Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pnin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Владимир Набоков.

Художник: Веселин Цаков

Издателство „Хемус“ ООД, 2000

ISBN 954-428-203-3

История

  1. — Добавяне

2

Пет години по-късно, когато прекарахме началото на лятото в нашето имение край Петербург, мама, по-малкият ми брат и аз гостувахме у скучна стара леля в нейното учудващо занемарено имение близо да прочут курорт край Балтийско море. Веднъж привечер, когато съсредоточено и възторжено разглаждах от обратната страна изключително рядка аберация на голяма седефка, чиито сребристи ивички, украсяващи отвътре задните й крила, се бяха слели в равно поле с метален блясък, влезе лакей и докладва, че старата господарка искала да ме види. Когато влязох в гостната, тя разговаряше с двамина сконфузени младежи в университетски мундири. Единият със светъл пух беше Тимофей Пнин, другият с рижав пух бе Григорий Белочкин. Дошли да молят леля ми да им предостави празния хамбар на границата на нейните владения за представление. Отнасяше се за руския превод на „Libelei“, пиеса в три действия от Артур Шницлер. Анчаров, провинциален полупрофесионален актьор, чийто авторитет се основаваше най-вече на пожълтели вестникарски изрезки, набърже помагаше да подготвят спектакъла. Дали не искам да участвам? Но на шестнайсет години бях също толкова високомерен, колкото и свенлив, затова отказах да играя Безименния господин от първо действие. Разговорът приключи с двустранен смут, усилен още повече от това, че някой, Пнин или Белочкин, събори чаша крушов квас — и аз се върнах при своята пеперуда. След около две седмици по някакъв начин ме придумаха да ида на представлението. Хамбарът беше пълен с дачници, с виладжии и с инвалиди от близката болница. Отидох с брат си, а до мен седеше управителят на лелиното имение Роберт Карлович Хорн, добродушен дебелак от Рига с кървясали, сини като порцелан очи; той през цялото време ръкопляскаше ни в клин, ни в ръкав. Помня аромата на декоративните елови клони и очите на селските деца, блеснали през пролуките в стените. Предните столове бяха толкова близко до рампата, че когато излъганият съпруг извади купчинка любовни писма, написани от Фриц Лобхаймер, драгун и университетски студент, за да ги хвърли в лицето на Фриц, ясно се виждаше, че това са стари картички с косо отрязани марки. Напълно съм сигурен, че малката роля на този разгневен господин се играеше от Тимофей Пнин (впрочем не е изключено в следващите действия той да се явяваше и в други роли); но жълтото кожено палто, бухналите мустаци и тъмната перука на прав път толкова дълбоко го преобразяваха, че тъй като самото му съществуване тогава ме интересуваше изключително слабо, няма с какво да подкрепя увереността си. Фриц, младият любовник, обречен да загине на дуел, не само поддържаше тайнствената задкулисна връзка с дамата в черно кадифе, съпруга на господина, но си играеше и със сърцето на Христина, наивна виенска девойка. Набитият четирийсетгодишен Анчаров играеше Фриц; бе с грим в къртичи цвят; блъскаше се в гърдите, сякаш изтупваше килим, и с изненадваща своя реплика — тъй като не бе сварил да си научи ролята, — кажи-речи, парализира приятеля на Фриц, Теодор Кайзер (Григорий Белочкин). Заможна стара мома, която Анчаров ухажваше в реалния живот, бе взела съвсем неподходящата за нея роля на Христина Вайринг, дъщеря на цигулар. Ролята на шивачката, любима на Теодор, Мизи Шлагер, бе изиграна чаровно от красивата, с тънка шийка и кадифени очи девойка, сестра на Белочкин, възнаградена тази вечер с най-гръмки ръкопляскания.