Владимир Набоков
Пнин (19)

2

Сега бе на четиринайсет, но изглеждаше две-три години по-голям — не защото се бе източил шест фута на ръст, а заради непринуденото си държане, заради израза на дружелюбно безразличие в обикновените, но правилни черти на лицето и заради пълната липса на недодяланост или напрежение, които изобщо не изключваха скромността и сдържаността, а пък придаваха някаква лъчезарност на свенливостта му и учтива независимост на спокойните му обноски. Кафява бенка почти колкото грош под лявото око подчертаваше бледнината на бузите му. Не мисля, че обичаше когото и да било.

В отношението към майка му пламенната детска привързаност отдавна бе заменена от нежна снизходителност и той само си позволяваше мислено да въздиша с усмивка, подчинен на съдбата, когато на своето приблизително и безцеремонно нюйоркско наречие с резки метални носови нотки и с плъзгане в неясни русизми тя гощаваше и негово присъствие непознати хора с историите, които бе слушал хиляди пъти, и то или безсъвестно разкрасени, или измислени. По-лошо ставаше, когато Ерих Винд, напълно лишеи от хумор педант (убеден в безупречността на своя английски, придобит в германска гимназия), в компанията на също такива непознати изричаше някаква опашата шега, като казваше вместо „океан“ — „езеро“, на всичкото отгоре с интимно-лукавия израз на човек, даряващ слушателите си с рядък и изискан идиом. Двамината в качеството на психотерапевти правиха всичко по силите си да олицетворят Лай и Йокаста, но момчето се оказа твърде посредствен малък Едип. За да не усложняват модния триъгълник, неизменен във фройдистките романи (баща, майка, дете), те никога не споменаваха за първия мъж на Лиза. Май едва по времето, когато Виктор влезе в училището „Св. Вартоломей“, бракът на Виндови започна да се разпада и Лиза му съобщи, че преди заминаването си от Европа е била съпруга на професор Пнин. Каза, че някогашният й мъж също се бил преселил в Америка, че дори скоро щял да се срещне с Виктор; тъй като всичко, изречено от Лиза (с широко разтворени лъчисти, сини очи с черни ресници), неизменно придобиваше привкуса на известна тайнственост и романтичност, величественият образ на Тимофей Пнин, учен и джентълмен, преподаващ фактически мъртъв език в прочутия Уейндълски университет, долу-горе на триста мили северозападно от „Св. Вартоломей“, придоби в гостоприемното въображение на Виктор странен чар, някаква семейна прилика с онези български царе или средиземноморски принцове, които се оказват световноизвестни познавачи на пеперуди или на морски раковини. Затова се зарадва, когато професор Пнин поде сериозна и тържествена кореспонденция с него; първото писмо, написано на чудесен френски, но доста калпаво на машина, бе последвано от картичка с изображението на сива катеричка. Картичката беше от педагогическата илюстрована серия „Нашите бозайници и птици“; Пнин купи цялата серия специално заради тази кореспонденция. За Виктор беше приятно да узнае, че „squirrel“ (катеричка) произлиза от гръцка дума, означаваща „сянка от опашка“. Пнин покани Виктор на гости за близката ваканция и съобщи, че щял да го посрещне на уейндълската автобусна гара. „За да ме познаеш — пишеше той (на английски), — ще бъда с тъмни очила и ще държа в ръка черна чанта със сребърен монограм.“