Ан Ейвъри
Далечна звезда (14)

Глава тринадесета

Джеръл едва се въздържа да не изругае. Затвори манерката и я окачи на колана си. Едно от нещата, които не беше очаквал изобщо, бе, че Нарин ще тръгне след тях.

Когато Пардрейк и Нарин спряха пред него, тя се обърна към стража и каза:

— Благодаря ти. Ще потърся след малко твоята Господарка и ще й кажа за назначението ми към войските на Маткасен веднага след като поговоря с този воин.

Пардрейк кимна и погледна към Джеръл. Дясната му вежда се повдигна учудено, но той нищо не каза. След миг гвардеецът се смеси с въоръжените мъже, които преминаваха покрай тях.

Нарин погледна към отдалечаващия се страж със съжаление. Тя не очакваше Джеръл да е доволен от внезапното й появяване, но и не очакваше, че той така явно ще се разгневи. Когато я хвана за лакътя и я задърпа още по-настрани от пътя, тя опита да се освободи, но напразно.

— Значи те изпратиха с войските на Маткасен, така ли? — гласът на Джеръл звучеше заплашително.

— Точно така — най-после Нарин успя да освободи ръката си от хватката му.

— Лъжеш — иронична усмивка замени намръщеното му изражение, но лицето му продължаваше да бъде напрегнато.

Нарин понечи да отхвърли обвинението, но промени решението си, когато погледна в очите му. В тези дълбоки синини не гореше гняв. В тях имаше дълбока и неподправена загриженост.

— Даваш ли си сметка колко е опасно за теб тук? — попита той. — Още не сме срещнали нито един от звероподобните, но това може да стане всеки момент.

— По обяд пресякох пътека, по която беше минала една тяхна ловна хайка. Колкото до това, аз много по-лесно ще избягна среща с тях, отколкото ти би се справил, ако трябва да се биеш.

— Не става дума за това!

— Въпросът е в това, че и двамата имаме причина да сме тук — Нарин трудно удържаше гнева си. Тя все още не беше простила на Джеръл, че й отказа да я вземе със себе си, но сега не искаше да се връща на това. — Трябва да науча онова, което би помогнало на Калинден. Ти искаш да разбереш къде е брат ти. И двамата търсим информация, която можем да получим от едно място, от един човек.

Тя замълча, като се опитваше да отгатне отговора му. Челюстта му беше все още здраво стисната, но лицето му не бе така напрегнато както преди малко.

— Трябва да си помогнем. Няма време да разиграваш благороден женски закрилник.

— Какво искаш да кажеш? — не можеше да сбърка възмущението в гласа му.

— Това, което казах. Не можем…

В същото време един страж от личната охрана на Ксиант дойде затичан до тях. Дори и да се бе изненадал да види вестоносеца на Калинден с Джеръл, той не го показа.

— Извинявай, войнико. Лейди Ксиант иска да говори с теб.

— Сега?

— Колко навреме — намеси се Нарин преди той да успее да каже нещо друго. — Тъкмо отивах да й докладвам. Води ни.

Стражът явно не се съмняваше, че Джеръл ще се подчини незабавно. Обърна се и закрачи нагоре по пътя към мястото, където беше спряла свитата на Ксиант. Нарин го последва по петите, но Джеръл, който не искаше да покаже, че тича веднага само при едно махване на Ксиант, започна да избира по-удобни за вървене места.

Той беше изостанал доста, когато стражът и Нарин спряха при една групичка хора, скупчени в средата на колоната.

Нарин не можа да се сдържи и смръщи чело, като огледа пищния изрисуван паланкин и многото слуги, които се въртяха около Ксиант. Но когато след няколко минути я представиха, лицето й бе спокойно и безизразно.

— Милейди — поздрави тя и допря пръсти до челото си, както се полагаше, — не нося никакво съобщение. Господарят Джаспериан ме изпрати да се движа с вас и да бъда на вашите заповеди, ако се наложи да изпратите някъде вестоносец, който добре познава тукашните места — лъжите излизаха от устата й по-лесно, отколкото бе очаквала.

— Колко е предвидлив Джаспериан — Ксиант стоеше до отворения паланкин и гледаше Нарин смръщено. — Изглежда, че теб често те изпращат на път. Не мислех…

Каквото и да имаше намерение да добави Ксиант, то остана неизказано, защото появата на Джеръл прекъсна думите й. За миг очите на Ксиант зашариха подозрително между Нарин и Джеръл. Но когато видя как той едва кимна на момичето, видимо се успокои. Тя махна с ръка на Нарин да се отдалечи и се обърна към Джеръл.

— Не си много бърз, войнико.

— Нима ви трябвах веднага, Милейди? Вашият страж не каза нищо, такова — Джеръл се поклони, но не сваляше очи от Ксиант.

Въпреки че й дадоха ясно да разбере, че е свободна, Нарин само се отдръпна малко встрани, така че да може да чува и вижда всичко, което става около Ксиант. Тя не можа да скрие доволната си усмивка, като усети раздразнението на Ксиант от отговора на Джеръл. Господарката явно не искаше да покаже, че проявява нетърпение да говори с някакъв си войник, който е на служба при нея.

— Боя се, че забравих за какво те извиках — каза Ксиант и цялото й изражение искаше да покаже досада и презрение. — Може би ще си спомня по-късно.

— Надявам се, Милейди — отвърна Джеръл и се поклони отново. — Може би тази вечер?

— Може би. Кой знае? — Ксиант се обърна и протегна ръка към един от слугите да й помогне да се качи в паланкина. Беше ефектно отпращане.

Нарин се измъкна от групата около Ксиант колкото можеше по-незабелязано и се смеси с войниците, които продължаваха да преминават покрай тях.

Ако Джеръл посетеше Ксиант в палатката й тази вечер, това беше добър случай, защото Ксиант щеше да освободи част от стражите си. Това можеше да даде на Нарин възможност да се добере до палатката достатъчно близко, за да подслуша разговорите на Ксиант.

Нарин не искаше да шпионира Джеръл, но можеше да се опита да го убеди да завърти разговора около неща, които можеха да са й полезни. Струваше си да опита.

Но Джеръл не се съгласи с нейните доводи.

— Нямам намерение да хабя малкото време, което ще прекарам с тази вещица, в опити да я накарам да разкрие заговорите и плановете си — отсече той. — Ако искаш да говориш с някого, опитай с Пардрейк. Той има почти такива подозрения, каквито и ти, и вероятно повече възможности да открие доказателствата, които са ти нужни.

Не беше трудно да намери Пардрейк дори сред разбърканите редици на маткасенските войски. Той се оказа схватлив и дори забавен, но въпреки че Нарин успя да се убеди, че човекът знае много повече от това, което казва, тя не научи от него нищо, което би могло да й послужи.

— Някои казват, че маткасенската армия е дошла да се бие не само с диваците — каза Нарин провокативно.

— Чух такива неща — отвърна Пардрейк неангажирано.

— Ще атакувате ли Калинден? — попита тя съвсем безцеремонно.

Пардрейк я погледна внимателно. Изразът на очите му показваше, че много добре разбира хода на въпросите й.

— Войникът прави това, което му се заповяда — рече той след известна пауза. — Но аз не познавам никого, който е тръгнал да се бие с други, освен с диваците.

Няколко минути Нарин мълча, после подхвърли уж нехайно:

— Как странно се разпространяват слуховете, нали? Никога не знаеш откъде идват, но понякога в тях има повече истина, отколкото можеш да си представиш.

— Като кои например?

— О, слухове за скритите намерения на Маткасен, такива неща. Чух дори, че Маткасен се е договарял с диваците. Казват, че затова тези страшни същества са се спуснали към границата и ни нападат сега.

— Лъжи! — Пардрейк се закова в средата на пътя, без да обръща внимание на блъсканицата около себе си. Ръката му стисна копието така, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Никой не би се договарял с диваците. Никой!

Реакцията му изненада Нарин. В отричането му имаше повече страст, отколкото бе очаквала, и тя прочете в тъмните му очи и в начина, по който се разтрепери долната му челюст, съмнение. Сякаш гневът му бе отговор на неговата вътрешна несигурност, на неща, които не искаше да признае дори пред себе си.

Джеръл се оказа прав, помисли си Нарин. Пардрейк знаеше или поне подозираше нещо. След време тя може би щеше да успее да го убеди да й помогне, но щеше да е трудно. Лоялността му към Маткасен и чувството му за дълг нямаше да му позволят да следи Ксиант, освен ако е убеден, че по някакъв начин тя предава Маткасен. Той имаше съмнения към нея, но трябваше да е сигурен. Пардрейк беше от тези мъже, които действат само когато са напълно убедени.

Докато разполагаха лагера за нощуване, Нарин се разхождаше насам-натам с безцелно изражение. Един бърз оглед на шатрата на Ксиант й показа, че я пазеха твърде добре, за да може Нарин да се промъкне толкова близко, че да подслушва. Можеше само да се надява, че посещението на Джеръл ще облекчи обстановката и тя ще успее да се доближи достатъчно.

Най-малкото, самата шатра даваше възможност да се скрие. Освен горното платнище, отвътре бяха окачени дебели и плътни завеси, които образуваха вътрешна стая и бяха допълнителна преграда за студа. Ако можеше да се промъкне между вътрешните завеси и външната стена на шатрата, то щеше да бъде скрита както от погледите на стражите, така й от тези, които са вътре.

Нарин не се приближаваше до Джеръл, но гледаше да е на достатъчно разстояние от него, за да разбере, когато го извика Ксиант. Както очакваше, някои от стражите бяха освободени. Останаха само двама, които трябваше да патрулират цялото пространство пред и около шатрата. Тъй като не бе разрешено никой да лагерува близо до шатрата на Ксиант, за Нарин се оказа твърде лесно да се промъкне до задната част незабелязана в тъмнината и да се промуши под тежкото платнище.

Нарин положи всички усилия да не вдига никакъв шум, но платнището все пак прошумоля, когато тя го повдигаше, и дребните камъчета по земята проскърцаха под стъпките й. Но на нея й се струваше, че най-шумно бие сърцето й, че пазачите могат да чуят ударите му.

Около минута Нарин стоя като замръзнала, готова, ако се наложи, да побегне. Но всичко остана спокойно. Отвътре се чуваше тихо мърморене, а отвън долитаха равномерните стъпки на стражите.

Постепенно сърцето й се успокои и заби равномерно, а неясното мърморене вътре в шатрата се разчлени в два гласа, тези на Джеръл и Ксиант. Съвсем тихо, Нарин започна да се промъква около вътрешната стена на шатрата, докато стигна до място, откъдето чуваше, без да се напряга.

— … още няколко дни. Не мисля, че бих могла да издържа тази мръсотия и скука по-дълго — гласът на Ксиант бе остър и режещ.

— Военният поход не е място за такава Лейди като вас. Защо не се върнете в Маткасен и не оставите боевете на войниците? — Джеръл сниши глас и добави многозначително: — Ще бъда повече от щастлив, ако мога да придружа вас и свитата ви.

— Наистина ли?

Юмруците на Нарин се свиха от съблазнителните намеци, които Ксиант успя да вложи само в тази една дума. Насили се да се отпусне и съсредоточи.

Джеръл не отговори, затова след миг Ксиант добави:

— Все още не си ми казал какво те доведе тук, войнико.

— Ще ми повярвате ли, ако кажа, че това бяхте вие, прекрасна Лейди?

Нарин едва не изсумтя от отвращение. Този мъж беше отличен актьор, когато искаше. Трябваше да помни това за в бъдеще.

Ксиант се засмя гърлено.

— Ти ме ласкаеш, войнико, а аз не вярвам на ласкателства.

— О, Лейди…

Думите на Джеръл бяха прекъснати от гълчава пред входа на шатрата. Нарин не можа да различи нищо, освен разтревожени гласове, които се повишаваха и се превърнаха в разгорещен спор. Само след миг входната завеса се вдигна и се чу гласът на стража:

— С Ваше позволение, Лейди…

— Дадох заповед да не ме безпокоят — почти изръмжа Ксиант:

— Да, Милейди. Но съветникът Горван настоява да ви види. С него е гвардеецът Кел.

— Гвардеецът… — Ксиант прекъсна думите си. — Много добре, да влязат.

Ако се съдеше по звуците, Ксиант се изправи. В гласа й ясно се усещаше силен гняв, но на Нарин й се стори, че различи още някакво чувство. Нетърпение, може би? Или дори страх?

— Трябва да ми простиш, войнико — каза Ксиант. Въпреки, че бе овладяла гнева си, неизказаните обещания в гласа й отпреди няколко минути бяха изчезнали.

— Разбира се, Милейди.

На Нарин й се стори, че Джеръл едва потиска собствения си гняв от прекъсването на разговора. Изглежда нямаше да има късмет да научи това, което го интересуваше, и тази вечер.

Тя се вслушваше в обърканите и неясни звуци на гласовете, които се приближаваха до шатрата, и се опитваше да разбере какво точно става.

— И какво? — гласът на Ксиант бе твърд от сдържания гняв. — Как смееш да се явяваш пред мен в този раздърпан вид, гвардеецо? Къде са останалите, които изпратих с теб?

— Милейди, гвардеецът Кел току-що пристигна в лагера — сам. Струва ми се, че трябва да го изслушате веднага.

Нарин не разпозна гласа. Като съобрази, че това трябва да е съветникът Горван, тя се учуди на колебливия страх, който се усещаше в гласа му, сякаш се боеше сам да й предаде новините въпреки ранга си.

— Милейди — поде вторият глас. — Вярвайте, направихме всичко, за да отнесем вашето послание. Наистина всичко. Но тези зверове, тези чудовища, те…

Мъжът умоляваше, явно напълно отчаян, изтощен и уплашен. Когато той спомена диваците, Нарин се напрегна и доближи ухо до завесата, която я отделяше от хората в шатрата. Едва ли някой от тримата вътре би забелязал, дори ако завесата се размърдаше.

— Спри да хленчиш и кажи това, което си дошъл да ми кажеш.

— Не можахме да говорим с тях, Милейди. Пробвахме, кълна се, че пробвахме, но налетяхме на ловна група още преди да стигнем до пещерите им. Те ни изклаха, сякаш не знаеха кои сме — мъжът почти хълцаше.

— Носехте ли верижката, която показва, че сте мои пратеници?

— Да, Милейди. Ама нямаше смисъл. Те не искаха и да знаят. Кълна се, че разбраха кои сме, че вие ни пращате, но не щяха да знаят.

За момент от вътрешността на шатрата не долиташе никакъв звук, освен запъхтяното дишане на гвардееца. После Ксиант с овладян глас, каза:

— Много добре. Това ще е всичко.

— Милейди, моля ви… Зверовете са наши врагове. Ще избият и нас, и хората на Калинден. Моля ви…

— Достатъчно, гвардеецо! Можеш да вървиш.

Нещо в гласа на Ксиант накара човека да осъзнае къде се намира.

— Да, Милейди — измънка той и излезе.

Нито Ксиант, нито Горван не казаха нищо, докато стъпките на гвардееца не заглъхнаха. После се чу гласът на Ксиант:

— Убий го, Горван. Убий го ти сам и гледай никой да не те види. Този човек е опасен за нас.

— Не го ли чу какво каза? Не разбираш ли? — гласът на Горван беше писклив от паниката, която го бе обхванала. — Трябва да спреш това безумие! Тези зверове няма да ни помогнат да превземем Калинден, те убиват хората ни. Те нямат никаква чест, не…

— Стига! — гласът на Ксиант беше леден. — За нас е прекалено късно да върнем нещата.

— За нас? Милейди, аз от самото начало казвах…

— Млъкни, глупако! Прави, каквото ти е заповядано. Веднага!

За момент Нарин си помисли, че Горван ще продължи да настоява, но и той измънка „Да, Милейди“ и напусна шатрата.

Мислите на Нарин бясно се завъртяха в главата й. Торк се оказа прав — Ксиант беше отговорна за смъртоносните нападения на диваците. Но въпреки че бе рискувала всичко, за да получи доказателството, което вече имаше Нарин едва сега осъзна, че не беше повярвала на Торк. Не съвсем. Изглеждаше толкова невероятно. Но беше истина. Сега вече Джаспериан и съветниците му трябваше да й повярват.

От вътрешността на шатрата се донесе шум от тракане на метал, като че ли трепереща ръка се опитваше да налее от метален съд течност в чаша. След това Ксиант каза нещо сама на себе си, но толкова тихо, че Нарин едва долови думите. Този път нямаше гняв и раздразнение в гласа й, само страх. Страх, който идваше от съзнанието за нещо ужасно, което не може повече да бъде отричано.

— Зверовете ме предадоха пак — несигурността в гласа й го караше да трепери. — Богове, какво да направя?

След тези думи, Нарин внимателно повдигна края на платнището, огледа се да види дали някой от стражите не е наблизо и изчезна в тъмнината.

 

Значи Нарин се бе върнала в Калинден. Джеръл седеше край малкия огън и разсеяно ръчкаше горящите главни с една пръчка.

Какво би могло да е толкова спешно, та я бе накарало да тръгне така ненадейно, дори не го бе изчакала да му каже лично, а беше поръчала на Пардрейк да му предаде, че е заминала.

Като излезе от шатрата на Ксиант, той започна да обикаля лагера, опитвайки се да успокои гнева и раздразнението от това, че опитът му да научи от Ксиант нещо за Сантар отново пропадна. Нямаше го едва около час. Какво беше научила Нарин, та не бе могла да го изчака?

Джеръл хвърли още едно дърво в огъня. Не разсъждаваше разумно и знаеше това. Трябваше да се радва, че тя е заминала толкова бързо. В Калинден щеше да е в безопасност. А ако някой можеше да се погрижи за нея по пътя, то това беше самата тя. Доказа го, когато пътуваха от Маткасен до Калинден.

Освен това, така нямаше да има повече неловки срещи. Досега не беше й казал нищо, за което да съжалява или което не е мислил. Трябваше просто да я изхвърли от съзнанието си и да се заеме с търсенето на Сантар, без да се тревожи за нейната безопасност или за неоспоримата й способност да го обърква с присъствието си.

Джеръл се облегна на скалата зад гърба си. Беше избрал специално това място за нощуване, така че скалата да отразява топлината на огъня и да го предпазва от неочаквано нападение в гръб.

Сантар. Джеръл тръгна в този безумен поход с надеждата да научи нещо за брат си. И какво постигна? Съвсем нищо.

Имаше ли някакъв намек, някаква следа, която е пропуснал, когато възприе записите от пръстена? Джеръл се намръщи. Прекалено рисковано беше да влезе в контакт със записите тук в лагера. Но пръстенът оставаше единствената връзка с този брат, когото не беше виждал от години.

Джеръл се огледа наоколо. Нямаше никой наблизо. Беше се погрижил да се разположи по-далеч от другите войници. Преди да заспи можеше да премести сламеника си още по-настрани.

Доволен, че никой не можеше да го види, той извади от скритото отделение на колана си пръстена, все още нанизан на ланеца. Пръстенът беше толкова обикновен — проста халка и голям записващ минерал. Джеръл го завъртя между пръстите си. В микровълновите кръгове на камъка бяха заключени последните месеци от живота на брат му. Странното беше, че пръстенът му напомняше не за Сантар, а за Нарин. На кого го носеше? Кой и защо го пращаше?

Нарин. Като магическа дума името й извикваше чертите й сред пламъците на огъня. Един горящ въглен разпръсна стотици искри и той чу смеха й. Заедно с искрите смехът й литна и изчезна в нощта.

Целият лагер около него беше заспал. Чуваха се само от време на време стъпките на стражите и тихото прашене на огъня. Джеръл се облегна на твърдата студена скала. Над него в нощното небе светеха звездите.

Какво щеше да стане, ако й каже кой е и какъв е? Да й даде възможност да реши сама дали може да приеме неговия начин на живот? Можеше да й предложи звездите. Тя имаше достатъчно смелост да посрещне такова предизвикателство.

Докато наблюдаваше далечните светлини, обгърнат от тъмната и студена нощ, той изведнъж се почувства отделен, сякаш бе отскочил в необятното пространство над земята, като изстреляна стрела, която не можеше да се върне, без никаква надежда да се забие в земята.

Къде е тя сега? Беше ли в безопасност? Мислеше ли за него? Проклинаше ли го? С всяка стъпка тя се отдалечаваше от него физически. Дали се отдалечаваха и чувствата й? Или и тя като него виждаше образа му в нощта?

Погледът му се спря на пръстена, който още бе в ръката му. Той беше само един предмет от метал, камък и микровълново електричество. В него нямаше нищо магическо, нищо неразбираемо. Дори не беше неин, а по някакъв странен начин го свързваше с нея и с това, което бяха преживели.

Джеръл бавно прехвърли ланеца през главата си и го пъхна под ризата си. Пръстенът беше всичко, което му остана от нея. Пръстенът и спомените му.

 

— Милейди! — Джеръл наведе глава за поклон, за да не види Ксиант гнева, който блестеше в очите му. Беше прекарал още един безполезен ден, влачейки се с войската в безплодни опити да научи нещо за Сантар, и почти заспиваше, когато един от стражите й дойде да го извика. Неочакваната покана го накара набързо да изгаси огъня и да дотича като тренирано пале, привикано от господаря си.

Независимо от това колко полезна можеше да е срещата му с нея, тази вечер той не беше в настроение да вниква в игрите й. Насили се да потисне гнева си. Трябваше да използва всяка възможност, която се появи, независимо от чувствата си.

Той чу как зад гърба му входната завеса се спусна и отдалечаващите се стъпки на слугите и стражите. Заповедта на Ксиант да я оставят сама беше в негова полза.

— Е, войнико.

Странно как тази жена успяваше само в една дума да вложи толкова неизречени и сладостни обещания, толкова изкушаващи видения. Изкушаващи за много мъже. Джеръл се изправи.

— Моите стражи ми доложиха, че твоята малка приятелка, вестоносец на Калинден, вчера е напуснала лагера. Без дори да ми се обади! — тя прекоси шатрата и застана пред него. Полите на халата й се разпиляха по тежкия килим, който покриваше пода на шатрата.

Джеръл огледа малката, но отрупана с луксозни вещи шатра. В единия ъгъл бяха струпани големи, приканващи възглавници, без съмнение предназначени за легло и за седене. От всички страни се спускаха тежки завеси, които едновременно предпазваха от студа и създаваха впечатление, че човек се намира в будоар, а не в шатра насред военен лагер. До възглавниците бе разположена малка сгъваема маса. На нея имаше поднос с две чаши и отворена бутилка вино. Малки, красиво орнаментирани метални фенери се спускаха от колоните на шатрата в четирите ъгъла. Свещите, които горяха в тях, хвърляха мека жълтеникава светлина.

Колко ли мъже носеха тази пищна мебелировка от Маткасен, мислеше Джеръл с отвращение. Колко мъже, които можеха вместо това да носят оръжие, храна или лекарства?

Нарин би презряла такива удобства, ако хората около нея не можеха да ги имат. Въпреки че в друго време и на друго място, в такъв халат като този на Ксиант — мек, копринен, почти прозрачен…

Той се отърси от тези мисли и сви рамене уж напълно безразлично:

— Така ми казаха и на мен.

— И не си загрижен? — една прекрасно извита вежда се повдигна леко.

— Тя е на служба — Нарин би разбрала и простила неговата престорена грубост. Освен това тя никога нямаше да научи и той нямаше да има възможност да й каже.

Ксиант се засмя, явно убедена, че знае точно какво има предвид той.

— Жесток си, войнико. Малката вестоноска си отиде, без дори да помирише задълженията си — и тя пак се усмихна двусмислено. — Ела — каза златокосата красавица и посочи възглавниците. — Уморих се от всички тези разговори за война и боеве. Нека си налеем вино и поговорим за по-приятни неща.

Джеръл избра една възглавница по-далеч от Ксиант, а не тази, която му посочи. Тя не каза нищо, само му подаде чашата с вино. Когато той наведе глава над чашата според традиционната наздравица в Ерандейн, не можа да се въздържи от мисълта колко хубаво би било да има малко наретиански душевен прах. Само една щипка от този стимулатор — строго забранен на четиристотин и седемнадесет планети и изключително внимателно контролиран на Аркана, където се произвеждаше, щеше да е достатъчна да измъкне от нея всичко, което знаеше за Сантар.

— Звероподобните ли ви тревожат? — попита той. Какво да направи, за да обърне разговора към изчезването на Сантар.

— Тези диваци! — очите на Ксиант заблестяха яростно. Китката й стисна чашата и тя бързо отпи голяма глътка от силното вино. — Мога да се справя с тях! Ще ги науча аз тях!

Джеръл се почуди дали не му се привидяха бягащи сенки в очите й. Сенки на съмнение или на страх? И не трепна ли, макар и лекичко ръката й? В мъждукащата светлина на свещите не можеше да бъде сигурен. Не бяха ли подозренията на Нарин верни все пак?

— И как ще направите това, Милейди? — той отпи една глътка вино.

„Ще ги науча“ беше странен израз, когато се отнасяше за съществата, които Джеръл видя, когато пътуваха от Маткасен за Калинден, същества, способни на разрушенията и жестокостите, които видя откак напуснаха Калинден.

— Не могат… — Ксиант прехапа устни и млъкна. Усмихна се, но усмивката й беше насилена и изкуствена. — Няма значение.

Тя се облегна на възглавницата и така, полуседнала и леко наклонена на една страна, отпи още веднъж — този път бавно и внимателно. — Ела, войнико. Защо да си губим времето с такива разговори? Нека поговорим за нещо по-интересно.

— Например?

— Нищо ли не ти идва наум?

Беше невероятно как е възможно настроението на тази жена да се мени толкова бързо. Сега беше нежна, съблазнителна, предлагаща, без да обещава, и все пак далечна.

— Какво предлагате вие?

— Хмммм — Ксиант се размърда и се облегна на лакът, за да се приближи към него, и обърна глава така, че косата й падна като златна завеса и скри наполовина лицето й. — Кажи ми какво те доведе тук? Чудя се! Не си като пътуващите наемни войници, които съм срещала.

— Много от тях ли сте срещали, Милейди?

— Достатъчно — каза тя бавно и в интонацията й имаше много повече смисъл, отколкото думата можеше да изрази. — Но аз те попитах нещо. Защо си тук?

Джеръл остави чашата си на килима и също се наведе към нея подпрян на лакът. Можеше да се окаже погрешно, но вече бе решил как ще се държи с нея.

— Дойдох да търся брат си — отговори той. — Изчезна преди няколко месеца. В Маткасен. Казваше се Сантар.

Дали веждите й не се свиха намръщено? Не можеше да бъде сигурен с тези разпилени коси по лицето й.

— Нима?

— Прилича на мен. Сини очи, къдрава коса. Но по-нисък и по-слаб.

Ксиант сви рамене.

— Сините очи не се срещат често. Колкото до останалото… Има хиляди такива.

— Наистина, Милейди — каза меко Джеръл, като се наклони още по-близо към нея. — Но не и сред тези, доколкото ми е известно, с които сте спали напоследък.

Ксиант ахна. Очите й станаха огромни и устните й се разтвориха. За миг тя гледаше Джеръл със смесено изражение на ярост и страх. След това устните й се сгърчиха презрително:

— Змия такава! — изсъска тя и се хвърли към него. Дългите й остри нокти се устремиха към лицето му.

Джеръл беше по-бърз. Той я събори и я притисна с тялото си към възглавниците. С една ръка затисна устата й, с другата хвана китката й и я остави да маха безпомощно с другата си ръка.

— Не е толкова лесно, Милейди — каза той, без да обръща внимание на опитите й да одере гърба му — плътната кожена туника беше достатъчна защита срещу такова крехко оръжие като ноктите й. — Знам, че си съблазнила брат ми, и знам, че е бил достатъчно глупав да ти разкаже дивите си видения. Това, което не знам, и това, което ти трябва да ми кажеш, е къде се намира той сега.

Нищо не беше останало от красотата на Ксиант. Лицето й се беше сгърчило от ярост. От очите й се изливаше омраза.

— Не си мисли, че има полза да викаш. Нали помниш, че отпрати стражите? Преди да успееш да извикаш, ще ти строша врата. Ясно ли ти е?

Той нямаше намерение да го направи наистина, но тя не знаеше това, а страхът й беше единственото му оръжие. Трябваше да я наплаши, за да може да измъкне от нея това, което знаеше. След това щеше да я остави вързана и със запушена уста. Слугите щяха да я намерят сутринта. В тъмнината той лесно щеше да се транспортира на кораба, а оттам, където трябва по-нататък.

— Ясно ли ти е? — попита той отново със съскащо, заплашително шептене.

Ако ръката му не покриваше устата й, Ксиант можеше да го ухапе. Но така само очите й можеха да хвърлят яростта и ненавистта й. Тя кимна с нежелание. Джеръл смъкна ръката си от устата й, но остана готов да реагира светкавично, ако тя все пак се опита да вика.

— Животно! Ардова кожа съдрана! Смачкан червей! Ти, смърдящ…

Джеръл отново притисна с ръка устата й.

— С този език нищо няма да постигнеш, знаеш ли? Предлагам ти да запазиш силите си, за да ми кажеш какво е станало със Сантар.

Той я остави да се поуспокои, след това внимателно отдръпна ръка от устата й. Този път тя нищо не каза, само го гледаше с неприкрита омраза.

— Е, какво ще ми кажеш за брат ми?

— Че беше глупак! Идеалист без мозък!

— Наистина — Джеръл се насили да потисне внезапния изблик на гняв. Съвсем едно беше той да нарича Сантар глупав идеалист и съвсем друго бе да слуша тези епитети от устата на тази противна вещица. — Това не ме интересува сега. Искам да знам какво се случи с него.

— Защо ти е? — Ксиант изплю думите, като че ли бяха отрова. — Освен, че беше глупак, беше и луд.

— Така ли? Да не би да имате навик да спите с ненормални, Милейди?

— Ти…! — останалата част от възклицанието потъна под дланта на Джеръл, която захлупи устата й.

— Хайде. Забрави ли какво казах за викането? — той я притисна малко по-силно, за да я убеди, че ще изпълни намеренията си. Тя леко се отпусна. Въпреки че очите й не се отделяха от неговите, Джеръл знаеше, че зад тези черни прозорци мисълта й трескаво работи, опитва се да измисли начин да се измъкне и да отмъсти.

— Добре! — каза най-сетне Ксиант. — Ще ти кажа, каквото знам, но то не е много — и тя почака Джеръл да отслаби хватката си. — Истина е, че спах с този твой брат. Но това е всичко. Не знам нищо за никакво изчезване, ако наистина е изчезнал, както казваш.

— Не ти вярвам.

— Той беше хубаво момче. Желаех го. Много ми харесаха сините му очи — тя замълча, а нейните собствени очи святкаха яростно. — Не мисля, че вече биха ми харесали сините очи.

Гласът й беше пълен с яд, но достатъчно тих, за да накара Джеръл да я отпусне още малко.

— Отидох при него една нощ — продължи тя. — Един път. Това беше всичко.

Тя се размърда. Движението беше провокационно, но лицето й не издаваше нищо.

— И това е всичко?

Ксиант успя леко да се отдръпне от възглавницата.

— Всичко, което има значение. След това пихме вино — устните й се извиха в презрителна усмивка. — Като повечето глупави мъже, след като се задоволи, той просто се отнесе. Напуснах стаята му и повече не съм го виждала.

Джеръл разхлаби още малко хватката и се размести, за да прехвърли малко от тежестта си върху ръцете си и да я освободи леко. Може и да казваше истината. Въпреки че записите на пръстена показваха, че в последния момент, преди да загуби съзнание Сантар е помислил, че го е упоила, нямаше никакво доказателство. Може би тя наистина просто си е тръгнала, а за изчезването на Сантар е виновен някой друг.

Но той не вярваше.

Джеръл погледна красивото й лице, разпиляната по възглавниците златиста коса. Тя отново се размърда под него и този път движението й беше по-решително.

Не. Тя знаеше много повече, отколкото признаваше.

Красотата й беше само маска, която прикриваше страшната душевна пустота отдолу.

— Не ти вярвам. Ти…

Тя се извъртя под него, рязко и силно. Изведнъж остра болка го прониза над кръста. После още веднъж. Без да се замисля, Джеръл се изтъркаля в другия край на възглавницата, далеч от ножа й. Тя държеше нож!

Освободена от тежестта му, Ксиант започна да пищи.

— Стража! Стража! — крещеше тя и държеше острието насочено към него.

Без да обръща внимание на болката и на топлата кръв, която потече по кожата му, Джеръл се хвърли напред да хване ръката й, за да измъкне ножа. Тя отпусна ръка на възглавницата, принудена от болката, която неговата здрава хватка й причиняваше, и се опита с другата си ръка да отблъсне неговата, която искаше да затвори устата й.

Той закъсня. След миг шатрата беше пълна с въоръжени стражи. Джеръл се извъртя, но преди да успее да се изправи на краката си, стражите се хвърлиха върху него и го издърпаха от пищящата и хапеща Ксиант. Той успя да се освободи от стража, който държеше дясната му ръка, и като се завъртя надолу почти събори другия, който бе хванал туниката му отзад. Само след секунда обаче замръзна на място, защото усети на гърлото си добре наточеното острие на шпага.

— Спри, войнико. Не искам аз да съм отговорен за смъртта ти.

Джеръл вдигна очи и видя, че този, който държеше шпагата на гърлото му, беше Пардрейк. Нечии силни ръце върху раменете му го накараха да коленичи, докато Пардрейк продължаваше да държи шпагата опряна в гърлото му, без ръката му да трепне. Ясно беше, че няма да му даде никакъв шанс да избяга, независимо от съмненията на гвардееца относно жената, на която служеше.

— Ти си точно такъв глупак като брат си — думите бяха просмукани с омраза и желание за мъст. Ксиант, със скъсан халат и разчорлена коса, се изправи и застана пред Джеръл.

Един страж веднага се доближи зад нея с извадена сабя. Тя пристъпи напред, но когато стражът нервно направи крачка след нея, тя го отпрати с ръка.

— Той е мъртъв, щом толкова искаш да знаеш — каза тя. Ъгълчето на устните й се вдигна доволно. Тя повдигна острието на ножа си пред очите му. — И ти ще го последваш сега.

Тя се усмихна отново, после бавно и преценяващо постави върха на ножа на гърлото му, точно на противоположната страна, където Пардрейк продължаваше да държи шпагата си.

Джеръл не сваляше очи от Ксиант, сякаш не беше чул последните й думи. Той усещаше острието на ножа върху кожата си. Тя продължаваше да го държи плътно до гърлото му, но не увеличаваше натиска, така че да го прободе.

— Срамно е да карам стражите си да те убият бързо — каза тя. — Трябва да се понасладя на мъченията ти. Мъж с твоя ръст… Сигурно ще трябва доста време — тя пак се усмихна. Очите й светеха, студени и жестоки. — Много дълго време.

Острието проблесна. Джеръл, готов да посрещне всяко нейно действие, в следващия миг усети парване в гърлото, когато острието поряза кожата му, и после внезапна струя кръв потече от мястото. Той продължи да я гледа, без да мига.

Ксиант се наклони да погледне резултата от работата си.

— Тц, тц, такъв срам. Толкова лесно кървиш. Махнете го оттук. Не ме интересува как, но искам да го убиете веднага — и тя се обърна, като внимателно събра ръкавите на халата си.

— След това — добави тя и гласът й изведнъж стана спокоен — го хвърлете на лешоядите.