Ан Ейвъри
Далечна звезда (6)

Глава пета

Следващите три дни, прекарани в компанията на Джеръл, бяха най-мъчителните, най-смущаващите дни в живота на Нарин.

Джеръл беше внимателен, понякога забавен, но често тъжен и замислен. От време на време ставаше раздразнителен и неспокоен и Нарин не можеше да разгадае причината за това. Той й носеше храна, слагаше възглавници, за да й бъде удобно, придружаваше я при кратките й разходки около хана и се опитваше да убива времето, като играеше с нея на гонзат, стара игра върху табла, в която двамата се оказаха еднакво силни.

Нарин усети, че когато беше с него, забравяше за Калинден и за диваците, за изгубения пръстен и провалената си мисия, дори забравяше за вестоносеца, който замина да отнесе посланието й в Ануей.

Джеръл изпълваше съзнанието й насън и наяве. Когато беше близо до нея, тя до болка остро усещаше присъствието му. Когато го нямаше, не можеше да мисли за нищо друго, освен кога ще го види отново.

Затова Нарин неспокойно очакваше пристигането на кервана и възможността да се изплъзне от този мъж, който почти се превръщаше в нейна натрапчива идея. Тя харесваше живота си такъв, какъвто беше, и не се нуждаеше от промени — особено от промяната, наречена Джеръл.

За щастие, не се наложи да чака дълго. Сутринта на четвъртия ден от престоя й в хана пристигна керванът на търговеца Бекнар, вдигна шумна врява и бъркотия и привлече вниманието на всички по двора.

От прозореца на стаята си Нарин видя как шест грамадни дървени товарни коли изтрополяха през широките порти. Още около четиридесет коли останаха отвън, наредени в дълга колона, разтегната на половин миля по пътя.

Както във всички кервани, колите бяха изрисувани, подобни на сандъци, двойно по-високи от човешки ръст, с големи дървени колела със спици. Четири мощни арда бяха впрегнати във всяка кола. Тези рунтави зверове бяха единствените същества, достатъчно силни да теглят колите.

Нарин наблюдаваше безпорядъка в двора и мислеше за Джеръл. Когато се присъединяха към кервана, той и Норваг щяха да пътуват в мъжката кола за гости. И тъй като тя щеше да е в женската кола за гости, можеше дори да не го види изобщо по време на пътя. Така сигурно щеше да е най-добре.

Нарин се устреми надолу по стълбите, толкова бързо, колкото й позволяваше навехнатия крак. Навън, още от ниските каменни стъпала на главния вход на хана, я обгърнаха звуците и миризмите на хора и животни, които сновяха наоколо. Тя се усмихна и през тялото й премина тръпка на вълнение, която керванът винаги предизвикваше у нея, след това се отмести от стъпалата и потъна в бъркотията.

Нисък, набит мъж с ярка рижава коса я подмина, като викаше нещо на някого в другия край на двора. Говорът му напомняше за южните равнини на Гарнеби, но миризмата, която се носеше от него, беше смес от ард и декнеб — острата, пикантна подправка, която придаваше вкус на повечето керванджийски ястия.

Русоляво дете, издаващо през рамо ликуващи подигравателни крясъци, се вряза в Нарин така, че тя почти загуби равновесие, после се втурна лудо да се гони с друго дете.

Нарин залитна и щеше да падне, ако не беше силната десница, която внезапно обхвана кръста й и я притегли към една стена от мускули и кости, която тя тутакси разпозна.

— Добре ли си?

Думите на Джеръл прозвучаха приглушено, но тя различи отчетливо всеки техен звук, въпреки шумотевицата наоколо. Сякаш бяха сами. Суматохата в двора изведнъж изчезна от съзнанието й.

— Да, разбира се, че съм добре — изрече тя остро и се освободи от ръката му. — Просто не забелязах момчето.

Изведнъж почувства гърба си, там, където се беше докоснала до широката му гръд, незащитен и хладен в сивия зимен ден.

— Е, какво, ще ни вземе ли керванът? — попита тя, за да скрие смущението си.

— Норваг е там и се договаря за пътуването ни. — Джеръл се усмихна и се загледа с интерес в панаира наоколо. — Май на съдържателя и челядта му не се е струпвало толкова вълнение от месеци.

Лявото ъгълче на устната му се повдигаше малко повече от дясното, когато се усмихваше. Нарин вече го беше забелязала. Както и преди, трябваше да потисне силното желание да докосне с пръст устните му и да го прокара по тази наклонена извивка. Докато го гледаше, усмивката изчезна.

— Казват, че до Маткасен можем да стигнем най-малко за шест дни — в гласа му прозвуча раздразнение.

— Ардовете могат да се движат само с такава бързина — каза Нарин. — Може и по-дълго да пътуваме — и тя се вгледа в ниско надвисналите сиви облаци на хоризонта. — Това не е главен път. Зимната лапавица няма да му навреди, но едва ли ще можем да пътуваме, ако от тези облаци се изсипе потоп.

Джеръл тихо изсумтя недоволно и нетърпеливо се раздвижи. Погледът му се прехвърли от снижаващите се облаци към бъркотията в двора.

— Би могло да има и по-бърз начин за придвижване. След всичките тези години…

Думите му заглъхнаха. Като сви рамене, сякаш да се отърси от раздразнението, той каза:

— Трябва да намерим Норваг. Ако е имал късмет, всичко трябва вече да е уредено.

Те се отдръпнаха, защото двама ратаи влачеха купчина стари влакнести въжета точно насреща им, после едва не се сблъскаха с млада жена, която буташе количка, натоварена с пресен хляб от кухнята на хана към кухненската кола на кервана. Мъже й жени сновяха насам-натам с различни поръчки, всеки погълнат от задачата си.

Деца на всякаква възраст, някои от хана и околните имения, други от кервана, ту се шмугваха в колите, ту изскачаха от тях или изпод търбусите на неподвижните ардове.

Огромните животни стояха спокойно, преживяха сеното струпано пред тях, без да обръщат внимание на глъчката. Те бяха мощни създания, по-високи в предната си част от повечето хора. Гъстото им червеникавокафяво руно падаше почти до колената на късите им нозе и ги караше да изглеждат още по-огромни. Въпреки кроткия им нрав, мощните плещи, дебели вратове и тежки глави ги караха да изглеждат страшни.

Не след дълго откриха Норваг, но това, което той имаше да им каже, съвсем не бе онова, което Нарин би искала да чуе.

— Какво искаш да кажеш с това, че нямало места в колата за жени? — попита тя с негодувание.

— Само това — търпеливо изрече Норваг. Той стоеше на най-горното стъпало на една от колите, останала извън портите на хана. — Просто няма място в женската кола за гости. Запазих места в мъжката кола за Ракин и Борлат и една цяла кола за нас тримата. Ще пътуваме по-удобно от всички други в кервана, с изключение, може би, само на търговеца Бекнар.

— Не се безпокоя за удобствата — отсече Нарин, докато разглеждаше малката част от вътрешността на колата, която можеше да улови погледа й. Поне не за тези удобства, за които мислеше Норваг. Независимо колко луксозно беше обзаведена колата, тя щеше да се чувства ужасно, ако трябваше да споделя ограниченото пространство с Джеръл цели шест дни.

В това време Джеръл беше влязъл вътре и проверяваше приготовленията. От мястото си на стъпалата Нарин виждаше достатъчно ясно, че той заема твърде много от вътрешната част.

Норваг се ухили, но не каза нищо. Нарин имаше неприятното чувство, че възрастният мъж чете мислите й.

Шест дни затворена в тази претъпкана кола с Джеръл… Разумът й бързо отхвърли гази мисъл. Трябваше да има друго разрешение.

— Какво е положението при семействата на керванджиите? Сигурно при тях ще се намери място за мен.

— Може би — кимна замислено Норваг.

Нарин успя да улови закачливата искрица в очите му. Тази искра бе достатъчна, за да я подбуди към действие.

— Ще отида да намеря Бекнар. Той би трябвало да знае кой може да ме настани при себе си — добави Нарин почти през рамо и закуцука напред към колоната от коли да търси търговеца.

По пътя бъркотията беше по-малка, отколкото в двора. Керванджиите използваха спирането, за да постегнат и поправят колите или да нагласят по-добре товарите със суровини и стоки, които превозваха.

Огромните коли служеха както за складиране на стоката, така и за подслон на хората, които живееха и умираха в кервана. Съвсем малка част от колите, една, от които бе наел Норваг, се използваше за превоз на пътници.

Нарин не се надяваше твърде да намери по-широка кола. Тъй като керванът печелеше пари, като продаваше и разменяше стоките, които караше, пространството за хората бе ограничено. Само колите, които служеха за работилници, в които се произвеждаха кожени изделия, платно или накити, бяха по-просторни. Но и те бяха претъпкани с масички за ръкоделие, станове или други съоръжения.

Нарин не търсеше пространство обаче. Тя се нуждаеше от разстояние. Разстояние от тревожната близост на един мъж, когото едва познаваше.

Почти цял час загуби, докато намери търговеца Бекнар, човека, който водеше кервана и вземаше окончателните решения относно „гостите“.

— Разбира се, че можеш да останеш при семейство на керванджия по твой избор, вестоносецо — каза той и очите му блеснаха студено и пресметливо, — но това ще ти струва нещо. И аз няма да направя никаква отстъпка от цената, която твоите приятели ще платят за наемането на колата за гости, само защото ти няма да пътуваш с тях.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще ми струва нещо? — попита възмутено Нарин. — Аз съм вестоносец на града Калинден. По законите на Ерандейн ти си длъжен да ми осигуриш възможност за пътуване.

— Длъжен съм да осигуря пътуването на вестоносец по служба — съгласи се Бекнар. — Но ти куцаш и затова не можеш да изпълняваш задълженията си. Не се съмнявам, че вече си успяла да предадеш посланието си на друг вестоносец. Това означава, че сега не си на служба и аз не ти дължа безплатен превоз.

— Настоявам да ме превозиш с кервана си, търговецо! — Нарин едва се въздържа да не тропне с крак.

— Пътуването ти е осигурено, вестоносецо. В моята най-удобна кола за гости. И не ти струва нищо — Бекнар сви рамене с безразличие и насочи погледа си към раздвижването около последната кола в колоната. — Ако настояваш да пътуваш с някое от нашите семейства, а нашите семейни коли са вече препълнени, ще трябва да си платиш.

— Колко? — попита Нарин вбесена.

Бекнар помисли върху въпроса.

— Сто кредита в монети на Ануей.

— Сто кредита… Ти си полудял! Съмнявам се дали от Норваг си поискал толкова за цялата кола!

Лицето на търговеца остана безизразно.

Нарин усети, че всичко в нея закипя. Сумата беше твърде голяма. Пресметна с какво разполага и какво евентуално може да очаква от приятелите си. Не възлизаше и на половината от това, което бе поискал Бекнар.

— Ще ти дам десет — каза тя.

— Ха! Май се шегуваш.

Започнаха да се пазарят, но Бекнар не искаше да свали достатъчно, а Нарин не можеше да вдигне достатъчно, за да успеят да се споразумеят.

Ядосана и разстроена от неуспеха си, накрая тя се отказа. Докато се придвижваше обратно до колата, която беше наел Норваг, обмисляше какво да предприеме.

Един от вариантите беше да се откаже изобщо от пътуването с кервана и да се върне в Маткасен по някой от по-леките пътища, макар и пеша. Само че явно трябваше да го отхвърли, защото усилието, с което преодоля разстоянието от началото до края на кервана и обратно в търсене на Бекнар, вече я беше изтощило напълно.

Можеше да се вози отгоре върху някоя кола денем и да спи на земята нощем, но знаеше, че ще се дразни ужасно при мисълта, че всички останали спят на топло в колите, докато тя се свива под тънкото наметало от граклова кожа върху влажната земя. Едно беше да търпи несгодите, когато изпълнява задача, и съвсем друго — при сегашните обстоятелства.

В краен случай можеше да приеме топлото легло и удобствата, които Норваг беше уредил, и просто да се старае да избягва Джеръл, доколкото може. Ако се возеше на покрива на колата и влизаше вътре само нощем да спи, сигурно би могла да изтърпи шестте дни, докато стигнат в Маткасен.

Да, именно, би могла да изтърпи… Но когато помисли за Джеръл и за близостта му, Нарин отново се заколеба, че би могла.

 

Би трябвало да се превърне в скала, за да издържа този студ, помисли кисело Нарин вечерта, когато се спусна вътре в колата, загърната с наметалото. Тя все още смяташе, че беше грешка, че се съгласи да пътува с тази кола или поне, че не трябва да влиза въобще вътре, но след часовете прекарани на покрива й срещу зимния вятър, удобното и топло легло беше твърде голямо изкушение, за да може да му се съпротивлява.

В претъпканата кабина имаше само три легла: две койки от всяка страна над няколко реда с лавици и едно голямо легло в предната част над големите сандъци със стока. Джеръл вече бе казал, че ще спи на предното легло, пък и то единствено беше достатъчно голямо, за да го побере. Норваг бе заел една от койките, но тъй като те бяха прикрепени твърде високо, а старият човек не можеше да се катери, Джеръл беше извадил техния походен сламен дюшек и го наместваше на пода.

Той даже не си даде труда да погледне към Нарин, когато тя се появи на вратата. Норваг се усмихна и й посочи втората койка.

— Тази е за теб. Бяхме решили да не те чакаме вече.

Нарин кимна, че е разбрала. Тя не събра смелост да заговори, тъй като вниманието й внезапно и неволно се насочи към Джеръл.

Той се беше навел, с гръб към нея и помагаше на Норваг да застеле дюшека. Широкият му гръб с прилепналото кожено елече беше впечатляваща гледка, но не я смути. Но когато Джеръл изпъна крака, все още приведен в кръста, гледката на стегнатия му мъжествен задник, изпъкнал под впитите ловни панталони, я закова на място.

Нарин усети как нещо топло се надигна от корема към гърлото и заля лицето й. Тогава Джеръл се изправи в цял ръст. Обтегнатата кожа на гамашите му се отпусна, краищата на връхната му дреха се отпуснаха и покриха част от бедрата му.

Преди той да успее да се обърне към нея, Нарин се шмугна край него с наведена глава.

— Ако нямате нищо против, аз ще си легна — каза тя и гласът й прозвуча доста по-рязко, отколкото бе възнамерявала.

Само един поглед върху предназначеното за нея легло я убеди, че относителното уединение, което се надяваше да намери там, всъщност трудно щеше да я изолира от опасната близост.

Койката беше прикрепена високо в стената — главата й даже не стигаше до долната рамка. В стената бяха изрязани няколко стъпала, които образуваха нещо като стълбичка, и ако не беше кракът й, щеше лесно да се изкачи. Но бедрото й беше все още схванато и качването нямаше да е лесно.

Тя стисна зъби и решително започна да се издърпва нагоре с ръце. Тъкмо беше се изкачила толкова, че да надникне над койката, когато голяма мъжка ръка я обхвана отзад.

— Хайде горе! — изрече Джеръл бодро и я бутна напред така, че тя заби нос в дюшека.

— Ти… — Нарин се обърна, за да изгледа смразяващо източника на такава недостойна помощ, готова да се впусне в словесна битка. Думите й замряха от срещата с блестящите му очи, които грееха в приглушената светлина на свещите.

— Помислих, че се нуждаеш от помощ — меко изрече той и се обърна преди Нарин да успее да отговори. Изгаси свещта пред себе си и остави само една малка вощеница прикрепена в стената до неговото легло.

Нарин се обърна в леглото и се огледа наоколо. Не искаше да мисли повече за това, но някакъв вътрешен неразумен глас продължаваше да крещи в съзнанието й, че ръката му е оставила неизличим отпечатък върху тялото й. От дюшека на пода се чу гласът на Норваг:

— Приятни сънища.

Думите му сепнаха Нарин. Бе забравила напълно за него.

— И на теб — каза тя, насилвайки се думите й да прозвучат любезно.

Светлината беше слаба и Норваг лежеше така, че лицето му оставаше в сянка. За миг Нарин можеше да се закълне, че той й намигна. Но не беше сигурна, пък й вниманието й не беше насочено към него. То беше приковано върху Джеръл. Той бе застанал до леглото си, мъждивата светлина на примигващата свещ изцяло осветяваше лицето му и хвърляше кадифени сенки около ъгълчетата на устата му и вдлъбнатината на гърлото му.

Когато се наведе да събуе ботушите си, лицето му се изгуби от погледа й. Вместо това светлината меко огря гъстите къдрици на косата му.

Нарин беше като хипнотизирана от играта на мускулите на бедрата му, които възлесто се опънаха, докато стоеше на единия, после на другия крак, от мъжествената красота на ръцете му, които обхванаха последователно ботушите, от гъвкавостта, с която се прехвърли в леглото.

В този миг той се обърна и замръзна, като улови погледа й. Нещо в глъбините на съзнанието й, където все още бе останала следа от разумна мисъл, се бореше да й внуши да се обърне, да отклони погледа си от него… Но цялото й същество отказваше да се подчини и тя продължи да гледа мъжа, докато той най-после отклони погледа си и духна свещта. Милостивата тъмнина ги обгърна.

Нарин се отпусна на дюшека трепереща. Контрол. Тя трябваше да възвърне контрола над себе си. Все пак беше вестоносец и беше тренирана да овладява емоциите и действията си.

Затвори очи, дишай дълбоко, повтаряше си тя. След това бавно издишай. Съсредоточи се, изключи от съзнанието си всички дразнители, всички мисли, всички външни въздействия, всички…

В тъмнината Нарин чуваше как Джеръл се обръща в леглото си, как започва да съблича горната си кожена дреха. Очите й рязко се отвориха и тя задържа дъха си. Беше ли изобщо чула този мек, шумолящ звук на триеща се кожа преди това? Беше толкова лек, толкова незначителен и все пак…

Тя чу как той съблече палтото, след това ризата си. Тъмнината беше толкова гъста, че Нарин не можеше даже да види тавана на няколко инча над себе си, но с вътрешното си зрение виждаше как Джеръл изхлузва грубата си риза през главата. Представи си как играеха мускулите му.

Нарин чуваше всеки звук, който идваше от неговото легло, без да се напряга и даже най-леките шумове от движенията му така й въздействаха, че я обхвана негодувание от безпомощността й, от невъзможността да овладее мислите си от неговото присъствие, което толкова лесно разрушаваше самоконтрола й, граден така дълго и трудно.

Но даже гневът й не бе в състояние да потисне парещата до болка потребност, която представите й за него бяха възбудили. И тази потребност бе по-плашеща, по-съблазнителна от всичко, което някога бе изпитвала.

Тя стисна очи. Искаше да се концентрира, да изличи тези невикани, отвличащи я мисли и желания.

 

Цели шест дни, а може и повече, помисли Джеръл. И всеки ден, макар и за малко, щеше да бъде затворен в тази кола с нея. Той изскърца със зъби и се размърда неловко.

Още докато бяха в хана му бе безкрайно трудно да контролира реакциите си в присъствието на тази влудяваща и безкрайно съблазнителна жена. Тук, в тясната затворена кола, щеше да е почти невъзможно. Ако извършеше още една глупава грешка като тази, когато й помогна да се качи на койката, той съвсем не беше убеден, че ще успее да се въздържи. Даже мисълта за това движение, спомена за докосването на това стегнато и закръглено задниче…

Джеръл заби нокти в грубите покривки, като се бореше да потисне неволната реакция на тялото си. Сам с нея, по този начин…

Не, не сам. Един мускул на брадичката му заигра. Наоколо винаги беше Норваг, който на вечеря се бе държал дяволски обидно.

Неговият стар приятел не изрече нито една дума, не повдигна вежди, даже с най-случаен жест не намекна, че е забелязал безпокойството на Джеръл. Нито веднъж не спомена за безбройните погледи, които Джеръл хвърляше към вратата на колата или към третата недокосната чиния, предназначена за Нарин.

Норваг не каза и не направи нищо, което означаваше, че съвсем точно знае какво причинява безпокойството на Джеръл и получава нечестиво удоволствие от това знание.

Джеръл пъхна ръце под главата си, за да не започне да блъска с тях по стената. Утре по-скоро щеше да върви пеш, отколкото да се вози в тази проклета кола. Това можеше да му помогне да изразходва излишната енергия, която, без съмнение, предизвикваше безпокойството му. Щеше да се храни навън, сам, но нямаше да стои лице в лице с тази малка чернокоса жена вестоносец и да гледа странните й обезпокояващи очи.

Равномерният звук на дъжда, който трополеше по покрива, създаваше едно безкрайно изнервящо усещане почти откакто се бе зазорило. А се зазори преди часове.

 

Нарин се мръщеше и скрито изучаваше Джеръл, докато той местеше фигурите за игра по таблата за гонзат на масата пред себе си. Тя почти не можа да спи предната нощ и много добре знаеше по чия вина.

Джеръл се мята и въртя сигурно с часове, което почти я влуди. Сънищата също не й донесоха отмора. Бяха изпълнени с един висок, широкоплещест, синеок демон, който безмилостно я измъчваше. В съня й гой я преследваше и тормозеше, разпалваше у нея огън, който даже леденият поток, сътворен от сънищата й, не можа да угаси.

А когато се събуди, той бе изправен до койката й, втренчен в лицето й.

Тя неловко се размърда на стола. Не бе нейна вината, че предателското й тяло реагираше на присъствието му против волята й. И съвсем не бе имала намерение да се изчервява, когато той й помогна да слезе от койката, или да заеква като безмозъчен идиот, когато й предложи димяща чаша гъст, леко горчив хавик.

— Ще изиграем ли още една игра? — Джеръл премести фигурите по таблата с неспокоен и развълнуван вид.

— Току-що привършихме шестата игра от сутринта — усилието да говори със спокоен глас, за да не издаде напрежението си, ставаше все по-трудно.

Тя отново се премести на коравата, тясна пейка, натикана в дъното на малкия проход през средата на колата. Не беше в състояние да понася повече всичко това.

— Норваг? Една игра?

— Ти винаги ме побеждаваш — Норваг изглеждаше единственият спокоен пътник в колата.

Седнал на единствения истински стол в колата, наклонен към стената и протегнал неподвижния си крак в прохода, старият мъж правеше впечатление на човек, напълно доволен от жребия си.

Нарин знаеше, че същевременно той се забавлява и това я дразнеше. На няколко пъти беше забелязала искрички в очите му, а веднъж, когато тя и Джеръл бяха спорили за правилността на някакъв ход в играта, го хвана, че открито й се хили. Но какво му беше толкова забавно в ситуацията, така и не можеше да проумее.

За нея със сигурност нямаше нищо забавно. Единствената й утеха беше, че дотук се бе държала с достойнство и сдържаност, подобаващи на един вестоносец. Поне бе успяла да спаси частица самообладание сред вихъра на чувствата, които бушуваха в нея.

Нарин рязко се изправи, защото внезапно усети, че не може нито секунда повече да остане завряна в ъгъла на тясната и твърда пейка.

Но в мига, в който се изправи, осъзна, че бягството й нямаше да бъде лесно. Масата беше само на няколко инча пред нея и препречваше прохода, върху нея бяха таблата за гонзат и фигурите за игра. Джеръл седеше приведен над нея и подреждаше фигурите за нова игра. Той изцяло заемаше малкото останало пространство от тази страна, а Норваг, все още облегнат на сандъците, заемаше останалите няколко крачки пред вратата.

Нарин спря за момент, обезсърчена от препятствията между нея и свободата навън. Но само за момент. Тя бе имала смелост да застане пред ранен древон и не трепна и нямаше да си позволи да изглежда уплашена сега.

— Извинете — промълви тя. — Бих искала да изляза, ако нямате нищо против.

Нейният учител Гравнар би бил горд от спокойната вежливост, с която тя изрази молбата си. Джеръл рязко вдигна глава:

— Какво? — погледна я стъписано, но после се опомни и рече: — О! Разбира се.

Той бързо се повдигна, но се удари и почти преобърна масата. После се опита да се прилепи до сандъците, за да й стори място. Но колкото и да се притискаше, това нямаше да намали тази грамада от плът и мускули, която едва ли съответстваше на разумно сложен мъж, помисли с досада Нарин, като гледаше с неодобрение миниатюрния проход, който оставаше между него и масата.

Някакъв слаб глас у нея се опита да го защити, тъй като той не бе в състояние да направи нищо повече. Но Нарин нямаше желание да слуша слаби вътрешни гласове. Искаше да излезе от колата.

— Благодаря — отвърна тя и побутна масата с надежда да освободи още малко пространство.

Колата леко се разклати и тя загуби равновесие. Бяха продължили пътя малко след зазоряване, но движението се усещаше повече, когато беше права, отколкото ако седеше.

Без да поглежда към Джеръл, Нарин се премести, така че гърбът й се оказа срещу него, след това предпазливо започна да се промъква покрай него. Бедрата й леко докоснаха неговите. Тя бързо пое дъх, изпъна се и леко огъна гърба си в отчаян опит да избегне ново докосване.

Като че ли бе попаднала в храсталак с парещо мъхаво биле, така бързо реагира тялото й на съприкосновението с неговото. Тя отскочи така бързо, сякаш той бе парещия мъх. Разликата бе тази, че силната тръпка, преминала през нея, съвсем не наподобяваше добре запомнената реакция на пакостното растение.

— Понякога пътуването е тежка работа — изкоментира Норваг.

Нарин се наежи, но старият мъж невинно започна да изучава някакво петно на тавана. Тя подръпна долния край на туниката си, за да я оправи, издърпа ръкавите на ризата си, мина покрай Норваг и отвори вратата.

— Проклятие! — една дума, но напълно искрена и от сърце.

Навън дъждът валеше като из ведро, сякаш имаше стена пред нея. Очертанията на четирите арда, които теглеха колата бяха размити и неясни. Нарин едва различи коларя, сгушен под заслона.

— Все още вали. Аз бих го разбрал по трополенето по покрива.

Нарин се извъртя, готова да се защити, но Норваг продължи да изучава пленителното петно.

Като избягваше погледа й, той се вторачи навън, сви устни, леко поклати глава и каза:

— И изглежда скоро няма да престане.

Колата се люшна леко и това накара Нарин да се хване за вратата. В ъгъла Джеръл залитна, после седна отново на седалката. Даваше си вид, че изучава таблата за игра на гонзат, но Нарин забеляза, че дишането му беше малко неравно, сякаш беше бягал.

Тя с копнеж погледна напоените от дъжда поля, които едва се виждаха зад подгизналата, хвърчаща кал по пътя. Така й се искаше да излезе навън, навън от тази претъпкана кола, далеч от тези хора. Но бягството щеше да струва твърде скъпо на все още нездравото й тяло и тя не беше сигурна, че е готова да плати тази цена.

Все още не.