Ан Ейвъри
Далечна звезда (5)

Глава четвърта

Умееше да се справя с крадци, мислеше Джеръл трескаво, дори и с древон можеше да се справи, ако се наложеше. Но какво да прави с жена, която стоеше потопена до кръста в ледената вода, напълно гола, хванала се за скалата в средата на потока, и се опитваше да запази равновесие?

Мократа й черна коса подчертаваше овала на лицето й и грациозната извивка на шията. Лицето, шията и раменете й бяха загорели, но тялото й надолу беше ослепително бяло. Дори от брега Джеръл можеше да види синкавите линии на вените й под блестящата кожа. Малките й високи и стегнати гърди бяха наполовина в ледената вода.

Сърцето на Джеръл заби ускорено и той пое дълбоко въздух. Облекчението, че с нея всичко е наред, се смени с гняв, задето така го беше изплашила.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Исках да си измия косата — каза тя отчаяно. Червенина обагри загорялото й лице. Опита се да вдигне ръце, за да прикрие гърдите си, но силното течение едва не я събори. Тя отново се хвана за скалата и се изчерви още по-силно.

— Казах ти… — започна Джеръл, но тя го прекъсна:

— Знам, но…

— Напомних ти, че си ранена!

— Водата е студена…

— Казах ти и това!

— … и аз се подхлъзнах.

Можеха да си викат още дълго така, но това нямаше да помогне. Джеръл пое на два пъти дълбоко въздух. И още един път. После затвори очи. Кръвта му пулсираше силно, и то не само защото беше бягал надолу по пътеката.

Като отвори очи, Джеръл се вторачи в джанфеговите храсти на другия бряг. Когато заговори, гласът му беше спокоен и леко ироничен:

— Свърши ли с миенето на косата?

— Да — на Нарин й беше трудно да спре тракането на зъбите си. Раната я болеше, а изкълченото бедро туптеше от повторния удар върху хлъзгавите камъни на дъното на потока. Именно тогава беше извикала. Опита се още веднъж да се изправи, без да се държи за скалата.

— Тъкмо излизах.

— Наистина ли? — Джеръл си помисли, че джанфеговите храсти бяха най-тъжните храсти, които бе виждал, но продължи да ги гледа.

— Нямам нужда от помощ — каза Нарин гордо. Подпряна на скалата с една ръка, тя внимателно пусна напред десния си крак, прихвана раменете си и подскочи. Разстоянието до брега се намали едва с няколко инча. Разкъсвана от болката в бедрото и блъскана от ледената вода, Нарин не знаеше дали ще може да повтори тази маневра. Каква глупачка беше, помисли тя гневно. И как е успяла да стигне толкова навътре? Скалата не изглеждаше толкова далеч, когато тръгна.

Пак плъзна крака си и подскочи. И още един път.

Но този път не успя да запази равновесие. Камъните се раздвижиха под стъпалата й и ръката й се плъзна по скалата. Успя само да ахне преди нетърпеливото течение да блъсне тялото й и да го повлече надолу.

Джеръл чу ахкането и се обърна тъкмо навреме, за да я види, че губи равновесие. Без да мисли, той пусна ножа и се хвърли в потока.

Течението я изтърколи в ръцете му. Грабна я, но хлъзгавите камъни по дъното не му разрешиха да се задържи. Хванал здраво Нарин в ръцете си, той се подхлъзна и падна.

Известно време и двамата пъшкаха, докато Джеръл можа да се изправи. Охкането на Нарин беше накъсано и остро и подсказваше за болката, която изпитваше от падането.

Като внимаваше да не се подхлъзне пак, Джеръл стигна до брега, нежно положи товара си. Краката й все още бяха във водата. Тя се опря на него. Дишането й се превърна в свирещи въздишки, предизвикани от болка и унижение.

Джеръл внимателно се освободи от пръстите й и се изправи. С тези рани беше изключително глупаво от нейна страна да се опитва да се къпе в потока. Но не от гняв, а от загриженост той се наведе над нея, махна от лицето й мокрите кичури, после хвана главата й и я разтърси, за да отвори очи.

— Добре ли си?

Нарин кимна безмълвно. С отворена уста, задъхваща се и уплашена, тя не бе способна да отмести погледа си от ярките светещи сини очи над нея, прикована от някаква сила, която не разбираше. Усещаше болката, знаеше, че е гола и чувстваше хапещия вятър върху кожата си. И като че ли всичко това нямаше значение. Имаше значение само блясъкът на очите му, ръцете, които държаха главата й, и успокояващата сила на мъжа.

Въпреки че очите му не се отделяха от нейните, Джеръл болезнено чувстваше близостта й. Черни коси и очи със зелени пламъчета. Ярки червени устни, леко разтворени. Блестяща кожа и розови гърди, които се повдигаха и смъкваха при всяко поемане на дъх. Ръцете й, толкова малки и деликатни, се бяха повдигнали и хванаха неговите.

Един мъж може да се удави в поток като този, но той рискува много повече, ако потъне в тези топли очи със зелени пламъци. Джеръл я пусна.

Развълнуван и уморен, той се премести малко по-надолу по течението и се отпусна на брега. Без да я гледа, попита:

— Можеш ли да се облечеш?

Отговорът й бе едва доловим.

— Да.

— Извикай ме, като си готова — Джеръл повдигна единия си крак, после другия, опитвайки се да излее водата от ботушите си.

— Това беше единствената ми суха риза — измърмори той — и единствените ми скапани ботуши.

Обърна се и закрачи обратно към лагера.

 

Нарин никога не беше се радвала толкова при среща с непознати, както като видя след два часа мъжете, които влязоха в лагера! Студената планинска вода не беше нищо в сравнение със студа, който изпълни пространството между нея и ловеца, който така силно я смущаваше. Както обеща, Джеръл й помогна да се върне в лагера, след като тя се облече, но не й проговори повече.

Сред суетнята на раздвижилия се лагер тя се опита да събере мислите си върху решаване на неотложните задачи. Хората на Джеръл наистина доведоха вестоносец и Нарин с облекчение му предаде посланието. Въпреки че сама не можеше да продължи, тя направи всичко, което можеше, за да предупреди Ануей за опасността над Калинден. Ако имаше късмет, вестоносецът щеше да стигне в столицата след пет или шест дни и оттам веднага щяха да изпратят войски.

Твърде много време. Толкова неща можеха да се случат, преди да пристигне помощта. Ако Линдаз беше…

Нарин отдавна се беше научила, че няма смисъл да мисли и се надява на неща, които не можеха да станат. Трябваше по-скоро да помисли върху това, което й каза Торк за опасността, която можеше да навлече на Калинден помощта от Маткасен.

Трябваше, но не можеше.

Когато вестоносецът тръгна, Нарин се отпусна и се настани в носилката, която бяха донесли за нея. Отначало, въпреки че си повтаряше, че не я засяга невниманието на Джеръл към нея, Нарин се хвана, че следи всяко негово движение. Но към края на деня, когато болката в изкълченото бедро се усили, тя трябваше да се съсредоточи в себе си, за да не си позволи да охка.

Носачите не можеха да вървят бързо, защото пътеката ту се виеше по стръмното, ту се спускаше надолу. Стигнаха до малкия хан едва в ранните утринни часове.

Изтощената Нарин само от време на време ясно осъзнаваше какво става около нея. Въпреки че я бяха увили в няколко одеяла, тя трепереше от студ, а силните болки предизвикваха сълзи, които едва сдържаше. Като в просъница усети, че я слагат в легло, дават й нещо топло да пие и я утешават. Дори не беше сигурна дали не беше сънувала синеокия мъж, който се наведе над нея, оправи завивките и държа ръката й, докато заспа.

 

Джеръл седеше до огъня в масивното дървено кресло в стаята си и гледаше бягащите сенки в ъглите на стаята. Обхвана го несигурност и съмнение. Пръстенът на Сантар проблясваше на малкия пръст на лявата му ръка — беше му малък и не пасваше на нито един от другите пръсти.

Дали наистина искаше да активира записващото устройство? Ами ако единственото, което щеше да научи, е, че брат му е мъртъв и той е останал съвсем сам в безкрайната вселена? Ако Сантар е мъртъв, искаше ли да знае обстоятелствата и времето на смъртта?

Да! Устните му се свиха. Да, искаше да знае! Не можеше да върне Сантар и не можеше да отмъсти, но трябваше да знае.

Затвори очи и насочи комуникационната връзка, имплантирана в черепа му, към невропредавателя в пръстена. Не искаше да започне с последните записи. Просто не можеше, искаше да ги отложи. Не още. Освен това, за да разбере последните записи, трябваше да знае какво се е случило преди това.

Джеръл отвори очи, като почувства, че записващото устройство се включи. Сенките в стаята се разпръснаха и се превърнаха в шумните улици на град. Маткасен. Пръстенът му показваше Маткасен, какъвто го бе видял Сантар.

Бавно и постепенно Джеръл освободи съзнанието си от собствените си мисли и се поддаде на внушенията от пръстена. Някаква периферна част от мозъка му отчиташе, че продължава да седи в стаята пред огъня и сенките от играта на светлината се движат наоколо, сетивата му възприемаха съвсем други картини. Очите му виждаха хора, повечето облечени дрипаво, които се въртяха около него на градския пазар. Чуваше възбудени гласове, подвикванията на продавачите, различните звуци, които издаваха животните. До носа му стигна смесената миризма на мръсни тела, уплашени животни и остри подправки за храната, която се продаваше. Той се намръщи.

… Джеръл се движеше из мръсните, тесни задни улички на Маткасен. Видя немити отдавна деца, чу плача на гладни бебета, говореше с някакви мрачни, боязливи хора, които се спряха да отговорят на въпросите му. Той почувства страха на хората и болката, която Сантар е изпитвал, докато ги бе наблюдавал — най-бедните и потиснати хора в Ерандейн, жителите на големия и силен град — държава Маткасен.

Чрез невропредавателя Джеръл разбра съмненията, обхванали Сантар, почувства нарастващия му гняв и проследи пътя му до мъчително взетото решение да се противопостави на управниците в града, които бяха довели хората до такава мизерия. И дори когато съзнанието на Джеръл крещеше: „Не! Сантар, не прави това!“, сетивата му продължаваха да следват действията на Сантар през дните, когато той даваше подкупи, мамеше и спекулираше, за да се добере до Господаря на Маткасен.

Но дори когато рационалното в съзнанието му протестираше срещу действията, които вече не можеше да промени, нещо в Джеръл го караше да се чувства горд от решителността на брат си, когото винаги бе смятал толкова млад и безпомощен.

Сантар беше постъпил много глупаво, като бе разкрил съществуването на Империята. Още по-глупаво беше очакването му, че неясни заплахи и обещания могат да принудят човек като Линдаз да направи нещо добро за хората, за които въобще не го беше грижа.

По-лошо беше, че всеки път Сантар се издаваше, че умее да върши неща, напълно непознати в Ерандейн, всеки път говореше за непознати светове, нарушаваше правилата на Службата за преоткриване за невмешателство и законите на Империята, които трябваше да съблюдава.

Докато следваше действията на брат си чрез впечатленията събрани от записващия пръстен, Джеръл знаеше, че Сантар ще се провали, че поема рискове, последиците, от които даже не може да предвиди. Все пак нещо в него не преставаше да се надява.

Тогава, чрез усещанията на Сантар, Джеръл срещна красивата Лейди Ксиант. Той почувства объркването и смутеното нетърпение на брат си и разбра, че няма надежда. Джеръл познаваше добре този тип жени. Но Сантар не беше срещал подобна жена и в това беше неговата зла съдба. Със страх и мъка Джеръл се отдаде напълно на усещанията, които нахлуваха в него от пръстена:

… в Големия дворец на Маткасен е късна нощ. Стражът от външната страна тихо подвиква на другия. Спалнята, която ми предоставиха, е луксозна и удобна. Трябва да обмисля следващите си действия. Днешният ден беше добър.

На вратата тихо, едва доловимо се чука. Отварям вратата. В тъмния коридор стои фигура, загърната в пелерина с качулка на главата. Преди да мога да кажа нещо, фигурата минава бързо покрай мен и влиза в стаята, като ми прави знак с ръка да затворя вратата.

Когато се обръщам към посетителя, с учудване виждам пред себе си Лейди Ксиант. Тя маха качулката и гъстата й златиста коса се разпилява. Тя се усмихва почти боязливо и протяга ръка към мен. Не мога да се сдържа и бързо отивам до нея, мълвя смутено някакви приветствени думи.

— Не можах да остана безразлична — казва тя, — трябваше да дойда.

Тя изглежда толкова смутена и несигурна в себе си и нейната нерешителност почти ме успокоява и улеснява държанието ми. Каня я да седне и й предлагам чаша вино. Тя започва колебливо да говори. Казва, че се възхищава от това, което се опитвам да направя, че сама се е опитвала да помогне на поданиците на Маткасен, но не е постигнала нищо и може само да се надява, че аз ще успея там, където тя се е провалила. Седя, пленен от красотата й и объркан от думите й. Нейното възхищение и доверие към мен опияняват много по-силно от гъстото червено вино, от което вече бях пил достатъчно. Главата ми съвсем се замая.

Разговаряме. Внезапно, не знам как, ние се оказваме до широкото легло и тя се съблича пред мен, бавно, изкушаващо. Ляга в леглото и дългата до кръста златна коса е разпиляна по възглавниците и върху тежките й обли гърди. Под светлината на свещите блестящите й очи следят моя поглед. Треперя, несигурен и уплашен, пронизван от болката на желанието. Тя повдига леко крака и ги разтваря…

Достатъчно!

Джеръл се завъртя на стола. Въпреки студа в стаята, той беше потен. Изтри челото си и откри, че ръцете му треперят и не може да ги контролира. Изруга, наведе се напред и главата му се заби в коленете. Стисна юмруци и ги отпусна едва когато кокалчетата му побеляха и пръстенът се вряза болезнено в кожата.

Джеръл разтърси глава и опита да се освободи от виденията, които бяха нахлули в съзнанието му през последния час.

Дали Ксиант…? Нима Сантар…? Устата на Джеръл се изкриви в гримаса. Колкото и да не искаше да активира отново записа, трябваше непременно да разбере какво се бе случило с брат му.

Той отново свърза своята комуникационна връзка с невропредавателя на пръстена, но този път заповяда да му предаде само последните няколко минути. Въпреки че така беше по-трудно да възприема записа, Джеръл се мъчеше да запази усещането за обстановката около самия себе си. Това усещане за отдалеченост щеше поне малко да го предпази от това, което можеше да разкрие пръстенът.

… аз съм уморен, преситен и ясно чувствам присъствието на жената, която лежи до мен. Обръщам се към нея, но преди да успея да кажа нещо, тя леко слага пръст на устните ми.

— Нека ти налея малко вино — казва тя и гласът й е нисък и безкрайно примамващ.

Тя става от леглото и отива до масата, сякаш без да забелязва, че е гола, и се връща с два бокала наполовина пълни с вино. Очите ми са приковани в нея, усмихвам се и отпивам. Виното ми се струва някак необичайно горчиво, но съм жаден и пресушавам бокала. Протягам ръка да я докосна, но всичко се размазва пред погледа ми и главата ми се завърта силно.

Викам, но тя стои неподвижно до леглото и ме наблюдава, после ме обгръща тъмнина и аз пропадам, пропадам…

Джеръл бавно се изправи. Огънят беше почти изгаснал и стаята беше почти толкова тъмна като чернотата, която беше обгърнала Сантар. Джеръл въздъхна и с усилие разтвори стиснатите си ръце. Смъкна пръстена от ръката си, откопча тежкия златен ланец, който носеше на врата си, и го промуши през пръстена. Пръстенът се удари в ланеца, златото проблесна като червеникаво пламъче в отражението на угасващия огън. Млечносиният записващ кристал изглеждаше унил и безжизнен.

Мъжът закопча отново ланеца около врата си и усети пръстена, студен и твърд върху гърдите си, скрит от ризата.

 

Джеръл спа неспокойно и се събуди много късно. Кошмари, в които неизменно присъстваше брат му, измъчваха съзнанието му и насън. Избра си чисти дрехи, взе дългото парче груб плат, което му дадоха за кърпа, и тръгна към заграденото със стена пространство в двора, което служеше за мъжка баня. Потръпна от студения въздух, взе бързо голямата кана с вода и я изсипа върху главата си. Шокът от студения душ окончателно го събуди. Той се поразтрепера, после бързо се изми, обля се още веднъж и със съжаление си помисли за топлото помещение на банята в космическия кораб. Навикът му да се къпе всеки ден беше повод за много сплетни в хана.

Като се облече и занесе мръсните дрехи в перачницата на хана, Джеръл прекоси главния двор и се запъти към стаята на Нарин. Независимо от силното сънотворно, което й даде, вече трябваше да се е събудила. Той усети, че го обхвана нетърпение да я види.

Джеръл чу гласове, които се караха, доста преди да стигне до стаята на вестоноската. Учуден, той се забърза и бутна вратата.

Беше бледа, но не толкова от болка, колкото от гняв. Изправена в средата на стаята, тя трудно пазеше равновесие, стъпила на здравия си крак, и гледаше към също толкова разгневения, но много повече възмутен мъж, който стоеше пред нея.

— Аз трябва да се изкъпя, лечителю Фейн — говореше тя ядосано, — и ще се облека както подобава на вестоносец, с гамаши, ботуши и кожена туника.

— Аз пък казвам, че няма да го направиш!

Джеръл пристъпи вътре незабелязан.

— Аз съм Нарин от Калинден, Шести вестоносец на Господаря Джаспериан. По законите на Ерандейн ти трябва да ми осигуриш това, от което се нуждая — настояваше Нарин и се изпъна гордо.

Сцената щеше да е по-впечатляваща, ако косата й не беше толкова разрошена и беше облечена в нещо повече от ризата, която Джеръл бе извадил от багажа на Ракин.

Ризата бе измачкана и твърде широка за нея. Ръцете й не се виждаха, скрити в ръкавите, а надолу грубата дреха й стигаше до коленете. С едната си ръка държеше някакво голямо парче плат, което би трябвало да представлява женски халат. Ботушите и гамашите й бяха свалени и тя стоеше боса, а стройните й слаби крака напомниха на Джеръл с почти болезнена яснота как изглеждаше, когато на нея нямаше никакви дрехи.

Джеръл се намеси със спокоен глас:

— Има ли някакъв проблем?

Спорещите сякаш подскочиха, явно стреснати от неочакваната намеса. Като го видя, Нарин като че ли леко се изчерви. Тя вдигна ръка и я прокара през косата си в отчаяно, чисто женско желание да я оправи.

— Тази жена отказва да изпълнява заповедите ми — възкликна Фейн гневно и пристъпи напред. — Тя трябва да прекара следващите няколко дни на легло, без да се движи. Казах й, че ако обуе ботуши и гамаши, само ще раздразни раната на крака, а ходенето ще я изтощи.

На лицето му застина обида и възмущение.

— Прекарал съм над тридесет години от живота си в изучаване на лечителното изкуство, а всичко, което получавам от тази жена, са обиди!

Джеръл едва успя да скрие усмивката, която заплашваше да се разлее върху лицето му. Лечителят му напомняше за дребните, свадливи сунити, които беше отглеждал като малък.

— С ваше позволение, търговецо — каза Нарин официално, — вярно е, че нямам намерение да се подчинявам на заповедите на лечителя, но не съм го обиждала.

Веждите на Джеръл се повдигнаха леко, но той каза с напълно сериозен тон:

— Съжалявам, че ви е създала такива неприятности, лечителю. Може ли да поговоря насаме с нея?

Фейн се намуси, хвърли на Нарин поглед пълен със зле прикрита неприязън и излезе.

— Хайде да седнем, Нарин от Калинден! — предложи Джеръл и най-после позволи на усмивката да се покаже на лицето му.

Той й протегна ръка, която тя пое след известно колебание. Вече съжаляваше за избухването си срещу лечителя, но неговото надуто държание, демонстрираното превъзходство и заявлението му, че тя ще следва всичките му нареждания, без да задава въпроси, я вбесиха още когато той си отвори устата.

Нарин се опита, но не можа да потисне една въздишка на облекчение, когато се отпусна на стола върху износената възглавница. Понечи да се облегне, но установи, че е прекалено ниска, за да го направи, без да повдига бедрото си. Преди да успее да се настани по-удобно, Джеръл грабна възглавницата от другия стол и я сложи зад гърба й.

— Така по-добре ли е?

Нарин кимна неопределено. Беше я докоснал само за миг, като й помагаше да се облегне на допълнителната възглавница, но това й беше достатъчно, за да загуби дар слово.

— Радвам се да те видя на крака — каза той, — но ми се струва, че не си толкова силна, колкото си мислиш.

Нарин понечи да възрази, но нещо в изражението на лицето му, в разбирането, което стопли очите му, я накара да спре. Усмивката огря цялото му лице и привлече цялото й внимание. Стори й се, че на лявата му страна се появи трапчинка.

Първата й мисъл, като се събуди, беше дали той все още е до нея. Втората беше разочарование, че го няма. Третата не беше мисъл, а някакво неясно емоционално смущение. Никой мъж досега не беше поглъщал така мислите и съзнанието й. Нарин усещаше, че отношението й към него беше обезпокояващо и в същото време той непреодолимо я привличаше.

Това беше просто невероятно. Тя беше вестоносец, а той търговец, въпреки че въобще не приличаше на нито един от търговците, които беше виждала. Срещнаха се случайно, при необикновени обстоятелства, които ги сближиха по необходимост, което не би се случило в нормални условия. Щом оздравееше кракът й, тя щеше да се върне в Калинден. Той имаше свой живот и само тук, на това място и за много кратко време я обсеби това силно чувство.

Все пак, откак се беше събудила, мислеше само за красивия търговец, спомняше си ръста и силата му, усещаше ръцете му около себе си, миризмата на кожата му. Стана й неспокойно, като започна да мисли, как ли ще реагира, ако се появи отново. Прегледът на лечителя и скарването им и дойдоха като облекчение от тревожните й мисли за Джеръл.

Сега той беше до нея, помагаше й да се настани удобно и я караше да се усмихне. Беше се изкъпал, обръснал и сменил грубото ловно облекло с дълга вълнена роба и тежко наметало, каквото се носеше навън през зимата. Под робата се подаваше стъпалото му, обуто в прилепнал кожен чехъл. Мекият кожен колан беше без украса, но дръжката на камата, която се подаваше от него, бе инкрустирана със сребро и злато. Въпреки че робата беше свободна, хваната само в китките и пристегната в кръста с колана, тя не само смекчаваше, но и скриваше очертанията на силното му тяло. Отворът на врата показваше ясните извивки на шията и врата и част от косматия гръден кош, който Нарин така добре помнеше. Тя видя проблясващия тежък ланец от злато, наполовина скрит под робата. По него нямаше никакви други украшения и тъмната му вълниста коса беше причесана плътно по главата му не според модата.

— Доволна ли си?

Думите му прекъснаха внимателния й оглед на външността му.

— Доволна?

— Че съм такъв, за какъвто се представям. Не беше много сигурна, когато се срещнахме.

— О-о… — Нарин с досада усети, че лицето й пак се обагри. — Нямах предвид, че се съмнявам…

— Поведението ти беше разбираемо при тези обстоятелства.

— Но не и оправдано при твоето гостоприемство.

Стори й се, че едно от пламъчетата угасна в очите му при думите й.

— Не съм направил нищо повече от това, което се дължи на един вестоносец и на жената, която ми спаси живота — каза Джеръл, като си мислеше за пръстена, който взе без нейно знание. — Ти си почетен гост тук, вестоносецо, до момента, когато си готова да продължиш пътуването си. Но не мислиш ли, че е по-добре да последваш съветите на Фейн?

— Не мога да извъртам и усуквам като някоя дама, търговецо. Не умея.

Джеръл се усмихна.

— Май наистина не можеш.

Той замълча. Сега, когато знаеше информацията, която пазеше пръстенът, му се искаше да тръгне колкото може по-скоро за Маткасен. Но вече беше уредил да се присъедини към един търговски керван, който трябваше да мине оттук в близките дни. Може би беше по-добре да се придържа към предварителния си план. В някоя от колите на кервана и Норваг, и Нарин щяха да се чувстват по-удобно, освен това щеше да е по-лесно да поддържа версията, че е търговец и пътешественик.

— Ще почакаме един керван, който ще ни откара в Маткасен — каза той най-после. — Ще се радваме, ако пътуваш с нас, вестоносецо.

— Нарин — поправи го тя, преди да се замисли колко неподходяща беше подобна фамилиарност за Шестия вестоносец на Калинден.

— Нарин — той се поклони леко с мълчаливо съгласие. — Въпреки че една кола, карана от ардове, ще се движи много по-бавно, отколкото си свикнала, това ще ти даде възможност да си починеш и да се възстановиш. А Норваг и аз ще сме повече от щастливи да ти правим компания — добави той галантно.

Ардова кола. Нарин си спомни огромните покрити коли, които служеха за домове и за придвижване на пътуващите търговци между градовете на Ерандейн. Керванът щеше да стигне до Маткасен след много дни, а може би и седмици. Много дни в затворените коли и с този мъж до нея. Мисълта за това пътуване я плашеше и изкушаваше.

— Благодаря. Много мило от твоя страна — това беше всичко, което можа да каже.