Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Distant Star, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павлина Йосифова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ан Ейвъри. Далечна звезда
ИК „Астрала“
История
- — Добавяне
Глава дванадесета
Горещият влажен въздух в банята на Главния дворец обгърна Джеръл и тялото му се успокои и отпусна. Когато тази сутрин се събуди след няколко часа сън в удобното легло, което гостоприемно му бе предложил Гравнар, той откри, че старият вестоносец му е оставил закуска и упътване как да стигне до дворцовата баня.
В първото помещение Джеръл изми косата си и смъкна мръсотията натрупана по пътя. Сега седеше на каменната пейка, разположена по ширината на вътрешната част на банята, мързеливо топеше парчето плат за баня в малкия басейн с ароматизирана вода и блажено се обливаше, като изстискваше плата.
Влезе слуга, който внесе тава със силно нагрети камъни. Сложи я на една поставка в ъгъла и изля отгоре й един черпак вода. Облакът пара, който се вдигна, почти скри слугата.
Джеръл въздъхна доволно, протегна се и облегна гръб на топлата каменна стена. Ерандейн може и да беше примитивен свят, но си имаше добрите неща. Едно от тях беше парната баня.
Той наблюдаваше как водата се стича по тялото му, после надолу по каменната пейка и изтича в пода. Някои знания и умения като строежа на водопровод и канализация изглежда се бяха запазили през вековете, изминали от идването на първите заселници на тази планета. В Главния дворец на Калинден например имаше течаща вода във всички помещения.
Други способности, като невероятната памет и умението на вестоносците да наблюдават аналитично, явно се бяха развили в условията на тази планета. Народът на Ерандейн се беше приспособил, така както хората се бяха приспособили към живота на планетите, които бяха населили навсякъде из галактиката.
Приспособимост. Това беше главният талант на човека. Съществуваха видове много по-интелигентни от човека или по-силни, или по-дълголетни, дори такива, които притежаваха умствени способности, надвишаващи и най-съвършените човешки машини. Но нито един от тези видове не се бе оказал толкова приспособим, колкото човека. Ако напуснеха света, в който се бяха родили, те се бореха за съществуването си. Някои оцеляваха, други умираха, често много бързо. Но никой, освен човека, не можеше да пусне корени.
Защо да не помоли Нарин да се приспособи. Тя беше интелигентна и специално обучена да наблюдава, да се учи и да не престава да учи. Вероятно ако той внимателно и постепенно й обяснеше… Толкова много можеше да й предложи.
Джеръл извади парчето плат от малкия басейн и бавно започна да го изстисква над десния си крак. Тънки ручейчета се спуснаха по бедрото, коляното и прасеца му. Докато стигна глезена, той така силно стискаше плата, че кокалчетата на пръстите му побеляха, а ръката му трепереше.
Какво щеше да й предложи? Дом? Деца? Спокоен и достоен живот сред приятели? Щеше ли той самият да избере такъв живот, ако можеше?
Джеръл хвърли смачканото на топка парче плат с рязко движение. То цопна в басейна и водата се разплиска.
Губеше си времето. Отдаваше се на мечти и прекрасни видения, вместо да търси брат си.
Джеръл стана, завъртя се, после се изпъна напред и се опря с ръце в двата края на пейката. Раменете му поеха тежестта на тялото. В това положение той впери очи пред себе си, сякаш искаше да прочете отговора върху плътната парна завеса пред очите си.
Една капка вода от тавана го удари по носа и Джеръл тръсна глава раздразнено.
Вярно, беше дошъл в Калинден с надеждата да научи нещо за Сантар, но не брат му изпълваше мислите и сънищата му. Като с някаква непонятна магия Нарин се беше настанила в съзнанието му и той през цялото време усещаше почти физическото й присъствие.
Но дори Сантар да е жив и в безопасност, Джеръл беше глупак да се отдава на безсмислени мечти, за една жена, която нямаше да стане негова. Нищо не можеше да й предложи — нито сигурност, нито дом, нито бъдеще. Нищо, освен любовта си…
Джеръл повдигна рязко глава. Любов? Откъде изникна тази дума? Това беше абсурдно! Смешно! В неговия живот няма място за любов. Единак като него не бива и за миг да се отдава на такива фантазии.
И все пак…
Въображението му неволно извикваше образа на Нарин — нейния смях, лицето й окъпано от звездната светлина или легнала до него, устните й разтворени и чакащи целувките му, кожата й трептяща под пръстите му.
Образи и представи във въображението му, нищо повече, а той усети как тялото му реагира мълниеносно. Внезапното съзнание, че толкова лесно и бързо се поддава дори само на спомени, го разгневи.
Достатъчно! Тези фантазии нямаха нищо общо с любовта и трябваше да престане с тях и да се заеме с важните неща. Той въздъхна и стана от каменната пейка. Едно поливане със студена вода щеше да го върне към действителността.
Прислужникът му бе показал още един басейн в ъгъла и след няколко опита Джеръл успя да разгадае как да задейства грубо издялания кран. С натискане на десния край на крана се пускаше студената вода от тръбата, монтирана в дебелата каменна стена.
Джеръл напълни големия черпак с леденостудена вода и го изсипа върху главата си.
Шокът от студената вода върху кожата не доведе до желания резултат. Почувства се така, сякаш току-що се бе хвърлил в потока до ловния лагер и в следващия миг Нарин, гола, тръпнеща и толкова желана, щеше да се окаже в ръцете му.
Този спомен извика в съзнанието му друг, после трети. Той я видя още веднъж върху врата на древона, когато рискуваше собствения си живот, за да спаси неговия. Видя решителното й лице, когато го водеше през планината и му показваше с очи и жестове какво да направи, за да се спасят от звероподобните диваци. После я видя пребледняла и притихнала да рови замръзналата земя, за да погребе хората, които познаваше, без никога да ги е виждала.
Спомените донесоха живото усещане за нейната гордост и вярност, за непреодолимата й решителност да постави дълга си пред личните желания и обиди, без да очаква и иска нещо в знак на благодарност.
Джеръл се поля още веднъж с ледената вода. Този път шокът го върна в действителността. Но тази действителност беше ясното съзнание, че той е изцяло, безнадеждно и глупаво влюбен в една жена, чийто живот не можеше да сподели.
— Той каза „не“.
Нарин погледна слисано стария си учител. Тази единствена дума разрушаваше всички нейни планове, които снощи, преди да заспи, беше обмислила толкова внимателно.
— И няма да изпрати вестоносец от Калинден с войските на Маткасен?
Гравнар поклати глава.
— Няма да изпрати теб. Има разлика.
— Но той трябва да изпрати някой, който ще бъде нащрек и ще следи дали са били правилни подозренията на Торк.
— Изпраща Лейнак.
— Лей…! — Нарин се подпря с две ръце на масата и се наклони към Гравнар, сякаш се готвеше да скочи. — Този идиот! Та той дори не може…
— Лейнак завърши обучението си. Може и да не е най-добрият вестоносец, когото съм учил, но той се справя задоволително — Гравнар се намръщи, като видя неовладяното чувство на слисване на лицето на Нарин.
— Той е безмозъчен роб, който няма капка въображение и не може да различи дори древон, освен ако не се хвърли отгоре му.
— Той изпълнява задълженията си стриктно и се трудеше с всички сили да стане добър вестоносец.
— Трябваше му повече от година в сравнение с всички останали, докато научи основните техники за контрол.
— Но ги научи в края на краищата. А аз мога да ти посоча един вестоносец, който явно никога няма да ги овладее.
Въпреки че Гравнар не повиши глас, погледът му накара Нарин да преглътне отговора, който й беше на езика. След известна душевна борба да овладее гнева си, тя каза малко по-спокойно:
— Това означава, че Господарят Джаспериан не вярва на предупрежденията на Торк.
— Дори ти, вестоносецо, с твоето прекалено развито въображение, трябва да признаеш, че това е твърде невероятно — Гравнар замълча, като че ли искаше да премери ефекта от думите си. — В крайна сметка, Маткасен би загубил също толкова много, колкото и Калинден, ако диваците не бъдат обуздани.
— Но ако сведенията на Торк са верни? Можем ли да си позволим да я пуснем в града ни с въоръжени войски, преди да сме напълно сигурни, че Торк греши? — Нарин се отдалечи с няколко крачки от масата, като се опитваше да се съсредоточи, после се обърна отново към Гравнар.
Някак си трябваше да го убеди в необходимостта от това, което бе намислила. Тя знаеше, че старият вестоносец й вярва, но той бе вестоносец до дъното на съзнанието си. Това означаваше, че няма да позволи чувствата или привързаността му към нея да се смесят със задълженията му. Щом Господарят Джаспериан е решил, че няма да се довери на предупрежденията, които тя донесе, щом е решил, че тя трябва да остане в Калинден, а този сляп глупак Лейнак да придружава войските на Ксиант, щяха да са нужни много търпение и много сериозни доводи, за да убеди Гравнар да й помогне.
— Ако имам възможност да се присъединя към Лейди Ксиант — продължи Нарин със спокоен и твърд глас, — ще мога да събера повече информация, да разбера с какви хора се среща, дори за какво разговарят. Ако тя не е подстрекавала диваците, ако няма намерение да се възползва от ситуацията, за да разшири властта на Маткасен, то тогава можем да приемем помощта й и заедно да се бием срещу истинския враг. Но ако Торк е прав…
Нарин замълча. Дори сега, след като бе имала на разположение няколко дни да мисли върху обвиненията на Торк, беше й много трудно да облече в думи скритата заплаха в неговите предупреждения.
— Ако Торк е прав, ще трябва да направим всичко възможно да се защитим и от вътрешния, и от външния враг.
— Разбирам много добре, Господарят Джаспериан също го разбира — устните на Гравнар се свиха, сякаш искаше да каже нещо повече, но не можеше. И нямаше да го направи, Нарин добре знаеше това, независимо от личното му мнение.
Гравнар се подпря с длан на масата и се изправи.
— Решението е взето, Шести вестоносец — каза той с официален тон. — Лейнак ще придружава Лейди Ксиант, а ти оставаш в Калинден и ще изпълняваш поръченията на Господаря Джаспериан.
Нарин понечи да възрази, но Гравнар я прекъсна.
— Това е всичко. Въпросът е приключен — и без да даде на Нарин възможност да отговори, той се обърна и напусна стаята.
— Ама, сър, това е чудна сабя. Няма по-хубава. И Господаря няма по-хубава. Не е ли тъй, мисъс?
Майсторът на саби — едър, мускулест мъж, който явно бе усвоил занаята си като войник, се обърна към една пълна жена, за да потвърди думите му.
— Ахъ, сър. Прав е Рейф. Няма по-хубава. Ни една, нищо, че аз казвам — пълната жена хвърли бърз поглед към Джеръл и се изчерви. — Вярно, сър, ако търсите по-хубава, шъ трябъ…
— Мисъс иска да рече, че няма да намерите по-добра и ако идете в Ануей. Няма, сър.
— Сигурен съм, че жена ти е права, майсторе — Джеръл претегли на ръка блестящото острие от закален метал, но това все пак не беше такава сабя, каквато му бе нужна.
Думите на мъжа съвсем неочаквано разбудиха в него забравени неща от времето, когато беше дете и учителят му настояваше да учи езиците на древните.
Мисис. Древно понятие, което означаваше съпруга, жена, станала собственост на мъжа. Това беше обръщение, с което се изразяваше уважение, означаваше връзка между един мъж и една жена, която трябваше да продължи до края на живота им.
Той продължаваше да държи сабята върху дланта си, искаше да я усети, да прецени баланса между острието и дръжката.
Странно как старите думи се вкореняваха в светове, които бяха толкова далечни във времето и пространството от света, в който бяха възникнали. Мисис Нарин. Джеръл се намръщи. Не звучеше добре. Нарин мисис. Не, и така не. И все пак…
— Ако е по-тежка, отколкото искате, сър, мога да я направя както искате — каза майсторът, като видя, че Джеръл се намръщи.
— Какво? — Джеръл погледна към мъжа и за миг се почуди за какво става дума. — О, не. Тази ще свърши работа — той сложи сабята на тезгяха пред себе си и огледа малкия магазин. — Колко?
Човекът каза цената и Джеръл бе сигурен, че беше много по-висока от истинската стойност на оръжието, но не искаше да спори. Не беше в настроение да си губи времето, въпреки че добре знаеше, че в Ерандейн, както в повечето светове, населени с хора, пазеха старата традиция да се пазарят. Но все пак настоя кожената ножница да се включи в първоначално определената цена.
Майсторът изчезна заедно с жена си навътре в работилницата, за да наточи и лъсне сабята, като едва сподави задоволството си от удачната сделка.
Докато чакаше, Джеръл пристъпи до вратата към улицата. Като повечето примитивни градове, тесните улици на Калинден бяха претъпкани с търговци и занаятчии. Затова той много лесно откри пътя от Главния дворец до улицата на майсторите на оръжия.
За разлика от улиците, където се продаваха храни или стоки за домакинството, тук се разхождаха мъже с мрачни и сериозни лица, които явно бяха тук с ясна цел и тази цел не можеше да се нарече приятна.
От отворените магазини се носеше оглушителен шум на дрънчащ метал, много от майсторите бяха разсъблечени до кръста заради горещината на пещите, около които се ковяха ножове и саби, нужни за предстоящите битки. Момчета, които едва ли бяха на повече от десет-дванадесет години, надуваха огромните духала, с които се разпалваше огънят. Помощниците се въртяха около тезгясите, готови да свършат всичко, което поискаше майсторът.
Сред общата врява можеха да се уловят звуците на стотици разговори. Разказваха се всякакви слухове за нападенията на диваците, обсъждаха се преимуществата на копията пред лъковете и стрелите в битки с по-големи животни, разказваше се кой и къде е пострадал от диваците.
Диваци, звероподобни, калнити или бунтовници. Копия, взривове или радиоактивни оръжия. Имената на враговете или оръжията в различните светове бяха различни, но звукът и усещането за война бяха еднакви по всички населени планети в галактиката. Джеръл знаеше, че през следващите дни много от тези решителни, нетърпеливи мъже щяха да умрат. И въпреки това улицата на майсторите на оръжия винаги щеше да е претъпкана и шумна.
Вниманието на Джеръл бе привлечено от една дребна, лека и чернокоса жена, която си пробиваше път през тълпата. Джеръл изруга и понечи да се върне обратно в тъмния магазин, но беше твърде късно. Нарин го бе забелязала.
Щеше да е толкова по-лесно, ако не я видеше никога вече. Тогава може би щеше да забрави онези влудяващи минути днес в банята. Но сега не можа да спре сладката топла вълна, която го обля само при вида й. Нарин се движеше с горда увереност, която караше тълпата да й прави път. Докато гледаше как се приближава, Джеръл усети в гърдите си странно стягане както при бягане, когато не можеше да овладее дишането си.
— Станал си по-рано, отколкото очаквах — каза тя и спря пред него с ръце на хълбоците.
— А ти какво очакваше? — Джеръл реши да не обръща внимание на хапливия й тон.
— Че ще спиш поне още няколко часа. Всеки друг би направил така.
— Трябваше да свърша някои неща.
Нарин се огледа наоколо и отново се обърна към него:
— Например да си купиш оръжие, защото си решил да се присъединиш към наемните войници на Лейди Ксиант.
— Не съм… — и той спря. Това странно същество никога не преставаше да го изненадва. Дали имаше шпиони в лагера на Маткасен? — Още нищо не съм решил. Откъде знаеш за какво сме говорили?
Тя сви рамене.
— След като ми каза подозренията си за изчезването на брат ти, не е ли най-логично да постъпиш така?
Нямаше какво да й отговори, но Джеръл бе спасен от необходимостта да обяснява каквото и да било от връщането на майстора.
— Ето я, сър — той спря, като видя Нарин, и на лицето му се появи виновно изражение. — Шести вестоносец!
— Оръжеделец Дает!
Джеръл не беше напълно сигурен, но му се стори, че ъгълчето на устата на Нарин леко се повдигна. Със сигурност цената на сабята щеше да е много по-ниска, ако тя беше присъствала на сделката. Все пак тя не каза нищо, докато той вземаше оръжието и се сбогуваше с майстора, който явно беше доволен да го изпрати по-бързо.
Нарин тръгна редом с него.
— Накъде си се запътил сега?
— Искам да купя две хубави копия, лък и стрели със стоманени върхове и суха храна — отговори той, като си проправяше път през тълпата.
Нарин нищо не каза, но мислите й се гонеха из главата.
Полуоформеният й план за действие започна да придобива по-ясни очертания.
През следващите няколко часа тя помагаше на Джеръл да се пазари за въоръжението, което му бе необходимо, и уреждаше да оставят покупките някъде, докато дойдат да ги вземат.
Където й да отидеха, навсякъде се говореше за нападенията на диваците. Джеръл избираше копие, когато един мъж с насечено лице и превързана ръка се приближи до тях.
— Ако си на такова разстояние до зверовете, страннико — каза той и посочи към копията със здравата си ръка, — по-добре ще е да бягаш колкото ти държат краката, отколкото да се опитваш да се биеш с тези неща.
Преди Джеръл да успее да отговори, отвътре се появи стопанинът на работилницата. Като видя ранения, възкликна:
— Опар! Не те очаквахме толкова скоро! Какво се случи? Тези рани! Не си…?
— Не, стари приятелю — отвърна този, когото нарекоха Опар. — Добре съм. По-добре от много други — той приседна на едно очукано дървено столче и посочи с пръст към Джеръл. — Тъкмо виках на тоз боец, че ако ще се бие с твоите оръжия, по-добре да бяга. Зверовете са жестоки и много по-силни от нас, ако се бием отблизо.
— Кажи ни нещо повече, войнико — каза тихо Нарин.
— Къде се срещна с диваците? Колко бяхте? Те колко бяха?
— Бяха близо до селото Голраш. На лов. Голяма група. Отвлякохме ги от селото, но половината от мъжете ни са мъртви или ранени. Господарят Джаспериан рече, че трябвало да дойдем в Калинден за още оръжие и мъже. Той прати войски да ни сменят, но те не знаят местността.
Той изохка и поклати глава.
— Какво ги накара да се върнат? Убиха много от нашите, но и ние им върнахме. Защо рискуват пак?
Опар погледна Нарин, сякаш чакаше отговор от нея. Тя поклати безпомощно глава.
— Какво ще правиш с раните, приятелю? — попита майсторът на копия и посочи към превързаната ръка и лицето на Опар.
— Ще оздравеят — рече убедено Опар и повдигна ръката си, като да потвърди думите си. — Има нов лечител в селото. Дойде малко преди диваците. Млад е, ама много го бива. Донесе лекове и треви, които не съм и чувал, ама вършат добра работа — обезобразеното му лице се сви от болка, която не бе само от раните. — Мъртвите няма да се върнат. Няма лечител за тях.
Беше ясно, че Опар е дошъл да се види с майстора на копия, затова Нарин излезе на улицата, а Джеръл бързо приключи с покупката на двете копия. Колко бяха ранените? Това можеше да изчисли лесно, когато чуе сведенията, които е донесъл вестоносецът, присъствал на битката, но броят на убитите и ранените не можеше да изрази страданието и мъката, изживени от хората.
Докато гледаше как Джеръл се разплаща за копията, у нея се затвърди решението, което бе взела. Планът й щеше да се осъществи. Трябваше.
През следващия един час те обикаляха магазините. Джеръл внимателно избираше оръжията си. Като се убеди, че вече има всичко, което му трябва, той предложи да хапнат нещо.
Нарин избра една сергия в края на улицата на майсторите на оръжия. Взеха си малки парчета едро смлян пълнозърнест хляб със запечено ардово месо. С храната в ръка тя седна на купчина дялани камъни, подредени до сляпата стена на една къща. Мястото не беше нито твърде удобно, нито чисто, но достатъчно отдалечено от минаващите хора, така че нямаше да чуят разговора им.
Докато дъвчеше простата, но вкусна храна, Нарин обмисли точно какво да каже. Планът й щеше да успее. Само трябваше Джеръл да се съгласи.
С ъгълчето на окото си тя гледаше как той се справя с хляба и месото. Изчака, докато мъжът отхапа едно по-голямо парче, за да не може веднага да отговори, и каза:
— Идвам с теб.
Джеръл хлъцна, опита се да преглътне и отново хлъцна.
— Ти искаш да научиш нещо от Ксиант, аз също. С два чифта отворени очи и уши ще научим повече, отколкото всеки от нас поотделно — тя замълча, но възраженията на Джеръл се задавиха в месото и хляба и Нарин продължи: — Познавам местността, а ти не. От друга страна, войниците на Маткасен ще са по-откровени пред теб. Заедно ще се справим чудесно.
— Не — успя да каже най-сетне Джеръл. — В никакъв случай — мисълта, че Нарин може да попадне в битката между войниците и диваците го ужаси.
— Не можеш да кажеш, че ще те забавя, защото знаеш, че това не е вярно и…
— Никога! Няма да взема жена в такава битка…
— Аз съм вестоносец! И ако мислиш…
— Чух, че вече е определен вестоносец от Калинден, който…
— Сляп, безмозъчен глупак, който не може въобще да мисли…
— … и че на теб ти е забранено да ходиш там!
Нарин хвърли недояденото парче месо на земята с яд.
Не можеше да не забележи, че Джеръл е стиснал в ръката си хляба така, че той се трошеше между пръстите му. Това й достави поне малко злостно удовлетворение.
Нека да остане гладен. Заслужаваше го, щом беше толкова неразумен. Съвсем едно беше, когато отказа да дойде с нея в Калинден, и съвсем друго да й отказва сега.
Тя скочи на крака и го изгледа отгоре.
— Дължиш ми го, търговецо! — избухна тя. — Доведох те дотук, въпреки че нямах право. Не поисках нито обяснения, нито обещания, нито заплащане. Доведох те, защото ме помоли, и заради това, което се случи между нас. Добре, сега искам да си платиш. Не можеш да ми кажеш „не“.
Челюстта му се втвърди като скала, издържала на вековни бури. Джеръл се изправи. Въпреки че тя се беше изправила на купчината камъни, той пак я надвишаваше.
— Мога и ти казвам — процеди той между зъби — не!
— Посочи ми една разумна причина. Защо не? — Решена да не обръща внимание на непроницаемото му изражение, Нарин стисна юмруци и ги подпря на хълбоците си, а свитите й лакти бяха предизвикателно обърнати напред.
— Няма нужда да ти изтъквам причини. Няма да те взема с мен.
— Настоявам!
— Настоявай, колкото искаш, вестоносецо. Няма да дойдеш с мен.
С тези думи Джеръл се обърна и закрачи нататък, като остави разярената Нарин да стърчи върху камъните.
— Получих известие за вашия пратеник Мек, Милейди! — Горван се поклони леко, но изпод око наблюдаваше жената, разположила се величествено във високия стол пред него.
— Какво означава това, че си получил известие за него? Той беше длъжен да се върне още преди два дни. Къде е той? Какво каза? — Ксиант нетърпеливо тропна с крак.
— Нищо не е казал, Милейди. Той е мъртъв.
— Мъртъв! Как така? Какво се е случило?
— Някакви хора от селото близо до границата донесоха тялото му. Казаха… — Горван се запъна и започна отново — те казаха, че тялото му е било приковано на едно дърво. Беше… аз го видях. Беше ужасно обезобразено и осакатено.
— Дявол да го вземе! — Ксиант удари с юмрук по облегалката на стола. Тънките черти на лицето й се изкривиха от гняв. — Защо не е следвал заповедите? Казано му беше — аз му казах точно по коя пътека да върви, как да се облече и как да носи верижката, за да го разпознаят, че е мой пратеник. Толкова ли не е могъл да следва тези указания?
— Милейди! — от опит Горван знаеше, че трябва да я спре сега, докато не се е докарала до такъв бяс, че после с часове да се успокоява. Но останалата част от вестите нямаше да я направят по-щастлива, помисли той унило.
— Дървото, на което Мек е бил прикован, е било в края на пътеката, по която вие му казахте да върви.
— Какво? — шията й рязко се изпъна.
— Накарах селяните точно да ми обяснят къде са го намерили. Няма грешка — Горван започна да кърши ръце, но веднага спря. Знаеше, че този нервен тик я влудяваше. Нямаше нужда да усложнява ситуацията и да прехвърля гнева й върху себе си.
— А верижката? О… — устните й се свиха така, че почти изчезнаха. — Разбира се, обрали са го заради тази верижка и после са го обесили там, за да си помислят хората, че…
— Не, Милейди.
Трябваше да я накара да чуе докрай. Дори в страха си той почувства известно задоволство от това, че е бил прав. Само ако се беше вслушала в предупрежденията му. Неслучайно бяха нарекли тези диваци звероподобни. Но вече беше прекалено късно. Случаят с Мек го доказа.
— Никой не е взел верижката. Беше завързана на врата на Мек. Бил е удушен с нея. Само дето селяните не можаха да кажат дали е бил удушен преди или след като звероподобните са разкъсали тялото му така, че месата му висяха.
Ксиант седеше хваната с две ръце за дървените дръжки на стола, раменете й се отпуснаха, лицето й пребледня, очите й се впериха в него и изведнъж станаха огромни.
— Удушен? С верижката, която удостоверяваше, че е мой пратеник?
— Да, Милейди. Удушен и разкъсан.
— Удушен — думата се чу като въздишка.
Ксиант се надигна от стола, без да погледне към Горван, отиде до близката маса, на която имаше поднос с бутилка вино и два бокала. Тя напълни единия и го вдигна към устните си. Докато пиеше, ръката й трепереше.
Войските на Маткасен, заедно със значително подкрепление от Калинден, се събраха на една открита поляна пред главната порта на града след ден и половина. Въпреки че войските бяха с висок и оптимистичен дух и гражданите излязоха да ги изпратят и ободрят, Джеръл не можеше да се отърве от лошите си предчувствия.
Той само веднъж бе видял диваците, но му беше достатъчно, за да прецени, че тази необучена и тежковъоръжена армия не е готова да даде отпор на неприятеля. Джеръл очакваше, че ще бъдат въоръжени с лъкове и стрели и копия, които да хвърлят от разстояние. Вместо това повечето от мъжете носеха саби и къси копия, оръжия, които предполагаха дуелна борба, в която звероподобните щяха да имат предимство заради ръста и силата си.
Освен това числеността им бе голяма, за да могат да се движат бързо. По-лошото беше, че провизиите и животните в обозите щяха да ги забавят още повече. Товарните животни, рунтави същества с дълги вратове, бяха с ръст наполовина от човешкия, раздразнителни и трудно управляеми. Те се дразнеха от товара си и суетнята наоколо и непрекъснато се движеха насам-натам и издаваха някакви шумни звуци. С тях нямаше да има никаква възможност да се промъкват тихо и да изненадат диваците.
Ядосан, Джеръл започна да си проправя път през тълпата от мъже и животни към паланкина на Ксиант. Той представляваше подобна на палатка кутия, разположена на високи кръстосани колове, и беше покрит с плътни завеси от всички страни, за да предпазват пътуващия от вятъра, студа и праха. Щяха да я носят четирима мъже.
Сега завесите все още бяха вдигнати, за да може Ксиант да вижда всичко, което става наоколо.
Джеръл разпозна четирима от съветниците на Маткасен в мъжете, които се бяха скупчили около паланкина. Никой не изглеждаше доволен от това, което ставаше.
Самата Ксиант блестеше с красотата си, но явно беше раздразнена и ядосана. Винаги, когато се показваше пред много хора, деликатните й черти се изкривяваха от сърдито и високомерно изражение. Беше загърната в дебели кожи, облегната на купища възглавници. Като забеляза Джеръл, устните й се повдигнаха в лека усмивка, лишена от всякаква топлина.
— И така, войнико, ти реши да дойдеш с нас, така ли?
— Щом вие, Милейди, сте начело на тази армия, какво друго ми остава?
— Тогава трябва да обсъдим заплащането ти — без да откъсва очи от него, тя се загърна зиморничаво още по-плътно с кожите. Гласът й беше нисък и изпълнен с неизказани обещания.
— Чакам с нетърпение възможността да поговоря с вас — Джеръл се усмихна и в усмивката му имаше намек, че би казал още нещо, ако не го възпираше присъствието на съветниците, после се поклони и се обърна, за да се отдалечи.
— Почакай!
Джеръл се завъртя обратно, доволен, че го е повикала. Очакваше да го направи.
— Милейди?
Този път гласът й беше по-рязък, сякаш се ядосваше на себе си, че го е повикала повторно:
— Ела довечера в палатката ми, след като построим лагера. Ще поговорим тогава.
Джеръл се поклони отново и се смеси с тълпата. Неведнъж му се беше случвало да играе роля, да се преструва на такъв, какъвто не е. Но никога преди не му се бе случвало да му бъде толкова противно от това. Оставаше да се надява, че жертвата си струва.
Малката армия най-после излезе от главната порта на Калинден — по-късно, отколкото бе запланувано, но поне в що-годе организиран вид. Джеръл се озова някъде в средата на мудно крачещата тълпа войници, но когато превалиха един висок хълм на около пет мили от града, той спря и изчака армията да премине покрай, него.
От височината на група скали от едната страна на главния път той погледна надолу към Калинден. В далечината градът изглеждаше незначителен, умален от грубите и страшновати скали, които го заобикаляха. Забеляза Главния дворец в центъра, който приличаше на тялото на паяк в мрежата си от улички, неравномерно виещи се около него.
Някъде в онзи лабиринт от сгради Нарин се готвеше да изпълни задачите си за деня. Колко ли време щеше да мине, докато му прости? Щеше ли изобщо да му прости?
На тези въпроси никога нямаше да може да си отговори. Независимо от това дали щеше да открие следите на Сантар през следващите дни, или не, той нямаше никакво намерение да се връща в Калинден. Или при Нарин. Ръката му стисна здраво копието. Беше направил избора си и ако в бъдеще щеше да съжалява за това, нека да бъде така.
Вече се беше стъмнило напълно, когато армията спря, за да построи лагера за нощуване. Джеръл се представи пред палатката на Ксиант, както му бе наредено, но го върнаха. Стражът му каза, че Господарката е изморена и не желае никой да я безпокои.
На втория ден армията влезе в ритъм и се движеше с по-добро темпо. Джеръл се движеше между войниците и разговаряше с тях с надеждата да научи нещо за Сантар. Нищо не чу за брат си, но улови слухове и намеци, които биха се сторили интересни на Нарин, макар че тя търсеше конкретно доказателство.
Един от войниците, с които поприказва, висок, тъмнокос и брадат гвардеец на име Пардрейк, който бе в личната стража на Ксиант, като че ли споделяше съмненията на Нарин за истинската цел на похода от Маткасен до Калинден.
— Странно е, ще ти река аз, войнико. Не, че сме тук, а че ни води Лейди Ксиант, не мъж, който знае как се воюва с тези зверове — говореше Пардрейк и удряше с копието си по земята. — Редно е да ни води Господарят Линдаз, по той се е сврял в Големия си дворец и праща други да му вършат работата — и той се изплю възмутено. — Не й е чиста работата на тази жена. Всички казват така. Жената на Линдаз не е направила нищо добро за Маткасен, така ще е и с Калинден.
— Защо продължаваш да й служиш тогава? — попита Джеръл.
Пардрейк се изненада от въпроса.
— Това е мой дълг. Защо иначе ще го правя, войнико? Един маткасенски гвардеец няма да опозори града си, като откаже да изпълнява заповеди.
През тази нощ Лейди Ксиант изпрати да повикат Джеръл, но той пак не успя да поговори с нея насаме. Съветници, съгледвачи и стражи ги прекъсваха постоянно. Накрая той си тръгна, без да се опитва да скрие, че е ядосан. Надяваше се, че Ксиант ще възприеме раздразнението му като страдание от невъзможността да сподели страстта си към нея.
Като се върна до мястото, което си бе устроил за нощуване, Джеръл се изненада да види Пардрейк. Той се беше надвесил над огъня и замислено гледаше пламъците.
Стражът не попита нищо за посещението на Джеръл в палатката на Ксиант, но след като изядоха простата войнишка храна, която бе приготвил, Пардрейк каза:
— Помни, войнико, че наоколо има и други човекоядци, не само планинските зверове, срещу които сме тръгнали. Пази се!
През третия ден армията премина покрай две села, претъпкани с бежанци от околните имения. Въпреки че си повтаряше, че единствената му цел в похода е да научи нещо за Сантар, Джеръл не можеше да потисне гнева, който го обхващаше при вида на опустошенията и страданията, причинени от диваците. Ако Ксиант наистина беше виновна за надигането на людоедите, имаше много да плаща.
В късния следобед Джеръл спря от едната страна на пътя, за да пийне малко вода от манерката си. Когато повдигна глава, видя, че към него крачи Пардрейк. До него, с високо изправена глава, вървеше Нарин.