Владимир Набоков
Пнин (38)

7

Музикален звън огласи къщата и вътре влязоха Клемънтсови с бутилка френско шампанско и наръч гергини.

Късо подстриганата с тъмносини очи и дълги ресници Джоана бе в старата си черна копринена рокля, която изглеждаше по-празнична от всичко, каквото можеха да измислят другите професорски жени, и както винаги бе истинско удоволствие да видиш как почтеният плешив Тим Пнин малко се навежда, за да докосне с устни леката ръка, която Джоана, единствена от всички уейндълски дами, умееше да подаде тъкмо на равнище, удобно за целувка от руски джентълмен. Лорънс, още по-надебелял, в елегантен сив костюм от каша, се отпусна тежко в мекото кресло и веднага грабна първата попаднала книга, оказала се англо-руски и руско-английски джобен речник. Хванал в ръка очилата, погледна встрани, като се мъчеше да си припомни нещо, което винаги бе искал да провери, но сега не можеше да се сети за него, и тази поза усили още повече поразителната му прилика, малко en jeune^[1], с Ванейковия каноник Ван дер Пел, с масивната му челюст и пухкавия нимб около главата, застинал пред изненаданата Богородица, към която някакъв статист, облечен като свети Георги, се мъчи да привлече вниманието на почтения каноник. Всичко беше налице: възлестото слепоочие, печалният, замислен поглед, гънките върху лицето, тънките устни и дори брадавицата върху лявата буза.

Тъкмо Клемънтсови седнаха, когато Бети отвори на човека, който се интересуваше от птицевидните краваи. Пнин понечи да каже „Професор Войницки“, но за зла участ Джоана го прекъсна с възгласа: „Ах, но ние познаваме Томас! Че кой не познава Том?“ Тим Пнин се върна в кухнята, а Бети предложи български цигари на гостите.

— Имах впечатлението, Томас — отбеляза Клемънтс, като прехвърляше един тлъст крак върху другия, — че сега в Хавана интервюирате катерещи се по палмите рибари.

— Наистина ще замина, само че през втората половина на годината — каза професор Томас. — Всъщност по-голямата част от събирането на материал вече е извършено от други.

— Признайте си все пак, нали ви беше приятно да получите субсидията?

— В нашия факултет — невъзмутимо отговори Томас — се налага да извършваме доста трудни пътешествия. Може дори да се озова на Подветрените острови. Ако — добави през сподавен смях — сенаторът Маккарти не приключи с пътуванията в чужбина.

— Той получи субсидия от десет хиляди долара — каза Джоана на Бети, чието лице направи реверанс, изобразявайки тази особена гримаса (бавно леко кимване и изопната брадичка и долна устна), която на мимичния език на жени от рода на Бети автоматично означава, че тя почтително, поздравително, с примес на благоговение приема за сведение такива грандиозни събития като обед с началника, поява в справочника „Кой кой е“ или познанство с херцогиня.

Теърови, пристигнали с новата си кола семеен тип, подариха на домакина изящна кутия с ментови бонбони в шоколадова обвивка. Д-р Хаген, дошъл пеш, триумфално вдигна бутилка водка.

— Добър вечер, добър вечер, добър вечер! — възкликна добродушният Хаген.

— Доктор Хаген — каза Томас, докато му стискаше ръката, — надявам се сенаторът да не е видял как се разкарвате из града е ей това.

Бодрият доктор видимо бе остарял през последната година, но както винаги бе стегнат и правоъгълен със силно подплатените си рамене, с квадратната брадичка, с квадратните ноздри, с лъвския нос и правоъгълната копа побеляла коса, малко напомняща за подстригано дърво. Беше в чер костюм, бяла найлонова риза и черна вратовръзка на червени светкавици. Г-жа Хаген в последната минута, уви, се отказала да дойде заради ужасна мигрена.

Пнин донесе коктейлите или, по-точно казано — „фламинготейлите, специално за орнитолози“ — лукаво се пошегува той.

— Благодаря ви — пропя г-жа Теър, взе чашата и вдигна оскубаните си до конец вежди с радушно-глезената въпросителна интонация, която би трябвало да означава смесица от учудване, признателност за незаслуженото внимание и удоволствие.

Привлекателна, важна, розовобузеста дама на четирийсет с бисерни изкуствени зъби и вълниста позлатена коса, тя бе провинциална братовчедка на елегантната, с непринудено държане Джоана Клемънтс, обиколила целия свят, посетила дори Турция и Египет, омъжена за най-оригиналния и най-малко обичан учен в Уейндълския университет. Тук трябва да споменем с добра дума и мъжа на Маргарита Теър, Рой, унилия и неразговорчив служител в Английския факултет, който, с изключение на кипящия си декан Кокеръл бе убежище за ипохондрици. Външността на Рой бе съвсем посредствена. Ако нарисуваме чифт стари жълти обувки, две бежови кръпки на лактите, черна лула и две подпухнали очи под тежки вежди, останалото ще запълним лесно. Някъде по средата се мержелееше рядка болест на черния дроб, а на заден план беше поезията от осемнайсети, век, ловното поле на Рой, силно опасана мера с едва ромоляща вада и с островчета дървета с издълбани инициали по дънерите; това поле бе отделено от двете страни с бодлива тел от владенията на професор Стоу (предходния век), където агънцата бяха по-бели, тревата — по-мека, ручеят — по-ромонлив, и от ранния деветнайсети век на д-р Шапиро с омарата в доловете, с морските мъгли и презморското грозде. Рой Теър, който избягваше да говори за своя предмет и въобще избягваше разговори за каквото и да било, бе прахосал десет години еднообразен живот за научен труд върху забравена група неизвестни никому стихоплетци и водеше подробен шифрован дневник в стихове, който, както той се надяваше, някога потомците ще успеят да разчетат и след дълбок размисъл ще го обявят за най-великото литературно постижение на нашето време. Знае ли се, може и да сте прав, Рой Теър.

Когато всички се захванаха с наслада да смучат и да хвалят коктейлите, професор Пнин приседна на изохкалата мека табуретка до новия си приятел и рече:

— Бих желал да ви докладвам, уважаеми, за тези чучулиги скайларки (на руски — жаваронки), за които благоволихте да ме попитате. Вземете ей това. Тук начуках на пишещата машина резюме с библиография. Според мен сега ще минем в другата стая, където май ни очаква вечеря à la fourchette.