Ан Ейвъри
Далечна звезда (10)

Глава девета

— Да го взема…! — Като чу думите на Норваг, Нарин едва не се препъна. Като внимателно се опитваше да запази лицето си безизразно, тя каза: — Той е решил да помогне на Калинден? Той ще ни помогне да се справим с диваците?

Въпреки че външно Нарин изглеждаше спокойна, в нея проблесна надеждата. Дали е размислил? Дали е разбрал, че това, което лежи помежду им, е нещо повече от няколко дена забавление по време на изтощително пътуване? Дали той…?

— Не зная. Но ако поговориш с него… — Норваг хвана ръката й, стисна я, без да я заставя, и я поведе през претъпканата улица. — Той е решил да отиде там и аз си помислих, може би…

Нарин изстина, освободи ръката си от тази на Норваг.

— Той не те е изпратил да ме намериш — малката кратка надежда се сви и изтля.

— Не, но…

— Аз имам свои задължения, Норваг, и съобщения, които трябва да отнеса. Нямам право да закъснявам. Кажи му да следва главния път. Така ще има най-голям шанс да намери друг керван.

Мисълта за кервана, за тесните, предразполагащи към близост ъгли на колата я обездвижи.

Тя пренебрегна протеста на Норваг и тръгна бързо, като си проправяше път през хората и наум не й идваше да прояви дори и обичайна вежливост. До нея Норваг се опитваше да не изостава, понякога почти подскачаше на единия си здрав крак в усилието си да я следва през тълпата.

— Ако поговориш с него…

— Вече го направих.

— Той има причини за това, което прави, разбираш ли?

— Също и аз. Моят град е в опасност и аз трябва да се върна. Ако той не идва в Калинден, за да ни помогне да се бием с диваците, за мен няма причина да отложа заради него тръгването си.

Нарин бутна тромав, широкоплещест мъж, който тикаше количка, натоварена с грънци. Той се обърна и я напсува с плътен крайбрежен акцент, но тя вече го бе отминала и не му обърна внимание. Искаше й се да тича, но нямаше как да си пробие по-бързо път през улиците.

Но независимо колко бързо бягаше, не можеше да изостави след себе си болката. Джеръл не пожела да я придружи. Той даже не бе поискал да се присъедини към нея, след като собствената му задача приключи. Той не я искаше и това бе всичко, което имаше значение.

— Поне поговори с него. За няколко минути, не повече — този път Норваг сграбчи ръката й и с двете си ръце. Без да обръща внимание на опитите й да се освободи, той издърпа Нарин през тълпата, после по една странична улица.

Възрастният човек може и да не беше в състояние да се движи много бързо, но не беше слаб. Нарин не можеше да се измъкне от хватката му. Независимо от протестите й, много скоро тя вече се изкачваше по широка, тъмна вътрешна стълба към втория етаж на странноприемница, която се намираше доста близо до Главния площад. Те спряха пред врата, която се намираше в средата на слабо осветен коридор.

Норваг почука два пъти. Той тъкмо се канеше да почука трети път, когато вратата рязко се отвори.

Джеръл беше едър. Много по-едър от повечето мъже на Ерандейн. В претъпканата кола той изглеждаше огромен. Но никога не беше изглеждал толкова застрашителен, както сега. Стоеше на прага и светлината от прозорците зад него осветяваше мощната му фигура. Даже и в тъмния коридор Нарин ясно можеше да почувства яда, който пропълзя по лицето му.

Тя искаше да избяга, да се обърне и да се изпари, но не можеше. Независимо от намръщения му вид, независимо от заплашителния му стоеж, фактът, че го вижда, бе достатъчен да накара дъха й да се спре в гърлото и сърцето й да почне да бие в гърдите й, като че ли се опитваше да се освободи от тялото, държащо го затворено.

В този момент Нарин осъзна, че е загубена.

 

— Ще си починем тук за няколко часа — Нарин посочи с ръка към сенчест гъсталак край пътеката. Тя и Джеръл бяха напуснали Маткасен рано тази сутрин. Въпреки че поддържаха постоянен ход, не успяха да изминат разстоянието, което тя очакваше.

— Храстите ще ни осигурят подслон, а водата в потока е добра. Когато луната изгрее, ще продължим.

— Да бягаме? В тъмното? — недоверието на Джеръл пролича доста ясно, независимо от това, че гласът му бе остър с присъщото му неравно звучене.

— Няма да се движим по-бързо, отколкото ако пътувахме с керван например, но при тази ниска скорост не можем да спираме често, или никога няма да стигнем до Калинден. — Нарин сви рамене, макар да знаеше, че в тъмнината Джеръл едва ли ще забележи ясно жеста. Но най-малкото, можеше да долови безразличието в гласа й. Не беше нужно той да знае какво й струваше да поддържа това защитно поведение.

Джеръл каза нещо, но Нарин не разбра какво точно. През деня, и особено през последните няколко часа, той бе използвал много непознати думи. Повечето от тях подозрително звучаха като псувни по един или друг начин. Изглежда, че този мъж имаше извънредно богат речник в това отношение, но тя не бе го молила да й ги обясни.

Нарин отвърза манерката за вода от пояса си. Поне водата по този път бе със сигурност добра за пиене и не беше нужно да носят допълнителните манерки. Във всеки случай чистата, студена вода на потока би била добре дошла. Това бе дълъг ден. След седмица и половина бездействие, тя не бе напълно готова за продължителен бяг и се чувстваше по-изморена, отколкото трябваше да бъде.

Зад нея Джеръл изпусна уморена въздишка и, ако се съдеше по звука, се строполи на земята. Нарин се смръщи на самата себе си в тъмното. Тя може и да беше изморена, но Джеръл, мъж достатъчно силен да я вдигне с една ръка, бе изтощен. Това я накара да изпита странно чувство на удовлетворение и сила.

Тя изпразни съдържанието на манерката на земята, след това отново я напълни от потока. След няколко бързи глътки, достатъчни да утолят жаждата й, но без да пие прекалено много, за да не натежи на стомаха й, Нарин стана и занесе манерката до мястото, където Джеръл се беше изтегнал на пътеката, с глава опряна на скалата.

— Ето — каза тя, като се плъзна до него и му протегна манерката. — Не пий прекалено много. Водата е студена, а ти си сгорещен. Но ще ти помогне.

Джеръл уморено отвори очи, застави се да седне и взе водата от нея.

— Благодаря — той все още дишаше тежко.

— Сръбни малко и първо я стопли в устата си — предупреди Нарин. — Не би искал тази студена вода да удари стомаха ти, когато си все още толкова сгорещен, нали?

— Това, което бих искал, е добра, силна бира. Или три — той въздъхна, но постъпи, както тя го бе посъветвала, после й върна манерката. — Ако имах и най-малката представа какво означава да се пътува с теб, никога нямаше да позволя на Норваг да ме уговори. Сигурно ставам толкова луд, колкото е самият той.

В тъмното, отпуснат и натежал от умора, Джеръл изглеждаше по-малко заплашителен в сравнение с тази сутрин. Нарин се отпусна със свити крака на земята до него.

— Исках да попитам — в гласа й прозвуча любопитство, — какво имаше предвид, когато каза за пътуване с кораб. Тук наоколо няма кораби, а най-близкото пристанище се намира на почти три седмици път. Даже и за най-силния бегач.

— Аз ли съм го казал? — Джеръл се облегна на скалата, която бе избрал за възглавница, и затвори очи. — Забрави, че съм го казал. Това беше шега.

— Шега?

— Да — той не пожела даже да отвори очите си. — А сега може ли вече да спим? Имам отвратителното чувство, че ще ме събудиш два дни преди да съм готов за тръгване.

Нарин се засмя, после се изправи.

— По-добре се завий в одеялото, което носиш. Не искаш мускулите ти да се вкаменят от студ, нали? А нападалите листа под клоните ще задържат топлината и ще ти предложат по-меко легло от пътеката.

Джеръл не направи опит да се премести, докато не се убеди, че Нарин се е настанила. След това бавно седна.

Шега. Това беше шега, добре. Но със самия него.

Той беше намислил да се прехвърли на кораба си, после обратно до пустото поле или в откритото пространство близо до Калинден. Целият процес нямаше да отнеме повече от няколко секунди. Никой нямаше да го забележи, както не бяха забелязали пристигането им с Норваг близо до Ануей, а му се струваше, че оттогава е изминала цяла вечност.

Но Норваг бе попречил на всичките му планове, като се беше появил под мишница с тази проклета, дразнеща, неудържима, заплашваща жена. Само един поглед към лицето на Нарин бе достатъчен да го убеди, че тя беше точно толкова разочарована от идеята за съвместно пътуване, колкото и той самият. И въпреки това Джеръл установи, че не може да каже не на горещото предложение на Норваг да я придружи до Калинден.

Джеръл въздъхна и започна да масажира мускулите на краката си. Бяха започнали да се втвърдяват от студа.

Това беше лудост. Беше носил повече от половината си тегло във вид на резерви и оръжия по време на преход през една от най-мъртвите джунгли в галактиката, беше преживял дни с малко вода и без храна, докато заедно с колегата си пробиваха път през верига от планини, които бяха погълнали не един живот на изследователи. Даже бе преживял цял месец като роб при орите в огромните галерии на Закеб IV, преди Норваг да успее да му даде възможност да избяга.

Нито една от тези преживелици не бяха физически толкова изтощителни, колкото един ден, прекаран в опити да не изостава от бързоногия ерандейнски вестоносец, наполовина на неговите размери. И единствено попадането му в робство на Закеб IV бе по-глупаво.

Джеръл отново въздъхна, после бавно се изправи на крака. В решението му да пътува с Нарин не бяха участвали изобщо разумът и здравият смисъл. Той беше мърморил, протестирал и обяснявал, но най-накрая се предаде пред предложението на Норваг. И всичко това заради възможността да прекара още няколко дена с жена, която едва бе промълвила няколко думи, откакто бяха напуснали Маткасен.

И почти всичко, което бе видял от нея, бяха петите й.

— Казах ти да внимаваш и да се стоплиш, за да не позволяваш на мускулите си да изстинат. — Нарин стоеше на лунната светлина с ръце на кръста, вперила поглед в размазаната сянка на Джеръл, подпрян на скалата.

— Не са изстинали. Имам мускулна треска — озъби се Джеръл. Той се опита да застави десния си крак да се изпъне и простена. Втвърдени не беше точната дума, за да опише състоянието на краката си.

— Казах ти, че не си достатъчно подготвен, за да пътуваш с мен. Но ти настояваше.

— Норваг настояваше. А аз бях прекалено глупав да кажа да. — Джеръл се опита да изпъне левия си крак, но резултатът беше същият. — Бих искал да знаеш, че мога да пренеса двама колкото теб, без да спра, от Маткасен да Калинден, и то без да се изпотя особено.

— Но ти не можеш да пробягаш това разстояние. Различно е. Твърде тежък си.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм твърде тежък? — Джеръл започна възмутено да се изправя на краката си, след което моментално се замисли над това, което чу.

— Твърде много мускули. Ти имаш подходяща конструкция, когато се изисква мощ и издръжливост, но не и скорост — Нарин нетърпеливо потропваше с крак по земята. — Има основателни причини повечето вестоносци да са с моя ръст. Казах ти…

— Тогава не е нужно да ми го казваш отново — Джеръл се наведе, за да размачка бедрото на десния си крак. Той се смръщи, когато почувства протеста на претоварените мускули срещу притискащите ги пръсти.

— Ако искаш да направиш нещо полезно, ела и поработи върху другия ми крак.

Нарин се поколеба за миг. Тя не искаше да го докосва, не искаше дори да се приближава. Но колкото по-рано щяха да са в състояние да тръгнат, толкова по-рано щяха да стигнат до Калинден и тя щеше да се отърве от него.

Като мърмореше възмутено, Нарин коленичи до него и обви ръцете си около прасеца на левия му крак. Може и да трябваше да му помогне, но не беше длъжна да го прави така, че да му е приятно. Пръстите й се забиха дълбоко в мускула.

— Ох! Какво се опитваш да направиш, да ме осакатиш още повече ли? — Кракът на Джеръл потръпна конвулсивно, но той бе твърде слаб, за да се освободи от захвата й.

— Това е техника, която всички вестоносци научават още в началото на обучението си. Болезнено е, но дава отлични резултати.

Тя издърпа отново към себе си левия му крак, избута меката кожа на панталона нагоре, доста над коляното му и започна да работи с пръстите си нагоре по линията на костта и мускулите и обратно до другата страна на коляното му, след това отново надолу.

— Надявам се, че си сигурна в ефективността й — промърмори Джеръл, като отново се съсредоточи върху десния си крак, — защото положително си права за това, че боли.

— Оплакваш се повече от дете сукалче — заяде се Нарин, но продължаваше да държи главата си наведена и вниманието си върху задачата, с която се бе заела.

След няколко минути Джеръл попита с колебаещ се тон:

— Ще имаш ли нещо против да направиш същото и с другия ми крак? Каквото и да правиш там, изглежда, че помага.

Нарин не можеше да види изражението на лицето му. Не можа да усети и намек от заяждане в гласа му. Без да каже нещо, тя смени положението си, коленичи между краката му и започна да работи върху другия прасец.

Докато се занимаваше с краката му, Нарин усети, че напрежението й изчезва. Нямаше опасност да го докосва по този начин. При други условия лунната светлина и мекото бълбукане на близкото поточе можеха да минат за романтични. Но нощта бе студена, въпреки че времето бе тихо и Джеръл, вместо да изрича страстни думи за любов, простенваше всеки път, когато пръстите й достигаха до някое особено твърдо място по мускулите му. Трудно можеше да се възприеме като страстно встъпление.

Нарин премести ръцете си нагоре по десния крак на Джеръл, премина коляното му и стигна до бедрото. Даже и с две ръце тя не можеше да обхване крака му, защото мускулите бяха прекалено масивни, прекалено мощни.

Пръстите й мачкаха извивките на бедрото му и търсеха основните точки, където пръстите й щяха да са най-полезни. Беше трудно да открие точните места, защото мускулите му бяха естествено твърди като скала от дългогодишните натоварвания и заради мекотата на кожата на дрехата под пръстите й.

Докато ръцете й работеха, Нарин не вдигаше очи, главата й бе също наведена. Ръцете й, сравнени с тъмната кожа на облеклото на Джеръл изглеждаха сребърнобели на лунната светлина. Действията й щяха да имат къде по-добър ефект, ако краката му не бяха обути в гамаши. Топлината на ръцете й, движещи се по кожата му…

Нарин настръхна.

— Някой ден бих искал да науча този трик — в гласа на Джеръл звучеше странна закачливост.

Той леко се отмести, после се наведе напред, така че лицето му се доближи само на няколко сантиметра от нейното. Нарин можеше да почувства топлината на тялото му, почти можеше да си представи дъха му срещу бузата си. Тя се стегна, после се наведе, за да размачка бедрото на другия му крак, като внимателно го избягваше.

— Всеки вестоносец би могъл да те научи — каза тя. Пръстите й трепереха. За да скрие слабостта си, тя натисна дълбоко в основния мускул от долната страна на бедрото му.

— Надявам се, че те може би ще бъдат малко по-нежни.

Нарин чу смеха в гласа му, но зад него имаше още нещо, нещо… Съжаление, може би? Нима той й се молеше? Тя придвижи ръцете си по-нагоре, като забиваше пръстите си дълбоко в мускулите му, побутваше ги с дланите на ръцете си.

— Този процес не е лек — каза тя намръщено, докато се опитваше да накара стегнатия мускул да се отпусне. Продължи да гледа надолу.

Джеръл замълча за момент й после много меко каза:

— Не. Не мисля, че е.

Но би могъл да бъде! Нарин бе готова да се разплаче, о, би могъл! Вместо това тя прехапа долната си устна, после придвижи ръцете си по-нагоре.

Ръцете на Джеръл внезапно покриха нейните, като ги притиснаха до бедрото му. Тя ли си въобразяваше или ръката му трепереше? Не можеше да каже. Той я притисна по-силно, като не й даваше възможност да се движи, след това отпусна ръцете й, като я придърпа така, че тя се изправи срещу него.

Нарин опита да се освободи, но без особен успех. Тя вдигна глава и за първи път, откакто бе започнала да масажира краката му, погледна право към него.

Лицето му бе скрито в сянка, но очите му блестяха заплашително. Гласът му прозвуча неочаквано пресипнало.

— Благодаря ти за помощта, мисля, че вече мога да се справя сам.

 

До сутринта на третия ден и двамата, и Нарин, и Джеръл, се придвижваха доста лесно. Тежкото натоварване бе прогонило и последните остатъци от болка.

Джеръл бе постигнал постоянна скорост, която бе по-висока в сравнение с когато и да било преди това, но която все още оставаше по-бавна от нормалната скорост, с която би се придвижвала Нарин. Въпреки че вече не му се налагаше да води борба, за да не изостане, тя се движеше пред него с лека походка, която й позволяваше да избягва пречки и да се изкачва по хълмове така, като че ли просто не съществуваха. Когато спираха да си починат, тя се възстановяваше по-бързо от него и се нуждаеше от много по-малко вода и храна.

Още по-учудваща бе способността й да забелязва всичко около тях и добре да си спомня покрай какво са преминали. Там, където видя кална пътека, забеляза също, че са преминали шест арда и едно малко, заедно с пастира им. Купчината объркани, ниско растящи храсти, покрай които бяха пробягали само преди няколко минути, за него не бяха нищо повече от купчина храсти. Нарин бе успяла да забележи, че кората от две-три дървета е била свалена, което означаваше, че в някое от близките села съвсем скоро е имало раждане, че майката не се чувства добре и се нуждае от лечебна баня, която акушерката приготвя от изсушената кора.

Джеръл за първи път започна да оценява важната роля, която играеха вестоносците в един свят, който нямаше нито бързи животни за пренасяне на хора и съобщения, нито технически средства за комуникация. Нарин и другите не само трябваше да са изключителни атлети, способни да запомнят дума по дума съобщението, което пренасят, но трябваше да са интелигентни, наблюдателни, напълно запознати с особеностите на света, в който живееха, а също и напълно надеждни. Даже и най-добре тренираните имперски войници на Аркана не биха били в състояние да се справят със задачите на Нарин, които тя приемаше толкова спокойно като част от работата си.

Джеръл се спря в началото на пътеката, която се извиваше нагоре по стръмния хълм, и поклати глава при вида на Нарин, която като че ли без никакво усилие скачаше от скала на скала. Той би могъл да изкачи склона бегом, той даже би могъл бавно да се изкатери с тежка раница на гърба, но никога не би могъл да го направи толкова леко, колкото го правеше тя.

Като започна да се изкачва бавно след нея, той с удоволствие си помисли, че те бяха само на няколко часа път от Калинден. Тежкото натоварване да бяга почти без прекъсване в течение на три дена можеше да го застави да се съсредоточи основно върху изпитанието, а не върху жената, която го водеше, но въпреки това не беше в състояние да замени потребността му от нея.

Не беше и достатъчно, за да го накара да промени решението си. Той я желаеше, нуждаеше се от нея повече, отколкото някога бе желал или нуждаел от жена в живота си. И въпреки че тя се разсърди и ядоса, когато той отказа да се присъедини към борбата на Калинден срещу диваците, той знаеше, че тя все още го желае. Но желанието и потребността не бяха достатъчни, за да се пресече разстоянието, което зееше помежду им и между техните толкова безкрайно различни светове. Когато стигнат в Калинден…

— Не се приближавай! — думите прозвучаха малко по-силно от шепот, но нямаше как да се сгреши командата, която съдържаха.

Джеръл се сви. Не беше сигурен откъде идва звукът. Вниманието му бе толкова концентрирано върху пътя, че не беше забелязал, че Нарин се свлича обратно към него.

Тя се спря на няколко крачки от него.

— Не задавай въпроси и не говори. Просто ме следвай — гласът й не звучеше по-високо, но напрежението, което вибрираше в думите й, бе достатъчно, за да го застави да направи това, което тя искаше от него.

Без да промълви нито дума повече, Нарин се обърна и тръгна обратно. Но този път тя изкачи скалите от страната на пътеката, като внимателно си проправяше път нагоре. Само след няколко минути те бяха стигнали доста над пътеката и почти се бяха скрили зад разхвърляните камъни.

Джеръл почти бе настигнал Нарин, когато тя замръзна, вниманието й бе привлечено от нещо, което бе чула или видяла в този участък от пътя, който вече бе останал под тях. Тя поклати глава, очевидно внимателно заслушана, после се сниши и пролази зад ниска стена от скали, като показа със знаци на Джеръл да направи същото.

Джеръл понечи да възрази, но после се сви зад масивен, заоблен камък, който можеше да го скрие от всеки любопитен поглед, и внимателно пролази до Нарин.

Тя обърна глава към него, пръстът й бе поставен на устата й и му напомняше да не говори. Не бе нужно да го предупреждава. Независимо какво бе видяла или чула, то бе достатъчно сериозно, за да закръгли очите й от страх и да накара устата й да се изкриви от ярост.

Космите на врата на Джеръл започнаха бавно да се изправят. Той се приближи още по-близко, така че беше само на няколко инча, и беззвучно размърда устни:

— Какво има?

В този момент груби гърлени гласове се разнесоха някъде откъм онази част на пътеката, която се намираше точно под скривалището им. Един камък, несъмнено бутнат от невнимателен крак, се блъсна в други камъни и продължи да се търкаля надолу по склона.

Нарин се наведе още повече, като приближи устата си до ухото му.

— Звероподобните — каза тя, — а сме на по-малко от четири часа път от Калинден.