Ан Ейвъри
Далечна звезда (19)

Глава осемнадесета

Три тежко натоварени каруци, охранявани от десетина въоръжени маткасенски войници, тъкмо минаваха през страничната порта, когато Нарин и Джеръл наближиха. Като се стараеше да гледа в нозете си като истинска жена от земеделско имение, Нарин заобиколи колите и се опита да се провре през вратата. Но човекът, който охраняваше входа, неочаквано я спря и й препречи пътя с копие.

— Хей, ти, жено! Да не си въобразяваш, че ще се промъкнеш току-тъй?

Нарин рязко вдигна глава.

— Какво?

— Не можеш да влезеш.

— Как тъй не може?

— Ей тъй. Не може. И без това градът е пълен с народ. Не ни трябват още хора.

— Не ви трябват, тъй ли? — Гневът накара Нарин да настръхне и да забрави за каква се представяше. — Нямаш право… — Една ръка я стисна за рамото, и не й позволи да излее докрай негодуванието си.

— Какво става тук? — строго попита Джеръл, като се постара гласът му да прозвучи властно и в същото време да не ядоса пазача. — Защо не ни разрешаваш да влезем?

Навъсеният вратар нервно се размърда. Очевидно едрата фигура на Джеръл го беше смутила. Той хвърли поглед към съпровождащите колите мъже, двама, от които се отделиха от останалите и с извадени мечове закрачиха към тях. Тази подкрепа го окуражи и пазачът вдигна глава и погледна Джеръл с нагло предизвикателство.

— Градът е затворен. Никой не може да влиза, освен каруци с храна. Дали са заповед и аз я изпълнявам — злобно заяви той.

— Кой си ти? — настоя Нарин. — Не си спомням…

Джеръл стисна още по-силно рамото й да замълчи.

— Заповедите трябва да се изпълняват, това е вярно — любезно се съгласи Джеръл, без да сваля поглед от войниците, които сега стояха от двете страни на пазача. — Но тези заповеди положително не се отнасят до нас. Тази жена тук е загубила семейството си и няма къде да отиде. Мен ме наеха да…

— Никой не може да влиза — обяви единият от войниците.

— Точно така. Никой.

— Не мога да повярвам, че искате да ни оставите тук, навън! — възнегодува Нарин.

Но сега, когато и трите коли бяха вече зад крепостната стена, войниците се заеха да затварят тежките дървени порти. Пазачът и другите двама заотстъпваха към вратата, без да свалят очи от Нарин и Джеръл, здраво стиснали оръжията си в ръце. И тримата имаха вид на хора, които очакват да бъдат нападнати и са се приготвили да отбият атаката.

Най-напред войниците, а след това и пазачът се промъкнаха през тесния отвор, който си бяха оставили.

— Господарката не разрешава никой да влиза — каза той размахвайки копието си. После прибра и него вътре и портите се затръшнаха с глух тътен.

Известно време Нарин и Джеръл останаха като втрещени, вперили невиждащ поглед в сляпата дървена стена пред тях. После Нарин вдигна глава, за да огледа масивните стени от сив камък над тях, като се опитваше да открие някакви следи от калинденската стража, която би трябвало да наблюдава входа. Нямаше жива душа. Никакво движение.

Един силен вледеняващ порив на вятъра я връхлетя и тя затрепери.

— Калинден е в ръцете на Ксиант — каза тя. Дори и до собствените й уши гласът й достигна приглушен.

Джеръл гледаше мрачно.

— По всичко личи, че е така.

— Трябваше да съм тук, трябваше да помогна…

— Щеше да си безсилна да я спреш. Ти вече се опита веднъж, забрави ли?

— Да, но…

Джеръл хвана ръката й и я поведе надолу по пътя, по който бяха дошли.

— Колкото и да гледаме стената, нищо няма да се промени.

Въпреки протестите й, той продължи да върви и не я пусна, докато градските стени не се изгубиха от погледите им. Когато я дръпна на завет под някакви скали, той добави:

— Ще се прехвърлим с помощта на компютъра. Някъде, където има малка вероятност да ни забележат, но по-голям шанс да научим нещо.

Нарин хапеше долната си устна и се опитваше да мисли бързо.

— Знам един малък склад, свързан със странноприемницата. Тя е известна на всички, а и не е далеч от Големия дворец, така че там винаги е пълно с хора. Можем да опитаме и с някой от магазините, на чиито собственици знам, че мога да разчитам. А и в двореца има много помещения, които…

Джеръл поклати глава.

— Дворецът отпада. Той вероятно е бил първото, на което Ксиант е сложила ръка. Магазините… — той се намръщи. — Не, и те не стават. Да опитаме със склада. Дори странноприемницата да е затворена, все ще намерим начин да се измъкнем навън.

Като следваше указанията на Джеръл, Нарин извади устройството за връзка с компютъра, което висеше на врата й, скрито под дрехите. Тя постави палеца си в леката вдлъбнатина отстрани и установи, че вече общува мислено със Си Си. Трябваше й малко време, за да преодолее объркването си от това, че някакъв глас звучи в главата й, преди да успее да обясни на компютъра, къде се намира складът, който им трябва.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После тя видя как Джеръл изчезва, за да се появи отново в едно тясно помещение, затрупано до тавана със сандъци и денкове. На оскъдната светлина, която проникваше през едно мръсно прозорче, Нарин едва успя да различи тясната врата, полускрита зад купчина дървени щайги. Без да се колебае, тя се насочи право натам.

— Почакай — гласът на Джеръл беше нисък и нетърпящ възражение.

Нарин настръхна. Не искаше да губи нито минута.

— Трябва да научим още нещо, преди да хукнем навън — каза Джеръл, като безпогрешно изтълкува упорито стиснатите й устни. — Си Си, колко души има в сградата и къде се намират?

— Шестима из коридорите, двайсет и трима в голямата стая отпред, петима в нещо като кухня в задната част, четиринайсет в други стаи на сградата.

Нарин зяпна. Не беше сигурна дали наистина е чула гласа на компютъра или думите просто са се появили в съзнанието й.

— Какво правят? — запита тя. — За какво говорят? Какво става там? Какво…

— Не мога да отговоря на тези въпроси — Си Си само дето не изсумтя презрително, толкова надменност имаше в интонацията му.

— Седни… — меко каза Джеръл и дръпна Нарин, докато самият той сядаше на пода. — Всичко, което Си Си може да различи, са подобните на човека форми на живот. С нищо друго не може да ни помогне.

— Тогава сами трябва да разберем какво става — настоя Нарин. — Нищо няма да постигнем, ако продължаваме да стоим тук — и тя понечи да се изправи, но Джеръл я дръпна пак.

— Седни. Ще тръгнем след няколко минути, но първо ще опитам да се свържа с Норваг. Може да е чул нещо и да знае неща, които ние не знаем.

Нарин се съгласи неохотно. Успокоен, или поне докато приемаше, че тя няма да предприеме нищо необмислено, Джеръл облегна гръб на денковете и затвори очи. Нарин наблюдаваше като омагьосана как лицето му постепенно става безизразно и от него изчезват последните признаци на живот. Бръчките му се изгладиха, тялото му се отпусна вяло и сега единствено денковете го задържаха да не падне.

Нарин не знаеше колко време е изминало преди Джеръл да започне да излиза от унеса си. Очите му, наситено сини дори при тази мъждива светлина, трепнаха веднъж и още веднъж. Той се изправи и тръсна глава, за да я проясни.

— Е, какво стана? — попита нетърпеливо Нарин, понеже той продължаваше да мълчи. — Свърза ли се с Норваг? Какво ти каза той?

Джеръл въздъхна.

— Свързах се — в долната част на лицето му някакво мускулче трепна. — В Маткасен има бунт. Преди седмица Линдаз обявил, че ще изпрати още войски срещу Калинден. Хората в Маткасен не били съгласни и решили, че вече достатъчно са търпели. През последните четири дни по улиците се водили жестоки битки, но според Норваг победата вече клони на страната на народа. Линдаз се е затворил в своя дворец, а бунтовниците контролират по-голямата част от града.

Нарин усети как върху устните й нерешително заигра усмивка. Рояци въпроси затанцуваха в главата й.

— Кой е водач на бунтовниците?

Крайчецът на устата на Джеръл леко се повдигна.

— Някакъв капитан от охраната на име Фалдок, но както изглежда, един от най-близките му помощници е твоят приятел Торк.

— Торк! — Нарин подскочи от изненада. — Но той е вестоносец.

Джеръл се усмихна още по-широко.

— Както и ти, любов моя, но това не те спря да сториш това, което смяташе за правилно, вместо онова, което очакваха от теб.

Нарин понечи да възрази.

— Но Торк… — думите спряха на устните й. Любов моя! За първи път той изричаше тези съкровени думи. Дъхът й спря в гърлото. Устните й се разтвориха и за Джеръл това беше достатъчна покана.

Той се приведе напред и устните му допряха нейните. После пъхна език в устата й и страстните му докосвания вече я подканяха да откликне на нежността. Нарин не се нуждаеше от увещания. Тя се люшна към него, за да отвърне на милувките му, жадна за още и още.

За известно време всяка мисъл за Калинден и сполетялото го зло, всяка тревога за приятелите й и тяхната неизвестна съдба отстъпи пред непреодолимия копнеж, който докосването му събуждаше в нея. Към действителността я върна единствено звукът на гневни гласове, идващ някъде от вътрешността на странноприемницата. В уплахата си Нарин се изтръгна от прегръдките на Джеръл и се завъртя към вратата, сякаш очакваше да види как някой я разбива и нахлува при тях.

Макар че вратата остана затворена, гласовете се чуваха ясно. Джеръл се изправи, като проклинаше под нос, и извади сабята си, но гласовете постепенно утихнаха с отдалечаването на спорещите. Хвърли поглед на Нарин, която също се беше изправила и стоеше до него.

— Които и да са те, май трябва да сме им благодарни, че ни напомниха защо сме тук — каза той и повдигна вежди в знак на иронично примирение. — Уви. Тъкмо започна да ми се услажда.

Нарин бързо кимна, затруднена да намери подходящи думи. Не трябваше да оставя чувствата да вземат връх над нея и все пак не съжаляваше за тази кратка, страстна целувка. Думите любов моя още отекваха ясно в сърцето й.

Джеръл се приближи до вратата и долепи ухо до дървото, като напрягаше слух да долови какво става в коридора. Като се увери, че всичко е наред, каза:

— Предполагам, че в тази странноприемница има кръчма. И сигурно там се намират онези двайсет и трима души. Ако успеем да си намерим място, откъдето да чуваме какво се говори, без да бием на очи, може би ще разберем какво става в града.

Тъй като нищо по-добро не й хрумна, Нарин предпазливо поведе Джеръл навън по тъмния и тесен коридор, край няколко затворени врати, после надолу по някакви стълби към приземния етаж. Почти бяха стигнали вратата на кръчмата, когато двама фермери, които едва се държаха на краката си след прекомерно отдаване на съблазните на зафата или виното, се появиха зад един ъгъл и едва не се стовариха върху тях.

Джеръл бързо притегли Нарин към себе си. Мъжете не ги притесниха с нищо, освен с няколко цинични забележки, подхвърлени по адрес на жената, с която Джеръл е избрал да се забавлява, и ги отминаха, олюлявайки се нагоре по стълбите.

В кръчмата беше тъмно и толкова многолюдно, че почти никой не им обърна внимание. Късметът им отново проработи. Единствената празна маса им позволяваше да виждат добре стаята, главния вход и улицата.

Докато отпиваше от силната бира, която им донесе кръчмарят, Нарин напрегна слух и се опита да разбере смисъла на откъслечните реплики, които достигаха до нея. Независимо от пиянските шеги и смеха на прегракналите гърла, под повърхността се таеше гняв, подобно на прахан под наръч дърва. Трябваше само една искра, за да пламне пожарът.

— Четиринайсет войници на портите…

— … убили го, докато се опитвал да каже…

— Съобщението гласяло, че Джаспериан е луд да…

— Нямало да ни помогнат. Така казали.

— … на площада висят трупове. Нощем не можеш да припариш навън, не можеш да говориш…

— Цяло чудо е, че още не са затворили кръчмите…

С всяка дочута дума, с всяка гневна фраза, у Нарин растеше собственият й гняв. Маткасен държеше в безмилостна хватка града й, а онези, които дръзваха да се противопоставят, плащаха с живота си.

Умът й кроеше план след план и после още в същия миг го отхвърляше. Какво можеха да сторят двама души срещу стотиците въоръжени войници, готови да убиват по най-незначителен повод?

Нарин нетърпеливо се размърда на стола си, после се обърна и се зае да наблюдава улицата. Минаваха десетки хора. Лицата им бяха безизразни и по тях не можеше да се прочете нищо. Все пак сред тях трябваше, и сигурно имаше такива, които желаят да се борят — собственици на магазини, търговци, фермери — все хора, които биха загубили много, ако Маткасен завладееше Калинден.

Някаква суматоха надолу по улицата привлече вниманието на минувачите и те се заотдръпваха настрани към сградите, разположени по протежението й, очевидно уплашени да не бъдат замесени.

Нарин проточи шия и се опита да разбере какво става. Движението й привлече вниманието на Джеръл. Той се завъртя и също погледна навън.

Внезапно пред погледите им изникнаха повече от десетина въоръжени маткасенски войници с извадени оръжия, готови за бой. Предвождаше ги гвардеец, чието лице им се стори познато. Нарин премигна, после се дръпна бързо назад, по-далеч от прозореца. Твърде късно. Гвардеецът ги беше забелязал.

— Да минем отзад, там има пътека — изрече Нарин, без да мърда устни.

Джеръл вече ставаше от стола. Едната му вежда беше повдигната в безмълвен въпрос. Той също беше познал гвардееца.

Едва бяха успели да се измъкнат иззад масата, когато вратата се отвори с трясък и отрядът маткасенски войници нахлу вътре. Появата им беше така внезапна и неочаквана, че единствено Нарин, Джеръл и момчето от кухнята, което бяха изпратили да събере мръсните чинии, стояха прави. Момчето се вкамени на място. Очите му бяха широко отворени от страх и то изтърва купчината чинии, които държеше. Звукът от разбиващите се в каменния под чинии отекна високо в напрегнатата тишина.

— Е, войнико — каза гвардеецът с поглед впит в Джеръл, — виждам, че все пак си успял да се изплъзнеш от диваците.

— Очакваше те да свършат мръсната работа. Прав ли съм, Пардрейк?

Пардрейк наклони главата си настрани. Като се изключат тъмните му проблясващи очи, лицето му беше напълно безизразно.

— Да кажем, че с идването си в тази кръчма разреших един свой малък проблем — беше отговорът.

Ръката на Джеръл едва забележимо се плъзна към меча. Пардрейк се пресегна и сграбчи ръката на изплашения до смърт кухненски прислужник и едва не го събори на пода.

— Ако бях на твое място, не бих вадил сабята си тук, войнико. Момчето би могло да пострада в неразборията. Всъщност, ако не ме последваш доброволно, може да ми хрумне да го взема за заложник, когато все пак те измъкнем оттук.

Нарин се опита да извика, за да го предупреди, но Джеръл вече беше вдигнал ръце с разтворени длани.

Пардрейк се ухили — отблъскваща, пресилена гримаса, която с нищо не смекчи суровия блясък в очите му.

— Много благоразумно — с бързо кимване на глава той даде знак на хората си да обградят Нарин и Джеръл.

Момчето беше освободено в мига, в който двамата станаха пленници на Пардрейк. То веднага избяга и се скри в кухнята. Само неколцина от хората в кръчмата се опитаха да им се притекат на помощ, но бяха спрени от извънредно убедителния аргумент на опряния в гърлото меч.

За броени минути Нарин и Джеръл се озоваха на улицата. Ръцете им бяха вързани на гърба. Бяха им отнели оръжието.

— Как си позволявате! — гневно избухна Нарин, когато Пардрейк се изправи пред нея. — Нямаше да повярвам…

— Позволявам си много неща, защото Калинден е под властта на Маткасен, вестоносецо — каза Пардрейк студено. — Можеш да вярваш, в каквото си искаш. След малко ще получиш отговорите на част от въпросите си.

Без нито дума повече той се отдалечи надолу по улицата. Хората му, бдителни и нащрек за всяка евентуална заплаха, закрачиха под строй зад Пардрейк. Бяха обградили Нарин и Джеръл и така ги лишиха от всякаква възможност за бягство. За изненада на Нарин, вместо да се насочат към Големия дворец, Пардрейк ги поведе към по-отдалечената западна страна на града.

Израженията върху лицата на хората, с които се разминаваха, бяха от гневно свъсени до страхливо равнодушни. Никой не направи опит да ги спре. Повечето се отдръпваха настрани към сградите или във входовете на магазините, за да им направят колкото е възможно повече място.

Накрая Пардрейк спря пред някакъв стар склад в тъмна странична уличка. Маткасенски войници стояха на пост пред вратата и по протежение на цялата улица. Като удостои стражата само с едно отсечено кимване, той влезе в сградата, следван от Нарин, Джеръл и войниците. Пардрейк остави двама да пазят входа и освободи останалите войници.

В помещението имаше трима души, скупчени около някаква маса и приведени над разтворена пред тях карта. Нарин изумено се закова на място.

— Гравнар! Учителю! Какво…?

Гравнар се изправи. Смесица от учудване и радост озари старческото му лице.

— Шести вестоносецо! — той прекоси стаята с разтворени за поздрав ръце. Преди още Нарин да успее да се опомни, той вече я прегръщаше толкова здраво, че имаше опасност да й строши ребрата и да я лиши от възможност да диша.

Най-сетне, с ръце поставени на раменете й, той се отдръпна назад. За голямо учудване на Нарин в очите му проблясваха сълзи.

— Нарин — прошепна той и гласът му изневери. Старият човек премигна и продължи по-уверено: — Мислехме, че си мъртва. Толкова време мина.

— Джеръл беше ранен — Нарин се поколеба. — Току-що се върнахме. Но не разбирам. Ти. Тези войници. Мислех, че…

— Тези хора ни помагат — каза Гравнар. Пръстите му стиснаха раменете й. — Благодарение на теб, на твоите предупреждения, ни се предостави възможност, която иначе не бихме имали. А Пардрейк и приятелите му ни дават още едно предимство, на каквото не сме се и надявали.

Нарин хвърли един поглед на Пардрейк, който стоеше и я наблюдаваше. Очите му бяха леко присвити, а лицето изкривено в кисела гримаса.

— Аз съм предан на своя град, вестоносецо, но не и на онези, които искат да го унищожат — каза той. — Твърде много хора загинаха вече, за да утолят жаждата за власт, която изгаря Господаря Линдаз и неговата Лейди. Независимо от клетвите си за вярност, много от нас избраха да се сражават на страната на Калинден.

— Тогава как да разбирам тези неща около китките ни? — настоя Джеръл с прикован в гвардееца гневен поглед.

Този път устните на Пардрейк се извиха в нещо като усмивка. Той искрено се забавляваше.

— Не можех да рискувам да ви оставя свободни. Не и преди да съм успял да ви обясня, нали? — той извади от пояса си кама и преряза най-напред въжетата на Джеръл, а след това и тези на Нарин.

Джеръл разтърка китките си със замислено вперен в Пардрейк поглед.

— Тогава в лагера, когато Ксиант ти нареди да ме убиеш, щеше ли да го направиш?

— Разбира се, че не. Защо мислиш, че съчиних онова оправдание, че не бих искал да привличам лешоядите? Щяхме да инсценираме бягството ти, но диваците ни спестиха това малко усилие.

Без да сваля очи от лицето на Пардрейк, Джеръл бавно кимна.

— И сега какво?

Пардрейк хвърли поглед към двамата мъже, които отново се бяха заели да изучават разтворените пред тях карти.

— Вашите и моите хора ще се срещнат тук след около час. Можем да тръгнем срещу Ксиант довечера, но ни е нужна повече информация, преди да вземем окончателно решение. А дотогава… — погледът, който той отправи към Джеръл, изразяваше нескрито любопитство. — С нас е един човек, лечител, който не спира да пита за теб, откакто вестоносецът идва да те търси в лагера. Познаваш ли го?

— Възможно е — гласът на Джеръл с нищо не издаде напрежението, което Нарин усети стаено под повърхността. — Може би е добре да се срещнем с него.

— Разбира се — Пардрейк отвори вратата и повика в стаята един от застаналите на пост войници. — Бек ще ви заведе при него. Не бива да излизате отново на улицата. От мен и от войниците ми се очаква да държим под наблюдение тази част на града, но имаме и още хора в няколко стари сгради, свързани с тази посредством тунели. Не бих искал също някой да се досети, че остатъците от вашите калинденски войски са намерили тук убежище.

Когато Нарин понечи да се обърне, за да последва Джеръл и постовия, Гравнар я спря като леко докосна ръката й.

— Радвам се, че се върна, Шести… Нарин — каза той. Погледът му се отклони от нейния. — Постъпих като глупак — добави той с горчивина. — Трябваше да разбера… трябваше да знам…

— Няма значение — едва чуто произнесе Нарин. Беше й неловко да слуша самообвиненията на учителя си. — Постъпихте така, както трябваше да постъпите. Джаспериан нямаше да повярва и на вас.

— Сигурно, но това не…

— Важното е, че накрая ми повярвахте.

Гравнар рязко вдигна глава. Срамът, който Нарин прочете в помръкналите му очи, я прониза като копие на звероподобен.

— Тизнърл ме накара да разбера какъв глупак съм бил — призна старецът. — Само вие двамата бяхте достатъчно проницателни и смели, за да действате, независимо от всичко.

— Учителю…

— Хайде, тръгвай. Приятелят ти те чака, а Пардрейк и аз трябва да обсъдим някои неща — Гравнар изпъна назад рамене в опита си да изличи от лицето си всякаква следа от чувства.

— Аз…

— Върви.

Със сълзи, които напираха в очите й, Нарин понечи да се обърне, но Гравнар отново я спря.

— Щастлив съм, че се завърна благополучно, Шести вестоносецо — каза той съвсем тихо.

Нарин успя само да кимне. Преди и двамата да се почувстват съвсем неловко, тя се завъртя и тръгна към вратата, където я очакваше Джеръл.

Джеръл мълчаливо следваше Бек по тесните, криволичещи проходи. Усещаше присъствието на Нарин зад себе си и й беше благодарен, че е с него сега, но мислите му летяха към безименния лечител, когото скоро щеше да срещне, човека, в когото се надяваше да открие своя изгубен брат.

Той пъхна ръка в джоба на туниката си, където държеше записващия пръстен на Сантар. Пръстенът беше студен, масивен, и докосването му някак си вдъхна увереност на Джеръл. Когато се готвеха да напуснат кораба, той реши да го вземе в последния момент по-скоро като талисман, отколкото с намерение да го използва.

Най-сетне Бек спря пред отворената врата на някакъв стар склад. В по-спокойни времена помещението сигурно щеше да е пълно с чували зърно и денкове с кожи. Но сега в него бяха наредени, почти плътно едно до друго, около четиридесет набързо направени легла, повечето заети от хора, които лежаха зловещо неподвижни или се мятаха в пристъп на треска и непоносими болки.

— Лечителят обикновено е тук — каза младият човек. — Аз трябва да се връщам на поста си, затова ви оставям. С лечителя има няколко души, определени да му помагат. Ако не можете да намерите пътя сами, те ще ви отведат обратно в централната сграда.

Вниманието на Джеръл беше погълнато от стаята, на прага, на която стоеше, и той само кимна в отговор. Импровизираната болница беше добре уредена, но от проникналия навсякъде мирис на кръв, немити тела и болести му се догади. Трудно му беше да си представи своя някога толкова придирчив и гнуслив брат на подобно място.

Джеръл спря някакъв войник с прошарена коса и на патерици, който с куцукане минаваше покрай него.

— Има ли тук един човек, лечител, с къдрава коса и кафяви очи? — попита той.

Като чу описанието на Джеръл, върху грозноватото лице на мъжа се изписа израз на уважение.

— Искаш да кажеш лечителя от Елсин — каза войникът. — Той е добър човек. Научи и нашите лечители на туй-онуй. Спаси ми крака, а другите искаха да го отрежат.

Мъжът щеше да продължи да говори, ако Джеръл не беше го прекъснал с настойчивия въпрос, къде може да намери този лечител.

— Там, в ъгъла — посочи войникът. — При най-тежко ранените, онез, дето вече да са в гроба, ако тоз лечител не се грижеше за тях.

Джеръл поблагодари бързо на войника и се отправи към посоченото място. Нарин мълчаливо го следваше. Проправяха си път с труд, защото проходите между редиците легла бяха тесни, а и бяха заети от санитари или по-леко ранени, които помагаха на онези, които не можеха да стават.

Слабата светлина, процеждаща се през тесните, прашни прозорци високо горе, не му позволяваше да вижда ясно. Джеръл беше прекосил повече от половината разстояние, когато забеляза един слаб, къдрокос мъж, наведен над леглото на някакъв войник, който се мяташе, измъчван от силна треска.

Джеръл спря. Сърцето му лудо заби в гърдите. Не можеше да бъде сигурен. Лицето на мъжа не се виждаше. Височината и телосложението бяха същите. Къдриците, които падаха върху яката на дългата, груба туника, също имаха познатия наситено кестеняв цвят.

Мъжът не вдигаше глава. Вниманието му беше изцяло погълнато от войника, за когото се грижеше. Най-сетне войникът се успокои, мъжът се изправи и се протегна, за да разкърши схванатото си тяло. Обърна се и огледа стаята, сякаш се опитваше да реши къде имаше най-голяма нужда от него. Погледът му отмина Джеръл, без да се спре, след това рязко се върна назад. За миг мъжът остана неподвижен. Тъмните му очи срещнаха погледа на Джеръл, после той заобиколи леглото и закрачи по пътеката към него. Джеръл не мърдаше от мястото си. Нямаше никакво съмнение — мъжът беше брат му. Но това не беше жизненият, мечтателен младеж, чиито впечатления през първите месеци от престоя му в Ерандейн Джеръл беше споделял с помощта на записващия пръстен. Това беше мъж, който познаваше самотата, срама, страданието. В кафявите очи, които гледаха прямо и открито, Джеръл видя стаена печал, скъпо заплатена с горчив опит мъдрост и спокойно достойнство, смекчено от болката.

Сантар се приближи до Джеръл и спря. Известно време никой от двамата не проговори. Сетне усмивка озари лицето на по-младия мъж и то стана по-красиво.

— Добре дошъл, братко — каза той тихо. — Когато вестоносецът дойде в лагера да търси мъж на име Джеръл, много се учудих. Тя търсеше теб, нали?

Джеръл отвърна с усмивка:

— Ако не беше тя, сигурно никога нямаше да те открия — той отстъпи встрани, защото очакваше, че Нарин е зад гърба му. Тя обаче беше спряла десетина крачки по-далеч и той й направи знак да се приближи.

— Името й е Нарин. Тя е вестоносец от Калинден и аз й дължа живота си.

— От Калинден! — Сантар хвърли поглед към Нарин. По лицето му премина сянка. — Макар да се радвам, че те виждам, почти ми се иска да не те беше довеждала при мен. — Когато Нарин се приближи до тях, добави хладно: — Привет, вестоносецо.

Погледът на Нарин се плъзна от Сантар към Джеръл и после обратно към Сантар.

— Привет, лечителю — каза тя. После добави малко по-тихо: — Или Сантар, ако не възразяваш.

Сантар трепна. Трябваше му малко време, за да разбере напълно смисъла на забележката. Очите му се разшириха и той въпросително погледна към Джеръл.

По-възрастният брат кимна.

— Тя знае. Дори беше на кораба ми.

— Но защо? Как?

Без да продума, Джеръл бръкна в джоба си, извади оттам записващия пръстен, сложи го на дланта си и го поднесе към брат си.

Колебливо, сякаш не вярваше на очите си, Сантар взе пръстена и го завъртя между пръстите си.

— Моят пръстен — той произнесе думите почти шепнешком. Вдигна очи и срещна твърдия поглед на Джеръл. Гласът му внезапно изтъня.

— Преглеждал ли си съдържанието му?

Джеръл кимна и каза:

— Да.

— Тогава ти е известна част от вината ми, част от грешките, които направих.

Този път Джеръл само кимна. Мъчително беше да слуша самообвиненията, да усеща срама в гласа на брат си.

Сантар се извърна, за да огледа стаята. Погледът му се плъзна бързо по дългите редици от легла и ранените в тях.

— Но не знаеш всичко… — той хвана китката на Джеръл. — Ела. Да намерим някое място, където можем да поговорим.

Като видя, че Нарин се колебае, добави:

— Ти също трябва да чуеш това, вестоносецо. В известен смисъл то засяга теб много повече, отколкото мен.

Намериха две празни легла, долепени до срещуположната страна. Джеръл седна на ръба на едното. Нарин предпочете да стои на пътеката. Без да сваля очи от брат си, Джеръл се пресегна и стисна ръката на Нарин, която тя майчински беше положила на рамото му. Присъствието й, лекият натиск на ръката й му подействаха някак странно успокояващо.

— Трябваше да се досетя, че ще дойдеш — Сантар седна на ръба на леглото, с лице към Джеръл. — Виждал ли си Данет? Говори ли с него? Как е той?

Джеръл кимна.

— Добре е. Помагаше ни да те открием. Изчезването ти го разтревожи. Много.

От упрека страните на Сантар пламнаха.

— Не можех да му кажа. Не исках да разбере какъв глупак излязох, не исках да знае за грешките ми. Аз… Виж, записът на пръстена не е пълен. Понякога просто го свалях.

Някакво мускулче трепна върху лицето му.

— Бях толкова млад и самонадеян, толкова сигурен… Не разбирах, че във вселената наистина има зло — той вдигна очи и се взря в Джеръл. — През повечето време ме мислеха за луд. Въобразявах си, че ако успея да им дам част от нашите знания, те ще управляват по-справедливо и хуманно.

— Е, хайде. Не си първият, който прави подобна грешка — каза Джеръл меко.

Устата на Сантар се изви в горчива усмивка.

— Знам, но мисля, че малцина са ставали причина за такова нещастие, за каквото съм отговорен аз.

— Какво имаш предвид? — попита Джеръл с недоумение.

— Имам предвид това страдание — каза Сантар, като махна с ръка по посока на стаята. — Аз съм причината, за първи път след повече от век, диваците да нападнат селища на хората.

— Ти! — Джеръл застина от изненада, после трепна. Нарин беше впила пръсти в рамото му.

— Точно така! Най-малкото косвено — лицето на Сантар беше мрачно. — Месец преди да пристигна в Маткасен, граничен патрул заловил двама диваци, които се навъртали далеч отвъд обичайните им места. Когато по-късно научих за това, само едното от съществата беше все още живо. Никой не правеше опит да влезе в контакт с него. Просто го държаха в една мръсна клетка и когато им доскучаеше, започваха да го дразнят.

— И ти го освободи — предположи Джеръл. Сантар поклати глава.

— Използвах превеждащото устройство на кораба ми, за да науча езика му. После обучих и някои от пазачите да могат да общуват с него.

— Какво си направил? — Джеръл имаше неприятното чувство, че онова, което му предстоеше да чуе, му е вече известно.

Брат му трепна.

— Мислех, че така ще помогна на двете раси да се разберат. Не съм и предполагал, че Ксиант ще се опита да използва наученото, за да изпълни собствените си честолюбиви намерения.

Джеръл усещаше как, застанала до него, Нарин напрегнато слушаше.

— И тя изпрати тези войници, за да насъскат звероподобните срещу Калинден — Джеръл не задаваше въпрос. Знаеше, че е така.

— Те взеха със себе си пленения звяр, за да го използват като разменна монета — потвърди Сантар. — Умът на тези същества не е така остър като нашия. Езикът им е груб и не са способни на тънка мисъл. Но не им беше никак трудно да схванат плана на Ксиант. А след това и да го изпълнят.

Погледът на Сантар падна върху пръстена, който държеше. Той се намръщи, после го надяна на средния пръст на дясната си ръка.

Настъпи мълчание. От едно легло наблизо достигна стенание, несвързано бълнуване. Сантар го наблюдава, докато човекът се успокои. След това се обърна отново към Джеръл.

— Не остана много за разказване. Знаеш, че се оставих да бъда съблазнен от Ксиант. Тя беше толкова… красива, така… — устните на Сантар леко помръдваха, докато той се опитваше да потисне внезапната болка, която заплашваше да го смаже.

— Не знаех нищо за звероподобните. Тогава още не. Тя ме упои. После двамата с Линдаз ме измъчваха, за да ме принудят да им разкрия още от онова, което бях научил. Изглежда съм изгубил съзнание, защото компютърът автоматично ме беше прехвърлил на кораба и така… изчезнах.

Джеръл усещаше болката на Сантар, вината, която подобно на силна киселина, разяждаше сърцето и душата на брат му. Нямаше думи, с които да облекчи тази болка, утеха, която би могъл да предложи.

— Ако някога отново я срещна, ако някога ми се представи случай… — лицето на Сантар се изкриви във внезапен пристъп на гняв. Той се изгърби. Ръцете му леко трепереха. Пръстите му хищно се свиха, сякаш беше сграбчил Ксиант за гърлото и я душеше. С явно усилие застави ръцете си да се отпуснат.

— Не мога да поправя стореното зло — поде накрая Сантар с тих глас. — Но не съм напълно безсилен. Използвах корабния компютър, за да изследвам растенията на Ерандейн и да установя кои от тях биха могли да се употребят за приготвяне на лекарства. Промених цвета на очите си и се върнах, този път като странстващ лечител.

Доколкото мога, предавам наученото на всеки, който прояви интерес.

Сантар въздъхна, после изпъна рамене назад и вдигна глава.

— Най-малкото, така помагам на онези, които иначе щяха да останат куци и сакати, да могат отново да ходят или да запазят ръцете си. Моите билки намаляват болката им, премахват треската и лекуват раните. Повече от това не бих могъл да направя.

Джеръл се сети за войника, който беше срещнал на вратата и който говореше за лечителя с благоговение и респект. Преди да успее да каже каквото и да е, Нарин шумно издиша, обърна се и с бавни крачки се отдалечи.

Джеръл тревожно се размърда. Отвори уста с намерение да я повика, после внезапно я затвори. Нито за миг не бе престанал да мисли колко са я потресли признанията на брат му, но нямаше смисъл да се опитва да говори с нея сега. Нищо, което би могъл да й каже, не би могло да омаловажи в нейните очи вината на Сантар за страданията на нейния град. Нищо, което беше в неговите възможности или във възможностите на Сантар, не би могло да заличи стореното зло.

Джеръл се извърна отново към брат си и видя, че той също наблюдава отдалечаващата се Нарин. Изпита внезапно желание да влезе в ролята на по-мъдрия и по-възрастен брат, да каже на Сантар, че е направил достатъчно, че е платил за грешките си. Канеше се да заговори, но нещо в тъмните очи, които го гледаха, го спря. Изражението на Сантар се смекчи в тъжна, кротка усмивка. Джеръл изпита чувството, че брат му се е досетил за какво мисли.

— Стига толкова за мен — каза Сантар. — Имам още съвсем малко време на разположение, а ти още не си ми разказал нищо за приключенията си. — Погледът му бързо се плъзна към вратата, през която беше излязла Нарин, и отново се върна към Джеръл. Не каза нищо, но неизречените въпроси увиснаха във въздуха.

Съвсем накратко, Джеръл му предаде случилото се през последните седмици. Докато говореше, безпокойството за Нарин го обзе отново. И тя като брат му беше избрала един труден път и нямаше да се отклони от него, докато не стигнеше края му. А нейният път можеше да се окаже много по-опасен.

— И сега, когато знаеш, че с мен всичко е наред, ще се опиташ да помогнеш на нея — каза Сантар, когато Джеръл свърши. Не задаваше въпрос. — А после?

Джеръл не издържа и се усмихна.

— После ще й покажа вселената. Мисля, че ще й хареса.

Сантар се усмихна в отговор.

— В Службата за преоткриване и в Империята няма да останат доволни, нали знаеш?

— Знам — Джеръл стана. Усмивката му се стопи. — Но първо трябва да решим по-важни въпроси.

Сантар също се изправи. Отново лицето му стана мрачно.

— Ако мога да помогна с нещо… Като те виждам тук, като знам какво се случи… — и той решително повдигна брадичка. — Мисля, че е време да се захвана с нещо по-важно от варенето на целебни треви.

Джеръл тъкмо се канеше да откаже помощта на брат си, когато осъзна, че като се изключи Нарин, нямаше никой, на който би могъл да се опре с по-голяма готовност в онова, което им предстоеше. Пък и Сантар имаше не по-малко основания от тези на Нарин да иска да спре Ксиант.

— С радост ще приема всяка помощ, която би могъл да ни окажеш — каза Джеръл, като стисна силно ръката на брат си. Внезапно беше разбрал, че се гордее да има за брат този мъж, в който се беше превърнал Сантар.