само от още един ездач, Сюлейман моментално бе събрал войските си.

— Как ще го хванеш сега? — попита Фатим.

— Известно време няма да се тревожа за Язид. Оставих минимално количество стражи в Казбах и трябва да се върна там колкото може по-бързо, след като осигуря безопасността на Ел Беди срещу възможно нападение от страна на Язид.

— Но султанката! Язид я взе със себе си. Ушите ми не могат да повярват, че ще я оставиш с него!

— Разделил съм войските по равно между Казбах и Ел Беди. Не мога да ги деля още веднъж — тихо каза Сюлейман. — Дори заради спасението на Ариел. Моят дълг сега е да защитя Магреб. В името на целия народ Ариел би се съгласила с това. — Принцът изгледа разбиращо Фатим. — Ще спасим Ариел. Но първо трябва да се погрижа за моя народ.

Фатим се загледа в Сюлейман, преди да размаха вбесен ръце.

— Трябва да намериш начин да постигнеш и двете цели едновременно, мула. Дори най-простият човек ще разбере, че Язид, дано Аллах изгори змийската отрова, която тече в него, няма да си губи времето с Ариел. Ще му достави огромно удоволствие да я изтезава.

Фатим не получи никакъв отговор от принца и лицето му пламна от оскърбление.

— Не трябва да допускаш това! Ще отида сам! Не! Ще събера моя род и ще смачкаме змията в пустинята! Не мога да позволя на султанката да се случи нищо лошо!

В своята ярост Фатим бе забравил каменната фигура, стояща до него. Но Сюлейман помнеше, че именно Кристофър е този, който трябваше да вземе решение. Сюлейман наблюдаваше как с всяка дума, излизаща от устата на Фатим, мускулите на лорд Стонтън се стягат, докато гладките му бузи потрепваха в неимоверно усилие да се овладее. Видя яростта на Кристофър и разбра нейната сила. Самият той никога не бе изпитвал толкова влудяваща емоция. Умът му бе като на баща му, строго контролиран от принципите на просвещението. Той имаше логичен ум и се занимаваше с разумни неща, като например да постави Мароко и доброто на народа преди Ариел, защото добре разбираше, че Язид няма да се предаде лесно. Целта на Сюлейман бе да спаси Магреб от пълното му унищожаване. А това щеше да стане, ако Язид вземеше надмощие в борбата за власт.

Той бе разбрал това от най-ранна възраст. Всеки път, когато Язид го бе побеждавал в ездата или боравенето с оръжие, Сюлейман бе осъзнавал по-ясно в какво се състоеше предназначението му. Язид бе прекалено безразсъден. Всичко му се удаваше лесно и цената за това бе липсата на дисциплина. Опитът му да получи престола никога не би сполучил, защото нетърпението му оставяше много открити места в бронята му. Сюлейман трябваше само да изчака търпеливо, да планира внимателно действията си и щеше да открие слабите му места. Той не се гордееше с този факт. Не ламтеше за трона на баща си. Нито пък искаше смъртта на своя полубрат. Единственото му желание бе Магреб да оцелее, а това можеше да стане само ако страната поемеше по пътя, който неговият баща бе предначертал — развитие на търговията и образованието. Това бе неговата съдба. Той ясно виждаше, че това бе и планът на Аллах. А Сюлейман желаеше да следва провидението на Аллах. Трябваше само да позволи на съдбата да го води.

В това отношение той и Кристофър си приличаха много. Лорд Стонтън наистина притежаваше сила, която Сюлейман никога нямаше да има; в други отношения обаче той имаше много повече сходства със Сюлейман, отколкото с Язид. Макар чувствата му да бяха силни, той успяваше да ги контролира. Планираше внимателно и бе безкрайно търпелив, когато преследваше целите си. По тези причини Сюлейман подкрепяше силно съюза между Ариел и лорд Стонтън.

Въздържаността и търпението не бяха много познати на Ариел. Тя бе като малък пустинен вихър, който фучеше яростно, хвърляйки пясък във всички посоки, като търсеше нещо неизвестно. Сюлейман обичаше Ариел, но тя се нуждаеше от някого, който би я обичал за онези неща, които бяха толкова възхитителни у нея — нейната честност, нейната привързаност и неизмеримата й способност да обича. Тя имаше нужда от човек, който можеше да я научи на търпение и целенасочена доверчивост.

Кристофър Стонтън знаеше прекрасно какво означаваше човек да желае нещо. Знаеше какви качества са необходими, за да се бори за нещо, което си струва да има. Разбираше стойностните неща. Затова Сюлейман не се тревожеше прекалено много за безопасността на Ариел. Не се съмняваше, че Кристофър Стонтън знае, че Ариел е нещо ценно.

— Добре, докато вие двамата зяпате в облаците — прекъсна мислите му Фатим в необуздан пристъп на раздразнение, — аз започвам да действам. Не мога да стоя със скръстени ръце и да оставя сина на пепелянката да осъществи своите планове. — Не бе стигнал обаче и до средата на стаята, когато Кристофър го спря с леден глас.

— Няма да правиш нищо, Фатим.

Младият берберин изпадна в истерия от липсата на разбиране или поне някакво съчувствие от страна на другите двама мъже.

— Ти! — извика той, като се обърна яростно към Кристофър. — Ти не си мой брат. Отхвърлям уважението, което ни свързваше. Ти загуби моето!

Прекоси стаята, стигна до мястото, където Кристофър стоеше неподвижен и размаха дългия си кафяв пръст пред лицето му.

— Ти си идиот. Би трябвало да просиш милостиня с онези, които са изгубили ума си под пустинното слънце! Тя те обича. По-хубава е от слънцето, по-чувствена от нежния морски бриз, по-мека от агънце. Рискува живота си заради теб. Видях я как седеше ден и нощ до леглото ти, когато беше болен, за да се грижи за теб, тревожеше се за теб и молеше Аллах за теб. И въпреки това досега от теб не е получавала нищо друго, освен обиди. Да! Язид ще я унижава физически, но ти направи същото много преди това със своите думи. С остротата в погледа си. С липсата на доверие. Заради теб тя трябваше да доказва себе си всеки миг. И винаги нещо не достигаше. Наистина, постъпи неблагоразумно, като отиде в лагера на Язид. Но не тя се провали, а ти, братко мой. Ти не можа да намериш сили да й се довериш. — Когато завърши речта си, Фатим му хвърли непримирим гневен поглед и се понечи да си тръгне.

— Зная, Фатим. — Гласът на Кристофър бе равен и безмълвен като морето на зазоряване. На измъченото му бледо лице се бе изписала болката, след като най-после бе свалил маската си на безразличие. Кристофър се наведе и прокара пръсти през косата си. — Веднъж спасих живота ти, Фатим. Сега се нуждая от помощта ти, за да спася нейния. — Погледът му бе унесен, докато търсеше лицето на приятеля си. — Позволих й да попадне право в ръцете му. Право в капана на смъртта.

Фатим го плесна ниско по гърба, като неизменната му природа отново изплува на повърхността.

— Нека не губим ценното време на Аллах в разкаяние, братко мой. Ариел ни чака. А аз, както знаеш, винаги се радвам на една добра битка.

В мрака на беззвездната нощ, Фатим приклекна под малкото маслиново дърво и започна да наблюдава самотната фигура по стръмния склон, която единствено гледаше надолу към Казбах. Тази вечер вятърът беше студен и духаше от Атлас, като люлееше оскъдно покритите клони на дърветата. Лошо предзнаменование, реши Фатим. Но не за тях. Предзнаменованието бе за тези долу, в Казбах.

Язид се бе оказал по-хитър, отколкото всеки от тях бе подозирал. Той бе тръгнал веднага от Ел Беди за Казбах и преодолял съпротивата на минималната стража, която Сюлейман бе оставил. Сега контролираше крепостта, като заедно с това имаше добра видимост наоколо и можеше да забележи всеки, който се приближаваше. Ще бъде невъзможно, си мислеше Фатим, да измъкнат Ариел оттам. Щеше да бъде нужна цялата армия на Сюлейман, армия, която Фатим знаеше, че той не би ангажирал със спасяването на една жена. Не можеше дори да си позволи да мисли за зверствата, които вероятно бе изтърпяла Ариел, преди Сюлейман да бъде готов с плана си и да даде заповед за атака на Казбах.

Невъзможно, освен за мъжа с него.

Фатим не знаеше колко дълго бяха стояли на стръмния склон. Много преди имамът да обяви вечерните молитви. Бяха минали часове и Кристофър не правеше нищо, само се взираше надолу към гората и наблюдаваше, както пустинният хищник наблюдава дупката на мишката. Освежаващият бриз прилепваше черната джелаба плътно към широките му рамене, а отпред платът плющеше като криле в полет. Той бе едва забележим силует в мрака, по-скоро мистериозен джин, отколкото човек от плът и кръв. По-скоро дух, отколкото смъртно същество.

Но въпреки че приличаше на привидение, душата на Кристофър бе разкъсвана от мъчителни човешки чувства, докато наблюдаваше огньовете във вътрешния двор на Казбах. Припомняше си местонахождението на всеки часовой и страж, а в ума му оживяваше всяко от неговите прегрешения към Ариел. Толкова пъти я бе наказвал за това, че преследва собствените си мечти, вместо да ги изостави заради неговите. Всяка сцена изникваше като жива пред очите му, огряна от пламъците долу. Бе й позволил да повярва, че мъжът, за когото трябваше да се омъжи, е друг човек, а когато тя разкри неговата лъжа, той бе очаквал просто да го разбере. Бе я унизил пред Язид, като я наказа заради това, че я бе заварил в ръцете му, без дори да се запита дали това не е била сестринска прегръдка, която дарява на човека, който тя чувстваше като брат. От този момент нататък бе смятал, че съществува основателна причина да не й се доверява, но беше ли й се доверявал някога истински?

Фатим бе прав. Кристофър наистина не се доверяваше на никого и въпреки че Ариел му се бе доверила, поверявайки бъдещето си в неговите ръце, той не й отвърна със същото. Вместо това бе разглеждал всяка среща като изпитание, което трябваше да докаже правотата му. А също и че не трябва да й оказва доверие. Той я бе тикнал в ръцете на Язид със своята ярост и студенина. Бе я осъдил без причина. И сега тя бе затворница на Язид — пленница на мъжа, чиято омраза го бе лишила от разум или угризения. Беше се оказал глупак, призна си Кристофър, като се ядосваше на себе си. Желаеше я толкова силно, но бе направил всичко възможно да отрече това. Нуждаеше се от нейната любов, както бе имал нужда от тази на баща си, но бе направил невъзможно за нея да докаже нещо друго, освен че тя също би могла да предпочете някого другиго.

Лагерът в Казбах се подготвяше за нощувка. Все по-малко бухарци се движеха наоколо, а огньовете вече не бяха толкова ярки. Въпреки силната му мъка, докато наблюдаваше Казбах, в него отново подаде грозна глава съмнението. Може би точно сега Ариел бе в стаята на Язид, любовница, изпълнена с желание. Може би точно сега целуваше Язид, както бе целувала него, и се любеше, като крояха планове за новия режим.

Кристофър гневно изхвърли видението от ума си. Твърде дълго бе пленник на родителския си комплекс. Време бе да поеме по нов път. Да обичаш някого, означава да му оказваш доверие, и той знаеше едно нещо със сигурност. Бе влюбен в прекрасната султанска повереница.

Фатим подскочи, когато Кристофър се завъртя на скалата и тръгна към него.

— Сега ли?

— Сега.

— Аллах Акбар, братко мой. Слава на Бога!