Владимир Набоков
Пнин (11)

1

През осемте години преподаване в Уейндълския университет по различни причини (най-вече от звуково естество) Пнин бе сменял жилищата си едва ли не всеки семестър. Скътана в паметта му, цялата тази върволица от стаи му приличаше на изложба от групирани фотьойли, кревати, лампи, камини, които, игнорирайки всички различия в пространството и времето, сега се бяха разбъркали в мекото осветление на мебелен магазин, вън от който вали сняг, здрачът се сгъстява и всъщност никой никого не обича. Стаите от уейндълския период изглеждаха особено гиздави в сравнение с онази, която бе държал в Ню Йорк между Централния парк и Ривърсайд, в квартала, запомнен заради хартиения боклук покрай тротоара с лъскава кучешка купчинка, на която някой вече се е подхлъзнал и където някакво момче неуморно блъска топка в стъпалото на високия тъмен вход; но дори онази стая се струваше на Пнин (в чиято глава все още отекваха ударите на топката) направо изискана, щом я сравнеше със своя стар, сега вече полузатрупан от прах подслон през дългата си средноевропейска нансенско-паспортна епоха.

Но с течение на годините Пнин стана придирчив. Вече не го задоволяваше само красивата мебелировка. Уейндъл бе тихо градче, а Уейндълуил, разположен сред хълмове, още повече; но нямаше такова място, което да се стори достатъчно тихо на Пнин. В самото начало на живота си тук държеше едностайно жилище в грижливо мебелирания Университетски дом за преподаватели ергени, много симпатично заведение въпреки някои неудобства на общия бит („Пнин, да поиграем пинг-понг?“ — „Вече не съм за детски игри“); но сетне се появиха някакви работници и се захванаха отпърво да пробиват дупки в улицата — в улица Черепна кутия в Пнинград, — а сетне да ги запълват и отново да ги пробиват, като това продължи — с пристъпи на черни зигзаги, заменяни от оглушителни паузи — цели седмици; май никога нямаше да намерят онзи безценен инструмент, който по грешка бяха заровили тук. Помнеше още една стая (ако подбере оттук и оттам само най-привлекателните) в абсолютно непроницаемия на пръв поглед „Херцогски павилион“ в Уейндълуил: дивен kabinet, над който обаче всяка вечер се подхващаше (редувайки се с гръмовни каскади в тоалетната и с блъскане на врати) мрачен тропот на две чудовищни статуи с първобитни каменни нозе — образ, който мъчно се връзваше с крехките всъщност фигурки на горните му съседи, каквито се оказаха семейство Стар от Факултета по изящни изкуства („Казвам се Христофор, а тя е Луиза“), ангелски кротка двойка, която живо се интересуваше от Достоевски и от Шостакович. Имаше и една още по-уютна спалня-кабинет (в друга квартира), където никой не нахлува при теб да изкрънка безплатен урок по руски; но още щом страховитата уейндълска зима започна да прониква в този подслон чрез острите си течения (духаше не само от прозореца, но и от гардероба, и от контактите), стаята прояви някакъв вид умопобъркване или мистична мания — а именно начена се неизкоренимо мърморене на повече или по-малко класическа музика, по странен начин извираща от боядисания в сребристо радиатор на Пнин. Мъчеше се да я заглуши с одеяло като пойна птичка в клетка, но пеенето упорито продължаваше, докато не откараха престарялата майка на госпожа Теър в болницата, където тя издъхна, след което радиаторът внезапно заговори на френски в канадския му диалект.

Опита и всякакви жилища друг тип: наемаше стаи в частни къщи, които, макар да се различаваха по много неща (например не всички бяха дъсчени — срещаха се и с мазилка или поне отчасти с мазилка), имаха една обща черта: на етажерките в гостната или на стълбищните площадки неизменно присъствуваха Хендрик Вилем ван Лун и д-р Кронин; можеше да ги разделят ято илюстрирани списания, стабилен гланциран исторически роман или дори импресиониращата някого г-жа Гарнет (в такива къщи ама непременно някъде виси плакат на Тулуз-Лотрек), но въпросната двойка присъствуваше задължително и разменяше погледи на дружеско разпознаване, същински двамина приятели сред многобройна компания.