Ан Ейвъри
Далечна звезда (16)

Глава петнадесета

Нарин крачеше неуморно. От два дни вече беше затворена в стаята си. Освен пазачите, които й носеха храна сутрин и привечер, единственият човек, когото тя видя през това време, беше съветникът Тизнърл.

Той дойде в стаята й още първата вечер, доста след като стражът беше отнесъл недокоснатата храна. Като седна на масата, той каза:

— Моля те. Бих искал да чуя за себе си съобщението от Главния вестоносец Торк. Господарят Джаспериан ни разказа част от твоя доклад, но аз искам да чуя подробностите.

Нарин повтори предупрежденията на Торк дума по дума така, както го беше направила няколко дни преди това за Джаспериан. Тизнърл стоеше тихо по време на изказването й, след което я накара да повтори разговора между Горван и Ксиант, който беше подслушала. Когато свърши, Тизнърл гледаше към масата сбърчил вежди. Той се изправи на крака, благодари й и излезе.

Тя не го беше виждала оттогава и надеждите й, че той би могъл да накара Джаспериан да се вслуша в предупреждението й, се изпариха през дългите часове на чакане и крачене из стаята.

Отново и отново тя си припомняше предупреждението на Торк, това, което беше научила, което знаеше. Всеки път стигаше до едно и също заключение — нямаше друг избор, освен да вземе решението, което взе, да поеме риска, който пое.

Всичко това се оказа напразно.

В същото време, примесени с тревогите й за Калинден бяха и притесненията й за Джеръл. Къде беше той? Мислеше ли за нея? Намерил ли е следи от брат си? Беше ли на сигурно място?

Мислеше си, че би понесла всичко останало само да можеше да е сигурна, че той е спасен. Но това беше възможно само ако отново се присъедини към войските на Маткасен.

За да изпълни това, тя трябваше да е свободна.

Нарин се спря сред стаята. Един план, или неговите груби очертания, започна да се оформя в съзнанието й. Бавно се повдигна на крака и заоглежда стаята около себе си.

Все още притежаваше колана си с камата и малък запас от сухо месо. Сутрешната й храна от плодове и хляб стоеше недокосната на масата. Тя кимна на себе си.

Би могло да стане. Ами ако се провали…

Ако се провали, щеше да загуби още съвсем малко. В крайна сметка заслужаваше си да опита.

 

 

Тъмнината отвъд нейния малък прозорец напомни на Нарин, че наближава времето, когато пазачът ще донесе храната й. Припомни си отново подготовката, която беше направила. Единствената свещ беше на масата и хвърляше достатъчно светлина, за да вижда наоколо. Да, тя беше готова.

Откъм залата се чуваха тежките стъпки на някой, който приближаваше вратата й. После чу няколко неразбрани думи, тъй като пазачите разговаряха тихо. Изглежда нямаше никой друг в коридора.

Сърцето й биеше толкова силно, че се страхуваше пазачите да не го чуят. Нарин сграбчи оръжието и се покачи на стола до вратата.

Тя слабо различаваше отдалечаващите се стъпки на дневната стража. Освободен от задълженията си, той несъмнено се беше запътил към бараките, благодарен, че денят му е свършил и че може да си позволи едно добро ядене и всичко останало. Нощният пазач нервно отключваше ключалката.

Нарин тихо приготви оръжието — камата й, с острие обвито в парчета от чаршаф. Беше учудена, когато стражът, който я затвори, не й я взе. Вероятно мислеха, че няма да направи опит за бягство или бяха толкова свикнали с гледката на камата, висяща на колана на вестоносеца, че не осъзнаваха, че би могла да се използва срещу тях.

Както и да е. Техният пропуск беше в нейна полза. Тежката дръжка на камата беше идеалното средство да повалиш някого в безсъзнание, без сериозно да го нараниш. Парчетата чаршаф предпазваха ръцете й от острието, което беше стиснала здраво, за да може да замахне в необходимата минута.

Вратата бавно се отвори. Нарин се стегна и вдигна омотаната кама. Свещта в залата светеше достатъчно, за да хвърли дълга и тъмна сянка върху стража в стаята. След сянката влезе самият мъж с поднос храна.

Нарин замахна. Дръжката издаде глух звук при допира с главата на пазача. Мъжът се срути, без да издаде звук, но подносът и чиниите при падането си вдигнаха много повече шум, отколкото беше предполагала Нарин.

Тихо проклинайки се, че не беше преценила какво ще се случи с подноса, тя се хвърли на пода и бързо погледна навън дали някой не е чул. В залата нямаше никой, а и от останалите стаи никой не беше излязъл. Още веднъж съдбата беше на нейна страна. Внимателно, за да не вдига повече шум, тя затвори вратата и сграбчи дългите въжета от чаршаф, които беше приготвила, и завърза пазача. Успокоена отбеляза, че той все още дишаше спокойно, но много скоро можеше да се събуди. Нарин разви камата си, затъкна я в колана и отвори вратата толкова, колкото да се промъкне. Бърз оглед на коридора показа, че наоколо няма никой.

Доволна, Нарин затвори вратата след себе си, заключи я, прибра ключа, изтича по коридора и изчезна в сянката на задната стълба.

До следващия следобед Нарин все още не бе измислила задоволително обяснение за откъсването си от армията или за завръщането си. Тя размишляваше върху факта, че малко хора биха разпитвали един вестоносец.

Прецени, че би й отнело още половин ден да стигне до лагера на армията, и то само ако са запазили предишния си темп на придвижване. Преценката й беше грешна.

Тъкмо когато пресече един хълм Нарин внезапно съгледа лагера на войските разгърнат пред очите й.

Или по-скоро това, което беше останало от него.

От всички палатки беше останала само една. Другите представляваха съборени черни точки върху земята. От това разстояние тя можеше да види лутащи се наоколо мъже. Повечето от тях бяха скупчени около малки огньове в близост до единствената палатка. Но те бяха само шепа в сравнение със силите, които беше оставила преди няколко дни. От едната страна на лагера видя редица от камари камъни, същите като тези, които тя и Джеръл бяха оставили при разрушеното имение на тъкача Насинтор.

Беше й нужен само миг, за да разбере какво става, след което тя полетя надолу по пътя. Докато тичаше, стъпките й бързо нашепваха името, което повтаряше и умът й: „Джеръл, Джеръл, Джеръл“. В страха си за него тя забрави всичко останало. Недалеч от това, което беше останало от лагера, отпаднал страж дори не си направи труда да вдигне копието си при нейното появяване. Нарин се спря пред него.

— Какво се е случило? — попита тя, като сочеше превързаната глава на мъжа и пропитата му с кръв дреха.

— Диваците — смотолеви той, след което лицето му светна от внезапна мисъл. — Идват ли нови подкрепления след теб, вестоносецо?

— Не, сама съм.

Тя игнорира неговото очевидно разочарование и каза:

— Кога се случи това? Колко са убитите?

— Преди две нощи. Повече от сто ни нападнаха. Казват, че били две или три ловни дружини. Аз лично не знам. Колкото до мъртвите… — той погледна назад през рамо и поклати глава. Извърна се към Нарин. — По-добре попитай в лагера. Един лечител дойде да ни помогне и казват, че откъм града насам идват каруци.

— Виждал ли си един войник, чужденец със сини очи, в лагера? — Нарин набързо описа Джеръл, ала мъжът отново поклати глава. Не беше виждал и чул някой да отговаря на описанието на Джеръл.

— Какво стана с Лейди Ксиант и стражите й? Къде са те?

При този въпрос стражът за първи път показа някакви чувства. Изправи се ядосано, обърна глава и се изплю.

— Те са на достатъчно сигурно място — каза той накрая с треперещи от гняв устни. — Тя първа избяга заедно с цялата си стража. Казват, че е в селището на сигурно място.

Нищо друго не можа да научи от него. Нарин му поблагодари на един дъх и бързо преодоля оставащото до лагера разстояние.

Един път влязла в пределите на лагера, Нарин забави ход изумена от разрушенията. Нямаше трупове, но тъмните кафяви следи по земята и счупените оръжия красноречиво говореха за битката, която се е водела тук неотдавна.

Въпреки че лагерът не беше много повече от временен бивак, войниците носеха със себе си лични вещи, които да им напомнят за семейство и приятели. Сред оръжия и останки от лагерни огньове имаше разхвърляни накити, медальони и изображения на съпруга или дете от дърворезба. Тези човешки неща, разхвърляни и непотребни, като че ли нямаха повече цена от една прекършена стрела или счупена сабя и късаха сърцето на Нарин. Тези, които се биха и умряха тук, не бяха само войници, а бащи, съпрузи и синове. Нямаше значение дали бяха от Маткасен или Калинден. Те бяха мъже, които се сражаваха за своите домове, семейства, за това, в което вярваха.

А жената, която беше виновна за това клане, сега беше на сигурно място между стените на селището, като не беше пожелала дори да погребе тези, които бяха умрели заради нея.

Ярост се надигна в гърлото на Нарин като в ранено животно. Тя щеше да намери начин да накара Ксиант да плати за това, което беше направила. Това беше обещание.

Но преди това имаше по-спешна задача — да намери Джеръл и да бъде сигурна, че е добре.

Остави зад гърба си мъжете, които вървяха сред руините и търсеха годно оръжие, и пое към единствената останала палатка.

Като стигна, Нарин осъзна, че всеки мъж, който можеше да се види наоколо, беше сериозно ранен в битката.

Много от тях бяха достатъчно силни, за да се изправят, но повечето безмълвно седяха на твърдата земя, наобиколили огньовете за малко топлина или лежаха на саморъчно направени легла.

Нарин разглеждаше лицата на мъжете и не беше сигурна дали иска да намери Джеръл сред тях. Той не беше сред тях. Тя потисна искрицата надежда, която се прокрадна у нея. Отсъствието му не значеше абсолютно нищо.

Наоколо към нея настъпваха развълнувани мъже, които искаха да чуят новините, които носеше. Когато разбраха, че след нея не идват подкрепления, че не знае нищо за някаква помощ, която да идва към тях, те се върнаха обратно със сдържан гняв, който увисна като облак над лагера.

Нарин влезе в палатката, която беше пълна с най-тежко ранените. Млад мъж, който помагаше на един от ранените, се изправи и я поздрави.

В момента, в който се приближи към нея, мъжът й се стори познат. Беше млад, висок и слаб, с къдрава дълга до раменете коса. Чертите му бяха деликатни, но имаше някаква мъжка сила в начина, по който държеше главата си, в твърдото очертание на устата му, които говореха, че човек не трябва да има много доверие на деликатното му изражение. Тъмнокафявите, почти черни очи гледаха право в нейните и като че ли проникваха до дъното на душата й. Той носеше безформена кафява дреха с грубо изтъкан пояс, завързан на кръста, и чифт меки кожени ботуши.

— Добре дошъл, вестоносецо — каза той. Гласът му беше нисък и нежен, но под повърхността му се долавяше нотка на стомана. — Донесла си ни новини? — секунда по-късно той отговори сам на въпроса си. — А, не. Виждам, че не носиш. Тогава с какво бих могъл да ти помогна?

— Ти не си от войските на Маткасен — извика Нарин. Това беше заключение, а не въпрос. И все пак тя не можеше да се отърси от увереността, че го познава.

Като вестоносец тя трудно забравяше човек, щом веднъж го е видяла, но къде е срещала този преди?

— Не — той се усмихна развеселен от нейната спонтанност. — Аз съм пътуващ лечител. Бях отседнал в селото Елсин, когато Лейди Ксиант и стражите й избягаха там. След като научих за нападението, дойдох тук да предложа помощта си.

Беше ли това плод на нейното въображение или тя наистина различи нотка на неодобрение, почти на омраза, когато той спомена Лейди Ксиант?

— Сигурна съм, че вашата помощ е много ценна, лечителю — каза Нарин учтиво.

Още веднъж паметта й изневеряваше. Тя не познаваше нито един пътуващ лечител, който да прилича на този.

— Да — каза той тихо и погледна към ранените, изпълнили палатката. — Аз съм необходим тук. — Въпреки че това бяха само думи, на Нарин й се стори, че долови по-дълбоко значение скрито в тях. Нямаше значение. Имаше по-належащи неща, за които трябваше да мисли.

В този момент една ръка повдигна завесата на палатката и един мъж, с ръка превързана за рамото, влезе вътре.

— Гвардеецо Пардрейк! — възкликна Нарин.

— Шести вестоносецо! — горчива усмивка се разля по лицето на Пардрейк. Той поздрави с насмешлива ирония.

— Добре дошла в лагера на Маткасен.

— Но защо си тук? Един човек ми каза, че Лейди Ксиант и нейната стража са на сигурно място в Елсин.

Сянка се спусна по лицето на Пардрейк.

— Повечето от стражите са с нея, както трябва и да бъде, но няколко от нас предпочетоха да останат да се бият. Сега ти говориш с началника на лагера.

— Ти! Но тогава останалите…

Внезапен страх обхвана Нарин. Ако това беше всичко, което беше останало от лагера, и Джеръл го няма тук, тогава…

— Не, не — каза Пардрейк успокояващо, — не е чак толкова лошо, колкото изглежда. Тези, които останаха в лагера като мен, са достатъчно лошо ранени, за да се бият — гласът му се сниши. — Вярно е, че много доблестни мъже умряха в тази първа нощна атака. Погребахме ги вчера.

Той спря. За миг страх обзе Нарин. Къде беше Джеръл?

— Що се отнася до останалите — продължи Пардрейк, — те тръгнаха вчера сутринта да преследват диваците. Джеръл беше с една малка група от Калинден, която тръгна на запад да провери селището Ейнил.

Надеждата се прокрадна у Нарин и я изпълни с вяра. Джеръл беше преживял атаката. Не беше мъртъв или ранен! Беше жив! Но тя искаше повече от това. Искаше да се убеди, че е спасен!

Лечителят, който стоеше тихо встрани след влизането на Пардрейк, попита:

— Джеръл? Имало е мъж на име Джеръл?

Нарин не обърна внимание на въпроса му.

— Тогава той е добре? Не е ранен?

Пардрейк не й отговори и тя сграбчи ръкава на туниката му.

— Какво премълчаваш?

Пардрейк се подвоуми и каза неохотно:

— Той получи няколко рани в битката, но преди това нападна Лейди Ксиант. Имахме заповед да го убием. Ако не беше нападението на диваците, щяхме да бъдем принудени да изпълним заповедта.

Нарин бавно пусна ръкава на Пардрейк.

— Да го убиете?

— Този Джеръл — настоя пак лечителят, — кой е той?

— Точно така — гримасата на Пардрейк беше почти подигравателна, но беше насочена към самия него, а не към нея. — Аз съм маткасенски гвардеец и съм длъжен да изпълнявам заповедите.

— По кой път тръгнаха?

— Тръгнаха по главния път, който води към границата, след което ще свърнат към Ейнил. Кой знае къде биха могли да бъдат по това време! — Пардрейк хвана ръката на Нарин. — Не можеш да ги последваш. Много е опасно.

Нарин дръпна ръката си.

— Ще се върна.

Тя повдигна завесата на палатката.

— Вестоносецо… Този Джеръл…?

Но Нарин вече беше поела по пътя, по който беше тръгнал Джеръл с останалите войски.

 

 

Дори след като войските бяха напуснали главния път, беше лесно да следва следите им. Нарин внимаваше за всеки знак оставен от диваците, твърдо вървеше напред, почти не почиваше и беше предпазлива.

Точно там, където очакваше, Нарин намери следи, които показваха, че шестима мъже са се отделили от основните войски. Нейните чувства се лутаха от успокоението, че Джеръл вече не беше с хората, които преследваха диваците, до страха, че сега е повече изложен на опасността от неочаквана атака. Единственото й успокоение беше, че тя можеше да върви много по-бързо от група тежковъоръжени мъже и беше тръгнала само няколко часа след тях.

Слънцето започна да се спуска зад далечните върхове и Нарин обмисляше дали е мъдро да продължи в тъмното, независимо от риска, когато съгледа първите следи от диваците.

В момента, в който коленичи, за да разгледа дали има още следи по пътя, остро чувство на отчаяние я прониза. Диваците не можеха да подушат, но имаха много силно зрение и веднъж поели по следите на хората, щяха неотклонно да ги следват. Те можеха да хванат Джеръл и придружителите му по всяко време, само не в най-тъмното време на нощта, когато се скриваше и луната.

Следите показваха, че зверовете са осем, ако не се брояха тези двама или четирима, които обикаляха отгоре и под хълма. А Джеръл не знаеше, че са след него.

Мисълта да намери сигурно място за нощуване се изпари. Въпреки че нямаше друго оръжие, освен камата си и че беше обучавана как да избягва опасностите, а не да се изправя срещу тях, Нарин не се подвоуми. Тя се втурна напред.

Двадесет минути по-късно Нарин попадна на първите диваци. Четирима мъртви. Те бяха убити на сравнително голяма територия с град от стрели. В крайна сметка това беше подобрило неравенството в полза на хората. Сега бяха не повече от осем срещу шест. Докато имаха стрели, Джеръл и хората му можеха да държат зверовете на разстояние. Но само докато разполагаха със стрели. В момента, в който те свършат, диваците ще се втурнат с копия, саби и със странните си лъкове и стрели. Оръжията им бяха груби, но огромният ръст щеше да им даде предимство пред по-добре въоръжените хора.

Нарин се придвижваше, колкото може по-внимателно и едновременно с това бързо. След около четвърт миля откри на пътя друг мъртъв дивак, след него още един. Беше ясно, че хората се надяваха да стигнат в Ейнил и не спираха около скалите, където можеха да бъдат нападнати.

Следващият дивак, който Нарин видя, беше убит от копие. Вероятно бяха останали пет диваци срещу шестима човека. В близък бой превъзходството беше на страната на диваците.

Някъде недалеч по пътя хората трябваше да спрат й да се изправят лице с лице срещу диваците. Не могат да избегнат съществата и не биха могли да се състезават с по-доброто зрение на диваците през нощта.

Слънцето почти се скри и щеше да бъде светло най-много още половин час. Нарин бързо изкачи скалистата страна на хълма. Ако можеше да излезе над пътя, то би могла да помогне на шестимата мъже, дори само ако хвърля камъни върху диваците.

За миг страх, не за себе си, а за мъжете отпред, я скова и тя се почувства несигурна. Тя не се опитваше да помогне на шестимата мъже. Това бяха пет безименни човешки същества, без лица — и Джеръл.

Джеръл. Името беше като амулет срещу злото и изтласка тутакси страха й. Ако най-доброто, което можеше да направи, беше да хвърля камъни, тя щеше да хвърля стотици, хиляди, ако беше необходимо.

Нарин тръгна нагоре по стръмното на хълма, след което се обърна и побягна успоредно на пътя, без да я е грижа за собствената й сигурност. След две минути чу звуците на битката.

Шестимата мъже бяха лице с лице срещу преследвачите си, на място, където пътят се разширяваше в основата на стръмна скала, която им осигуряваше защитна стена. Но това не беше достатъчно. Четирима мъже и двама диваци лежаха мъртви, телата им лежаха там, където бяха паднали. Нарин изплака и това беше плач на страх и успокоение. Джеръл беше един от все още сражаващите се мъже. С гръб към скалата, той се сражаваше по най-добрия начин, по който можеше, с двама диваци. Но нямаше да издържи дълго на тяхната яростна атака. Дори от това разстояние Нарин можеше да види счупения край на една стрела, която стърчеше от бедрото му. Лявата му ръка висеше непотребна и кожената му дреха беше пропита с кръв от тази страна.

Без да обръща внимание на раните си, с оголени зъби и вдигната глава, той размахваше сабята си със смъртно настървение и отбиваше тромавите, но силни удари на меча на едно от съществата и потока от ударите с копие на другото.

Вторият мъж се биеше само срещу един дивак, сабя до сабя, но раните му и по-голямата физическа сила на дивака бързо го изтощаваха. Нямаше да издържи дълго. Нарин пристъпи напред и се изкачи на един висок камък, който й осигури по-добра видимост към битката долу. Взе малък камък и го хвърли по гърба на единия дивак. После сграбчи друг камък и го хвърли с такава сила, с каквато би забила копие.

И двата камъка попаднаха в целта си, но диваците едва ги усетиха. Нарин сграбчи още два камъка и ги хвърли. После още два.

Петият камък удари този, който носеше копие, точно зад ухото и достатъчно силно, така че дивакът се обърна с рев към новия и неочакван противник. Обръщането беше достатъчно да даде шанс на Джеръл. Той се хвърли напред и заби сабята си дълбоко в гърдите на ужасното създание и се завъртя така, че умиращият дивак падна към своя другар и го препъна.

Въодушевена от успеха си, Нарин се обърна, готова да хвърли друг камък към третия дивак. Беше закъсняла. Дивакът беше вдигнал сабята с двете си ръце със заплашителна сила. Мъжът падна на колене, сви се на купчина на земята и утихна. За миг ужас смрази Нарин. Мозъкът й беше вцепенен от яростта на удара. Тя следеше безпомощно как дивакът освободи напоената си с кръв сабя от тялото на жертвата си и се обърна, готов да нападне Джеръл.

Нарин извика — остър вик, почти писък, извади камата си от колана и пое надолу.

Джеръл, обезпокоен от вика, се извъртя тъкмо навреме, за да избегне атаката на дивака. Разсейването позволи на втория дивак да се приближи. Джеръл видя опасността твърде късно. Той се завъртя, но сабята на съществото вече се заби в дясната му страна, която започна да кърви.

Спрян от удара, Джеръл залитна, след което пристъпи напред.

В този миг Нарин се хвърли на гърба на първия дивак. Миризмата му беше толкова противна, че й се повдигна. Грубата му козина протри ръцете й и те прокървиха.

Звероподобният се завъртя, опитвайки се да я отхвърли. Нарин се хвана здраво, като се мъчеше да не го изпусне. Той я хвана с лапите си, дългите му и остри нокти се впиха в косата и бузата й. Нарин зарови ръцете си в по-твърда прегръдка. Той разкърши горната част на тялото си и се опита да я изхвърли през главата си.

Движението беше пагубно за дивака. Той всъщност подхвърли Нарин напред и нагоре, високо на раменете си, откъдето тя можеше да го достигне и отпред. С триумфален вик тя заби камата си дълбоко в гърлото му, под скулата, където беше най-уязвим.

Тя измъкна камата и я заби отново. Вторият удар беше излишен. Съществото беше вече мъртво и се свличаше.

Нарин се освободи с кама в ръка и погледна отчаяно към Джеръл. Останал само с един противник, той бе постигнал предимство. Нарин успя да види, че той пристъпи напред и заби сабята си в корема на дивака чак до дръжката.

Звярът изрева от ярост и болка, направи две клатещи се стъпки към Джеръл и раздираше напразно въздуха с лапи, преди да падне.

Джеръл стоеше олюлявайки се леко и гледаше надолу към съществото, като че ли неспособен да проумее какво е спечелил.

Нарин прибра камата в колана си и пристъпи към Джеръл. Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Изглежда… че ти дължа живота си… отново, малък вестоносецо.

Думите му излязоха на пресекулки, като че ли усилието, което правеше, беше твърде голямо за него. Той вдигна ранената си ръка и нежно отмести кичур коса от очите й.

— Имаш… — той залитна, но се хвана за рамото на Нарин, за да се задържи — … ти имаш странен вкус да яхаш разни зверове.

Той започна да залита напред. С ужасен вик Нарин го обгърна с ръцете си и напрегна всички сили да го задържи. Тя почти се сгъна под неговата тежест, после го положи на земята и коленичи до него.

Очите му бяха затворени, дишането неравномерно, повърхностно и тежко. Нарин отчаяно го разтърси и се опитваше да го изправи.

— Джеръл! Джеръл!

Той пое дъх, но очите му останаха затворени. Страхът, че Джеръл умираше, обзе Нарин. След като черни мисли обзеха съзнанието й, те освободиха една мисъл, която тя не осъзнаваше, истина, която подсъзнанието й беше погребало толкова дълбоко, че само страх като този би могъл да я освободи и извади на повърхността — чиста, ясна и светеща.

Тя обичаше Джеръл.

Беше толкова просто.

Не беше страст или жажда за другар това, което караше мисълта й да се връща към него толкова често, да я връща към него отново и отново.

Това беше любов.

Със съзнанието за това дойде и острата определеност, която предизвика страха. Той нямаше да умре. Тя нямаше да му позволи.

Нарин набързо прегледа раните му. Стрелата в бедрото му можеше да почака. Раната по протежение на дясната му страна не беше дълбока, но кървеше и трябваше да се превърже. Раните на лявото му рамо и страна я разтревожиха най-много. Те бяха дълбоки и в близост до важни органи.

Нарин дръпна връзките на туниката на Джеръл. Първото задължително нещо, което трябваше да направи, беше да спре кръвта или иначе той щеше да умре от загуба на кръв.

При нейното докосване Джеръл въздъхна и отвори очи.

— Всичко е наред…

Гласът му беше малко по-силен от хриплив, болезнен шепот. Той вдигна ръката си, за да я докосне. Пръстите му потрепериха от усилието.

— Трябваше да ти кажа… трябваше да ги обясня…

— Не говори — Нарин взе ръката му в своята. Кожата му беше студена, много студена. Страхът за него се върна и не й позволяваше да мисли трезво. С усилие тя пусна ръката му.

— Няма време… трябва ми време… — Джеръл се хвана за ръката й, като че ли тя можеше да замести силата, която му липсваше. — Не се тревожи…

Гласът му падна, клепачите му се затвориха. За минута Нарин се паникьоса. Но Джеръл нито беше мъртъв, нито беше в безсъзнание. Той бързо отпадаше и Нарин знаеше, че ако позволи на страха да я парализира, нямаше да може да му помогне.

Тя освободи ръката си от тази на Джеръл и върна вниманието си към връзките на туниката. След като ги развърза, дръпна настрани напоената с кръв кожа и откри широкия му мускулест гръден кош. Разкъсаната отворена рана ниско на лявото му рамо беше страшна. Яркочервена кръв бликаше от разкъсаната плът и обагряше кожата.

Нарин докосна колебливо върха на раната, несигурна какво да направи по-нататък. Раната беше много по-широка и дълбока, отколкото тези, които тя беше обучавана да лекува.

От докосването й изглежда го заболя, тъй като Джеръл промърмори нещо и се отдръпна от нея. Движението стана причина тежкият златен ланец, който той носеше на врата си, да се изтърколи на пътя й. Тя понечи да отмести верижката и пръстенът, закачен на нея, се обърна. Нарин замръзна.

Само веднъж беше държала в ръка пръстена, който съветникът Данет й повери. Но не можеше да има грешка — необикновеният камък. Нарин прокара върха на пръста си по вътрешната страна на халката на пръстена. Необикновеният ръб беше там, точно където трябваше да бъде.

Нарин стисна здраво пръстена, докато ръбът се впи в края на пръста й. Съмнение, несигурност и гняв преминаха през нея. Защо Джеръл излъга? Защо е откраднал пръстена? Защо…?

Джеръл сякаш чу въпросите й и леко измърмори нещо, после изпадна в безсъзнание.

Лек вик на протест се изтръгна от устните на Нарин, но викът премина в плач, когато тялото на Джеръл започна да изчезва като вдигаща се при появата на слънцето мъгла. Тя го стисна. Като че ли можеше да предотврати изчезването му. Собственото и тяло отказваше да реагира. То също изчезваше. Преди да може да извика отново, Нарин последва Джеръл в неизвестността.