Владимир Набоков
Пнин (18)

1

Кралят (неговият баща), в снежнобяла спортна риза с отворена яка и съвсем черно спортно сако, седеше край голямата маса, чиято полирана повърхност отразяваше горната част от тялото му — надолу с главата, — превръщайки го във фигура от карта за игра. Стените на просторната стая, целите в ламперия, бяха отрупани със семейни портрети. В друго отношение тази стая малко се различаваше от кабинета на директора в училище „Св. Вартоломей“ на атлантическия бряг, приблизително на три хиляди мили западно от въображаемия Дворец. Силен пролетен дъжд плющеше по балконните стъкла, вън от които трепкаше и струеше млад ококорен листак. Сякаш нищо освен тази дъждовна завеса не отделяше и не защищаваше Двореца от метежа, който вече няколко дни разтърсва града… А всъщност бащата на Виктор беше доктор емигрант с приумици, момчето никога не бе го обичало особено и от почти две години не беше го виждало.

Кралят, по-правдоподобният му баща, реши да не абдикира. Вестници не излизаха. Ориент-експресът с всичките му транзитни пътници бе заседнал на крайградска гара, където на перона бяха застанали и се отразяваха в локвите живописни селяни, зяпнали закритите със завеси прозорци на дългите вагони. И Дворецът, и градините му, които се спускаха на тераси, и градът в подножието на дворцовия хълм, и централният градски площад, където въпреки лошото време вече бяха започнали екзекуциите и народните празненства — всичко това се намираше в самото сърце на някакъв кръст, чиито краища достигаха Триест, Грац, Будапеща и Загреб — според Справочния атлас на света от Ренд Мак Нели. А в центъра на това сърце седеше Кралят, блед и невъзмутим, общо взето, твърде приличащ на сина си, какъвто това момче си се представяше на четирийсет години. Блед и невъзмутим, с чаша кафе в ръка, Кралят, загърбил изумруденосивия прозорец, слушаше маскирания вестоносец, снажен стар велможа с мокро наметало, проникнал от обсадения Държавен съвет в обкръжения Дворец въпреки метежа и дъжда.

— Да абдикирам! Почти четвърт от азбуката! — студено се пошегува Кралят с лек акцент. — В никакъв случай. Предпочитам неизвестната величина на изгнанието.

Докато казваше това, Кралят вдовец погледна настолната снимка на покойната красавица с големи очи и карминени устни (това бе цветна снимка, Кралят не я харесваше, но вече нямаше значение). Изненадващо рано цъфналият люляк бясно се блъскаше в опръсканите стъкла като хора в маски, недопуснати в къщата. Старецът вестоносец отмери поклон и тръгна заднишком през пустинята на кабинета, като си мислеше дали не ще е по-разумно да зареже историята и да драсне за Виена, където притежаваше това-онова… Разбира се, всъщност майката на Виктор не беше съвсем покойница; беше изоставила делничния му баща д-р Ерих Винд (понастоящем живеещ в Южна Америка) и се гласеше да се омъжи в Бъфало за някой си Чърч.

Всяка нощ Виктор потъваше в тези безобидни мечти, като се мъчеше да примами съня в своето студено кътче в немирясващото, шумно спално помещение. Обикновено не стигаше до най-решителния епизод от бягството, когато Кралят сам-саменичък — Solus rex, както авторите на шахматни задачи наричат самотния цар на дъската — крачел от край до край по плажа на бохемското крайбрежие край Носа на бурите — там Пърсивал Блейк, безгрижният американски търсач на приключения, обещавал да го посрещне с мощен катер. Именно отлагането на този увлекателен и утешителен епизод, удължаването на очарованието му, което се преливаше върху гребена на повтарящата се измислица, задвижваше приспивателния механизъм.

Италианския филм, заснет в Берлин за американския потребител — в него младеж с подивял поглед, в изпомачкани гащи, е преследван по бордеи и развалини и в един или два бардака от някакъв международен агент; инсценировка на „Червеното огнивче“, наскоро показана в съседното женско училище „Света Марта“, анонимен разказ в духа на Кафка от някогашно авангардно списанийце, прочетен на глас пред класа от мистър Пенант, скучен наглед англичанин с богато минало, и не на последно място отдавна слегналата се утайка от различни домашни спомени за бягството на руските интелигенти от ленинския режим преди трийсет и пет години — ето очевидните извори на фантазиите на Виктор, някога силно вълнуващи, ала понастоящем откровено утилитарни подобно на най-обикновено и приятно сънотворно.