Ан Ейвъри
Далечна звезда (11)

Глава десета

Гласовете, които се разнасяха отдолу, ставаха все повече. Джеръл погледна Нарин. Страхът й бе все още там, но тя успяваше да го контролира, точно както някога, когато се изправи пред разярения и готов да убива древон, за да спаси живота на човек, когото никога не бе срещала.

Но този път я водеше не само смелостта. В очите й, в това как бе стиснала зъби и в напрежението на мускулите на врата и раменете й се чувстваше гняв, който гореше дълбоко и застрашително.

Тя му махна да не мърда, а после внимателно се промъкна напред, докато успя да надникне иззад скриващите я скали.

Джеръл пренебрегна заповедта на Нарин и, като се стараеше да не вдига шум, се промъкна към нея, докато също си намери място, откъдето можеше да огледа наоколо и да види кой или какво минаваше долу.

Гърлото му се сви и Джеръл започна да мига.

Думата звероподобни, която Нарин понякога употребяваше вместо диваци, се оказа далеч по-подходяща, отколкото си беше представял. Съществата долу можеха да бъдат объркани с хора само от голямо разстояние.

Това бяха масивни, високи почти колкото него, но доста по-тежки същества. Мощните им ръце бяха по-къси от тези на хората, но много по-мускулести, и завършваха с широки, с по три пръста и остри нокти ръце, които изглеждаха способни да счупят малки камъни. Краката им, напротив, бяха пропорционално по-дълги, отколкото биха били краката на човек, което ги правеше да изглеждат по-слаби, отколкото бяха в действителност. Телата им бяха къси и масивни и завършваха с голяма глава върху дебел врат. Това дебело тяло върху дълги крака ги правеше да наподобяват птицата нирка, въпреки че Джеръл доста се съмняваше, че биха били толкова фини или наполовина толкова вкусни, колкото бе нирката.

Главите им бяха огромни. Двете очи, разположени близко едно до друго високо върху челата им, бяха защитени от двете страни с издадени кости, които се събираха точно над очите им. Доколкото Джеръл можеше да види от това разстояние, носове нямаха. Устите им бяха големи, стигаха от единия край на лицето им почти до другия и покриваха ужасни остри зъби.

Не носеха дрехи, но покритите им с косми тъмнокафяви тела нямаха нужда от такива. Пояси или колани се кръстосваха на гърдите им, но изглеждаше, че ги използват повече да носят оръжието си, главно ножове и колчани стрели, отколкото за защита или украшение. Това би трябвало да ги улеснява при къпане, ако изобщо го правеха, помисли с отвращение Джеръл. Вонята, която се разнасяше от тях, стигаше чак до мястото, където той и Нарин се бяха скрили, на повече от сто крачки над тях.

Беше ясно, че диваците бяха част от естественото население на Ерандейн, а не разбойници, които са били прогонени от населените с хора места, както той си беше представял първоначално. Те би трябвало да са били застрашителни опоненти на първите хора — заселници. И сега, когато наследниците на заселниците бяха изгубили всички знания за модерните оръжия, които предшествениците им бяха донесли със себе си, диваците бяха още по-опасни.

Тридесет и шест, изброи ги Джеръл, като не включваше около десетината, които бяха забелязали преди това. Те се движеха бавно и изглеждаха доста тромави, но сигурно компенсираха със сила това, което не им достигаше като скорост.

Докато отзвучаваха последните шумове от диваците, Джеръл се изправи на колене и щеше да се изправи съвсем, ако Нарин не се беше вкопчила в ръката му и не беше го дръпнала рязко надолу. Джеръл се възпротиви. Бе забравил напълно за присъствието й, така се беше съсредоточил да изучава диваците, но тя постави пръст на устата си отново и просъска да пази тишина.

Няколко минути изминаха, без да промълвят нито звук. Джеръл ставаше все по-напрегнат и нетърпелив. Той почти бе готов да стане, независимо от мнението на Нарин, когато тя внезапно вдигна глава, като че ли бе чула нещо. Джеръл се напрегна, но не можа да долови нищо и тъкмо си отвори устата, когато и той го чу. Почти недоловим звук от голи крака, които стъпват по камъни.

Един дивак, след това втори, се появиха под тях. Двамата се движеха много по-внимателно и тихо от групата, която бе преминала преди тях. И двамата носеха дълги и смъртоносно заплашителни копия, освен ножовете, и по-къси копия като тези, които носеха останалите.

С ъгъла на окото си Джеръл забеляза върху стоманата отблясък като от отразена светлина. Почти минута му трябваше, за да разбере, че имаше и други диваци, най-малко трима или четирима, които се бяха разпръснали по-ниско по склона и се придвижваха със същото внимание. От това разстояние тъмната им кожа се сливаше с камъните и беше трудно да бъдат различени.

А ако те бяха останали долу на склона… Джеръл се сви, за да може да огледа склона над тях. Не забеляза нищо. Огромна, надвиснала скала препречваше изцяло хоризонта над тях, но по същия начин тя би трябвало да защитава скривалището им от погледа, на който и да е или каквото и да е над тях. Той за пръв път осъзна колко внимателно Нарин бе избрала скривалището им. А бе имала само няколко минути на разположение, за да намери някакво прикритие.

Нарин срещна погледа му и ясно разбра значението му. „Всичко е наред“ — каза тя само с устни, след това му направи знак да не се изправя.

Джеръл се подчини, наведе главата си и отново се съсредоточи върху малкото, което можеше да види под себе си. Диваците, които бе забелязал, вече се бяха преместили. До този момент никой не се бе появил на тяхно място.

Той започна да се проклина наум. Би трябвало да е по-внимателен. Много бе удобно да разчита на някой, който познаваше местните условия по-добре, но това не го освобождаваше от необходимостта също са бъде бдителен.

След известно време, което му се стори цяла вечност, Нарин въздъхна и бавно седна.

— Няма да има повече. Поне не и докато наближим Калинден.

— Как можеш да си сигурна? — думите на Джеръл прозвучаха много по-остро, отколкото искаше.

— В групата бяха около петдесет диваци. Те не се движат на по-големи групи, а освен това никоя група не ловува в близост до друга — отвращението в гласа й бе ясно примесено с ярост и с още нещо, което Джеръл не можеше ясно да определи. Ненавист? Ако съдеше по цвета на лицето й, тя бе близо до припадъка.

 

— Какво, ловуват?

— Не видя ли? — Нарин го погледна с недоверие.

— Какво да видя?

— Кръвта. Върху копията им, върху ръцете им.

— Но те не носеха оръжия за лов. И аз не видях никой от тях да носи дивеч… — гласът на Джеръл звучеше все по-неуверено.

— Ти не знаеше, нали? — гласът на Нарин стана съвсем тих. Тя преглътна. — Те бяха на лов за хора.

 

Джеръл стоеше на скалистото било, а погледът му бе вперен в обрулените хълмове на планините пред него. Наричаха ги Трудънс, знаеше го от информацията, събрана от Сантар и Данет и предадена чрез компютрите на корабите им. Те бяха домът на диваците. Това вече бе научил от Нарин. Не беше искал да открие невежеството си, като задава твърде много въпроси.

Под надвисналата маса на планините, кацнал върху скалист нос като всепоглъщащата птица — молба, стоеше Калинден. Градът бе по-малък от Маткасен, но стените му бяха по-високи и по-дебели. Докато разглеждаше разположението на града, Джеръл си помисли, че диваците биха срещнали доста трудности, докато преодолеят защитата на Калинден. Но Калинден не беше непревземаем и ако набезите на диваците върху околностите продължаха достатъчно дълго…

Той потръпна. След срещата им с групата ловци тази сутрин Нарин се бе върнала по следите им до имението, където бяха ловували. Или по-точно до това, което бе останало от имението — няколко стени и част от обора.

Мародерите бяха унищожили всички и всичко, което бяха намерили, бяха донасичали жертвите си дълго след като те вече са били мъртви.

За годините на препускане из галактиката Джеръл беше срещал подобни сцени на унищожение, но никога не бе виждал нещо толкова безсмислено. Без да говорят, той и Нарин се заеха да погребат семейството от петима човека, като завиваха накълцаните тела, в каквото успяха да намерят оцеляло от одеялата и чаршафите, и един по един ги слагаха в тесните гробове, толкова колкото можаха да изкопаят в замръзналата земя.

Отначало той се опита да накара Нарин да остави тази тъжна задача на него, но безуспешно. Тя не каза нищо, но пламтящият зелен огън в тъмните й очи, пребледнялото й лице говореха за гнева и решението й да отмъсти.

Нарин наруши мълчанието си само веднъж. Когато коленичи да постави в гроба обвитото в одеяло тяло на най-малкото дете, момченце на около седем години, Джеръл я чу да говори на себе си: „Ако наистина е отговорна за това, то тя ще си плати. Заклевам се.“

Когато се изправи, след като постави последния камък, Джеръл каза много тихо, без да очаква да получи отговор:

— Чудя се, кои ли са били те.

— Семейството на Насинтор, тъкача. Той е от град Нарлон, но когато се ожени за Джамила, наследи имението на семейството й, така че те се установиха да живеят тук. Първото им дете, Джамилита, догодина щеше да навърши осемнадесет, тъкмо да й се търси съпруг — думите на Нарин прозвучаха равно, безчувствено. Очите й се бяха спрели на петте купчинки камъни пред нея.

— Ти познаваше ли ги?

Тя поклати глава.

— Никога не съм ги срещала, но знаех за тях, така както един вестоносец познава всеки от всяко имение, което е разположено около града му. Те бяха от Калинден. Те бяха от моите хора.

Гласът й замря и тя се извърна, погледът й застина върху планините, които се изправяха на хоризонта. Вятърът вдигаше снопчета от черната й коса, като ги хвърляше в лицето и в очите й, но тя не ги забелязваше.

Джеръл мълчеше. Искаше му се да отиде при нея, да я успокои, но не можеше да си представи какви думи не биха прозвучали толкова празно и студено, колкото зимния вятър около тях.

Нейните хора. Толкова прости думи, а имаха толкова дълбок смисъл. Нарин никога не беше срещала този тъкач и семейството му, но въпреки това ги познаваше. Смъртта им имаше значение, защото те бяха нейни хора. Тя, изоставеното сираче, беше намерила дом, място, към което принадлежеше, в един свят, където всеки имаше име и история, където загубата на един имаше значение за всички.

Странно как си играеше животът. Устата на Джеръл се сви в самоирония. Той, който бе започнал живота си като любим първи син на виден и мощен дом, на планета, която управляваше цялата Империя, нямаше свой свят, свой дом, свое семейство. Брат му бе обявен за изчезнал и вероятно бе мъртъв, а единственият човек, когото той открито можеше да нарече приятел, бе твърде стар, за да може още дълго да го придружава в пътуванията му. Джеръл погледна към покритите с камъни гробове. Когато смъртта го настигне, той сигурно ще бъде на някоя забравена планета, чието име едва ли ще помни добре. Няма да има нито едно същество, което да скърби, че го няма, никой нямаше да каже: „Това бе Джеръл Бен Хадар — аз го познавах. Може би нямаше да има и кой да изкопае гроба му.“

Джеръл потрепери, внезапно ядосан на самия себе си. Той никога не допускаше да го обземат мисли за смъртта, а сега не бе подходящ момент да започне. Той се приближи до Нарин и нежно докосна ръката й.

— Трябва да тръгваме. Нищо повече не можем да направим тук.

Докосването му накара Нарин да въздъхне, после премита и очите й се върнаха в заобикалящата я действителност. Тя кимна, после нагласи колана си на вестоносец около кръста и показа с глава пътеката, която щеше да ги изведе до Калинден.

Сега, когато огромната сива грамада на Калинден се беше надвесила над тях, Нарин увеличи темпото на бягане. Мрачната решителност, която се излъчваше от нея, се усещаше почти физически. Джеръл знаеше, че тя почти е забравила за присъствието му, не усещаше, че той изостава и че почти го беше изоставила зад себе си. Като отхвърли мислите си, Джеръл засили скоростта.

Нима бе възможно…? Как би могъл някой…? Нима Лейди Ксиант наистина…? Въпросите изгаряха мозъка на Нарин, отново и отново се връщаха, докато думите не започнаха да звучат като молитвено пеене, което носеше ритъма на бързите й стъпки по пътеката.

Ако ловуващите групи бяха достигнали на юг от Калинден, то какви ли разрушения бяха нанесли върху именията, разположени на север и запад, които бяха по-близко до границата и затова по-уязвими? Когато тя напусна Калинден и се отправи към Маткасен с молбата на Господаря Джаспериан за помощ, други вестоносци се отправиха да предупредят за опасността хората от малките селища и именията. До този момент, ако всичко е било свършено добре, тези хора трябваше да са се събрали в малките села или около укрепените златни и сребърни мини, където щяха да бъдат по-добре защитени. Без съмнение много от тях щяха да се преместят в самия Калинден, за да търсят зад стените на града най-сигурна защита.

Тя чу зад себе си тежкото дишане на Джеръл, който я настигаше стъпка по стъпка. За войник и за човек с неговия ръст той се беше справил добре с изискванията на пътуването.

За хиляден път тя си помисли какво в края на краищата го бе довело в Калинден. То не бе свързано с нея, в това поне бе сигурна, въпреки че огънят, който бе пламнал помежду им в кервана все още гореше болезнено.

Но той се беше отдръпнал от нея по същия начин, както тя се бе отдръпнала от него, като вместо това бе предпочела да се съсредоточи върху пътя пред тях. След онази първа нощ, когато тя бе допуснала грешката да направи опит да отпусне схванатите му мускули, той не бе казал почти нищо. По време на няколкото кратки спирания за сън предпочиташе да си направи легло на известно разстояние от нея, а когато спираха да се хранят, вниманието му бе съсредоточено върху изсушените плодове и месото, които бяха единствената им храна.

Каквито и да бяха причините, спомни си тя още веднъж, те не бяха от значение. Той бе направил своя избор, тя бе направила своя. А сега, когато бе видяла отблизо заплахата, която представляваха диваците, вече нямаше връщане назад. Градът й имаше нужда от нея. Хората й имаха нужда от нея. Джеръл нямаше. И това бе единственото, което имаше някакво значение.

Първата от сигналните камбани бе точно пред тях. Нарин извади от колана си ножа, после го изправи в ръката си, за да може да удари камбаната с тежката му дръжка, докато преминаваше покрай нея. Без да прекъсва бягането си, тя звънна, като удари по камбаната много по-силно, отколкото бе необходимо.

Звънът бе силен, ехото от ясните, метални звуци се понесе по околните хълмове. „Идва вестоносец“, казваха звуците. „Отворете вратите и дайте път. Вестоносец идва!“

Близко зад Нарин, Джеръл се стресна от звука. Сигналната система имаше смисъл, защото даваше възможност на пазачите да се уверят кой се приближава и да бъдат готови да отворят на вестоносеца, без да губят време, но тя бе неприятно изпитание за човек, имал нещастието да се окаже близо до ударената камбана.

Даже докато бягаше, Джеръл изучаваше стръмните подходи към града. Този, който бе започнал строежа на крепостта, бе направил добър избор. Докато Маткасен и Ануей бяха построени посред обширни равнини, с широки пътища, водещи към портите им — ясно доказателство за ролята им на търговски центрове, то Калинден бе отдалечен и трудно достъпен, идеален преден пост за земя, граничеща с територия, населена с врагове. Никакъв враг не би могъл да се приближи, без да бъде видян. Дори и диваците. Тези жестоки същества щяха да имат доста проблеми, щяха да падат от масивните каменни стени, които сега се издигаха над тях на върха на скалния нос.

Шест камбани, и изглеждаше, че покрай всяка една Нарин пробягва по-бързо, независимо от стръмната пътека. Иззад бойните кули се показваха глави, за да видят кой удря толкова силно сигналните камбани. Виковете на стражите стигаха отчетливо до ушите им.

— Шестият вестоносец! Вестоносец Нарин се завръща! И още някой е с нея!

— Отворете вратите! Подгответе се!

Когато Нарин и Джеръл прекосиха последните няколко ярда открито пространство по върха на крепостната стена, в главната порта се отвори врата, чийто размер позволяваше да се пропуска само по един човек. Нарин лесно се промуши през отвора. Джеръл трябваше да се свие, което рязко намали скоростта му. Докато я възстанови, Нарин се бе отдалечила доста от вратите и се носеше през павирания площад. Пред нея бягаха трима стражи, чиято задача бе да й проправят път през улиците. „Направете път“ се носеха виковете им. „Направете път на вестоносеца!“

Джеръл не успя да види нищо повече от замъгления образ на, както му се стори, стотици хора, които се бяха събрали около площада заедно с едно поделение въоръжени войници, построени близко до вратите, и трябваше да се засили, за да настигне Нарин и придружителите й. Очевидно те нямаха намерение да го чакат, а той нямаше никакво желание да се опита да си проправя път сам към Главния дворец през претъпканите улици на Калинден.

Колкото по-навътре навлизаха в града, толкова повече се забавяше скоростта им. Въпреки че хората се дръпваха бързо към двете страни на улицата, когато чуеха виковете на стражите, все пак нямаше възможност да се придвижват по-бързо от скоростта на бавен бяг.

Макар да бе сигурен, че забавянето бе раздразнило Нарин, Джеръл бе благодарен за възможността да възстанови дишането си и да се поогледа наоколо.

Първото и най-ярко впечатление беше, че Калинден е много по-ярък от мръсния и мрачен Маткасен. Ярко боядисани вимпели висяха над много от вратите на магазините, а цветовете и украсата показваха какво се продава в тях. Цветя в саксии и ярки завеси се показваха от прозорците на вторите и третите етажи на тесните сгради и представляваха жив контраст на сивите камъни и тъмното дърво на самите сгради. Изглежда, че хората на улицата също предпочитаха да използват ярки цветове за облеклото си и даже тези, които бяха загърнати с най-груба кафява домашна тъкан, носеха ярък воал, или тъкан вълнен пояс.

Изглежда, мислеше си Джеръл, че те са решили да се противопоставят на сивата суровост на земята около тях със собствения си ярък външен вид. Тъй като самият той произхождаше от свят, потънал в различни цветове, можеше да ги оцени и да им се наслади. Като се има предвид заплахата надвиснала над тях, това изглеждаше почти насила показван оптимизъм.

Големият дворец бе разположен както му се стори в самия център на града. Представляваше масивна сграда от сив камък, който съответстваше на солидните стени, които защитаваха града. Джеръл имаше много малко време, колкото да огледа набързо външната страна, но все пак успя да забележи високите, тесни прозорци и здраво направените врати. Изглеждаше, че дворецът бе предвиден в много по-голяма степен за крепост, отколкото за седалище на управниците.

Предупредителните викове на придружителите им осигуриха влизането в двореца. След като влязоха вътре групата се спря. Мъж, облечен в дрехи, които показваха някаква висока официална длъжност, поздрави Нарин и поговори с нея за нещо, което Джеръл не можеше да чуе заради шума около него… тях, и след това изчезна в тълпата.

Тримата мъже, които ги бяха придружили, отдадоха чест и после се оттеглиха. Джеръл, все още задъхан, пристъпи до Нарин. Тя не му обърна никакво внимание.

Привидно безразлична към заобикалящите я и към него в това число, Нарин се изправи, затвори очи, после приближи ръце до лицето си, така че пръстите й се притиснаха към челото, с възглавничките навън. Тя пое дълбоко дъх, задържа го, а след това бавно издиша, преди да повтори процеса.

Когато сановникът се върна и я повика с жест, дишането й се беше успокоило и на лицето й нямаше никакво изражение.

Джеръл бе видял в много други светове подобни техники за контрол на тялото и концентриране на ума. Той самият се беше учил да ги използва няколко пъти, но винаги беше твърде нетърпелив да усъвършенства процеса.

Нарин и сановникът прекосиха главния коридор и минаха през широки двойни врати, които стояха отворени откъм далечната си страна. Джеръл ги последва в голяма двойна зала, която очевидно беше централна. В далечния край един масивен гравиран дървен трон се издигаше, поставен върху подиум.

Върху трона седеше мъж, зает в разговор с няколко тежковъоръжени мъже, скупчени около него. При появяването на Нарин групата на подиума се разпръсна и остави сам седналия мъж.

Недостатъчно сигурен какво се очакваше от него, но любопитен да чуе всяка дума на Нарин, Джеръл я последва в залата. Никой не се опита да го спре. Изглежда, че начинът на приемане на вестоносците се разпростираше върху всеки, който ги придружава.

Докато Нарин пресичаше залата, насъбралите се продължаваха да разговорят тихо. Но когато тя стигна до подножието на трона, всички разговори спряха и цялата зала потъна в тишина.

— Господарю Джаспериан — с лице, което продължаваше да бъде спокойно и безизразно, Нарин докосна с пръстите на дясната ръка челото си, после приседна на едно коляно върху покритите с килим стъпала, които водеха към подиума. — Нося съобщения за вас и за Калинден.

— Шести вестоносец! — гласът на Джаспериан беше дълбок и прозвуча ясно в залата, наподобяваща пещера.

От мястото си — малко зад Нарин и от едната страна на стъпалата, Джеръл можеше да види очите на Джаспериан, черни и засенчени в дълбоките им орбити, изучаващи безмълвния вестоносец. Господарят на Калинден бе доста над средна възраст, слаб, но все още силен и добре сложен. Черната му коса, дълга до раменете, бе силно прошарена. Такава беше и късо подстриганата му брада. Въпреки че присъствието му вдъхваше уважение, той бе едва средно висок. За разлика от голяма част от придворните, които бяха облечени в пъстроцветни дрехи от тъкана материя, Джаспериан носеше дълго кожено палто без ръкави върху кожени гамаши и права риза с дълги ръкави, която много напомняше дрехите на Джеръл. Нож, който изглеждаше изключително удобен за използване, с дръжка от обработено злато, беше затъкнат в широкия кожен пояс на владетеля. Върху втория пръст на дясната си ръка той носеше масивен златен пръстен, който беше, доколкото Джеръл можеше да види, единственият знак за ранга му.

След кратка пауза Джаспериан проговори отново с ясно изразено неодобрение в гласа.

— Очаквахме ви най-малко преди девет дена, вестоносецо. Страхувахме се, че нещо ви се е случило или са ви нападнали. Ако не беше пристигането на Лейди Ксиант и нейните войски, нямаше да знаем даже, че сте стигнали до Маткасен — Джаспериан остави думите му да висят тежко във въздуха, а после каза: — Обяснете!

Лицето на Нарин остана невъзмутимо.

— Стигнах до Маткасен, Господарю, само за два дни. Но Негова светлост Господарят Линдаз отказа да изпрати помощ за Калинден. По негова заповед аз напуснах Маткасен и се отправих към Ануей, за да се опитам да потърся помощ там.

— Отказа… Невъзможно! Договорът от Трасдийнс изисква… — Джаспериан спря, след това с усилие си върна самоконтрола. — Негова светлост не е отказал помощта си, което е видно от изпращането на собствената му съпруга начело на войските му. И не мога да повярвам, че те е пратил до Ануей, когато законът изисква да бъде изпратен вестоносец от Маткасен.

Нарин не каза нищо и не се помръдна, но на Джеръл му се стори, че забеляза леко изчервяване върху бузите й.

— Ако вие сте носили съобщение за Ануей, вестоносецо, как стана така, че вече успяхте да се завърнете в Калинден? — Джаспериан говореше бавно, като не отместваше от Нарин тъмните си, блестящи очи.

— Не стигнах до Ануей, Господарю.

С няколко думи Нарин разказа историята на срещата си с древона, раняването й и връщането в Маткасен с кервана на търговеца Бекнар. Тя показа с ръка към Джеръл, без да отклонява погледа си от мълчащия Джаспериан.

— Този мъж, който се казва Джеръл, ми спаси живота, изпрати вестоносец да отнесе моето съобщение до Ануей и ми осигури място в кервана, тъй като аз едва можех да вървя, да не говорим за бягане.

Джаспериан обърна леко глава, за да огледа Джеръл. Добър управник, си помисли Джеръл, когато срещна погледа на черните очи. Умен, силен. Вероятно точен и великодушен, но не беше гъвкав и бе твърде непреклонен в придържането си към законите.

— Ако вие сте помогнали на вестоносец на Калинден, господине, ние ви благодарим — каза Джаспериан с официален глас. Той върна отново вниманието си върху Нарин. — Но нито едно от тези извинения не ви освобождава от отговорностите ви, вестоносецо. Но за това ще поговорим по-късно. Какви новини носите и какви съобщения?

При думите на Джаспериан възрастен мъж, облечен в едноцветна тъкана туника, риза и гамаши, които смътно напомняха костюма на вестоносец, пристъпи напред. Той изглеждаше по-нисък дори от Нарин. Когато Нарин започна да говори, очите му пробягаха наоколо. По време на доклада й той остана изправен отпред и неподвижен.

— Нося съобщение от пастира Порза, което може да остане за по-късно, и съобщения за Лейди Ксиант. Съобщението от Негова светлост Господаря Линдаз, или по-точно преразказът на думите му, бих предпочела да кажа в присъствие на по-малко хора, ваша светлост, а има и информация, която не мога да съобщя тук — гласът на Нарин се чуваше ясно в цялата зала, въпреки че тя не беше помръднала и не изглеждаше да прави усилие да говори по-високо. — Но имам съобщение, което трябва да бъде чуто от всички.

По същия точен начин, по който бе направила отчет за пътуването си, Нарин разказа за диваците, които бе срещнала, и за разрушаването на имението на тъкача Насинтор. За голямо учудване на Джеръл тя съобщи и за доказателствата за протекло раждане в другото имение, а също съобщи за състоянието на почвата в районите, през които бяха преминали.

Когато свърши, Нарин се изправи на крака. Възрастният човек върху платформата бавно излезе от състоянието си на пълна концентрация и тихо се оттегли назад.

— Не изглежда да сте забелязали много неща по време на пътуването си, вестоносецо — каза Джаспериан.

Джеръл не успя да долови и следа от чувства в гласа на мъжа. Той погледна към Нарин и с голямо учудване забеляза видимо, гневно изчервяване, което се издигаше по шията й.

— Забелязах много неща, но от тях едва ли ще има голяма полза, ако преминат диваците. Какво значение би имало да се знае състоянието на високопланинските пасища, ако няма да има ардове да ги опасат и пастири да се грижат за тях?

Неколцина слушатели реагираха на неподчинението, прозвучало в гласа на Нарин, с учудени възклицания. Единствената реакция на Джаспериан бе слаба, тъжна усмивка.

— Права си, разбира се — каза той. После се изправи. — Ела. Можеш да ми съобщиш останалата част от отчета си насаме.

Следван отблизо от възрастния мъж, който бе излязъл напред по време на отчета на Нарин, Джаспериан пресече платформата и изчезна през малка врата от едната й страна.

Нарин се обърна към Джеръл.

— Изчакай ме — каза тя, после се завъртя и побягна след двамата мъже.

Джеръл изучаваше лицата на хората около себе си. След излизането на Джаспериан те започнаха да се разхождат наоколо, като се събираха на групи, за да поговорят тихо. Без да дава вид, че обръща внимание на заобикалящите го, той се напрегна да чуе всяка дума, всяко късче информация, която би могла да му помогне при търсенето на брат му.

Но даже и когато започна безцелно да се движи из тълпата, Джеръл знаеше, че не стои в тази зала единствено заради надеждата да намери някакъв намек за местоположението на Сантар.

Тя беше казала „изчакай ме“ и той щеше да я чака.