Ан Ейвъри
Далечна звезда (9)

Глава осма

Студът и твърдата скала под тях се разтвориха и изчезнаха от съзнанието на Джеръл. Това нямаше значение. Когато тази жена бе в ръцете му, изчезваше нуждата от земята под краката му и от небето над него. Поне засега тя беше неговата вселена, вселена достатъчно дълбока и достатъчно необятна, за да скрие даже съмненията и греховете му, където даже неспокойната му и самотна душа можеше да намери спокойствие.

Целуна бузата й, веждите й, твърдите тъмни мигли. Тя измърмори, сякаш протестираше и искаше. Ръцете й се плъзнаха през гърдите му, около гърлото му, зад врата му. Той се задъха, още когато целуна пулсиращата вена на слепоочието му — тя просто бе погалила кожата му, но това бе достатъчно да изпрати внезапно, болезнено потръпване през цялото му тяло.

Пръстите й се заровиха в гъстите му къдрици. Ръцете й бяха малки и въпреки това той бе напълно безпомощен пред силата им, когато дръпнаха надолу главата му, притеглиха устата му върху нейната.

Тя имаше вкус на сладка зафа. И на някакъв богат, сладък аромат, който бе неин и само неин. Езикът му обра сладостта на долната й устна, премина през острата, идеална форма на зъбите й.

Дъхът й се изля в една трептяща въздишка, която погали устните му, изсуши ги, като ги направи даже по-болезнено чувствителни отпреди.

Джеръл промърмори и още веднъж достигна с устата си нейната. Ръцете му се плъзнаха през гърба й и зад главата й, поддържайки я, държейки я да не избяга от него и от растящата му нужда за нея.

И докато ръцете му я прегръщаха и тя показа желанието си, обгърна го с ръце, като че ли никога нямаше да го пусне. Никога. Това го възпламени още повече.

Внезапно тя се стегна, отдръпна се от него и избегна целувките му. Дори не можеше да скрие колко големи и кръгли бяха станали очите й.

— Ела с мен — гласът й прозвуча неочаквано учудено, почти смеещ се. Тя сграбчи ръкава на палтото му. — Ти знаеш, че това е отговорът. Трябва да дойдеш с мен до Калинден.

— До Калинден? — Джеръл зяпна, объркан от внезапната промяна. Сърцето му биеше като чук в гърдите, кръвта се носеше из вените му и това му пречеше да мисли.

— Разбира се! Не разбираш ли? Ти си търговец и каза, че имаш работа в Маткасен. Но ти би могъл да намериш неща за търговия в Калинден. Стоки, много по-фини от тези, които Маткасен може да предложи. При това ти си боец! Градът ми има нужда от бойци като теб — големи, силни и смели. Те ще ти заплатят добре. Знам, че ще го направят.

— Нарин, аз…

— Не разбираш ли? — тя обгърна лицето му с ръце, като че ли докосването ще може по някакъв начин да прехвърли към него внезапния й ентусиазъм. — Можем да сме заедно. А ти можеш да помогнеш на Калинден, да помогнеш на приятелите ми.

Джеръл виждаше молещата й усмивка даже и при слабата светлина от звездите.

— Толкова ме заболя, като си помислих, че ще трябва да се разделим, но не можех да не го направя… Но това няма значение вече, нали? — той чу дълбокия й, гърлен смях. — Можеш да дойдеш с мен. Калинден има нужда от теб — ръцете й се плъзнаха по брадата му, продължиха зад главата му. Тя се приближи до него; устните й бяха на сантиметър от неговите. — Имам нужда от теб.

Тя го каза в полушепот, и все пак Джеръл го чу. Искаше му се да не го е направил.

Беше длъжен да говори, длъжен беше да й каже, че нищо не може да й даде. Да й каже, че той не е този, за когото тя го приема, че той е дошъл тук с определена цел и че тази цел нея я изключва. Беше длъжен да й каже, че ще я напусне, рано или късно, независимо от това, което съществува помежду им.

Беше длъжен, но не можеше.

И не защото тя го целуваше, или защото го изгаряше желанието да я има. Не можеше да й каже, защото се страхуваше. Защото не искаше да я напусне, а трябваше. Защото не съществуваше бъдеще за двамата заедно. Нито тук, в нейния свят, нито там, в неговия.

Тя беше преместила вниманието си от устата му и покриваше шията му с малки, пълни с желание целувки. Устните й пареха тялото му.

— Нарин, аз…

— Не казвай не — прошепнаха устните й, после върхът на езика й пробяга по опнатия мускул отстрани на врата му, достигна до малката дупчица в основата на челюстта му, където го целуна отново. Ръката й пусна косата му, спусна се към бузата му, притискайки главата му към нейната. — Не казвай нищо. Не сега.

— Нарин… — но протестът му отслабна и после отмря. Толкова приятно бе да я има в ръцете си. Толкова пусти години лежаха пред него, за да си позволи да откаже сладкото обещание на нощта.

 

— Няма да дойда с теб в Калинден. Не мога.

Гърбът на Джеръл бе облегнат на стената на колата, ръцете му скръстени на гърдите, очите му отказваха да срещнат острия поглед на Нарин. Той с болка си даваше сметка за това, което ставаше. Но беше и благодарен за символичната защита на дървото зад гърба си.

Нарин стоеше на няколко крачки от него — в противоположния край на колата, но ясно усети тревогата и недоверието й.

Цели два дни. Той бе успял да устои на всичките й доводи и уговорки да я придружи до Калинден. Но това бе тяхната последна нощ заедно. Утре щяха да са в Маткасен и той не можеше повече да отлага това противопоставяне.

— Калинден има нужда от теб — уговаряше го Нарин. — Ти сигурно би могъл да отмениш…

— Не мога да го направя и няма да го направя — думите на Джеръл прозвучаха като острие на бръснач. — Нито пък имам намерение да обяснявам кои са причините за това. Каквото и да заплашва града ти, то не е свързано по никакъв начин с мен.

— Но то е свързано изцяло с мен! — възкликна Нарин. — Това нищо ли не значи?

Неприятно чувство разтърси Джеръл. Той предпочиташе да гледа пода, отколкото да срещне погледа й. Толкова пъти му идваше наум да отложи търсенето на Сантар и да помогне на Нарин, така както искаше тя. И също толкова пъти беше отхвърлял изкушението да не я остави да си отиде.

Сантар имаше нужда от него. Това беше толкова просто. Убеждението му, че брат му все още е жив, го бе довело на Ерандейн. С доказателствата от записващия пръстен той бе по-сигурен отвсякога, че трябва да продължи търсенето. Личните му желания трябваше да бъдат оставени настрана.

И особено когато тези желания бяха невъзможни за изпълнение. Той не можеше да има Нарин. Рационалният му ум го знаеше, независимо че сърцето му отказваше да го приеме.

— Аз ще остана в Маткасен — каза най-накрая Джеръл. Той се застави да вдигне глава и да срещне открито погледа й пълен с болка. — Ти ще трябва да продължиш за Калинден. Сама.

Огромните коли се изнизаха покрай нея, а движещите се с грохот ардове обръщаха на острия вятър, който обвиваше хълма, точно толкова внимание, колкото и на калта или на дъжда преди три дена.

Нарин стоеше настръхнала, погледът й беше вперен в обиколения със стени град, който се беше прострял пред нея. Тя почти не обърна внимание на преминаващите коли и на няколкото същества, които се бяха спрели и се чудеха дали да се приближат, или не. Най-накрая решиха да продължат, като привеждаха главите си или придърпваха качулките и се опитваха да се справят с поривите на вятъра.

Какво значение имаше. Нямаше какво да си кажат — нито те на нея, нито тя на тях. Пътуването беше завършило.

От тук нататък тя щеше да продължи сама. Пеша. Калинден се намираше само на три и половина дни път, даже и при бавния ход, който тя щеше да постигне с все още нездравия си крак. Сама.

Думата имаше пуст, самотен звук. Това беше дума, която тя би трябвало да е научила добре през всичките тези години. Странно, колко малко време беше нужно да го изхвърли от съзнанието си.

Но не беше забравила. Тези няколко мига, когато си мислеше, че има възможност за повече, всъщност бяха изпълнени със заблуждение, подгряно от твърде много зафа и заразния огън на страстта. А всеки глупак знаеше, че зафата и страстта бяха опасни измамници.

Нарин потръпна, после придърпа около себе си гракловото наметало. Доказателствата и молбите й не бяха дали никакъв резултат. Джеръл беше непреклонен. Той не можеше или не искаше да я придружи до Калинден.

Може би щеше да й е по-леко, ако поне беше обяснил причините за отказа си… Нарин премигна и се пребори с една сълза. Това, разбира се, беше от вятъра, който я прерязваше с острите си зъби. Тя веднага трябваше да се махне от този хълм и да продължи към Маткасен.

Погледът й потърси редицата от коли, които си проправяха път надолу по склона и през полето. Той беше там, някъде около първата кола, но от това разстояние тя не можеше да го различи сред фигурите, които се движеха до кервана.

Юмрукът на Нарин се сви около наметалото, придърпа го през раменете си. Той беше загрижен. Поне в това бе сигурна — бе го видяла в очите му, бе го чула в гласа му, почувствала го бе в докосването му. Но между тях лежаха сенки, които той не можеше да прогони, защото не искаше да ги сподели с нея. Бе избрал пътя си и не желаеше тя да е там, до него.

Нарин въздъхна. Вече няма значение. Тя не би могла да го придружи по пътя му, защото имаше свой, който не можеше да изостави. Въпреки че явно значеше много за него, тя не значеше толкова, че това да го накара да се присъедини към нея, а това бе всичко, което всъщност имаше значение.

Нейният път. Тя още веднъж погледна към пътя, който водеше към вратите на Маткасен, а след това продължаваше към Калинден. Това беше нейният път и по-добре за нея беше да тръгне веднага по него.

 

Стаичката, която му предложиха в странноприемницата, бе малко по-широка от колата — петнадесет стъпки от единия до другия край, но въпреки това на Джеръл му изглеждаше доста неудобна и тясна. За момент го обзе желание да намери извинение и да избяга, както с лова на древони…

Тази мисъл го обсеби за секунда. Той се спря пред мръсните кафяви стени на стаята и тясното легло… Не, няма да мисли за това.

Той процеди една ругатня през зъбите си и прекоси стаята. Дръпна избелялата тъкан, покриваща единия от прозорците, и впери поглед в шумната улица пред себе си. Беше рано привечер, но движението по улицата си оставаше точно толкова натоварено, колкото бе преди няколко часа, когато пристигнаха.

Нямаше друг избор. Единствената причина да дойде на тази проклета планета бе да намери Сантар. И нищо, колкото и привлекателно да изглеждаше, не биваше да му попречи.

Може би ако можеше да обясни всичко това на Нарин, ако можеше да я накара да разбере…

Износената тъкан започна да се къса в юмрука му. Джеръл впери поглед в парчето, останало в ръката му, а после го хвърли с отвращение.

Не виждаше какво би трябвало да каже, за да смекчи болката, която бе причинил. Един ден сигурно щеше да забрави и гнева, и объркването, и болката, които бяха замъглили блестящите очи на Нарин и бяха прокудили зелените пламъчета, когато тя най-накрая бе разбрала. Тя не помоли за нищо, не се разплака. Просто опъна назад раменете си, леко вдигна главата си и каза много тихо:

— Разбирам — после се обърна и напусна колата с гордо мълчание. Оттогава не беше я виждал.

И никога нямаше да я види отново.

— Винаги можеш да отидеш в Калинден!

Джеръл се извърна стреснато. Не беше чул кога Норваг е влязъл в стаята.

— След като намериш Сантар… след като разбереш… — Думите на Норваг се изгубиха. Той не направи никакво усилие да се премести от вратата, която беше затворил зад себе си.

— Не! — Джеръл почти извика. Думата остана да виси във въздуха помежду им, натежала от неизреченото.

— Отначало мислех, че е само физическо привличане, просто запълване на времето, а… — Норваг спря. В сравнение с Джеръл той изглеждаше много по-стар и по-изморен. Раменете му се отпуснаха. — Сгреших, нали?

Джеръл се обърна и се хвана за рамката над прозореца. Той впери невиждащ поглед в улицата пред себе си.

— Няма значение.

— Тя е умна. Би могла да се адаптира…

— Към какво? Към технология, която тя даже не може да си представи? Към живот, който преминава в движение от един свят към друг, без да има място, което да нарече дом, без да знае пред каква опасност ще се изправи на следващия ден? — Джеръл блъсна с юмрук стената и прозорецът се раздрънча.

— Ти би могъл да останеш тук…

Джеръл се разсмя, но острият му смях не звучеше весело.

— И през целия си останал живот да живея в лъжа? Като се правя, че съм някой, който всъщност не съм. Като крия кой съм и какво съм, винаги притеснен да не направя грешка, да не кажа нещо, което не трябва — той отново се разсмя. Звукът пролази по нервите му. — В този проклет свят човек не може дори да се изкъпе нормално в обикновена гореща баня.

Но ако това беше цената да бъде с нея… Джеръл се изправи, после се обърна към приятеля си с тъжно и застинало лице.

— Не, Норваг, аз няма да прекарам останалата част от живота си на тази планета, а и не мога да я помоля да дойде с мен. Ние дойдохме тук да намерим Сантар и аз имам намерение да направя именно това. В момента, в който се убедя, че той е в безопасност… — той спря. Един мускул от бузата му се стегна. — Чух, че тези дни семената на денебианския кафир са се продавали добре на пазара. Денеб не е чак толкова далеч…

Почукване на вратата го прекъсна. Норваг хвърли бърз поглед към Джеръл, внимателно отвори вратата и пропусна един мъж с грубо телосложение и започваща да оплешивява глава.

— Борлат! Връщаш се много по-рано, отколкото те очаквах!

— Не можах да влезъ — Борлат стоеше, мачкаше в ръцете си кожена шапка и решително се взираше в отсрещната стена.

— Какво значи не можа да влезеш? Твоите инструкции бяха да занесеш съобщението на съветника Данет. Какво направи с него? — гласът на Норваг звучеше настойчиво.

— Не е там.

— Кой? Съветникът Данет? Къде е?

— Навън. Проверява някво селище, ил нещо такоа. Ням да съ върне още два ил три дена. — Борлат пристъпваше от крак на крак, въпросите на Норваг очевидно го караха да се чувства неудобно.

— Кой ти каза?

— Стражата.

— Каква стража? По дяволите, човече, кажи нещо!

— Стражата пред дворецъ. Големя дворец. Каза, че тоз сър Данет тръгнал с няколко войници и друг съветник да види кво става в онуй проклето селище, разбираш?

Беше ясно, даже и на самия Борлат, че слушателите му не разбираха. Той конвулсивно преглътна, а после опита отново.

— Един от селото се опитал да убие Господаря, тъй че Господаря — Господар Линдаз смята да убие всички в селото, ясно? Но тоз Данет го говорил да чака и разбере още — Борлат погледна с надежда към Норваг и Джеръл — Сега разбирате?

За негово успокоение се виждаше, че го разбраха. Успокоен от успеха си Борлат изкопа от джоба си изпомачкано и запечатано писмо, с голямо облекчение го подаде на Норваг и се измъкна от стаята.

— Този е кръгъл глупак — Норваг захвърли отчаяно писмото върху близката маса.

— Той си има своите добри страни — Джеръл сви рамене, после се намръщи. — А сега какво? Ако последваме Данет в това село, ще привлечем много вниманието. Бих могъл да използвам общата комуникационна връзка — той вдигна ръка, за да спре назряващия протест на Норваг. — Но няма да го направя. Няма начин да предвидя какво би правил в момента на връзката, а влизането в контакт по средата на важна дискусия едва ли би помогнало много на положението му. А това би могло да бъде и доста опасно.

Норваг погледна замислено Джеръл и се настани на стола до масата.

— Нямаме голям избор. Ще чакаме.

Джеръл поклати глава.

— Твърде дълго чакахме, а все още нищо не сме постигнали. Той се носеше из стаята, после още веднъж се спря пред прозореца и впери навън невиждащ поглед. — Има и една друга възможност — замълча, но Норваг нищо не попита и той продължи: — Смятам да се опитам да поговоря с Лейди Ксиант.

— Лей… Не! — Норваг стовари юмрука си върху масата. Категорично не! Ти си по-голям от Сантар и почти с десет години по-възрастен. Но всеки, който познава Сантар, ще разбере, че си негов брат. Да започнем със сините ви очи и…

Джеръл се обърна към приятеля си.

— Може да е за наше добро, ако тя ме познае. Пръстенът не съдържаше информация, че Сантар даже е споменал на някой за мен, но това може да я разтърси, да я накара да открие важна информация, ако си помисли, че знам нещо за него. Струва си да опитам, а и е по-добре, отколкото да седя в тази проклета стая и да се побърквам от бездействие.

Преди Норваг да може да отговори каквото и да е, второ почукване, този път много по-силно, отекна върху вратата и един глас се провикна:

— Ракин е, господарю. Върнах се.

Без да чака разрешение, вторият от двамата наети придружители на Джеръл отвори вратата и влезе. Ракин беше висок, почти колкото Джеръл, и слаб. Лицето му излъчваше интелигентност и ум, нещо, което липсваше у партньора му.

— Искам да ви докладвам — каза той, като се поклони първо на Джеръл, после на Норваг.

Веждите на Норваг се вдигнаха.

— Ти се върна доста по-рано, отколкото те очаквах. Надявам се, не си срещнал трудности при научаването на последните новини.

Ракин поклати глава.

— Има само една новина, която си струва. Маткасен е изпратил преди шест дни войски към Калинден начело с Лейди Ксиант. Те имат за задача да помогнат на Калинден да се справи с диваците, нахлуващи от север — той млъкна за момент, за да даде възможност на Джеръл и Норваг да изразят учудването си, и след това продължи: — Войските, които са тръгнали, съвсем не са толкова големи, колкото би се очаквало, но вече няколко пъти някой се опитвал да убие Господаря Линдаз. Според някои сведения, той не искал да прати никакви войски, даже и когато от Калинден се получила официална молба за помощ. Изглежда, че Лейди Ксиант го убедила в противоположното — едната му вежда леко се повдигна: — Някои казват, че госпожата си прави планове, които надхвърлят просто оказването на помощ на съседите.

Ракин нямаше какво повече да добави към доклада си и беше освободен.

— Изглежда, че най-накрая Нарин ще може да си почине — каза Норваг, като замислено удряше с пръсти по масата. — И тъй като Ксиант я няма, ние наистина нямаме никакъв друг избор, освен да чакаме тук, докато Данет се върне — на стареца сякаш му олекна.

Джеръл се усмихна кисело:

— О, не, скъпи приятелю. Ти ще чакаш. Аз отивам в Калинден.

 

— Това не са добри новини. Нищо ли не разбираш от това, което ти казвам? — мъжът се наклони през масата към Нарин, като че ли се надяваше да я убеди чрез силата на волята си.

— Разбирам достатъчно добре, вестоносецо Торк. Маткасен е тръгнал да помогне на Калинден. Моят град повече няма да е сам срещу диваците — Нарин постави ръцете си на масата, като ги застави насила да се отпуснат.

Тя трябваше да чувства нещо — радост, облекчение, надежда. Вестите на Торк за тръгналите от Маткасен войски бе добра новина, независимо от прикритите му намеци за мотивите на лейди Ксиант. Но някак си за Нарин бе трудно да почувства голям ентусиазъм. Ако само…

— Заплахата може да дойде отвътре, така както и отвън.

Нарин вдигна очи и срещна погледа на Торк. Нещо в този прям поглед я изтръгна от безразличието.

— Какво имаш предвид?

Торк се поколеба, като че ли преценяваше доколко има право да продължи. Той нервно погледна през рамото си към затворената врата зад гърба си и каза:

— Носят се слухове, че диваците не действат сами. Че на тях им е било заплатено да нападнат Калинден.

— Платено? — Нарин се сви върху стола си, цялото й безразличие се бе изпарило. — Кой би им платил? Кой глупак ще сключва сделки с подобни животни — убийци?

Обзе я гняв. Всяко дете в Ерандейн знаеше на какви зверства бяха способни диваците. Само ако някой, независимо от причината, се беше осмелил да подтикне нападението им върху Калинден… Едва ли бъркаше. В очите на Торк се четеше страх. Желанието му да я накара да го изслуша очевидно го бе накарало да каже много повече, отколкото бе имал намерение. Но той бе решен да го направи. Като хвърляше нервни погледи и на двете страни, като че ли очакваше да намери шпиони, криещи се зад столовете, той процеди:

— Лейди Ксиант.

— Лейди…

Торк почти прескочи масата, за да накара Нарин да млъкне.

— Не толкова силно — просъска той. — Ако нейните шпиони някога научат, че аз само съм намекнал…

Като се убеди, че Нарин е разбрала, той свали ръката си от устата й и седна обратно.

— Имаш ли доказателства — този път и Нарин шептеше, като се наведе през масата по-близко към Торк.

Той поклати глава.

— Тези, които имат доказателства, са или мъртви, или получават парите си от нея — един мускул на бузата му потръпна. — Но аз чух, наблюдавах и си направих собствени заключения. Не ти ли казах при предишната ни среща, че няма други, които биха могли да разберат по-добре от нас какво става? А сега слушай!

И той бързо разказа за наблюденията си, като подробно се спираше на фактите, които му бяха известни, и ясно обясняваше до какви изводи бе стигнал от информацията, с която разполагаше. В отговор на редките въпроси на Нарин той прекъсваше изложението си и обясняваше част от вътрешната работа на двора на Линдаз и за намесата на жена му.

Нарин опита да се пребори с чутото от Торк, като се стремеше да запази емоционалната сдържаност, която се изискваше от един вестоносец. Но борбата й не продължи дълго. Той също беше вестоносец, обучен да наблюдава без емоции и да запомня точно. Той нямаше да е достигнал до поста Главен вестоносец на град от равнището на Маткасен, ако не вършеше много добре работата си. А от думите му се носеше плашещият звън на истината.

Най-накрая Торк се облегна назад. Лицето му бе сиво, като че ли това, което изговори, бе изтощило цялата му енергия и изведнъж стана по-стар, отколкото изглеждаше преди час. Нарин наведе очи. В нея кипеше ярост, ярост от това, че някой се беше опитал да използва града й за собствени цели, гняв, че съществуваха хора като Линдаз и Ксиант, да оставим настрани властта, която имаха.

Но заедно с тази ярост тя чувстваше страх — не за нея самата, а за хората от Калинден. Но как би могла, без да има доказателствата убеди, когото и да е, така както Торк бе убедил нея? Кой би повярвал на една толкова невероятна история?

Накрая тя вдигна глава и срещна погледа на Торк.

— Какво трябва да направя?

 

Нарин стана рано с намерение веднага да тръгне за Калинден, но официалните й задължения я забавиха.

Главният говорител на Маткасен, тежък мъж с груб глас, искаше от нея да занесе подробно съобщение на колегата му в Калинден. Като имаше предвид необходимостта да се върне у дома, колкото е възможно по-скоро, Нарин едва успяваше да запази способността си да слуша, докато едрият мъж се разпростираше по въпроса за болестта по копитните животни, която бе засегнала стадата от ардове на двата града и за която той бе открил единственото лекарство, чието име звучеше ужасно.

Трима съветници изпращаха официални съобщения на Ксиант и съветника, който я придружаваше. Нарин почти бе готова да откаже, когато осъзна каква възможност й се предоставяше. Въпреки че самите съобщения не бяха от особена стойност, тяхното предаване щеше да й предостави достъп до Ксиант и двора й.

Мисълта, че нарушава клетвата си като вестоносец — никога да не използва информацията, която носи за собствена облага или за облага на други, този път не я смущаваше. Когато ставаше дума за безопасността на нейния град и хората му, хората, които бяха предложили дом на беззащитното сираче, тя би нарушила колкото и да е броя клетви.

Последната задача на Нарин, преди да напусне Големия дворец беше да остави писмено съобщение за съветника Данет. Тя беше изчакала, с надежда, че той ще се върне, за да му обясни лично как е загубила пръстена, който той й бе поверил, но не можеше повече да чака.

Думите идваха трудно. Травмата й попречи да предаде достатъчно бързо посланието, което носеше. Но нараняванията винаги съществуваха като възможност и не беше срамно да предадеш задачата на друг. Загубването на пръстена бе нещо по-различно.

Тя даде бележката на слугата, придружи я с точни инструкции как да бъде предадена, след това още веднъж провери специалния си колан, за да е сигурна, че всичко е в ред.

Мислено си представи пътя, по който трябваше да мине този път. Щеше да й отнеме малко повече време, може би четири дена, но беше по-лесен за преодоляване. В името на целта си тя искаше да бъде напълно във форма, когато пристигне в Калинден.

Четири дена.

Сама.

Нарин затвори очи и се опита да се освободи от болката. Дишаше дълбоко, съсредоточаваше се върху пътя. Сама.

Очите й останаха широко отворени. Достатъчно! Веднъж да тръгне. Калинден беше пред нея, а споменът за Джеръл ще остава все по-назад и по-назад. Болката щеше да утихне. Трябваше.

Главните стъпала на Големия дворец обикновено бяха претъпкани с хора, но след последните атаки срещу Линдаз стражите бяха получили нареждане да пропускат само хора с ясни доказателства, че имат работа в двореца. Заповедта не се посрещаше добре. Разгневени търговци и пътници се тълпяха около стражите в началото на стълбите и настояваха да ги пуснат.

Заета с мисълта да си пробие път през тълпата, Нарин се стресна като чу, че някой вика името й. Тя се спря, а погледът й премина през морето от лица пред нея, докато вниманието й бе привлечено от мъж, който й махаше от далечния край на стъпалата.

— Норваг? — тя промени посоката си и се промъкна покрай един ядосан страж, който спореше с група от точно толкова възмутени търговци, и след това се спря пред Норваг. — Какво правиш тук?

Нарин не можа да се овладее и се огледа наоколо, търсеше в тълпата едно друго лице. Тя се опита да пренебрегне острото чувство на разочарование, което я обзе, когато не успя да открие две сини очи, вперени в нея.

— Надявах се, че още не си тръгнала — Норваг изглеждаше зарадван, че я вижда, но и разтревожен. — Стражата не ми даде много информация. Те почти никого не пускат в залата.

— Не — Нарин не беше много сигурна какво трябва да каже… Норваг беше се отнесъл любезно с нея и тя го харесваше, но той не беше този, когото би искала да види. — Трябва да тръгвам. Нося съобщения за Калинден. Има ли нещо, което бих могла да направя?

— Джеръл… аз… — Норваг преглътна смутено. — Джеръл тръгва за Калинден. Мислех си, че ще можеш да го вземеш със себе си.