Ан Ейвъри
Далечна звезда (20)

Глава деветнадесета

Нарин на два пъти се спъна в неравния под от бързане да се измъкне, да увеличи разстоянието между себе си и човека, който бе отговорен за страданията на толкова много хора.

Как можеше Сантар да е толкова глупав? Толкова заслепено наивен? Какво, по дяволите, е мислил, за да се опита да се сприятели с дивак — убиец? Как е могъл да си помисли, че може да вярва на тази вещица Ксиант? Защо? Защо? Защо?

Движена от гняв и отчаяние, Нарин можа да се спре, едва когато стигна до стълбите на препречената и заключена предна врата на склада. Свежият въздух и студеният вятър щяха да й дойдат много добре, но тя не можеше да рискува да излезе на улицата в този момент.

Отначало започна да мисли дали да не се върне обратно, но след това се отказа от идеята. Гравнар и Пардрейк си имаха други задължения и твърде малко време, за да го губят с нея. Тя с удоволствие би им предложила услугите си, но каква полза биха имали те от вестоносец в момент като този?

Отчаяна, Нарин се сви на пода с гръб, подпрян на стената. Какво планираха Гравнар, Пардрейк, Тизнърл и другите? Какви оръжия имаха? С колко човека разполагаха? Ако не нападнеха довечера, колко дълго биха издържали, без да ги открият?

Нарин въздъхна, умът й бе зает с мисълта за всички нови жертви, които ще бъдат дадени в опита да се завземе отново Калинден. Без да разбира достатъчно силите, с които си играе и в разрез с правилата, установени от собствените му хора, Сантар беше пуснал дявола върху собствените й хора.

Ръцете й се сгърчиха в безнадежден гняв. Ако само можеше по някакъв начин да го накара да плати за вредите, които беше причинил.

Но нямаше как да го направи.

Усилията му да поправи нещата и добрите му намерения бяха безрезултатни. Никой и нищо не можеше да върне мъртвите.

Тя предполагаше, че най-малкото трябва да се чувства удовлетворена, че Джеръл бе намерил брат си, но даже и това не беше по силите й. А ако не можеше да се изправи с лице срещу брат му, как щеше да живее в бъдеще?

Пардрейк я намери малко по-късно, все още облегната на стената. Като го видя, Нарин скочи на крака зарадвана, че нещо е нарушило тежките й мисли, че ще има възможност да се заеме с нещо, а не да се топи в безполезни притеснения, които не водят доникъде.

— Тук ли са всички? — попита тя. — Готови ли сте?

— Всички са тук, но няма нужда да се обсъжда каквото и да било — отвърна твърдо Пардрейк, — решението е взето. Довечера тръгваме срещу Ксиант.

— Сигурен ли си?

— Защо довечера? — въпросът ги накара да се обърнат почти едновременно.

Сантар с отчаяно лице стоеше на горната площадка на стълбите. Джеръл се беше спрял на половин крачка зад него. Тъй като Пардрейк не отговори, Сантар попита отново:

— Защо довечера?

— Защото нямаме избор. Ксиант има намерение да застави Джаспериан да абдикира довечера — прозвуча най-после отговорът. — Ако Джаспериан откаже, животът му ще бъде застрашен.

Единственият отговор на новината бе слабият протестен вик на Нарин. И тъй като нито един от тримата слушатели не каза нищо, Пардрейк допълни:

— Вестоносецо, ти и твоите приятели ще дойдете с мен. След няколко минути ще се срещнем, за да обсъдим плана за атака. Освен това вие се нуждаете от подходящи оръжия.

Джеръл кимна в потвърждение и пристъпи напред, но Сантар го изпревари.

— Аз също ще дойда.

— Вие, лечителю? — Устата на Пардрейк се отвори от учудване. — Но…

— Имам си причини и при това умея да се бия много по-добре, отколкото можете да предположите.

Даже и без да знае мотивите на Сантар, Пардрейк разбираше достатъчно от хора, за да не започне да спори с човек, който бе решен да направи нещо. Устата му остана затворена.

— Много добре, тогава да вървим.

Те незабавно се върнаха в стаята, където бяха срещнали Гравнар. Мислите на Нарин приличаха на заплетен лабиринт от неясни планове, безполезни размисли и силни страхове, които даже и обучението й на вестоносец не можеше да потисне. На няколко пъти тя почувства топлия поглед на Джеръл и два пъти той я докосна, кратко, като че ли да се увери отново. Тя се приближи по-близко до него, благодарна за присъствието му и радостна, че е решил да се бие за Калинден. Но даже и това, сравнено с неясното бъдеще, беше твърде слабо успокоение. Ако загубят… Нарин насила отпъди тази мисъл от ума си. Не, те нямаше да загубят. Те нямаха право да загубят.

Стаята беше пълна с ядосани и намръщени мъже и жени, които носеха униформи на Калинден и Маткасен. Нарин се спря на прага, учудена от броя на маткасенските гвардейци, които се бяха присъединили с намерението да се бият срещу Ксиант. Тъй като те, както Пардрейк, всъщност играеха двойна роля, излизаше, че силите на Маткасен бяха много по-слаби от предишните й предположения. Това беше слабо утешение, но все пак беше утешение.

Нарин си проправяше път през тълпата, подтиквана от ръката на Джеръл, която тежеше на рамото й, докато най-после си намери местенце в предната част на кръга, откъдето можеше да вижда и чува какво става. Джеръл и Сантар застанаха от двете й страни. Заради ръста си Джеръл успя да събере няколко протеста, че пречи на тези, които стояха зад него, да виждат. Но само един намръщен негов поглед беше достатъчен, за да успокои околните.

Седмината мъже се разположиха около масата, като в центъра на кръга бяха съветниците и водачите на войската и от двата града. Тизнърл беше седнал в най-отдалечения край с лице към нея. Той беше единственият съветник от Калинден. Привлечен от настоятелния поглед на Нарин, той погледна към нея и се усмихна. Нима той беше единственият съветник, който беше й повярвал, чудеше се тя. Или беше единственият, който бе успял да се изплъзне от капана на Ксиант?

На групата беше нужен половин час, за да може да вземе окончателно решение за планираната атака. Докато ги наблюдаваше, Нарин не можеше да спре да се учудва на желанието на двете страни да работят заедно. Та нали войските на Маткасен ще трябва да се бият с приятели, може би с роднини. Войските на Калинден можеха да намерят твърде малко причини, които да ги накарат да вярват на когото и да било от Маткасен и въпреки това имаше такава вяра. Ако всичко минеше добре и Джаспериан бъдеше възстановен на трона, сътрудничеството, което се наблюдаваше в тази стая, щеше да се отрази добре на бъдещите отношения между градовете.

Тизнърл, като че ли прочел мислите й, на глас предупреди:

— През тези няколко дена ние работихме добре, независимо от това, че се подчиняваме на различни владетели. Но не бива да позволим този факт да ни попречи да видим реалността. Всички войници на Калинден, които не са мъртви или затворени от Ксиант, са с нас. Но те са твърде малко. Много от Маткасен, потресени от безсмислените убийства и от несправедливостта, избраха да се противопоставят на Лейди Ксиант. Да се вземе такова решение е много тежка задача и ние от Калинден ви се възхищаваме за това. Но вашият брой е далеч по-малък от тези, които избраха да останат. Войниците, които все още се бият на страната на Лейди Ксиант, са отпочинали, добре въоръжени и са наясно, че ако опитът им да завладеят Калинден не успее, те ще загубят много.

Тизнърл замълча и погледът му потъна в смълчаната група хора около него.

— Даже и да успеем довечера, почти е сигурно, че Линдаз ще поведе срещу нас още повече войски, за да освободи съпругата си. Не можем да приемем, че нещата са предрешени.

Нарин си отвори устата, почти готова да им каже за информацията, която им беше дал Норваг. Но преди да може да проговори, Джеръл прочисти гърлото си и звукът я накара да подскочи.

— Колкото до това, съветнико — каза Джеръл, — можете да забравите опасността, че Линдаз може да атакува скоро. Чух, че народът на Маткасен е въстанал срещу него. Вероятно той е много по-зает с това да спасява собствения си град, отколкото да атакува Калинден.

В първия момент всички замълчаха от учудване. И колкото повече разбирането заменяше учудването, толкова повече шум се разнасяше в стаята. Хората от Калинден внезапно започнаха да се смеят, да викат и да се удрят един друг по гърба с ентусиазъм. Хората от Маткасен или продължаваха да стоят, където бяха, замръзнали на местата си от шока, или се движеха наоколо без определена цел. Едно нещо беше да не подкрепиш една жена — убиец, която се стреми към власт и лична изгода, и съвсем друго да си представиш града си, потопен в кърваво въстание.

— Сигурен ли си в това, войнико? — прозвуча въпросът на Тизнърл над шума. — Как го научи?

— Няма значение как съм го научил, съветнико. Сигурен съм, че информацията е точна. Възможността за нападение от страна на Маткасен не трябва да ви тревожи в близкото бъдеще.

Колко ли правила на своя собствен свят нарушаваше Джеръл, като разкриваше информацията, която беше получил от Норваг, чудеше се Нарин. И въпреки това, той не беше се поколебал, тъй като знаеше колко ценно за нейния народ е това сведение.

В объркването от шум и движещи се хора Нарин дръпна Джеръл за ръкава, изгаряща от желание да изрази благодарността си. Той погледна към нея и топлият поглед в очите му, леката усмивка върху устните му направиха благодарностите й ненужни. Той беше разбрал мислите й, без да е казала нито дума.

— Нека намерим Пардрейк — каза той, като постави ръката си върху раменете й и я придърпа към себе си.

— Той ни обеща оръжия и тъй като неговата група е една от тези, които ще атакуват двореца, предполагам, че ще настояваш да те включи.

— Нали не се опитваш да ме убедиш да остана тук? — попита Нарин, сигурна, че отговорът вече й е известен.

Ъгълчето на устата на Джеръл се изкриви в тъжна загриженост.

— Водя само тези битки, за които съм сигурен, че ще бъда победител.

Те започнаха да си пробиват път към вратата и в залата. Плътно зад тях ги следваше Сантар. Намериха Пардрейк наблизо, в малка стая, замислено изучаващ няколко саби, поставени на масата пред него. При влизането им той хвърли бегъл поглед към тях и отново върна вниманието си върху оръжията. Нарин можеше да почувства гнева му даже и през стаята, гняв, който го нямаше преди това.

Той избра една тежка сабя и я размаха срещу невидим враг. Докато се изправяше, с очи все още втренчени в острието й, той каза:

— Бях едва на шестнайсет, когато постъпих в армията на Маткасен. По онова време Линдаз беше едва на трийсет и две или и три и все пак вече две или три години той бе владетел и ни бе направил един от най-силните градове в Западен Ерандейн. Гордеех се, че му служа, гордеех се с това, което той бе постигнал.

Пардрейк ги погледна открито и срещна питащите им погледи, а устата му бе свита от потиснат гняв.

— Той се ожени за Ксиант, когато бе почти на четирийсет, и веднага след това нападна и превзе града Равелат, когато бе почти на четирийсет и една. Тя го беше убедила, че Маткасен не трябва да търпи обидите и крадливите набези на един дребен съсед.

Той ги погледна, сякаш ги предизвикваше да му отговорят.

— След Равелат Линдаз започна да се вслушва в предложенията на неговата Лейди. Аз се бих в три нападения срещу други градове. Всичките бяха успешни. Не можех да преглътна мисълта за още едно, и то под ръководството на Ксиант. — Когато никой не промълви нито дума, Пардрейк сви рамене, после се обърна и постави сабята на масата. — Колкото и да мразя жена му, никога не бих въстанал срещу Господаря на моя град, никога.

Тишината натежа, звънтяща като опънато въже. Най-накрая Нарин пристъпи към Пардрейк:

— Ти си начело на група, която ще нападне двореца, аз ще ви водя.

Пардрейк срещна спокойния й поглед, очевидно несигурен в това, какво да отговори.

— И Са… лечителят и аз също ще ви придружим — допълни Джеръл, като пристъпи в стаята. Сантар остана на входа, мълчалив и напрегнат.

— Твоята помощ, вестоносецо, е добре дошла — каза най-накрая Пардрейк. — Гравнар ще води друга група и затова се нуждаем от някой, който добре познава двореца — погледът на Пардрейк прескачаше от Нарин към Джеръл и обратно. Ръцете му спряха да галят сабята. — След четири часа тръгваме за двореца — каза той най-накрая.

 

 

Вятърът беше станал още по-силен и режещ. Нарин едва можеше да гледа. Вниманието й бе съсредоточено върху вратата, където току-що бяха изчезнали Пардрейк и още петима мъже от групата му. От тях нямаше знак, което означаваше, че още не бяха стигнали до тайния тунел, който щеше да ги отведе в двореца. Тя дръпна зелената лента на ръката си, която показваше, че е от въстаниците. Беше твърде силно завързана, но сега нямаше време да я завързва отново. Нарин погледна към небето над главата й, пълно със звезди. Брилянтната водеща светлина все още не беше се спуснала до мястото си до полярната звезда, което щеше да послужи като сигнал за групите, които сега бяха разпръснати из града, за да започнат нападението. Навярно оставаха още около двадесет минути.

Нарин погледна назад към Джеръл, Сантар и останалите двама войници. Джеръл беше единственият, който наблюдаваше улицата.

Той беше застанал пред нея. Лицето му изглеждаше като тъмна маска в още по-тъмната нощ. Нарин не можеше да види чертите му, но можеше да долови загрижеността му. Тя мълчаливо протегна ръка към него. Искаше да го докосне и от този допир да получи увереност. От усещането на тялото му, от топлината и мощта, от мълчаливата му сила.

Когато усети докосването й, Джеръл покри малката й ръка със своята. Пръстите й бяха студени и той можеше да почувства лекото й треперене под напора на неумолимия вятър. Той нежно потри ръката й с дланта си, опитвайки се да я стопли.

За първи път от много години той усещаше вкуса на страха. Не страх за него самия, а за нея. Тя нямаше никакво оръжие, освен ножа си на вестоносец, който Гравнар й бе подарил. Съвсем скоро те всички щяха да се изправят срещу тежковъоръжени, добре обучени войници, които нямаше да се поколебаят да я разсекат, както биха направили с всеки друг техен противник.

Макар да знаеше, че трябва да мълчи, Джеръл почти бе готов да изрече с думи топлината и любовта, които го изпълваха. Единственото, което го спря, бе лекото изсвирване на Пардрейк — сигнал, че трябва да тръгват.

И петимата бързо пресякоха пустата улица и се шмугнаха във въображаемата безопасност на отсрещната сграда, а после, без да говорят, последваха Пардрейк през претъпкания магазин на търговец на платове към задния му склад. Единствената свещ, която държеше единият от мъжете, хвърляше толкова слаба светлина, че Джеръл едва можеше да различи внимателно наредените на купчини платове, които заобикаляха отворена врата, водеща някъде под пода. Преди да тръгне по стръмните стъпала той се увери, че Нарин го следва плътно, с кама в ръката.

Те не срещнаха особени трудности, докато преминат през подземния тунел. Трудно се оказа преминаването през тежката дървена врата на другия му край.

— Няма да можем да се промъкнем — изпъшка един от калинденските войници след няколкоминутни безплодни опити. — Или е барикадирана, или е спуснато резето, или и двете. Не можем да преминем.

— Трябва! — настояваше Нарин, като се опитваше да види нещо покрай един от маткасенските войници, който стоеше пред нея.

— Нямаме време да се връщаме.

— Тогава как ще го направим? — промърмори трети, който също беше опитвал да отвори вратата.

— Нека да опитам.

Нарин се обърна да погледне зад себе си, несигурна кой бе изрекъл думите. Беше Сантар. В неясната светлина от свещта лицето му изглеждаше заплашително бледо.

Той не изчака да получи разрешение, просто си проправи път към вратата и веднага започна да реже по дървото с късата си кама.

Вратата леко се разклати под напора му, после дървото се пропука. Сантар се протегна и дръпна тежката летва, която блокираше входа. Даже и след това кутиите и балите, които бяха струпани от другата страна, все още продължаваха да им пречат да отворят докрай останалата част от вратата.

Сантар, подпомогнат от Джеръл, притисна вратата и най-накрая успяха да я отворят толкова, че да могат да се промъкнат. Той мина пръв, последван от двама войници. Нарин се беше приготвила да мине първа, но Джеръл се промуши през отвора преди нея. От тъмното зад вратата Нарин чу проклятия, а после ужасяващия трясък от преместването на това, което е било натрупано в стаята. Пардрейк изпсува и после си проправи път със свещта в едната ръка и със сабята си в другата. Нарин бързо се промуши през отвора преди някой друг да успее да я измести отново.

Въпреки че Пардрейк се беше качил върху купчина кожи, за да може да освети по-голямо пространство със свещта, извиващите се сенки и заплашително нахвърляните бали и кутии правеха склада място опасно за преминаване. Докато останалата част от групата им си проправяше път през отворената врата зад гърба й, единственият избор на Нарин беше да пропълзи над и около препятствията, доколкото можеше.

Тя намери Сантар и Джеръл от другата страна на стаята, опитващи се да отворят вратата към другата зала. Те се хвърлиха през нея, сабите им бяха извадени от ножниците, готови за съпротива. От другата страна нямаше никой. В една противоположна стая вляво мътната светлина на прозорче осветяваше пукнатина в стената, в която имаше стълба, водеща навярно към горните етажи.

— Вестоносецо! — Пардрейк махна към стълбите. — Къде е най-вероятно да държат Джаспериан? Мислиш ли, че можем да преминем по-нататък в залата, без да ни забележат?

Нарин бързо премисли възможностите, после поклати глава отчаяно.

— Би могъл да бъде навсякъде. В неговите стаи, в килиите най-долу… Дворецът е голям…

Пардрейк се поколеба само за секунда.

— Ясно. Тогава ни води към стаите му. Ще започнем оттам.

Нарин кимна и тръгна към стълбите. Те бяха стигнали до втория етаж, когато до тях стигна шумът на далечен бой. Тя се поколеба, като се опитваше да определи местоположението на биещите се по смесените шумове, които се чуваха над тях.

— Бият се на главния етаж. Почти съм сигурна! — извика тя.

— Няма значение — Пардрейк й махна да продължи. — Първо трябва да намерим Ксиант, защото тя ще се опита да се измъкне колкото се може по-бързо от опасността.

Нарин го погледна замислено, после кимна и се отправи още по-бързо нагоре. При всяка стъпка тя усещаше присъствието на Джеръл зад себе си, толкова близко, като нейна собствена сянка, но далеч по-желано.

И с всяка стъпка нарастваше напрежението й, докато всеки нерв от тялото й започна да трепери. Ксиант държеше Джаспериан. Без съмнение тя знаеше, че се опитват да я атакуват. Нищо не можеше да я спре да убие Господаря на Калинден, особено ако собствената й безопасност беше застрашена. Но къде ли би могла да се скрие в този огромен дворец?

Нарин внезапно се спря, поразена от неочакваната мисъл. Към какво се стремеше най-много Ксиант? Власт! А къде беше центърът на властта в двореца, ако не в приемната? Точно там стоеше тронът на Господаря, физически символ на властта и влиянието, към което Ксиант се стремеше толкова отчаяно.

— Зная къде са Ксиант и Джаспериан! — извика тя, като внезапно се завъртя.

— Но…

— Как можа…

Нарин не обърна внимание на въпросите на Пардрейк и Джеръл и на обърканото мърморене на останалите.

— Последвайте ме!

И без да се обърне, за да провери дали я следват, тя се понесе обратно по пътя, откъдето бяха дошли, с камата на вестоносец в ръка, готова за бой.

Малка стълба. Къса зала, отново друга стълба, този път по-широка и по-добре осветена. След това открита тераса отляво към главната зала и още шум от бой.

Нарин направи още две стъпки наляво и Джеръл рязко я дръпна.

— Къде отиваш? — попита той остро.

— Главната зала! — Нарин се бореше да се освободи от хватката на ръката му, но не успяваше.

— Това е мястото, където тя ще го заведе. Тя иска власт и превземането на Калинден ще изглежда по-легално, ако Джаспериан й даде пръстена на владетел там, в главната зала.

— Но залата не може да се защитава лесно и при това вече я атакуват — протестираше Джеръл.

— Тя е права! — внезапното намръщване на Пардрейк беше заплашително в яростта му. — Ксиант не се интересува дали стотици нейни войници ще загинат, за да я защитят, стига тя да получи това, което иска.

— Има странична врата. Скрита е зад драперии и почти никога не се използва… — Нарин почти подскачаше от нетърпение да тръгне.

— Как ще стигнем дотам? — Джеръл изглежда искаше да й повярва, но все още не бе готов да тръгне.

— През личната стая за срещи зад главната зала. Но трябва да минем оттук — Нарин махна наляво, където шумът от битката беше най-силен.

Джеръл и Пардрейк си размениха погледи и кимнаха. Когато Пардрейк тръгна напред, Джеръл дръпна настрани Нарин, за да не пречи на мъжете, които бързо последваха Пардрейк.

— Стой зад мен, чуваш ли? — заяви остро Джеръл, като раздруса Нарин.

— Това е моят град!

Джеръл се намръщи, а после я дръпна към себе си.

— А ти си моят живот — каза той, точно преди да покрие с устата си нейната в ядосана целувка.

— Не бих могъл да го понеса, ако нещо ти се случи сега — добави той малко по-късно. — Стой зад мен, за да мога да те защитавам. Разбираш ли?

Нарин можа само да кимне, но жестът беше напълно безполезен. Джеръл вече се носеше към биещите се отпред.

Широкият коридор изглеждаше пълен с мъже, всеки се стремеше отчаяно да убие противника си, преди противникът му да го е убил. Нарин се спря, шокирана от това, което видя пред себе си. Джеръл? Къде беше Джеръл? Паниката почти я обхвана. Хората на Пардрейк вече се бяха слели с останалите до такава степен, че беше невъзможно да ги отличи. От броя на биещите се, които носеха зелени ленти, ставаше ясно, че поне още две или три групи бяха успели да проникнат в залата.

Нарин забеляза Джеръл и Пардрейк в края на биещите се. И двамата се биеха с изключителна точност, което им даваше възможност да отблъснат назад противниците си — към мелето, където имаше много по-малко място за отстъпление. Сантар беше от другата страна на Джеръл и се биеше със същата решимост, но с определено по-малко умение.

За нещастие Ксиант бе задържала най-добрите си стражи около себе си. Не можеше да се каже коя страна печели — лицата на маткасенските войници изразяваха същото упорство и решимост, каквото се виждаше на лицата на нападателите им.

Почти веднага Нарин разбра, че биещата се маса от хора бавно се придвижва надолу по коридора към главните врати на приемната. Каквото и допълнително доказателство да й трябваше за това, че Ксиант е в главната зала, то защитата на вратата от маткасенските войници бе достатъчно. Само няколко крачки още трябваше да отстъпят биещите се и щяха да открият вратата на стаята, към която тя се стремеше. Трябваше да каже на Джеръл и Пардрейк, да ги предупреди.

Без да се спре, за да прецени опасността, Нарин затъкна ножа си в пояса и вдигна къса сабя от ръцете на един убит маткасенски войник. Дръжката бе прекалено голяма за ръката й и цялата лепнеше от кръвта на убития мъж. Като се спря само за момент, за да избърше сабята в туниката си, Нарин се спусна напред, хванала с двете си ръце здраво сабята.

Тя почти беше стигнала до Джеръл, когато едър маткасенски войник без зелена лента изскочи от общата битка с острие, насочено право към нея. Завъртането му беше некоординирано, мощно и съвсем за малко я пропусна. Нарин усети острото движение на въздуха, когато сабята мина покрай нея, на няколко инча от лицето й.

Тя се завъртя, вдигна своята сабя нагоре, за да парира следващия му удар. Ударът на метал в метал я изтласка назад, силата на удара причини внезапна болка в китките й, в ръцете и раменете й. Тя изпусна все още кървавата и хлъзгава дръжка и безполезното оръжие се изплъзна от ръцете й.

Нарин отскочи встрани, далеч от следващото нападение на стража. Само да можеше да привлече вниманието на Джеръл, да му каже за страничната врата…

Следващо нападение нямаше. С остър вик Сантар внезапно се озова до нея и парира удара, който бе насочен към нея. Той не беше нито толкова умел, нито толкова мощен фехтовач като брат си, но се биеше с такава съсредоточеност, че това му позволи да избегне удара, насочен към лявата му ръка, и да преодолее стража.

Той се вгледа за момент шокиран в падналия си враг, като че ли едва сега започваше да осъзнава, че битката е истинска и че смъртта е съвсем възможен изход. Това спиране почти щеше да му коства живота.

Викът на Нарин стигна твърде късно, за да може да спре смъртоносния удар, насочен към него от друг страж, но Сантар успя да се дръпне, така че краят на сабята мина през ръката му, а не през главата. Той простена, сви се и падна на коляното си, втренчен в кръвта, която изтичаше от зеещата рана.

Вторият удар на стража щеше да бъде фатален. Щеше да бъде, ако Джеръл не се беше обърнал и отхвърлил мъжа назад с мощен, наклонен удар, който почти щеше да отнесе скалпа му. Мъжът се препъна, после се окопити и вдигна сабята си за нова атака.

Джеръл замахна отново над главата на Сантар, после се обърна да посрещне атаката на мъжа, с когото се беше бил преди това. Преди първият страж да може да се възползва от объркването, Нарин сграбчи сабята на Сантар и замахна към краката на стража. Мъжът се сви от болка, когато острият връх мина през мускулите на бедрото му. Той се свлече почти на една крачка от тях.

— Вратата! — Нарин крещеше на Джеръл, като се опитваше с една ръка да вдигне Сантар на крака, а с другата сочеше към вратата.

Джеръл погледна към посоката, която сочеше Нарин, кимна веднъж, после отново се обърна настрани, за да избегне поредното нападение.

В същото време Сантар вече се беше изправил на крака, нестабилен и клатушкащ се, но все пак в състояние да се движи сам. Нарин издърпа ранената му ръка над рамената си и като полу го носеше, полу го влачеше, го поведе към вратата.

Под натиска на Джеръл, Пардрейк и другите, маткасенските войници бяха започнали да отстъпват. Това отдръпване даде на Нарин ценното време, от което се нуждаеше, за да може да се премести с тежкия товар, после отвори вратата и придърпа Сантар през стаята до един стол. През високите прозорци влизаше достатъчно светлина от изгряващата луна и осветяваше пътя.

Докато тя поставяше Сантар върху стола, Джеръл скочи през вратата и я затръшна под носа на един преследващ го маткасенски страж. Само за секунди той затвори вратата, после плъзна пред нея един тежък стол.

— Това ще издържи ли? — попита Нарин.

— Достатъчно дълго — Джеръл прекоси стаята и стигна до тях с няколко скока. Погледът му скачаше от нея на Сантар, после на ранената ръка на Сантар.

— Колко е тежка раната?

— Лоша, но не фатална.

— Ще оживея — независимо от голямата болка устата на Сантар се изкриви в ядосана самоирония. — Виждал съм достатъчно подобни рани в последно време, така че знам.

Джеръл се наведе над брат си:

— Ти пазиш пръстена, нали? Ще те прехвърлим, ще те поставя при медицински условия…

— Не! — Сантар започна да става от креслото, прехапа устната си от болка и се отпусна обратно, като клатеше глава. — Не. Вие имате и други задължения. Ксиант… — той вече се задъхваше от усилията, които му бяха нужни, за да говори. — Аз ще се оправя. Ти можеш да се върнеш…

Джеръл се колебаеше и на Нарин й се наложи да прехапе собствената си устна, за да не започне да протестира.

— Той ще живее! — искаше й се да извика.

Те се намираха само на около сто метра от входа към главната зала. Във времето, което губеха да се мотаят около Сантар, Джаспериан можеше да бъде убит, ако вече не беше мъртъв.

— Тръгвай. Сега — гласът на Сантар беше слаб, но командният му тон нямаше как да бъде сгрешен.

Джеръл отново се поколеба малко преди да кимне в съгласие. Той бързо развърза зелената лента на Сантар, после и своята.

— Ето, можеш да ги използваш, за да спреш кървенето.

Сантар слабо се засмя.

— Кой е тук лечителят?

Нарин не можеше да понесе по-нататъшното забавяне, обърна се и тръгна към огромните драперии, които висяха на отсрещната страна на залата. Тя вдигна ъгъла на тежкия плат, после се промуши покрай стената в тъмнината, докато ръката й опипом намери скритата врата.

Тя все още се опитваше да се справи с дръжката, когато Джеръл се присъедини към нея.

— Вратата се отваря зад други драперии в залата — каза тя. — Мястото ще бъде на около стотина метра от дясната ни страна. Очаквам те да са точно там.

— Много добре. Ще те следвам.

— Съгласна.

Нарин се надяваше гласът й да съдържа повече увереност, отколкото тя всъщност изпитваше. Какво щеше да стане, ако в залата имаше дузина стражи? Какво, ако Джаспериан бе вече мъртъв? Какво, ако хората на Пардрейк и другите нападатели загубеха? Какво, ако…?

Тя отхвърли страшните мисли. Твърде късно вече беше за „ако“.

— Ще оставя тази врата притворена, в случай че ни се наложи да бягаме.

Нарин бавно дръпна вратата, като внимаваше да не вдига шум. Драперията щеше да заглуши слабия шум, но откъде можеше да знае човек колко близо от другата страна можеше да има страж?

Много внимателно Нарин се плъзна през отворената врата. За нейно облекчение драперията висеше на много по-голямо разстояние от стената, отколкото тя си беше представяла преди това, което значеше, че има повече място и по-малка възможност някой да усети движенията им.

Бледа светлина се промъкваше покрай краищата на драперията: Сигурно Ксиант не беше сметнала за необходимо да осигури повече светлина. Сенките щяха добре да им послужат.

Нарин се промъкна опипом по стената. Ръката на Джеръл веднъж покри нейната, за да я успокои и подкани. В началото тя не можеше да чуе каквото и да било, но после долови неясния звук на тътрещи се крака, тъпия звук на дърво, което се протрива в камък, и жесток женски глас, от който Нарин замръзна.

— Е, Джаспериан — каза Ксиант, — ще продължаваш ли да ми отказваш, когато до гърлото ти има опрян нож? Хмммм?