Владимир Набоков
Пнин (7)

4

На другата сутрин Пнин героично се запъти за града, като размахваше бастунчето си по европейския начин (нагоре-надолу, нагоре-надолу) и за доста време спираше поглед върху различни предмети; философски се мъчеше да си представи какво ще е да ги види отново след изтезанието и да си припомни какви са му се сторили през призмата на неговото очакване. Два часа по-късно се влачеше обратно, като се подпираше с бастуна и не поглеждаше нищо. Парливият прилив от болка полека-лека изтласкваше ледената вдървеност от наркозата в устата — разкашкана, още полумъртва и отвратително изтерзана. След това няколко дни бе в траур по интимната част от своя организъм. Учуден си даде сметка, че е обичал зъбите си. Езикът му — дебел, гладък тюлен — навремето тъй радостно шляпаше и се плъзгаше по познатите канари, като проверяваше контурите на малко пострадалото, но все още сигурно царство, гмуркайки се от пещера в залив, катерейки се по остра издатина, свирайки се в дефиле, намирайки вкусно късче водорасло все в същия стар пролом; сега обаче не бе останал ни един жалон — само голямата тъмна рана, terra incognita на венците му, а страхът и отвращението му пречеха да я изследва. Когато му сложиха протезите, се оформи нещо като бял изкопаем череп, с принадени съвсем чужди озъбени челюсти.

По план нямаше лекции; не провеждаше и изпити, вместо него изпитваше Милер. Изминаха десет дена — и внезапно той започна да се радва на новата играчка. Това бе откровение, изгрев-слънце, яка уста, изпълнена с дейната, алабастрова, хуманна Америка. Нощем пазеше съкровището си в специална чаша със специална течност, където то, перленорозово, се усмихваше на себе си като някакъв дивен представител на дълбоководната флора. Големият труд за стара Русия, отдавнашна мечта, смесица от фолклор, поезия, социална история и petite historie^[1], който той обичливо износваше вече приблизително десет години, най-сетне му се стори постижим сега, щом главоболието изчезна и се появи този нов амфитеатър от полупрозрачна пластмаса, която сякаш подразбираше рампа и спектакъл. От началото на пролетния семестър курсът му нямаше как да не забележи магичната промяна, когато той, седнал, кокетно почукваше с гумичката на молива по тези равни, твърде равни резци и кучешки зъби, докато студентът превеждаше от „Руски език за начеващи“ на стария, но як професор Оливър Брейдстрийт Ман (учебник, всъщност от начало до край написан от двамина дребнички труженици, Джон и Олга Кротки, сега покойници) изречение от рода на „Момчето играе със своята бавачка и със своя чичо“. А една вечер издебна Лорънс Клемънтс, който понечи да се промъкне горе в кабинета си, и с несвързани възторжени възклицания се захвана да му демонстрира хубостта на предмета, лекотата, с която се вади и отново се слага, и заубеждава стъписания, но дружелюбен Лорънс още утре на ранина да иде и да махне всичките си зъби.

— Ще станете като мен, чисто нов човек — квичеше Пнин.

За чест на Лорънс и Джоана трябва да отбележа, че доста бързо оцениха Пнин по уникалното му пнинско качество, въпреки че той по-скоро бе вид таласъм, отколкото квартирант. Непоправимо повредил нещо в новата си електрическа печка, той мрачно заяви, че нямало значение, тъй като пролетта наближавала. Имаше дразнещия навик заран да застава на стълбището и там усърдно да си четка дрехите — четката дрънчеше по копчетата — най-малко пет минути всеки божи ден. Бе завъртял страстен роман с пералната машина на Джоана. Въпреки забраната да я доближава, час по час го залавяха на местопрестъплението. Зарязал всякакво приличие и предпазливост, току я тъпчеше с всичко, каквото му попаднеше: с носната си кърпа, с кухненските пешкири, с куп слипове и ризи, контрабандно смъкнати долу от неговата стая, само заради удоволствието да наблюдава през илюминатора й това, което приличаше на безкрайно премятащи се делфини, болни от метил. Една неделя, щом се убеди, че е сам, не можа да се стърпи и от чисто научно любопитство остави мощната машина да си поиграе с чифт негови платненки с гумена подметка, изцапани с кал и хлорофил; платненките затропаха с нестройно туптене като армия, прекосяваща мост, и се завърнаха без подметки, а Джоана се появи на вратата на будоарчето си зад бюфетната и печално промълви: „Пак ли, Тимофей?“ Но му прощаваше и обичаше да сяда с него на масата в кухнята, като чупеше орехи или пиеше чай. Дездемона, старата чернокожа прислужница, която идваше в петък и с която по едно време Бог разговаряше всеки ден („Дездемона, каза ми Бог, този твой Джордж е лош човек“), мярваше понякога Пнин, отпуснат под неземните лилави лъчи на кварцовата си лампа, когато по него нямаше нищо освен слипове, черни очила и ослепителен православен кръст върху широките гърди — и оттогава уверяваше, че бил светец. Веднъж Лорънс на влизане в кабинета си, потайна и заветна бърлога, хитроумно врязана в тавана, възмутен откри вътре мека светлина и тлъстия врат на Пнин, който, разкрачил кльощави нозе, преспокойно прелистваше страници в ъгъла. „Извинете, дойдох само «да попаса»“ — кротко отбеляза неканеният гостенин (чийто английски се обогатяваше удивително бързо), като хвърли поглед над повдигнатото рамо; кой знае защо, още същия ден случайно позоваване на рядък автор, мярнал се намек, мълком разпознат насред път към някаква идея, смела платноходка, очертала се на хоризонта, незабелязано отведе и двамата до нежна духовна хармония, нали и тя, и те двамата се чувствуваха в своя среда само в топлия свят на истинската наука. Сред хората се срещат диференциали и интеграли, Клемънтс и Пнин бяха от втората разновидност. Оттогава често разсъждаваха заедно, когато се срещнеха и се спираха на стълбищните площадки, на две различни по височина стъпала (като променяха равнищата и отново се обръщаха един към друг), или когато се разхождаха в противоположни посоки из стаята, която в този момент бе за тях само espace meublé^[2] според определението на Пнин. Скоро стана ясно, че Тимофей е истинска енциклопедия на руското повдигане на рамене и поклащане на глава, че той ги класифицира и може с това-онова да попълни Лорънсовия каталог с философска интерпретация на жестовете, нарисувани и ненарисувани, национални и регионални. Биваше много приятно да наблюдаваш как двамата обсъждат някоя легенда или религия: Тимофей, като разцъфва с амфороподобен жест, и Лорънс, като разсича въздуха с ръка. Лорънс дори засне на лента това, което Тимофей смяташе за основа на руските „жестове с китката“; Пнин по риза за тенис, с усмивката на Джокондата върху устните, демонстрира движенията, залегнали в основата на такива руски глаголи (приложени към ръцете) като замахвам, пляскам, разтварям: свободен замах с едната ръка от горе на долу в знак на уморена отстъпка; драматично плясване с двете ръце от изумено отчаяние; и „разделително“ движение — ръцете се разперват встрани в знак на безмълвно покорство. В заключение много бавно Пнин показа как в международния жест на „заканващ се показалец“ само половин оборот на пръста, фин като извивка на китката при фехтовка, е превърнал руския тържествен символ — посочването нагоре („Съдията небесен те вижда!“) — в германското нагледно изобразяване на пръчка: „Мисли му!“ „Обаче — добави обективният Пнин — руската метафизична полиция също много успешно може да троши физически кокали.“

След като се извини за „небрежния си тоалет“, Пнин показа лентата на групата си студенти, а Бети Блис, аспирантката, която работеше във Факултета по сравнителна литература, където Пнин асистираше на д-р Хаген, заяви, че Тимофей Пнин е същински Буда от източния филм, който гледала в Азиатския факултет. Тази Бети Блис, пълна, майчински добра девойка на двайсет и девет години, бе заседнала като меко трънче в застаряващата плът на Пнин. Преди десет години имала любовник — красив пройдоха, който я зарязал заради някаква малка уличница, а сетне завъртяла заплетен, отчаяно сложен роман, по-скоро в духа на Чехов, отколкото на Достоевски, с инвалид, който сега бил женен за болногледачката си, долнопробна гиздосия. Клетият Пнин се колебаеше. По принцип не изключваше възможността за брак. На един семинар, след като всички си отидоха, с новото си зъбно великолепие той стигна толкова далеч, че задържа ръката й в дланта си и я Потупваше, докато двамата седяха и обсъждаха Тургеневото стихотворение в проза „Как хубави, как свежи бяха розите“. Тя едва можа да го прочете до края, гърдите й се пръскаха от въздишки, уловената ръка трепереше. „Тургенев — каза Пнин, като върна ръката й на масата — е бил принуден да се прави на глупак в шаради и в tableaux vivants^[3] заради възгрозната, но обожавана от него певица Полина Виардо, а г-жа Пушкина веднъж казала: «Дотягаш ми със стихотворенията си, Пушкин», пък жената на гиганта Толстой — само като си помисля! — на стари години предпочела пред него глупав музикант с червен нос!“

Пнин нямаше нищо против мис Блис. Когато се мъчеше мислено да си представи безоблачна старост, доста ясно я съзираше да му носи одеяло или да пълни автоматичната му писалка. Безспорно тя му харесваше — но сърцето му принадлежеше на друга.

Котка, както би се изразил Пнин, не се удържа в чувал. За да обясня малодушното вълнение на клетия ми приятел една вечер насред семестъра — когато получи някаква телеграма и после закръстосва из стаята най-малко четирийсет минути, — трябва да отбележа, че Пнин невинаги е бил ерген. Клемънтсови играеха на „китайска дама“ сред припламването на комфортната камина, когато Пнин слезе гръмовно, подхлъзна се и за малко да падне в краката им като молител в някой старовремски град, изпълнен с несправедливост, но възстанови равновесието си — и все пак сетне събори ръжена и дилафа.

— Дойдох — задъхан рече той, — за да ви известя, по-точно да попитам дали мога да приема гостенка в събота — разбира се, през деня. Пристига предишната ми жена, сега д-р Лиза Винд — може да сте чували за нея в психиатричните среди.