Ан Ейвъри
Далечна звезда (3)

Глава втора

— Това е лудост! Всички тук ти казаха, че никой не ходи на лов за древони сам! — Норваг възбудено крачеше напред-назад из стаята, като едва скриваше болката, пронизваща ранения му крак при всяко по-рязко движение.

— С мен ще дойдат Ракин и Борлат. Те ще ми помагат — каза Джеръл, докато спокойно слагаше допълнителен пакет със сушено месо в малката торба, която щеше да вземе със себе си.

— Чудесно! Двама идиоти, не, трима, сами в тази проклета планина, ще се носят безумно след древона. Без никаква реална причина, освен тази, че ти е доскучало.

Джеръл стегна кожените ремъци на торбата.

— Има още четири или пет дни, докато пристигне този търговец Бекнар с кервана си. Не мога да стоя тук през цялото това време и нищо да не правя.

— По-добре да стоиш, отколкото да се катериш по скалите или да те намушка някой древон — Норваг се спря пред Джеръл, с ръце на кръста и сърдито вирната брадичка.

— Понякога говориш точно като майка ми — ухили се Джеръл.

— Да, а ти понякога действаш точно като баща си! И това не е комплимент!

— Предположих, че не е.

— Непредпазлив и луд — такъв беше баща ти. И ти си същият! Мислите се за безсмъртни! Колко пъти само през изминалите петнадесет години си ни въвличал в неприятности единствено за развлечение!

— Никога!

— А какво ще кажеш за оня случай, когато се оплетохме заради теб с онези убийци, търговците от Сарден?

— Измъкнахме се със солидна плячка от цялата история.

— И едва не ни накълцаха! Не забравяй и онова мъкнене из блатата на Дармек. Повече от месец си пробивахме път през онзи ад и изведнъж аз открих, че сме могли да вземем сал и да се придвижим за не повече от четири дни.

— Но помисли за местностите, които видяхме, Норваг — каза Джеръл през смях.

— Това кошмарно място!? Този лов на древони е пак проява на лудостта ти! Нали чу разказите за тях? Ще свършиш някъде в пустошта и тогава със сигурност няма да имаме шанс да намерим Сантар, ако все пак е жив. За това помисли ли?

Усмивката изчезна от лицето на Джеръл. Въпреки че дразнеше Норваг, той знаеше, че тревогите на приятеля му са справедливи. Той потупа възрастния мъж по рамото.

— Помислих за това, приятелю — рече той просто. За миг Джеръл се поколеба дали не е по-добре да му разкрие истинската си цел, но веднага отхвърли тази мисъл. Щом Норваг се тревожеше толкова от лова на древони, то би се разтревожил три пъти повече, ако знаеше истинските му планове.

— Поне вземи и мен — настоя Норваг. — Знам, че съм стар, но все още са ми останали сили за няколко левги път.

— Тези сили ще са ми нужни за по-важна работа — каза Джеръл, развълнуван от неговата вярност и смелост. Той почувства прилив на вина за всички случаи, когато беше приемал тези качества за неотменна даденост. — Нужен си тук в случай, че Данет изпрати някаква вест. Трябва вече да е получил нашето съобщение от Ануей.

Джеръл взе раницата си, преметна я през рамо и завърза ремъците.

— Впускал съм се и в по-опасни приключения от лов на древони. Нищо няма да ми се случи. Съвсем нищо.

 

 

Неканеният гост явно беше мъж, реши Нарин, защото беше доста по-висок от нея. След слабо осветения коридор той нямаше да вижда нищо няколко секунди. Затова Нарин имаше предимството да го изненада. Тя бутна с крак вратата и я затвори.

— Добре дошъл, непознати човече — каза тя тихо. Докато той успее да осъзнае къде точно е тя, Нарин безшумно се дръпна настрани.

Непознатият се изсмя кратко:

— Значи си ме чула. Трябваше да се сетя, че един вестоносец ще бъде нащрек. Това е добре. — Тъй като Нарин не отговори, той продължи: — Не искам да ти сторя нищо лошо. Казвам се Данет, Съветник на Господаря Линдаз — той замълча. — Може ли да запаля свещ?

Нарин се поколеба.

— Върви напред! Бавно! — тя също се мръдна.

Мъжът измъкна нещо изпод плаща си, след това се наклони и го сложи на пода. Нарин чу щракане на огниво. Изглежда беше донесъл своя свещ. Тя леко извърна глава, за да не я ослепи внезапната светлина.

Запалената свещ, поставена в сребърен свещник, освети къдрокос младеж, обгърнат в широк плащ. Той се изправи със свещника в ръка и се обърна към Нарин. Тя мръдна отново. Като забеляза ножа в ръката й, той пак се засмя.

— Виждам, че си подготвена по-добре, отколкото предполагах. Освен… — той млъкна и й хвърли изучаващ поглед — външния ти вид. Може би искаш малко време да се облечеш?

Тя изведнъж осъзна, че долната риза е единственото й облекло и заговори по-рязко, отколкото имаше намерение:

— Не съм свикнала да приемам неканени гости, съветнико.

— Не, разбира се. Извинявам се — той бързо се обърна гърбом. — Моля те, не се обиждай.

Нарин припряно навлече туниката си, като не го изпускаше от очи.

— Можеш да се обърнеш!

Данет се изви с лице към нея.

— Отново в напълно благоприличен вид, ммм? Колко жалко. Май предпочитам предишното ти облекло.

— Аз съм вестоносец — отсече Нарин.

— Вярно. Но и жена, въпреки че туниката ти скрива това — и гой се усмихна в отговор на възмутеното изсъскване на Нарин. — Но по-добре да мисля за теб като за вестоносец, още повече, че постоянно ми повтарят, че трябва да се държа както подобава на съветник. Към въпроса, Нарин от Калинден.

Усмивката изчезна от лицето на Данет. Той бръкна в джоба на дрехата си под плаща и извади малка кожена торбичка.

— Ти тръгваш за Ануей след няколко часа. В тази торбичка има един пръстен, който трябва да потегли с теб. След като предадеш доклада си на Негово Величество Господаря и неговите съветници, трябва да връчиш лично този пръстен на един воин на име Бен Хадар.

— Наистина ли? — попита Нарин. Въпреки че посещението му в стаята й беше със сигурност нередно, в молбата му нямаше нищо необичайно. Вестоносците често носеха малки послания между градовете, такива като отличителни пръстени или печати, по заповед на някой от Господарите, или предмети, които бяха всъщност по-щедро, но дискретно заплащане за вестоносеца.

— Наистина — очите на Данет като че ли премигнаха в отблясъка на свещта.

— И защо трябва да направя това, съветнико? — поиска да знае Нарин.

Тя никога не се бе интересувала от евентуални допълнителни възнаграждения и ако това идваше от страна на Линдаз… За нищо на света не би направила услуга на този тип!

— Защо?! Нима вестоносците питат защо, щом заплащането е достатъчно?

Сега нямаше съмнение — очите му премигнаха. Нарин се изненада, че той беше по-скоро развеселен, отколкото ядосан от нейната враждебност. Това донякъде намали раздразнението й от неговия заповеднически тон.

— И кой — попита тя по-спокойно — изпраща този пръстен?

— Аз, разбира се! — Данет вече открито се смееше. — Не стоя ли пред теб именно аз, Данет?

— Значи Линдаз не е… — думите й заглъхнаха недоизречени. Това вече беше напълно недопустим въпрос за вестоносец.

Внезапно лицето на Данет светна, защото разгада съмненията й.

— Не, Линдаз не знае нищо за пръстена и разчитам на теб, че той ще продължи да бъде в неведение по този въпрос — и той протегна към нея торбичката.

Без да се колебае повече, Нарин я взе и я пусна в един специален джоб, зашит от вътрешната страна на туниката й. Всичко, което се вършеше зад гърба на Линдаз и против неговата воля, дори нещо толкова незначително като тайно предаване на пръстен, тя би подпомогнала с удоволствие. Нарин отдаде поздрава на вестоносците, като докосна с пръсти чело, и рече просто:

— Ще бъде направено както искаш, съветнико!

За пръв път лицето на Данет помръкна:

— Не, вестоносецо, не както аз искам. Нека се надяваме, че боговете са благоразположени към нас и че ще имаме късмет.

 

 

Беше още тъмно, когато Торк почука на вратата на Нарин, за да я събуди. Изненада се, че я завари вече облечена.

— Нетърпелива си — отбеляза той.

— Трябва да мисля за съдбата на моя град, вестоносецо Торк — каза Нарин с достойнство. Одобрението, изписано на лицето му, я стопли.

— Донесох ти лека закуска, вода за из път и малко допълнително сушено месо. Не е много, но ще ти е необходимо.

Торк зачака мълчаливо, докато тя изяде плодовете и хляба, които щяха да са последното й истинско ядене за няколко дни напред. Като свърши, тя събра бързо малкото си вещи и Торк я поведе по тъмните коридори на Големия дворец и после из улиците на Маткасен, още пусти и тихи в ранния утринен час.

Спряха до малка странична порта. Пазачът дремеше в шапката си, но се събуди стреснато, когато Торк го разтърси за рамото.

— Главния вестоносец! — възкликна той уплашено.

— Отвори портата, глупако! Бързо! — скара му се Торк. Главният вестоносец съпроводи Нарин само до изтритите каменни плочи зад малката порта.

— Който пътува най-бързо, той пътува най-сигурно — очите му потъмняха тревожно, докато изричаше традиционния поздрав при сбогуване между вестоносци.

Нарин не отговори. Тя наблюдаваше разширяващата се сива ивица на хоризонта, благодарна за грижата, проявена от стария вестоносец.

— Ще бъдеш внимателна, нали? — рече той. — Сигурна ли си, че можеш да продължиш до Ануей, вестоносецо?

— Разбира се — изпъна се Нарин гордо. — Неведнъж съм изпробвала силите си. Чувствам се напълно готова.

Торк кимна.

— Пътеката през планините Гороб е определено най-кратката, но и много опасна. Пази се, Нарин от Калинден!

Нарин помисли за дома и приятелите си.

— Ще се пазя, вестоносецо Торк. За това можеш да бъдеш сигурен.

Нарин си спомни тези думи късно следобед, докато внимателно избираше пътя, катерейки се по опасните скали. Пътеката, която беше избрала, едва се забелязваше. Ако високият планински път от Калинден до Маткасен се употребяваше рядко, то тази пътека през планините Гороб беше почти забравена. Само вестоносците, тренирани да помнят всяка незначителна пътека, можеха да знаят този маршрут под стърчащите върхове, които представляваха западната граница на Ерандейн.

Добре, че Торк й даде допълнителна дажба сушено месо и вода. От това, което знаеше за този път, тя не можеше да се надява, че ще намери покрив или нещо за ядене почти до самия Ануей. Месото, водата, кинжалът и лекото, но здраво защитно наметало от кожа от крилото на гракъл, което тя носеше в пояса си, съставляваха целия й багаж. Трябваше да й стигнат през следващите дни.

Леден вятър я пронизваше непрестанно. Почвата под краката й беше суха, твърда и ронлива. Стръмните скали и неравните била бяха от сивкави и червеникавокафяви камъни, по които растяха само храсти и трева на туфи — храната на древоните. Много рядко се забелязваха жилища и то само ниско в долините на планината.

Нарин спря да хапне парче месо и да напълни шишето си с вода от един поток. Пътеката беше много по-трудна от всички, които беше преодолявала досега, като изключим тренировъчните маршрути от времето, когато се учеше, но тя изпита задоволство от напредването си.

Обърната към скалата, тя се наслаждаваше на кратката почивка. Нещо твърдо се заби в кожата й. За миг помисли, че е парче скала, но после осъзна, че това беше съдържанието на малката торбичка, скътана във вътрешния джоб на туниката й. Любопитна да разбере какво точно носеше, тя извади торбичката. Пръстен, беше казал Данет. Пръстен, предназначен за някакъв воин на име Бен Хадар. Странно име, толкова необичайно, че щеше да й помогне да го открие лесно дори в Ануей.

Нарин развърза кесията. Очакваше да види пръстен — печат или скъп брилянт, предназначен за някоя лейди от високо потекло.

Пръстенът, който блесна в ръката й, не приличаше на нищо, което тя някога бе виждала.

Камъкът в средата беше огромен, изрязан във формата на квадрат, млечносин, цвят, който приличаше на небето над нея. Обковът беше от тежко, сложно гравирано злато. Нарин обърна пръстена в ръката си, като го изучаваше внимателно.

Странните знаци, изрязани в обкова, изглеждаха като думи, но не бяха на нито един от езиците, които тя можеше да разпознае. Метална нишка свързваше двата края на вътрешната страна на издигнатото за камъка място. Странно беше да се сложи тази нишка там, където би могла да пореже пръста на този, който го носи. Тя повъртя пръстена няколко пъти, но не можа да открие нищо, което да й подскаже за какво може да служи тази нишка.

Нарин сви рамене, сложи пръстена обратно в торбичката и я върна в джоба на туниката си.

Тя естествено би желала да научи нещо повече за пръстена — откъде е камъкът, кой е този Бен Хадар, но всъщност това нямаше значение за нея. Тя бе поела отговорността само да предаде пръстена. Шансът да научи нещо повече за него беше твърде малък.

Нарин спря още веднъж преди падането на нощта, изяде още едно парче месо от малкия си запас и поспа под символичния покрив на няколко нападали камъка, докато изгря луната. Под лунната светлина тя измина известно разстояние и после пак поспа в тъмните часове преди да се покаже зората.

Понякога нощният вятър се укротяваше, но това не беше на добре, защото сутринта тежка гъста мъгла се спусна от върховете, обгърна всичко и заличи едва забележимата следа от пътеката. През нощта Нарин напредваше бавно, но поне бледата лунна светлина й показваше пътя. Сега всичко изчезна в непрогледната мъгла. Въпреки че щеше да загуби много време да чака вдигането на мъглата, ако продължеше да върви нататък, можеше да загуби всичко, включително и живота си.

С примирение, придобито от тренировките и напълно неприсъщо на натурата й, Нарин извади покривалото от граклова кожа и се сви в една ниша, която откри наблизо, за да изчака вдигането на мъглата.

 

 

Проклета мъгла, помисли Джеръл, като напразно се опитваше да различи нещо в непрогледното пространство пред себе си. Може би Норваг все пак беше прав. Ракин и Борлат се върнаха в лагера, за да одерат първия древон, който той уби. Сега беше сам в планината сред непрогледната мъгла. А някъде съвсем близо се спотайваше ранен древон, който щеше да направи всичко възможно да го убие, ако само го усетеше къде е.

Явно беше късмет да открие древон толкова ниско в планината. Той беше довел двамата си спътници, с цел да ги убеди, че е тръгнал на лов и за да не задават въпроси беше принуден да убие поне един древон. После сякаш за пълно потвърждение на версията му, се натъкна на втори, съвсем недалеч от лагера.

Тогава късметът му, ако въобще можеше да бъде наречен така, му изневери. Стрелата му само рани животното, но не го уби. Въпреки че древонът се втурна между скалите с агонизиращ рев, Джеръл знаеше, че той не е ударен смъртоносно — малкото кръв, която откри, го потвърждаваше. А раненият древон винаги се връщаше, за да нападне своя преследвач, ако беше по силите му. Това беше едно от малкото неща, както му бяха казали, което можеше да бъде предвидено при лова на диви зверове.

Джеръл проследи животното и единственият му помощник беше слабият вятър, който сякаш го тикаше напред. Но колкото по-високо се качваше, толкова вятърът ставаше все по-слаб. Мъглата се спусна и по този начин помогна на древона — животното родено сред тези скалисти височини и надарено с изключително остро обоняние.

Джеръл се колебаеше между две еднакво неразумни възможности — да продължи нагоре или да се опита да намери обратния път към лагера. И в двата случая рискуваше — или да се срещне с ранения древон, или да попадне в някоя от клопките на планината. Един или два пъти мъглата леко се вдигна, но само за миг. Той все още не можеше да различи нищо на разстояние по-далеч от една протегната ръка.

Изведнъж чу рязкото като кашлица изсумтяване на древона. Отдалеч, в защитения лагер или съпровождан от двама силни мъже, този звук се струваше смешен на Джеръл. Но сега, толкова близо до раненото и разгневено животно, последното, което би помислил, е, че нещо е смешно.

Здраво сграбчил копието си, Джеръл бавно пристъпи напред по обгърнатата в мъгла пътека. Той щеше да се чувства много по-добре, ако главното му оръжие беше нещо мигновено и изцяло разрушаващо, вместо тези примитивни съоръжения, но беше обещал на Норваг…

Джеръл не беше се придвижил много напред, когато чу звук, който съвсем не бе очаквал — вик на изплашено човешко същество.

Джеръл се втурна напред, но се спъна в един камък, чиито очертания не беше видял. Той изруга. Нямаше да може да помогне много на другия човек, който и да беше, ако си счупеше крака поради собствената си глупост. Вече по-внимателно, като използваше копието, за да пробва терена пред себе си, Джеръл се придвижи отново напред.

Някъде пред него древонът отново се изкашля, след това звукът се сниши и премина в болезнено разгневен вопъл, който накара Джеръл да потръпне. Човешкият вик не се повтори.

Пътеката, която Джеръл едва виждаше, го отведе до струпана купчина от огромни камъни и там изчезна. Той замръзна в несигурност, докато не осъзна, че пътеката извиваше по-скоро по склона на планината, а не продължаваше през нея.

Древонът пак се изкашля. Този път звукът сякаш идваше току под мястото, където бе спрял Джеръл. Той пристъпи напред внимателно. Така му се струваше или наистина мъглата леко се разсея?

Още няколко крачки и ясно се видя, че древонът се намираше на нещо като открито място точно отдолу. Джеръл чуваше как животното сумтеше и скимтеше, въртеше се напред-назад, гневно и ядосано. Явно не беше усетило близостта на Джеръл — поне за момента.

Ограничената видимост не оставяше избор на Джеръл. Преди всичко трябваше да разбере къде се намира другият човек.

— Пътнико — извика той, — къде си?

— Тук! В нишата на външната страна на скалата!

Момче, не мъж! Не можеше да очаква голяма помощ от него.

— Древонът може ли да те стигне? — Джеръл знаеше, че гласът му ще привлече вниманието на древона, но се надяваше, че гласът на момчето пък ще обърка животното и то няма да знае коя посока да избере.

— Не, освен ако не си пъхне главата зад скалата отпред на нишата. Но и аз не мога да мръдна.

Джеръл усети следа от страх в гласа.

— Не се опитвай! Нека опитам да го хвана! — това звучеше добре, но какво всъщност можеше да направи?

В този момент мъглата се раздвижи и той почти ясно видя местността под себе си. Древонът беше в центъра на малко плоско място, изравнено случайно от парче скала, откъртило се от големия масив над него.

Животното повдигна голямата си глава с четири предизвикателно стърчащи остри рога. То искаше да определи местоположението на Джеръл, после се извърна към скривалището на момчето.

Джеръл различи стрелата си все още забита в хълбока на звяра. Раната беше кървила доста, защото гъстата бяла рошава козина от тази страна на древона беше сплъстена и червена.

Той виждаше ясно, но този път трябваше да се прицели много точно, за да го убие със сигурност. Най-добре щеше да е, ако успее да се приближи съвсем, за да го промуши с копието.

Трябваше да стигне до древона, без да привлече вниманието му. Пътеката се виеше надолу между големи камъни и щеше да е трудно да маневрира в мъглата. Една стръмна скала, чийто връх беше точно под краката на Джеръл, му позволяваше да се спусне направо, но пък беше прекалено опасно.

— Пътнико — извика той пак, — имам нужда от помощта ти.

Никакъв отговор. Джеръл можеше да се надява само, че момчето си пазеше дъха за нещо по-важно.

— Привлечи вниманието на древона с гласа си! Аз ще се спусна долу, мъглата ще ме скрие. Като се вдигне мъглата, ако въобще се вдигне, ще го убия.

Мъглата обаче отново се спусна и обви всичко. Известно време не се чу никакъв звук, после изведнъж момчето запя. Гласът му беше чист, силен и мелодичен. Колко жалко, че го прахосваше за някакъв древон.

Шумът от стъпките на древона върху камъните показваше, че планът заработи. Изглежда, че момчето успя да привлече вниманието му.

Джеръл сложи на земята лъка, стрелите и ловната си торба с ножа и храната. Те щяха да го затруднят при спускането. След това се плъзна по скалата пред него и докосна с крака си падналото плочесто парче скала, което беше забелязал. Така. Малко по-нататък. Той скочи към скалата и прилепи тялото си към обвития в мъгла камък, за да не се подхлъзне.

Джеръл се изправи в ниската падина, след това внимателно пропълзя към лицевата страна на плочата. Ловните му ботуши не вдигаха никакъв шум, а песента на момчето заглушаваше слабия шум, който дрехите му можеха да предизвикат при ходенето.

За миг изглеждаше, че мъглата ще се разсее отново, но изведнъж тя пак се сгъсти. Джеръл спусна крак там, където предполагаше, че е отвора между скалите, който беше видял отгоре.

Въпреки че не можеше да го види, Джеръл усети миризмата на древона — този тръпчиво — сладък мирис на кръв, наситил въздуха наоколо. Улеснен от примамката, звярът стана нетърпелив. С гневно движение той се насочи към скривалището на момчето. Спря го за миг неочакван удар в една скала. Последвалите звуци накараха Джеръл да предположи, че древонът се е спънал. Той обаче бързо се изправи. Мъжът чу влачещите се стъпки и тогава животното се хвърли пак в посока на момчето.

При първото нападение на древона момчето спря да пее, а когато той се дръпна, то запя отново, дори по-високо. Джеръл не можа да не се усмихне. Този път пееше една кръчмарска песен не много подходяща за годините му.

Джеръл заобиколи последната скала, застана в отвора и насочи копието си. Древонът се виждаше само като огромна сянка в мъглата. Когато нападна, туловището му запълни отвора.

Звярът удари скалата отпред със сила, която разтърси земята наоколо. И отново падна на коленете на предните си крака. Точно в този момент мъглата се вдигна.

Това беше най-големият древон, който Джеръл беше виждал някога. С вик, отекнал във всички околни скали, той се хвърли напред, за да забие копието в дебелата стена от плът, право към сърцето му.

Когато копието прониза дебелата кожа и мускулите под нея и премина между огромните ребра, древонът се изправи на крака и отхвърли с тласък Джеръл. Копието се изплъзна от ръката му. Той залитна, след това се вкопчи в окървавената, сплъстена козина, като се мъчеше да не я изпусне. Древонът се превърна в разярен вихър от жестокост и се отърси от Джеръл, сякаш беше някакво насекомо.

Джеръл се удари силно в скалата. Болката изкара въздуха от гърдите му със силен вик. Опита да се мръдне, но беше твърде слисан.

Древонът се завъртя с наведена глава и се хвърли напред.

С периферното си зрение Джеръл забеляза размърдване, след това чу човешки вик. Изправен от вика, той се извъртя, не много, обаче единият рог на древона го закачи отстрани и откъм гърба, но почти не докосна гърдите му. Болката беше пронизваща. Джеръл се затътри по колене. Пръстите му напипаха камък с големината на юмрук. С огромно усилие той се изправи на крака, като стискаше камъка.

Момчето, което вече веднъж спаси живота му, стоеше изправено от другата страна на отвора.

Древонът трепна и се заколеба между двамата. Ударът от копието на Джеръл беше отслабил силите му. Раната беше фатална, но той не искаше да умре бързо. Отново наведе рогатата си глава, без да може да реши кой от враговете си да нападне първо.

Без да мисли и без да може да се прицели добре от болка, Джеръл хвърли камъка към раненото място на древона с цялата сила, на която беше способен. Поне момчето имаше шанс да избяга.

Древонът се извъртя към Джеръл. Но когато наведе глава готов да се хвърли, момчето се метна на врата му. В ръката му светна нож.

Древонът се замята напред-назад, като се мъчеше да се освободи от товара си. Той изрева, но ревът премина в гъргорещо клокочене, защото момчето, хванато с едната си ръка за единия рог, с другата заби ножа си дълбоко в артерията на древона, която минаваше по врата му и отиваше към челюстта.

Бликна червена ясна кръв, която обля момчето и животното. Древонът загуби равновесие от тежестта на момчето и от удара и падна назад. Хълбокът му затисна крака на момчето и го прилепи към земята. Момчето извика. Когато обаче главата на древона падна назад и острите му рога го мушнаха към скалата, то не издаде и звук.

Древонът потръпна два пъти и спазмите разтърсиха цялото му тяло. После се свлече и притихна.

Момчето беше неподвижно.