Ан Ейвъри
Далечна звезда (17)

Глава шестнадесета

Също толкова внезапно, колкото когато изчезна, Джеръл се появи отново на земята пред нея. Не, земя не беше точната дума, беше под. Той лежеше на пода.

Това не беше реално. Не можеше да бъде. Нарин пусна пръстена и се наведе над Джеръл. Тя през цялото време клатеше главата си и се опитваше да вникне в тази лудост, която явно беше реалност.

Земята се беше преобразила в твърда, сива материя, която не беше нито камък, нито метал. Вместо наоколо да има твърди каменни блокове, имаше бледосиви стени, които се извиваха навътре и образуваха малко помещение. Мека, сребърна светлина осветяваше стаята. Но Нарин не можеше да различи нито свещи, нито лампи, нито прозорци и врати.

В момента, когато прегърна кожения елек на Джеръл и се наведе така, че тялото й по-плътно да усети неговото, Нарин знаеше, че или сънува, или полудява. Но кое от двете?

Внезапно в стената пред тях се появи отвор. През него Нарин видя нещо като коридор, но можа да хвърли само поглед, тъй като гледката й беше закрита от четири безформени черни кутии, всяка от които висока около три стъпки. Те се появиха в стаята две по две.

Кутиите се спряха около тялото на Джеръл, две при главата му и две от двете страни на краката му. От всяка излизаше струя червена светлина и се пресичаше с останалите по диагонал. Четирите лъча се преплетоха в центъра, след което бавно се спуснаха към Джеръл.

В това Нарин видя заплаха за Джеръл и това я извади от шока. Тя измъкна бързо камата си и се хвърли към най-близката кутия.

Кутията не обърна внимание на първата й атака. Без да мисли много, Нарин премести камата в ръката си така, че да може да използва тежестта на дръжката и удари отново. Този път кутията издаде съскащ звук. Лъчът червена светлина се раздвижи и изчезна. Кутията се размърда несигурно. Обърна се първо към нея, после обратно към Джеръл и пак към нея. Нарин използва предимството си и сипеше удари, които смутиха кутията, без обаче да я наранят.

При първата атака другите кутии не обърнаха внимание на опасното положение, в което беше изпаднала другарката им. Но тъй като атаките продължаваха, те напуснаха местата си и дойдоха на помощ на обсипваната с удари кутия.

Нарин се завъртя, за да посрещне новата заплаха, но преди да успее да удари втората кутия, в стаята прозвуча нечий женски глас. Гласът беше изненадващо нисък и плътен и говореше на език, който Нарин не знаеше.

Смутена, Нарин се завъртя и се опита да установи откъде идва гласът. Нямаше никой. Дори отворът към коридора се беше затворил.

Гласът отново проговори на различен, но отново непознат език.

— Коя сте вие? Какво искате? — попита Нарин. Когато никой не й отговори, тя извика:

— Нуждаем се от помощ! Махнете кутиите си, изпратете някой, който може да се погрижи за Джеръл.

Последва минута пауза, след което гласът каза:

— За съжаление стана грешка. Не съм сигурна, че шефът ще хареса това, когато разбере, но е доста късно да се направи нещо друго сега. Ако позволиш на медицинските роботи да го вземат без повече забавяне, тогава ще се постарая да обясня всичко.

Кутиите като по команда се извърнаха от Нарин и се върнаха обратно при Джеръл.

За миг Нарин остана неподвижна, без да знае какво да прави по-нататък. Кой говореше и откъде идваше гласът? Какво беше това медицински робот? Кой беше този шеф? Това не можеше да бъде сън. Беше странно, но доста реално. Но ако не беше сън, какво беше тогава?

Кутиите отново включиха лъчите светлина. Нарин веднага се изправи за защита на Джеръл.

— Не! — извика тя и започна отчаяно да удря по най-близката кутия.

— Моля ви — каза гласът. — Ако само…

Нарин не обърна внимание на молбата. Кутията, която тя нападна, нестабилно се разклати и светлината й изчезна. Тя се приближи до втората кутия.

— О, скъпа — каза гласът.

Втората кутия се обърна към Нарин. Този път тя не насочи ударите си към горната й част, а към страната, от която излизаше светлинният лъч.

Това беше грешка. От върха на кутията блесна наситена зелена светлина и се насочи към лицето на Нарин. Тя опита да се извърне, но светлината я последва безмилостно.

Обгърна я тъмнина. Нарин се опита да се освободи, но тъмнината нарастваше. Джеръл! Трябваше да стигне до Джеръл! Но къде беше той? Не можеше да го види и падаше. Точно преди тъмнината да я обгърне напълно, тя чу женския глас за последен път:

— О, скъпа — каза той, — това няма да се хареса на шефа.

 

 

Джеръл отвори очи. Чувстваше се удобно и му беше топло и приятно. Беше много гладен и много уморен — обикновената реакция при стоене в медицинския изолатор. Точно така, както беше очаквал. Корабът му го транспортира в минутата, когато бе изгубил съзнание, след което веднага го беше прехвърлил в медицинския изолатор за лечение. Това беше автоматична мярка, която беше спасявала живота му неведнъж.

Беше спасен, но какво е станало с Нарин? Той премигна и си припомни надвесеното й над него лице с широко разтворени от страх очи — не за себе си, а за него. Почти можеше да почувства присъствието й, толкова силна беше паметта за нея, надвесена над него.

Какво ли си беше помислила, когато той изчезна? Беше ли добре? Въпреки че нямаше избор, той я остави в една планина, заобиколена само от мъртви мъже и диваци — убийци. Остави я по начин, който щеше да я накара да се чуди дали това е черна магия или да се съмнява в собствения си здрав разум, или и двете.

Бузата му трепна. Беше много късно за съжаление или чувство за вина, но тези две чувства го разкъсваха. Много късно…

Джеръл замахна към светещата зелена светлина, идваща от едната страна на изолатора. Внезапно защитната енергийна пелена, която го заобикаляше, изчезна. Той седна.

— Здравей, шефе — гласът на компютъра беше очарователно женствен.

— Здравей, Си Си — провлече той. — Колко дълго бях в медицинската кутия?

— Девет дена.

— Девет…! Трябва да съм бил в по-лошо състояние, отколкото съм мислил.

Джеръл бавно се измъкна от скамейката на изолатора и се изправи. Беше напълно гол, но освен няколкото нови белега на рамото и страната, нищо друго не напомняше за раните, които диваците му бяха нанесли.

Зад него изолаторът автоматично затвори енергийната си клетка и се превърна в една обикновена, монтирана в стената кутия.

Джеръл отиде до масата, където един от обикновените роботи, който шиеше и вършеше общата работа по кораба под ръководството на компютъра, му беше оставил нови дрехи.

— Някакво сведение от Норваг? — попита Джеръл, докато обличаше блестящия черен костюм.

— От няколко дни нямам никакво — каза компютърът. — Данет се е върнал в Маткасен, но нямам друга информация за теб. Изглежда, че брат ти е изчезнал.

Изчезнал. Така както Джеръл беше изчезнал за Нарин. Той прокара ръка по костюма, който изглеждаше като втора кожа.

— Имаше ли късмет в търсенето на Сантар? — попита Си Си. Проследих движението ти и разбрах, че се надяваш да получиш сведения от тази жена Ксиант.

Компютърът, програмиран да изразява различни човешки емоции, произнесе името на Ксиант с известна нотка на неодобрение.

Джеръл сбърчи вежди.

— Не. Никакъв.

Истината беше, че се провали от начало до край. Ако това, което каза Ксиант, беше вярно, ако Сантар беше наистина мъртъв, то нищо не можеше да се направи повече.

Внезапно Джеръл се почувства по-уморен, отколкото когато беше в медицинския изолатор. Ако Сантар беше мъртъв, то той оставаше единственият жив член на семейството им.

Въпреки това нещо в него, нещо напълно ирационално, твърдеше, че Сантар не е мъртъв и че Джеръл би усетил, ако е така.

Но какво трябваше да направи сега? Ако Сантар беше жив, как щеше да успее да го намери? Той опита всичко, което можеше да измисли, и нищо не го доведе при изчезналия му брат.

И какво ставаше с Нарин? По някакъв начин трябваше да разбере дали тя е на сигурно място.

Джеръл пристъпи към вратата на медицинската стая.

— Гладен съм — съобщи той. — Първо ще хапна, после ще помисля какво да правя.

Вратата се отвори, за да го пропусне навън, и тихо се затвори след него. Джеръл се обърна и се насочи към своя апартамент. Корабът беше голям, много по-голям, отколкото беше нужен за двама души, и той предпочиташе да има лични стаи. След като си прекарал седмици, а понякога и месеци в Космоса, малкият кораб става неприятно тесен.

— Шефе! — Джеръл слушаше с половин ухо. Вероятно Си Си трябваше… Не, не можеше да намери Нарин по този начин. Какво ако…? — Възникна малък проблем при транспортирането ти обратно на кораба — Си Си говореше бавно, като че ли си налагаше да каже нещо, което предпочиташе да не прави.

— Какъв проблем?

Джеръл не беше в настроение да слуша забележки за екипировката, която трябва да се подмени. Когато компютърът не отговори, той попита нетърпеливо:

— Е? Какъв е проблемът?

Този път нежеланието в гласа на Си Си не можеше да бъде сбъркано.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш в работния сектор и сам да видиш — каза той.

Ядосан от настоятелността на Си Си, Джеръл разсъждаваше, като не обърна внимание на предложението на компютъра. Работният сектор не беше нищо повече от една класна стая с огромни екрани и няколко компютърни контролни табла, които даваха на Си Си достъп до разширени данни. Джеръл сам понякога работеше там, тъй както и пътниците, които понякога возеше. Какъв проблем можеше да има там, който толкова да разтревожи Си Си?

Но на Си Си не му беше присъщо да се колебае. Джеръл зави наляво при следващото кръстовище, после надясно по коридора, който го изведе право пред вратата на работния сектор. Вратата се отвори и той пристъпи изумен.

В края на слабо затъмнената стая главният екран работеше. На него постоянно се сменяха картини от собствената му планета Аркана — Господарския дворец, руините на Ташнар, художественото училище в Криметеа.

Пред компютърния контролен блок, с гръб към него седеше слаба фигура, чието внимание беше приковано върху екрана пред него или нея. Непознатият посетител имаше къса черна коса и беше облечен, доколкото Джеръл можеше да види, в зелен еластичен костюм, който блестеше дори при оскъдната светлина в стаята.

— Какво по…? Кой сте вие? — попита Джеръл.

Фигурата се обърна, очевидно изненадана, след това изхвърча от стола към него.

— Ти си здрав! Ти си жив!

На обърканото съзнание на Джеръл му беше нужно време, за да разпознае жената, която се увеси на врата му, смеейки се и плачейки едновременно.

— Нарин!

Това беше невъзможно. Как можеше тя да е на кораба?

Съзнанието му още известно време се бори с факта на нейното присъствие, като част от него триумфираше за странните прищевки на съдбата, която я беше довела тук. Без да мисли, той я прегърна и я притисна към себе си.

— Не е моя грешката, че е тук, шефе. Когато те вдигах, тя докосваше невропредавателя на верижката, която носеше. Не можех да направя нищо — Си Си звучеше тъжно.

— Мислех, че сънувам, че полудявам — каза Нарин и хвана ръцете му, като гледаше право в очите му. По бузите й блестяха сълзи, но устните й се усмихваха. — Тогава дойдоха тези кутии. Не знаех какво искат да направят с теб, не знаех, че се опитват да помогнат. Съжалявам, че счупих едната, но…

— Почакай за минута. По-бавно.

Джеръл спусна ръцете си по гърба й, като я притискаше. Тя беше толкова топла и реална, толкова беше хубаво да я докосва и държи. И все пак тя не трябваше да бъде тук. Обърканото му съзнание се бореше да признае факта на нейното присъствие.

— За какви кутии говориш? И как така си ги счупила?

— Черната кутия… — тя се почуди над странната дума — … медицинският робот. Не работи както трябва, откакто го ударих.

— Защо ти… Не, почакай. Не ми казвай още. — Джеръл погледна надолу към нея, после към екрана, на който все още преминаваха картини от Аркана.

Беше невероятно, че Нарин беше тук, на неговия кораб, облечена с подчертаващ формите й еластичен костюм и гледаше картини от неговата родна планета. Тя носеше компютърен монитор в едно от ушите си, така че да може да чува обяснението на компютъра за това, което вижда. По-невероятното беше това, че тя се чувстваше удобно в този нов свят — свят, за който дори и не беше подозирала преди две седмици.

Той заведе Нарин до маса за двама и седна бавно, неспособен да откъсне очите си от нея. Поклати глава:

— Всичко е толкова невероятно. Ти тук…

Нарин седна също толкова бавно и колебливо. Сега, когато началното вълнение от неговата поява беше изчезнало, тя изглеждаше странно срамежлива.

— Трудно е да се повярва… — промърмори тя и го изучаваше с широко отворени очи. — Си Си каза, че ще бъдеш добре, но… имаше толкова много кръв и раната на рамото ти беше толкова лоша… — тя премигна и долната й устна затрепери. — Аз те посетих, но не можех да те докосна или да говоря с теб. Ти лежеше в тази кутия, неподвижно, без някой, който да се грижи за теб, само тази странна светлина…

Джеръл се пресегна през масата към нея, но се спря. Достатъчно трудно му беше да се справи с откритието за нейното присъствие на кораба. Трябва да е било — и все още бе — хиляди пъти по-трудно за нея. И все пак тя се справи без неговата помощ или съвет, разбирайки, че той не беше това, за което се представяше.

Тя захапа долната си устна, за да я накара да спре да трепери.

— Първо помислих, че е сън.

Тя погледна през масата към него, после към екрана, на който все още се нижеха сцени от Аркана. С поглед впит в екрана, тя каза:

— Но аз не сънувах, нали? Си Си, моля те, спри екрана. При спрян екран стаята изглеждаше по-тъмна и по-студена.

— Как ти…? Как беше възможно…?

Джеръл се замисли за думи, които биха му позволили да попита как е успяла да се приспособи, докато в същото време отбягваше мисълта, че не е бил напълно честен с нея.

— Си Си ми помогна — каза Нарин, като все още не поглеждаше към него. — Веднъж определила верния език, който да използва, тя ми позволи да разгледам част от твоя кораб. Първо бях сигурна, че ще полудея. Понякога все още си мисля така.

Нарин махна компютърния монитор от ухото си и седна, като гледаше надолу в ръката си към него.

— Тя ме учеше какво да правя, как действат нещата, помагаше ми да науча за твоя свят, за някои места, където си бил.

Тя бързо погледна нагоре с несигурна усмивка на устните си, след което още веднъж спря поглед на монитора, който държеше.

— Много е… впечатляващо. Не бях разбрала. Това ми обясни много.

Джеръл не беше сигурен точно какво обясняваше това. Опита се да си представи своята реакция, ако внезапно бъдеше поставен в ситуация като тази на Нарин, заобиколен от техника, която не разбира, опитвайки се да разбере едно общество, един свят, които никога не е предполагал, че съществуват. Как щеше да бъде, ако трябваше да се справя с всичко това сам?

— Съжалявам, че беше въвлечена в това — каза Джеръл бавно. — Никога не съм имал намерение…

Думите му секнаха. Това, което се опитваше да й каже, беше, че независимо от това, което ги свързваше, никога не бе искал да бъде честен с нея докрай. Тя бе достатъчно интелигентна, за да разбере много от причините, но това не би помогнало.

— Знаеш ли кое е странното? — попита Нарин, сякаш говореше на себе си. — Аз носех пръстена на теб.

Тя се усмихна на учудването му.

— Съветникът Данет ми го даде за един мъж на име Бен Хадар. Ние на Ерандейн нямаме, как му казвате — фамилии. Трябва да си се чудил откъде се е взел пръстенът, къде го нося. И през цялото време…

Джеръл беше спасен от появата на един сребърен корабен робот, който се появи в стаята с поднос, отрупан с чинии с храна, обвити в енергийна пелена, която запазваше всичко топло.

— Помислих си, че може да искаш нещо за ядене, шефе — промърмори Си Си. Гласът стана леден. — Има достатъчно и за посетителя ти.

Благодарен за прекъсването Джеръл взе подноса от робота и го сложи на масата.

— Ако не ти харесва, само кажи. Генераторът за храна може да произведе всичко, което искаш.

— Знам — Нарин едва погледна към подноса. — Си Си ми обясни как работи. Опитах някои от храните от твоя свят.

За минута тя замълча, след което импулсивно каза:

— Как изглежда тя?

— Коя?

Вниманието на Джеръл беше приковано във вдигащите пара чинии с храна пред него. Не беше разбрал колко всъщност беше гладен. Яденето щеше да му осигури добре дошла пауза — време, през което да обмисли положението на Нарин и пречките, които поставя пред него.

— Си Си.

— Си Си? Това е компютър, а не човек.

— Но това не е ли като друг вид човек? Тя има глас и понякога… е, добре, мисля, че ми се ядосва. Точно като човек. — Нарин погледна към компютърния контролен блок. — Какво означава Си Си? Не е ли това име на жена от твоя свят?

Джеръл се спря точно в момента, когато щеше да започне да се смее. Той притежаваше кораба от години и Си Си беше за него просто част от машинарията, независимо от очарователния му глас. Човешки черти бяха вложени в корабните компютри като начин да се осигури компания на хора, които трябваше да прекарат месеци наред сами при пътешествията си в космоса. Само някои, много самотни души започваха да мислят за компютрите като за живи хора.

— Си Си не е нищо повече от първите букви на думите Управляващ компютър — каза той. — Което е официалното наименование на централния компютър, който контролира всички операции на кораба.

Нарин погледна отново към компютърния контролен блок:

— Тя от някой друг свят ли е тогава? Тя — то — на кораба ли живее през цялото време? На колко е години?

— Той не е… — Джеръл спря.

Нарин толкова бързо и лесно се беше приспособила към кораба и се ползваше от удобствата му — като например генератора за храна и учебния кабинет, че не му беше дошло наум колко малко всъщност разбира тя. Машините и идеите, заложени в тях, които той познаваше от дете, бяха напълно непонятни за нея. Тъй като идваше от един свят, в който само човешки същества можеха да помнят, да командват и да учат, то несъмнено щеше да й отнеме доста време, докато възприеме напълно идеята за машина, която да може да прави всичко това.

— Ще ти обясня това по-късно — каза той. — Първо трябва обаче да си изясня какво да те правя — тихо прибави на себе си той.

Още докато тази мисъл преминаваше през съзнанието му, внезапна надежда го стопли.

 

Джеръл отвори очи, бързо отхвърли леката завивка и седна. Както обикновено, добрата храна и няколкото часа сън довършиха възстановителната работа на медицинския изолатор. Но този път го обзе енергия, която нямаше нищо общо с лекуването му, а беше свързана с присъствието на борда на една нежна жена, която не трябваше никога да узнае, че неговият кораб съществува.

Бяха прекарали няколко часа в разговор. Или по-скоро тя задаваше въпросите си един след друг, а той отговаряше колкото може по-пълно.

Той се измори и се оттегли в стаите си, но не можа да заспи.

Някъде посред разговора внезапно разбра, че за късмет разрешението на проблемите му се намираше тук, дотолкова, доколкото касаеше Нарин.

След всичко, което се случи, не трябваше да я предава. Думите бяха като вълнуващ рефрен, който се повтаряше отново и отново в мозъка му.

Тя беше тук, на неговия кораб.

Независимо от страховете му, тя се беше научила да се приспособява към чуждия свят, в който толкова внезапно беше попаднала. От това, което му беше разказала, съществуваха много малко неща, които да я върнат обратно. Опитите й да защити своя град й костваха всичко, на което държеше.

Той почувства болка за нейната загуба, но болката му избледня пред вълнуващото откритие, че и последните му съмнения се бяха изпарили. Той тихо се врече, че ще й го каже по някакъв начин.

Сега, когато тя беше тук, нямаше да й позволи да си отиде. Никога. Никога.

Ободрен от съня и подтикнат от внезапната нужда да види Нарин, да разговаря с нея, Джеръл изхвръкна от леглото.

Нарин се нуждаеше от време, за да приеме идеята, че никога няма да се върне вкъщи, време да възприеме това, че ще бъде с него. Щеше да има това време. Независимо от изкушението, независимо от това колко я желаеше, Джеръл беше решен да не я докосва, докато не се убеди, че тя напълно е приела съдбата си.

Вратата към нейните стаи автоматично се отвори и Джеръл премина, без дори да помисли да съобщи за себе си. Миг по-късно той беше неспособен да мисли, нито да направи крачка напред, смутен от гледката на Нарин, която стоеше на отсрещната страна на стаята и се къпеше и триеше с гъба.

Беше гола и кожата й блестеше, подканяща да я докосне. Като го видя, тя се изчерви. Джеръл очаровано отбеляза, че червенината на Нарин се спускаше от лицето към гърлото и беше обагрила дори белите й гърди в бледорозово.

При нейното положение повечето от жените, които познаваше, щяха да грабнат кърпата или дрехите си в безполезен опит да се скрият. Някои по-безсрамни щяха да сменят позата си, така че да са по-прелъстителни.

Но Нарин беше много горда, за да подходи по този начин. Тя вдигна брадичката си и това беше всичко.

— Това — попита тя със студено неодобрение — навик ли ти е да влизаш в лични стаи, без да почукаш?

— Хммм, на тези врати не може да се чука.

Той знаеше, че това беше безсмислен отговор, но не можеше да измисли нищо по-умно.

Обърна се настрани, с поглед над нея, но изборът на посоката не беше от най-добрите. Широкото легло на спалнята се намираше в тази част на стаята. Разхвърляната завивка и меките възглавници все още носеха следи от нейното тяло.

— Освен това, какво правиш?

Гласът му беше по-остър, отколкото имаше намерение, но не беше свикнал да попада в такава ситуация.

— Има много хубава баня и душ в тези помещения. Няма нужда да се поливаш с тази кана.

— Не знам как… Предпочитам да се къпя по този начин, благодаря — каза Нарин. — Чудесно се чувстваме така на Ерандейн.

Джеръл чу шума на дрехи и нейните леки стъпки, прекосяващи стаята към него. Обърна се и видя, че е навлякла роба от фабрично тъкана коприна, в тъмния цвят на сенчеста гора. Наситеният тон, контрастиращ с бледата й кожа и тъмна коса, правеше зеленото на очите й още по-блестящо. Трябва да беше изразил с очите си одобрение, тъп като Нарин се усмихна свенливо, забравила за недоволството си от непредизвестеното му идване. Учудена като дете, открило нещо необикновено, тя постави ръката си върху тежките гънки на плата, който покриваше ръката му.

— Никога не съм носила такова нещо — каза тя тихо. — Само Господарите и много богатите търговци можеха да си го позволят. Но дори и тогава, не съм сигурна дали в целия Ерандейн би могло да се намери нещо толкова красиво.

Главата й внезапно се изправи. Очите й потъмняха от тревога:

— Всичко е наред, нали? Това, че помолих Си Си да го направи вместо мен? Тя ми обясни как работят генераторите, как могат да направят почти всичко, което искам…

— Всичко е наред — каза Джеръл, борейки се с желанието да смъкне робата от тялото й и да я вземе в ръце. — Този цвят ти отива. Гласът му леко трепна.

Нарин се усмихна и разцъфтя от топлината на неговото одобрение.

— Разтревожих се, че може да помислиш, че съм алчна, ако помоля за нещо толкова ценно, вместо за някои обикновени дрехи. Но когато Си Си ми показа картината и каза, че може да я направи…

В отговор Джеръл се усмихна, доволен от очевидната й радост. Нямаше да намали удоволствието й, като й обясни, че за генератора не беше по-трудно да произведе дрехата, която носеше, от дрехите, с които беше свикнала. Освен това, дори ако трябваше да плати цяло състояние, заслужаваше си заради удоволствието, което произведе у нея тази дреха.

Мисълта, че тя вече напълно разбираше принципите на генератора, то наведе на друга една.

— Обясни ли ти Си Си как действа всичко останало — попита той. — Като например светлините и компютърния блок, душа и какво още?

— Разбрах за светлините, започнах да проумявам някои от нещата, които компютърният блок прави…

— Но тя отказва да се научи да си служи с душа, шефе — гласът на Си Си ги прекъсна. — Опитах се отново и отново да й обясня, но тя изглежда не схваща.

Джеръл можеше да се закълне, че долавя хапливи нотки в гласа на компютъра.

— Създава много допълнителна работа на корабните роботи и мен — продължи Си Си. — Винаги трябва да идваме тук и да почистваме локвите, които оставя след себе си.

— Си Си, много добре знаеш, че това няма значение — започна Джеръл.

— О, аз не разбрах! — очите на Нарин бяха широко отворени от недоумение. — Само…

— Тя бързо схваща някои неща, шефе, за един примитив, но идеята да вземе душ изглежда не е по силите й — сарказмът на Си Си се увеличи до краен предел. Джеръл сбърчи вежди сърдито към компютъра.

— Това не е важно, Си Си. Млъкни, Си Си.

— Шефе…

— Затваряй си устата!

Компютърът замълча. Ако не го познаваше по-добре, Джеръл би се заклел, че компютърът е все още в стаята, нацупен.

— Съжалявам, ако съм причинила някакви… — започна Нарин.

— Просто не обръщай внимание на Си Си или му кажи да си затваря устата — прекъсна я Джеръл, опитвайки се да я освободи от собственото й объркване. И се къпи както искаш. Това не е проблем за корабните роботи. Абсолютно никакъв.

— Опитах да се науча как да използвам… душа — запелтечи Нарин. — Само че… Е, толкова е различно… и…

— Всичко е наред.

Сега вече бузите на Джеръл започнаха да се зачервяват. Той се опита да обърне разговора.

— Има ли щастието да посетиш навигационния център? Той е…

— Би ли ми показал как да го използвам?

— … забележително място и… Бих ли какво?

— Показал как да използвам душа?

— Аз…

— Искам да науча всичко, което мога. Само това е… е, беше… Би ли?

Каквото и друго да носеше, освен еластичния си костюм, Нарин щеше да се увеси на ръкава му. В тази ситуация тя дърпаше ръката му и гледаше нагоре към него с широко отворени очи и такова молещо изражение, че Джеръл не можеше да се съпротивлява.

— Да, сигурно. Разбира се. Ще се радвам — добави Джеръл с престорен ентусиазъм. Мисълта за Нарин под душа, гола, с топли струи вода, играещи по тялото й, можеше да го извади от равновесие.

— Би ли ми показал сега?

— Сега? — Джеръл преглътна трудно.

— Не можах да свърша… Ти влезе преди… искам да науча… — гласът на Нарин заглъхна.

Джеръл се върна към действителността и заедно с това се промъкна едно неясно чувство на вина. Докато той се отдаваше на живи фантазии, Нарин се бореше и се опитваше да се справи с още една по-чужда и вероятно заплашваща страна на новооткрития свят.

— Разбира се — внезапно Джеръл стана бърз и делови. — Лесно е. Сега ще ти покажа как да боравиш с механизма.

Той я поведе към тоалетната стая от едната страна на спалнята.

Стаята беше малка. Един отвор отляво водеше към съблекалнята, а друг към душа.

— Обясни ли ти Си Си за… — Джеръл посочи наляво.

— Ако искаше да бъде инструктор, то трябваше да бъде обстоятелствен.

— Си Си обясни всичко — бързо го прекъсна Нарин. — Тя дори ми обясни душа — два пъти. Само… — гласът й се сниши от неудобство.

Джеръл я погледна. Тя се взираше в отвора на душа с израз на твърда решителност. Недоверието й към душа беше интригуващо. В разстояние на няколко дни тя особено бързо се приспособи към използването на учебния кабинет и към монитора, да си поръчва дрехи и храна от генератора и да се ориентира в кораба. А сега един прост душ почти я плашеше. Той отхвърли недоумението си и прекрачи през отвора към съблекалнята, която беше част от стаята с душа.

— Наистина е много просто — можеш да оставиш дрехата си на пейката тук. Ако искаш нови дрехи, трябва само да си поръчаш, и когато свършиш, те ще те чакат тук благодарение на корабните роботи — той отвори вратата, която водеше към самия душ. — Трябва само да влезеш и да вземеш обикновен душ или да помолиш за всякакви специални температура, време, приток на водата, каквото и да е. Душът ще спре в мига, в който му кажеш.

— Душът — това е само излизащата от стената вода? — Нарин се промъкна покрай отворената врата с подозрение.

— Точно така.

Джеръл тихо се упрекна, че не е бил по-ясен. Никога преди не беше проумявал колко много неща вземаше за дадени, без да се замисля върху това, какво представляваха те или как работят.

— И когато му кажа да спре, той спира? Това ли е?

Нарин изучаваше душа, като че ли очакваше някакво особено отвратително същество да се появи внезапно.

— Това е. Защо не пробваш? Ще остана в стаята, в случай че имаш някакви въпроси.

— Опитах преди, но… — тя повдигна рамене. — Трябва само да вляза?

— Точно така.

Без да й даде шанс да отговори, Джеръл се оттегли в главната стая. Какво в душа я притесняваше толкова? Каквото и да беше, той се надяваше, че неговото кратко обяснение щеше да премахне недоверието й към механизма.

Настани се в един стол. Зад гърба си можеше да чуе струите вода, които потекоха. Това беше всичко, от което се нуждаеше Нарин, осъзна той някак самодоволно — човешкото докосване в противовес на безличното обяснение на компютъра.

В този миг вик на примесени ярост и отвращение долетя откъм душа, много скоро последван от шума на вратата, която се отвори отчаяно с трясък.