Ан Ейвъри
Далечна звезда (21)

Глава двадесета

Единствено потъването на ръката на Джеръл в нейната ръка успя да спре Нарин. Тя се опита да се освободи, но захватът му стана още по-силен. Той продължаваше да я държи здраво, докато тя не престана да се дърпа, после той се протегна, повдигна леко края на завесата, за да могат да наблюдават какво става в стаята.

Виждаше се много малко, но им беше достатъчно.

Ксиант стоеше на подиума, пред трона на владетеля, гърбът й бе обърнат към тях. Светлината от лампата върху стената отразяваше богатата бродерия в златно и сребърно на роклята й, като хвърляше единствените светли петна върху иначе мътната повърхност.

Джаспериан беше коленичил пред нея, с ръце завързани зад гърба, хванат от двама мрачни маткасенски стражи. Светлината от лампите хвърляше тъмни сенки върху измъченото му лице, като правеше очите му да изглеждат още по-хлътнали в орбитите им. Камата на Ксиант беше опряна до гърлото му и притискаше главата му назад.

— Можеш да ме убиеш, но ще имаш господарския пръстен само когато го вземеш от мъртвото ми тяло — гласът на Джаспериан прозвуча уморено и остаряло.

— Това може много лесно да се уреди! — чертите на Ксиант бяха изкривени от ярост. Тя притисна още повече главата му назад. — Изморих се от тези игри, Джаспериан. Ти просто нямаш друг избор. Защо трябва да се съпротивляваш на неизбежното?

— Каква полза ще имаш от пръстена, ако аз съм мъртъв и няма официално предаване на властта?

— Аз вече имам твоя град. Ще имам и пръстена — по един или друг начин.

— Ножът ще осигури край, подходящ за един глупак като мен, който някога даже те обичаше — Джаспериан вдигна главата си малко по-нагоре, като откри уязвимото място между челюстта и гърлото си. — Убий ме и приключвай с тази история.

Даже и през неясната светлина Нарин можеше да види как Ксиант стиска дръжката на камата. За минута тя се поколеба. Ръката й потрепери и тялото й под обшитата рокля се напрегна.

— Какво, никога преди не ти се е налагало да убиваш сама? — гласът му прозвуча глухо, устните му се издърпаха над зъбите в плашещо подобие на усмивка.

Отговорът на Ксиант приличаше много повече на просъскването на разярена котка, отколкото, на какъвто и да е човешки звук. Тя дръпна назад ръката си. Острието проблесна на светлината.

Нарин изскочи иззад драперията, в ръката си държеше ножа на вестоносец.

— Не! Пусни камата!

Стресната, Ксиант се завъртя, оръжието й се вдигна още по-нагоре.

— Ти!

— Зад драперията има хора, Милейди, и още много други в залата — каза Нарин с най-храбрия от всички тонове, които можеше да измайстори. — Нищо няма да спечелиш, ако убиеш сега Джаспериан.

Даже докато говореше, сърцето на Нарин туптеше в ушите й. Когато надничаше иззад драперията, тя не беше видяла другите двама стражи, които стояха в подножието на подиума. Внезапното й появяване ги беше стреснало, но не достатъчно, за да ги накара да изпуснат сабите, които бяха извадили. И къде, по дяволите, беше Джеръл? Тя беше сигурна, че той ще я последва.

Ксиант диво се вгледа в пространството около нея, като се опитваше да види скритите мъже, за които Нарин говореше. Когато видя, че нито една драперия не се поклаща и нито една врата не стои отворена, за да пропусне въоръжени мъже, деликатните й черти яростно се изкривиха.

— Хванете я! — просъска тя и посочи към Нарин с дългия си, остър нокът.

Двамата войници, които държаха Джаспериан, се поколебаха. Когато хватката им се отпусна, Джаспериан опита да се изправи на крака. Не успя, но усилията му накараха стражите да останат до него. Другите двама войници тръгнаха към Нарин с извадени саби.

Десният се намръщи в очакване. Мръщенето му не продължи много дълго — беше прекъснато от звука на изтичаща кръв, когато ножът на Джеръл се заби до дръжката в гърлото му. Мъжът се свлече назад, мъртъв дълго преди да падне на земята.

Другият замръзна, загубил ориентация. Моментното колебание му струва живота, тъй като друга кама се заби в гърдите му. Нарин не беше сигурна дали мъжът изобщо е видял врага си.

Джеръл се показа от сянката. При звука от неговите стъпки Ксиант прехвърли погледа си от двамата мъртви стражи върху лицето на новата заплаха.

— Ти! — единствената дума носеше огромен смисъл. — Ти си мъртъв!

— Сигурна ли си? — тонът на Джеръл бе нарочно заплашителен и преднамерено се опитваше да я разяри още повече.

— Убийте го! — изпищя Ксиант.

Двамата стражи на Джаспериан, облекчени от това, че са получили ясна заповед и могат да видят врага си, изоставиха затворника и нападнаха Джеръл.

Тяхното нападение зае цялото внимание на Ксиант и това даде възможност на Нарин да стигне до подиума. Ръцете на Джаспериан бяха жестоко извити и стегнати и тя трябваше да внимава да не го пореже, докато прерязва въжетата. Най-накрая тя отстъпи назад и хвърли настрани остатъците от въжето.

Джаспериан разтъркваше китките си.

— Шести вестоносецо…

— Ние си възвръщаме отново града, господарю — прекъсна го Нарин. — Засега Лейди Ксиант…

Нарин не можа да каже нищо повече, разтърсена от срама и безпокойството, което толкова ясно пролича в тъмните очи на Джаспериан. Без нито дума повече тя му протегна ножа си.

Джаспериан се поколеба само за секунда, после прие ножа с благодарен поклон и се обърна с лице към тази, чийто пленник беше допреди малко.

Ксиант, хванала полите на робата си в ръце, беше стигнала до края на подиума, готова да бяга. Очите й скачаха от тапицерията пред скритата врата към Джеръл и двамата стражи, към главната врата, откъдето ясно се чуваше шумът на боя. Близостта на биещите се като че ли я накара да вземе окончателно решение. Тя пристъпи леко напред, готова да скочи от платформата, когато острият тон на Джаспериан рязко я спря.

— Къде мислите да отидете, Милейди? Вие едва ли ще ни напуснете толкова бързо.

Ксиант яростно се обърна. Тя изпусна полата си и се сви, готова да се защитава срещу атаката на Джаспериан. Лявата й ръка се сви като клюн, като всеки остър нокът представляваше опасно оръжие. Дясната й ръка стисна ножа, който само допреди малко държеше опрян до гърлото на Джаспериан.

— Елате, Милейди, играта свърши и вие сте загубена. Предайте се сега, преди да са пожертвани още хора.

— Никога! — изплю тя, като отново се обърна назад. — Никога няма да се предам нито на теб, нито на който и да е мъж.

Кратък вик на агония привлече вниманието на Нарин. Тя почти беше забравила, че Джеръл се бие. Сега той вече беше изправен само пред единия от стражите. Чувството на облекчение, което я обзе, продължи съвсем кратко — докато вратата се отвори и пропусна дузина маткасенски войници. Те бяха покрити с кръв, дрехите им бяха разкъсани, но стояха в пълна готовност — и при това не носеха зелените ленти, показващи, че се бият на страната на Калинден.

Въпреки че сърцето й се изпълни с отчаяние, Нарин се напрегна да чуе звук от бой, някакъв знак, че Маткасен все още не е завладял напълно двореца.

Коридорът отвън беше тих и празен, абсолютно тих.

Докато войниците напредваха внимателно с приготвени оръжия, Нарин погледна назад към Джаспериан и Ксиант. Двамата стояха безмълвни, очите им бяха вперени в приближаващите се войници. Само след минута ще трябваше да се признаят за победени сред триумфа на другите, а това накара кръвта на Нарин да закипи. Тя погледна настрани и видя Джеръл с все още вдигната сабя, внимателно да пристъпва назад към платформата, като в същото време наблюдаваше внимателно противника си и войниците.

В този момент той погледна нагоре. Очите им се срещнаха. Джеръл мръдна лекичко главата си назад и извъртя очите си към тавана.

Нарин прехапа устната си. Разбира се! Отново беше забравила за устройството, закачено на верижка на шията й. Но как да вземат Джаспериан с тях. Само ако се беше сетила да попита преди това!

— Добре се справихте — рече саркастично Ксиант и пристъпи напред. Тя спря само на крачка от Нарин. Ножът беше в ръката й, но вниманието й беше приковано върху войниците. — Ще бъдете възнаградени за верността си.

— Още е рано да раздавате правосъдие, Милейди — фигурата, която беше в сянка, излезе напред и спря там, където мястото беше добре осветено от лампите.

— Пардрейк! Моят гвардеец!

За пръв път Нарин долови нотка на несигурност в гласа на Ксиант: На ръкава на Пардрейк ясно се виждаше завързаната зелена лента. Войниците мълчаливо се отдръпнаха встрани, за да му направят път.

Те са на наша страна! Нарин осъзна това с облекчение. Спечелихме!

— Битката свърши, Милейди, но загубихте вие — добави Пардрейк и спря на няколко стъпки пред подиума, като гледаше втренчено Ксиант.

— Но вие сте маткасенски войници! — протестираше Ксиант, явно объркана.

— Носим маткасенски униформи, защото сме лоялни към града си, но не и защото служим на личните ви амбиции — Пардрейк махна с ръка към мъжете зад него.

— Едно нещо е да следваш пълководец, който се бори за славата на своя народ, и съвсем друго — да умреш заради алчността и жаждата за власт на неговата жена.

— Линдаз ще ви убие! — последната дума се чу като съскане.

Пардрейк сви рамене.

— Не мисля. Целият Маткасен е въстанал. Много вероятно е, че до този момент вашият съпруг е вече арестуван — той замълча, а очите му неотклонно гледаха Ксиант — или мъртъв.

— Мъртъв? — Ксиант се облещи диво срещу Пардрейк.

— Мъртъв!

Гвардеецът не отговори. Той се приближи до стъпалата, които водеха към подиума. Без да сваля очи от Ксиант, той даде знак на войниците да обградят подиума.

Нарин бързо прехвърли вниманието си от Ксиант върху Джаспериан. Господарят на Калинден не беше казал и дума, откакто влязоха войниците.

Моментното й разсейване беше грешка. Изненадващо, Ксиант я хвана отзад и допря острието на камата си до гърлото й.

— Острието е с отрова! — извика Ксиант и притисна върха още по-плътно към кожата на Нарин.

Нарин замръзна. Тя беше по-силна и по-ловка. Независимо че Ксиант беше по-едра, тя можеше лесно да се освободи. Но не беше сигурна, че може да го направи, преди Ксиант да я е одраскала така, че да потече кръв, а отровата не признаваше нито ловкост, нито бързина.

Доколкото познаваше Ксиант, Нарин не се съмняваше, че отровата, която е избрала, е едновременно болезнена и бавно действаща. Тази жена се забавляваше да гледа мъченията на жертвите си и би предпочела да им приготви бавна и колкото е възможно по-жестока смърт.

— Връзката! Използвай връзката! — гласът на Джеръл звучеше напрегнато и някак отдалечено.

Нарин се опита да обърне главата си към него, но натискът на камата на Ксиант на гърлото й пречеше. С ъгъла на окото си тя улови някакво движение на подиума. Явно някой от войниците се размърда. Нямаше да й помогне.

Джеръл беше прав. Най-добрата възможност беше компютърната връзка. Дори с отровното оръжие на Ксиант, опряно на гърлото й, и накъсаното дишане на жената в ухото й, Нарин не можеше да не мисли за реакцията, която би предизвикало изчезването й.

— Аз излизам и вестоносецът идва с мен — гласът на Ксиант прокънтя в огромната зала. Тя започна да отстъпва гърбом към страничната скрита врата, като влачеше Нарин.

С всяка стъпка Нарин внимателно повдигаше ръката си към яката на туниката си, към верижката на врата й. Ако можеше…

— Оттук не можете да минете, Милейди.

Думите идваха откъм гърба им. Бяха казани меко и в следващия миг Нарин позна кой ги изрече. Сантар!

Ксиант се закова. Изглежда, че беше познала гласа, но не можеше да повярва на ушите си. Нарин използва този момент на невнимание и успя да се освободи. Жената едва забеляза. Тя бавно се обърна с лице към мъжа, който изрече тези думи. Лицето й беше сковано от шока.

Сантар стоеше на няколко крачки от нея. Лявата му ръка висеше и той леко се олюля, когато, без да иска пренесе тежестта си на ранения си крак. Временната превръзка, която си беше направил, вече беше просмукана с кръв. В дясната си ръка държеше тежък войнишки нож, но върхът на оръжието беше насочен към пода. Очите му бяха потъмнели от болка и едвам стоеше на краката си. Очите на Ксиант се разшириха от недоверие и страх.

— Ти си мъртъв — думите й едвам можеха да се доловят.

— Все още не съм, въпреки че ти и твоят съпруг нямате особен принос за това.

Горчивината, която звучеше в гласа му, заедно със значението на думите извадиха Ксиант от вцепенението й.

— Ти си мъртъв! — тя се хвърли към него с писък.

Сантар се опита да се дръпне, но раненият му крак се сви, когато той пренесе върху него тежестта на тялото си. Изгубил равновесие и почти падащ, Сантар инстинктивно вдигна дясната си ръка, за да се защити от нападателката си.

Но не успя. В яростта си Ксиант или не можеше, или не искаше да спре. Инерцията й я събори на земята заедно с него, наниза я върху ножа на Сантар.

Чу се стон, после удар от падането на телата им върху пода.

Нарин не успя да отреагира, толкова беше изумена от внезапния изблик на насилие. Джеръл беше този, който напусна подиума, и се приближи към сгърчените тела, полускрити в сянката.

Косата на Ксиант се беше разпръснала около нея и тежките й дрехи покриваха и двамата — като одеяло, метнато върху двама любовници. Металната бродерия продължаваше да хвърля отблясъци на светлината.

— Проклета вещица — тихо ругаеше Джеръл.

Той се наведе и безцеремонно дръпна настрани тялото на Ксиант, после коленичи до брат си.

Сантар лежеше по гръб, главата му беше извита настрани, очите затворени, лицето му изкривено от болка. Ранената му лява ръка се беше извила под тялото му под странен ъгъл, счупена при падането. Кръв течеше от нова, дълбока рана, минаваща през бузата му. Камата на Ксиант лежеше на пода, само на няколко сантиметра от главата му, върхът й беше покрит с кръв.

Нарин ужасено разглеждаше камата.

— Джеръл, отровна е!

— Зная. Трябва да го кача на кораба. Той е изключил собствената си компютърна връзка, глупака му с глупак — говореше Джеръл през стиснати зъби. Той посочи към тежката гривна върху дясната китка на Сантар.

— Поне си е оставил записващото устройство.

— Мъртъв ли е? — думите бяха изречени меко, натежали от жал.

Нарин се обърна и видя Джаспериан изправен зад нея, очите му бяха вперени в Ксиант и Сантар. Той изглеждаше остарял, прегърбен от ужаса на това, което се беше случило, и от това, че не бе успял да го предотврати.

— Не е мъртъв, но е ранен много лошо.

Джеръл вдигна Сантар на ръце и се изправи. Главата на младежа падна назад. Дясната му ръка висеше изкривена.

— Трябва ми помощ.

— Да, разбира се. Моите… тези мъже могат да помогнат. Моят личен лекар е в двореца…

Гласът на Джаспериан затихна. Очите му се отпуснаха. Нарин едва успя да чуе последните му думи.

— Така е — Джаспериан пошепна почти на себе си. — Ако не е вече мъртъв, както много други.

— Не. Аз зная друг… — Джеръл погледна към Нарин, едната му вежда бе въпросително вдигната.

Тя поклати глава, разбирайки добре това, което той не се осмеляваше да изрече. Сега, когато Калинден беше в безопасност, тя внезапно се отпусна изтощена. Джеръл щеше да се върне, но поне засега тя имаше свои задължения. Трябваше по някакъв начин да намери сили да издържи следващите няколко часа. Бъдещето щеше да се погрижи само за себе си.

— Джеръл ще се справи добре, Господарю — каза тя, като дръпна настрани Джаспериан. — Вие имате много по-важни проблеми пред себе си сега.

— С ъгъла на окото си тя видя как Джеръл се скри зад драперията, която единият от войниците беше отдръпнал.

— Аз… — Джаспериан се поколеба, погледна към мъртвото тяло на Ксиант.

— Знаеше, че аз я желаех. Казах й го преди много години. Може би… ако аз бях…

— Тя е мъртва, Господарю. Оставете я да почива — Нарин знаеше, че в гласа й липсва уважение. Но точно сега това не я интересуваше.

— Елате — каза тя, като поведе Джаспериан към чакащия Пардрейк и войниците му. — Градът все още се нуждае от защита и някой трябва да се бие с диваците.

 

Джеръл отвори вратата с рамо и стъпи върху покрива на двореца. Въпреки че върху източното небе се виждаше лек сив пръстен, нощта все още оставаше пълна господарка и върху небето сияеха облаци от звезди сред изчезващата светлина на пълната луна.

Трябваше му съвсем кратко време да открие Нарин, която стоеше до стената, заобикаляща края на покрива.

Сигурно беше чула приближаването му — той не беше се постарал да се движи тихо или да прикрие шумовете от стъпките си върху камъка, но Нарин нито се обърна към него, нито проговори. Просто стоеше там, свита до стената и загледана над покривите на Калинден.

Джеръл се спря само на няколко сантиметра от нея. Той не се опита да я докосне, но ръцете му, цялото му същество изгаряха от желание да го направят. Единствената й реакция на близостта му беше, че тя придърпа още по-плътно наметалото си.

Страх и загриженост внезапно стегнаха стомаха му. Той я губеше.

Когато се беше съгласила да се присъедини към него, тя беше беглец от града си, отчаяна и обезверена. Сега всичко се беше променило. Той винаги можеше да я намери — даже и сред объркването долу в залата всички хора знаеха къде е Шестият вестоносец. Те бяха възхитени от усилията й да спаси Калинден. Разказите за заплахите срещу нея бяха придобили мистични размери.

— Виждал ли си някога, във всички твои пътувания, град, толкова красив, колкото Калинден? — гласът на Нарин беше нисък, почти шептящ, но всяка дума стигаше до слуха му толкова болезнено, сякаш тя крещеше. Джеръл впери очи в сенчестите сребристи очертания на Калинден. Даже и сега, омекотени от лунната светлина и тъмнината, очертанията на града бяха остри, приличащи на планините, които го заобикаляха.

И все пак той не можеше да отрече, че имаше някаква жестока красота в тази сцена. Дори ако това беше единственото нещо, което човек е виждал.

— Ти обичаш този град — каза той. И това не беше въпрос.

Нарин бавно кимна, очите й продължаваха да са вперени в града пред нея.

— Да, това е моят дом.

Ако той можеше да види поне за миг лицето й, да разбере какво мислеше. Може би щеше да я накара… Единственото, което трябваше да направи, е да постави ръцете си върху раменете й.

Не можеше да я докосне. Не се осмеляваше, точно защото твърде много го желаеше.

— Как е брат ти? — В гласа й нямаше и намек за това, което чувстваше в момента.

— Ще оживее, но поне още няколко дни трябва да остане в медицинския изолатор. Отровата се оказа бавно действаща, но смъртоносна.

Тишината между тях натежа и стана напълно осезаема.

Дали брат му не беше една от причините тя да е толкова далечна? Нима грешките на Сантар, вредата, която, без да иска беше причинил на народа й, можеха да застанат между тях като невидима стена?

— Радвам се. Имам предвид, че ще живее — каза тя най-накрая.

Бавно се обърна към него, лицето й беше вдигнато към неговото. Даже и при бледата лунна светлина той можеше да види колко здраво бяха стиснати устните й.

— Това, което той направи, бе грешка. Той имаше задължения, дълг и отговорност, които е решил да пренебрегне. И много хора пострадаха заради него.

Джеръл се поколеба. Думите на Нарин бяха остри, безкомпромисни и все пак той беше готов да се закълне, че бе усетил зад тях неизречено съмнение, въпроси, които не бяха свързани със Сантар.

— Въпреки че това не го извинява, намеренията му са били добри — меко каза Джеръл. — Ако той не беше послушал сърцето си, ако не беше постъпил според собствените си разбирания за това кой е най-добрият начин да се направи нещо, да се живее…

Тишината отново натежа.

— Гравнар е мъртъв — каза Нарин. Думите й прозвучаха като изстрел. Устните й се стегнаха отново и той тежко преглътна. — Той загина при атаката срещу двореца.

— Съжалявам.

Не беше на място казано, но какво друго би могъл да каже? Без да мисли повече, Джеръл вдигна ръката си, за да я погали по бузата, и усети една сълза, невидима в тъмнината. Той нежно я избърса с пръстите си.

— Той беше мой учител, мой наставник — каза тя. Този път не направи усилие да скрие треперенето на гласа си. — Той беше мой приятел, беше ми баща, какъвто никога не съм имала. Аз… Аз не мога да си представя света без него.

Джеръл беше готов да я притисне към себе си, като предусещаше колко малко физически сили й бяха останали, но тя продължаваше да стои стегната, запазила болката само за себе си.

— Джаспериан ми предложи да стана Главен вестоносец.

Въпреки че се опита, Джеръл не можа да открие и следа от въпрос в думите й. Тя не търсеше съвета му. Тя просто му съобщаваше за решението си.

— Разбирам — Джеръл остави ръката си да падне от бузата й.

— Бях се надявала някога да получа правото да бъда Главен вестоносец. Това е всичко, за което си мечтаех от момента, когато Гравнар започна да ме обучава. Мен, безнадеждното сираче, недаващо обещания за способности.

Нарин се извърна от него и отново погледна града. Поставила ръцете си върху парапета, тя като че ли се страхуваше да изгуби връзката си с камъните на града, който толкова добре познаваше.

— Много хора зависеха от брат ти и той ги изостави. Има хора, които зависят от мен, хора, на които дължа всичко, което съм, всичко, което се надявах да бъда, и все пак…

Тя вдигна очи към звездите.

— Ти ми показа светове, за които не знаех, че съществуват. Предложи ми възможност да видя, да почувствам и да направя неща, за които никога не съм мечтала. Искам… — Тя рязко се обърна отново, сграбчи дрехата му, смачка кожата в юмруците си, като че ли се страхуваше, че може да изчезне. Лицето й бе вдигнато към неговото, тъмните й очи блестяха с непозната светлина. — Вземи ме със себе си — каза тя. — Сега, когато все още не съм се изплашила прекалено много, преди да съм намерила друга причина, която да ме задържа тук, още нещо, което съм длъжна да направя.

При първото рязко дръпване на дрехата му Джеръл беше поставил ръцете си върху нейните, за да се опита да я успокои. Сега ръцете му се напрегнаха, почти смачкаха нейните.

— Ти ще напуснеш Калинден, всичко, което познаваш, за да дойдеш с мен? — Джеръл едва говореше, без да е сигурен, че действително я е разбрал добре. Нямаше да бъде по-объркан, ако самият дворец се беше издигнал под краката му. — Защо?

— Защо? — Думите й бяха почти стенание. — Защото те обичам. Защото не мога да живея без теб. Защото не мога, няма да те помоля да изоставиш всичко, което познаваш, за да останеш тук, като знам каква жертва би било това за теб.

Тя го обичаше! Той не беше я загубил! Тя щеше да тръгне с него и… Радостта, която го обзе, го напусна по-бързо, отколкото бе настъпила.

Тя щеше да тръгне с него, но на каква цена? Години на съжаление и срам, че е изоставила града си в момент, когато той най-много се нуждаеше от нея. Безкрайни нощи да лежи до него със съзнанието, че е изоставила всичко, докато той не й беше дал нищо друго, освен несигурно съществуване без корени?

Но каква би била алтернативата? Да остане тук? В този изостанал свят на воюващи градове — държави? В тези загубени остатъци от Империята, които бяха отдалечени на хиляди, стотици хиляди светлинни години? Тук? Завинаги?

Джеръл вдигна очи към изгрева, който осветяваше хоризонта, без да е в състояние да се изправи лице в лице с несигурността и очакването в очите на Нарин.

Луната се беше почти скрила зад западните планини и звездите бавно изчезваха пред настъпващия ден. Това беше неговият дом, неговият живот. Той принадлежеше на онова пространство, на празната необятност на вселената, без да е свързан с тесните рамки на един свят, който е забравил миналото си. Необятната вселена беше негова. Какво би могло да се сравни с тази свобода? Какво би могло да го застави да забрави за нея?

Настоятелните опити на Нарин да си освободи ръцете го накараха да върне погледа си от звездите върху лицето й. Той ги пусна с нежелание, а после ги сви, почувствал студенина.

— Не — каза Джеръл много меко.

— Не?

— Не, няма да те взема с мен, защото аз ще остана тук с теб. Не мога да постъпя другояче.

Той вдигна ръцете си с дланите нагоре.

— Обичам те. Не мога да искам от теб да пожертваш всичко заради мен, а без теб… — Джеръл млъкна, опитвайки се да скрие треперенето в гласа си. — Не мога да живея без теб — простичко каза той.

Зората освети лицето й с розов блясък, който омекоти острите линии на деликатните й черти, но не можа да просветли тъмните сенки под очите й. Тези тъмни орбити, очертаващи лицето й вместо нормалния му светъл цвят, се бяха изгубили от обзелите я чувства.

— Но ти не можеш… Аз не мога да искам от теб… — Нарин заекна. — Това е абсурдно за теб.

Протестите й изведнъж престанаха, очите й се разшириха и устните й се отвориха, като че ли неочаквана мисъл бе й отнела възможността да говори.

Без да обръща внимание на въпросителния му поглед, Нарин се хвана за колана на туниката си и после с бързо движение на главата си дръпна верижката с компютърната връзка от врата си.

— Каква глупачка съм била — промърмори тя с очи вперени в сребърната кутийка върху ръката й.

— Но то не… Ние не…

Езикът облиза устните й с нежен жест, който предизвика рязка болезнена горещина у него. Тя се обърна, за да погледне към покривите на Калинден, които бавно изсветляваха от изгрева. Движението й я приближи до Джеръл толкова близко, че лесно можеше да я прегърне. Той принуди ръцете си да останат върху раменете й.

Даже и под тежките гънки на наметалото й той можеше да почувства енергията, която струеше от нея. Тя внезапно се разсмя и Джеръл не можа да издържи повече. С въздишка я придърпа към себе си.

Тя се завъртя в прегръдката му, лицето й се вдигна към неговото. Нарин все още държеше сребърната компютърна връзка, но Джеръл я почувства допряна до врата си, докато тя придърпваше с ръце главата му към себе си, към устните си, които се бяха разтворили в очакване.

— Обичам те — каза тя. Дъхът й стопли лицето му.

Устата на Джеръл беше само на няколко сантиметра от нейната, когато следващите й думи го спряха.

— Ще ми покажеш ли изгрева на твоя свят?

— Моят… но…

— Обичам те, Джеръл Бен Хадар. Твърде много, за да те окова тук, когато ти познаваш звездите.

— Но Калинден… Твоите хора… — Джеръл заекна. Той разглеждаше лицето й, като търсеше в израза й нещо, което да му помогне да я разбере. От очите й бликнаха сълзи, които затъмниха зеленото в тях, но той ясно виждаше, че това бяха сълзи на радост, не на саможертва, и усмивката й бе много по-лъчезарна от самия изгрев.

— Ние сме двама души от различни светове — каза тя, без да обръща внимание на кристалната сълза, която се търколи по бузата й. — Аз просто разбрах… Ние направихме грешката… Аз направих грешката да помисля, че ние трябва да изберем единия или другия, моя или твоя свят. Аз не мога да изоставя моя град, моя народ, и все пак ти ми показа звездите и повече нищо не би могло да ме удовлетвори.

— Не разбирам. Какво…?

— Може да имаме и двете!

Нарин отново се разсмя. Този път през поток от сълзи.

— Нима не разбираш? След като диваците бъдат изгонени, Калинден ще продължи да съществува, както винаги е съществувал. Тук имат нужда от мен, но не е задължително да бъда Главен вестоносец. Не съм длъжна да прекарам целия си живот на Ерандейн. Ако кажа, че ще те придружавам в твоите търговски пътувания… Бих могла да измисля нещо, така че известно време да бъдем тук, след това да сме свободни… Джеръл, толкова е просто! Защо не го разбрах по-рано, че може да бъде толкова просто?

Джеръл остана потресен, после избухна в смях и придърпа Нарин към себе си, за да запечата устата й с целувка, която беше израз на цялото време, прекарано в самота и на възможността никога повече да не бъде сам.

Прегърнал Нарин, с устни върху нейните, той усети, че светът изчезва, докато не чу смутена кашлица и промърморване.

— Съжалявам… Не разбрах… Ще дойда по-късно — достигна до съзнанието му.

Джеръл вдигна глава. Нарин все още беше в ръцете му и топла, и истинска, плътно притисната към тялото му. Всичко се беше променило за него.

Джеръл се огледа мигайки. Трябваше му доста време да види извитите сиви стени на транспортната стая и възрастния мъж, който стоеше пред отворената врата.

— Норваг?

— Ако искаш да знаеш, състоянието ти е много по-лошо, отколкото изглеждаше — каза Норваг, гледайки ги намръщено. — Нарин, без да иска, ви излъчваше обратно на борда. И аз помислих, че вие бихте могли…

Усмивка разтегна устните му и той потри ръцете си с удовлетворение.

— Слава богу, виждам, че съм сгрешил.

— Хмм — Нарин не можа да издаде нито един човешки звук или даде обяснение. Джеръл я привлече към себе си с жест, който изглежда беше напълно одобрен от Норваг.

— Е, имам още някои задължения — каза възрастният мъж, като бавно се изтегляше назад по коридора. — Ще се върна. Нали разбирате, много неща съм отложил.

Той стигна до вратата, после спря, като продължаваше да се усмихва.

— Данет реши да остане в Маткасен и да продължи наблюденията си. Сантар е добре. Скоро ще излезе от медицинския изолатор. По-скоро, отколкото очаквахме. Няма да се учудя, ако…

— Норваг — Джеръл не беше сигурен, че може да намери разбираемо изречение, но очевидно Норваг усети заплахата в тона му.

— Ясно, по-добре да си намеря работа.

Този път Норваг излезе от стаята. Преди вратата да успее да се затвори, той постави ръка в отвора и ги погледна.

Ако Джеръл не знаеше, че Норваг никога не плаче, той щеше да се закълне, че видя сълза, светеща в очите на възрастния мъж.

— Аз само исках да кажа… — Норваг се поколеба и после бързо добави: — Желая ви дълъг живот и щастие! И на двама ви.

Само след секунда той си беше тръгнал и вратата беше затворена, а те останаха сами в средата на стаята.

— Норваг винаги е бил оптимист — каза Джеръл най-накрая. Той погледна с усмивка към Нарин. — Ако тези няколко седмици, които прекарахме, са показателни за това, което ни очаква, не съм много сигурен за възможностите ни да живеем дълго.

Той я придърпа по-близко към себе си и тъкмо накланяше главата си да я целуне, когато Си Си го прекъсна:

— Мислех, че ще оставиш това примитивно същество на планетата, шефе. Ти знаеш, законът забранява да се вземат примитивни същества на борда и…

— Си Си — прекъсна го Нарин, — млъкни!

— Ти не си господарят тук! — възмути се Си Си. — Едно е да се опитам да образовам същество като теб, но да се опитваш да ми кажеш да си затворя устата, е нещо съвсем различно! Ти даже нямаш право да бъдеш тук, така че ако си мислиш…

— Си Си, затваряй си устата! — Нямаше как да се сбърка ядът, който прозвуча в острата команда на Джеръл.

Си Си млъкна.

Джеръл изчака малко, като се чудеше дали компютърът ще го прекъсне отново, и тъй като това не се случи, той отново погледна към Нарин и срещна погледа й.

Тя се беше повдигнала на пръсти, чакаща целувката му, и успя само да рече през смях:

— Не мога да кажа какво ще стане с дългия живот, но мисля, че мога да дам гаранция, че ще бъдем щастливи, само ако се отървеш от този компютър.