Владимир Набоков
Пнин (2)

2

Уитчърч се яви по разписание. Зад плътната геометрия на разнообразните ярки сенки се простираше горещо, вцепенено пространство на залят от слънцето бетон. Местният сезон бе непоносимо летен за октомври. Без да губи време, Пнин влезе в нещо като чакалня с ненужна печка по средата и се озърна. В голата ниша можа да различи горната половина на прегрял младеж, попълващ бланки зад широко дървено гише.

— Нуждая се от справка — каза Пнин. — Къде спира автобусът в четири за Кремона?

— Отсреща — кратко отвърна служителят, без да вдига очи.

— А къде да си оставя багажа?

— Този куфар ли? Ще го наглеждам.

И с национална непринуденост, която винаги поразяваше Пнин, младежът натика куфара в ъгъла на килерчето си.

— Квитенс? — попита Пнин, като англицира руската дума квитанция.

— Какво?

— Номер? — опита Пнин.

— Не ви трябва номер — каза младежът и отново захвана да пише.

Пнин излезе от гарата, убеди се къде е автобусната спирка и се отби в кафенето. Изяде сандвич с шунка. Поиска втори, изяде и него. Точно в четири без пет, щом плати изяденото, но не и чудесната четка за зъби, грижливо избрана от спретнатата чашка с форма на борова шишарка, поставена до касата, Пнин пое обратно към гарата за куфара.

Сега там бе друг човек. Предишния го повикали у тях, за да откара спешно жена си в родилния дом. Щял да се върне след няколко минути.

— Но трябва да си взема куфара! — възкликна Пнин. Заместникът се извини, обаче не можел да помогне.

— Ето този! — извика Пнин, като се наведе през гишето и посочи.

Не излезе сполучливо. Все още сочеше с пръст, когато осъзна, че иска чужд куфар. Показалецът му изгуби увереност. Тази минута съмнение се оказа фатална.

— Автобусът ми за Кремона! — възкликна Пнин.

— Има още един, в осем — каза онзи.

Какво да прави нашият клет приятел? Ужасно положение! Хвърли поглед към улицата. Автобусът току-що бе пристигнал. Лекцията означаваше петдесет долара повече. Ръката му се плъзна към десния хълбок. Тя беше тук, слава Богу! Вери уел! Няма да облече черния костюм — нищо повече= Ще прибере куфара на връщане. През живота си бе зарязал, изгубил, посеял безброй доста по-ценни неща. Енергично, почти безгрижно Пнин се качи в автобуса.

Едва отмина няколко градски пресечки от този нов етап на своето пътешествие, когато в главата му се мярна странно подозрение. Откак бе разделен с куфара, връхчето на левия му показалец час по час се заменяше с най-близкия край на десния лакът да пази скъпоценното съдържание във вътрешния джоб на сакото. Внезапно рязко го измъкна. Беше творбата на Бети.

Надавайки нещо, което смяташе за международен израз на тревога и молба, Пнин се юрна от седалката си. Олюлявайки се, стигна до изхода. С една ръка шофьорът мрачно издои шепа монети от своята машинка, върна му стойността на билета и спря автобуса. Клетият Пнин се оказа насред непознатия град.

Не беше толкова як, колкото можеше да се очаква от вида на могъщите му изпъкнали гърди, затова вълната безнадеждна умора, заляла внезапно неустойчивото тяло, като сякаш го отдели от действителността, никак не бе непознато усещане. Бе се озовал във влажен, зелен, възлилав парк, формално погребален наглед, с преобладаващи мрачни рододендрони, гланцови лаври, оросени сенчести дървета и окосени полянки; още щом свърна по алеята сред редици кестени и дъбове, която — както отривисто му съобщи шофьорът на автобуса — водела обратно за гарата, това ужасно чувство, тези тръпки на нереалност напълно го срутиха. Дали пък не е изял нещо калпаво? Това тесто с шунката? Или е някаква тайнствена болест, която никой от докторите му засега не бе засякъл? — се питаше моят приятел. И аз бих искал да разбера.

Не зная дали някой преди е забелязал, но една от основните особености на живота е обособеността. Без покрова на плътта, който ни обгръща, ние умираме. Човек съществува дотолкова, доколкото е отделен от околното. Черепът е шлем на астронавт. Остани в него, инак загиваш. Смъртта е разголване, смъртта е приобщаване. Чудесно е може би да се смесиш с пейзажа, но това означава край на крехкото „аз“. Чувството, изпитвано от Пнин, по нещо напомняше такова разголване, такова приобщаване. Чувствуваше се порест и уязвим. Обливаше го пот. Беше уплашен. Каменна пейка сред лаврите го спаси да не падне върху плочника. Дали спазъмът беше сърдечна криза? Съмнявам се. В тази минута съм негов лекар, така че ще повторя: съмнявам се. Пациентът ми бе от странните и нещастни хора, които наблюдават сърцето си („кух мускулен орган“ според отблъскващото определение на „Нов университетски речник на Уебстър“, останал в осиротелия куфар на Пнин) с гнуслив страх, с нервно отвращение, с болезнена омраза, сякаш то е някакво силно, хлъзгаво, недосегаемо чудовище, паразит, който, уви, трябва да бъде търпян. Нарядко, когато озадачените от колебливия му, препъващ се пулс доктори го изследваха по-грижливо, кардиографът чертаеше баснословни планински ридове и сочеше дузина фатални болести, изключващи се взаимно. Страхуваше се да докосне своята китка. Никога не понечваше да заспи на лявата страна, дори в онези потискащи нощни часове, когато безсънният страдалец мечтае за трети хълбок, изпитал двата, с които разполага.

Ето че сега в парка на Уитчърч Пнин усещаше това, което вече бе изживял на 10 август 1942 година и на 15 февруари (рождения му ден) 1937 година, и на 18 май 1929-а, и на 4 юли 1920-а — а именно, че отвратителният автомат, който бе подслонил, издаваше свое съзнание и не само бе заживял свой, отделен живот, но и му причиняваше паническо страдание. Притисна клетата си плешива глава до каменната облегалка на пейката и си заприпомня предишните случаи на такова безпокойство и отчаяние. Дали този път не е пневмония? Преди два дни премръзна до кости на едно от чудесните американски течения, с каквото домакинът черпи гостите си през ветровита вечер след втората чаша. Внезапно Пнин (дали пък не умира?) забеляза, че се плъзга обратно в своето детство. Усещането бе с драматичната острота от ретроспективни подробности, каквато, разправят, се среща при давещите се — особено в старата руска флота, феноменът на задушаването, обяснявано от един мастит специалист по психоанализа, чието име ми е изхвърчало от паметта, като подсъзнателно възобновен шок, изпитан при кръщаването, който предизвиква взрив от промеждутъчни спомени за събития между първото и последното потапяне. Всичко това се случи за миг, но няма как да го предам по-кратко освен с върволица от думи.

Пнин произлизаше от почтено, доста заможно петербургско семейство. Баща му, д-р Павел Пнин, окулист със стабилно реноме, веднъж има честта да лекува Лев Толстой от конюнктивит. Майката на Тимофей, крехка, нервна, дребна, късо подстригана, с талия на оса, бе дъщеря на прочутия някога революционер Умов и на рижка германка. Прималял, видя приближаващите очи на майка си. Беше неделя посред зима. Беше на единайсет. Готвеше си уроците за понеделник, учеше в Първа гимназия, когато го побиха странни тръпки. Майка му сложи термометъра, погледна чедото си някак вцепенена и веднага прати да повикат най-добрия приятел на мъжа й, педиатъра Белочкин. Той беше дребничък мъж с гъсти вежди, с къса брадичка и ниско подстригана права коса. Като отметна пешовете на редингота, седна в края на леглото до Тимофей. Започна надбягване между тумбестия златен часовник на доктора и пулса на Тимофей (който лесно победи). Сетне гърдите на Тимофей бяха разголени и Белочкин притисна до тях ледено голо ухо и бодлива глава. Като плоско ходило на едноножка ухото се местеше по целия гръб и гърди на Тимофей, залепваше за едно или за друго място върху кожата му и поемаше по-нататък. Щом докторът си отиде, майката на Тимофей и яката камериерка с безопасни карфици в уста опаковаха горкия малък пациент в компрес, същинска усмирителна риза. Състоеше се от пласт мокро платно, от по-дебел пласт хигроскопичен памук и от още един — тясна фланела и дяволски лепкава мушама с цвят на пикня и треска, проснала се между неприятно изненадващия студ на платното, допиращо кожата, и мъчително скърцащия памук, около който бе увит външният пласт на фланелата. Тимоша — жалка личинка в пашкул — лежеше под камара юргани; не можеше да се пребори с нарастващото зъзнене, пълзящо по ребрата от двете страни на вкочанения гръбнак. Не можеше да затвори очи, клепачите му смъдяха. Зрението му беше плътен овал от страдание с косите бодвания на светлината; обичайните форми станаха разсадници на тежки видения. Пред леглото му бе поставен четиристенен параван от полирано дърво с пирографирани рисунки, изобразяващи пътека за езда, застлана сякаш с плъст от нападали листа, езерце с водни лилии, старец, превил гръб на пейка, и катеричка, хванала червеникав предмет в предни лапички. Тимоша, методично момче, често се мъчеше да разбере какво ли е това (Лешник? Шишарка?) и сега, когато нямаше какво друго да прави, си заръча да реши тази унила гатанка; но температурата, бучаща в главата му, удавяше всяко усилие в паническа болка. Още по-тягостен беше двубоят му с тапетите. И преди бе забелязвал, че комбинацията във вертикална посока от три различни чепки лилави цветове и седем различни дъбови листа се повтаряше няколко пъти успокоително правилно; сега обаче му пречеше натрапчивият факт, че не можеше да намери системата от скачване и разделяне в хоризонталната посока на шарката; такова повторение съществуваше — можеше да улови тук и там по цялата стена от леглото до гардероба и от печката до вратата появата ту на един, ту на друг елемент от серията; речеше ли обаче да поеме надясно или наляво от произволна група три чепки и седем листа, веднага се заплиташе в безсмислена бъркотия от рододендрон и дъб. Беше очевидно, че щом злонамереният шегаджия — разрушител на разсъдъка, съдружник на треската — тъй чудовищно грижливо е скрил ключа към шарката, този ключ ще е също толкова безценен, колкото и самият живот, а намери ли се, Тимофей Пнин ще си върне обичайното здраве, обичайния свят: тази ясна — уви, твърде ясна — мисъл го караше упорито да продължава борбата.

Чувството, че закъснява за някаква среща, също толкова омразна и неизбежна като гимназията, като обядването или времето за лягане, го караше спънато да бърза и още повече затрудняваше изследването, постепенно преминаващо в бълнуване. Листакът и цветовете, без ни най-малко да нарушават сложните плетеници, наглед се бяха отделили в цялостна трептяща група от бледосинкавия фон; той от своя страна преставаше да е плоска хартия и се вдлъбваше, а сърцето на зрителя за малко да се пръсне при сродно разширяване. През отделните гирлянди можа да различи някои от най-жизнените подробности на детската стая — например лакирания параван, отблясъка по чашата, пиринчените топки на кревата, ала те представляваха още по-слабо препятствие за дъбовите листа и разкошните цветове, отколкото отражението на обикновен предмет от бита в прозорец за съзерцаване на пейзажа навън през стъклото му. Макар че жертвата и свидетелят на тези призраци лежеше увит в кревата, в унисон с двойствената природа на околното, той същевременно седеше на пейка в зелено-лилавия парк. За един стапящ се миг усети, че най-сетне е хванал ключа, който бе дирил; но долетелият отдалеч шумолящ вятър, нарастващ меко с усилващото се люшкане на рододендроните — сега вече изронени, слепи, — разбърка рационалната шарка, цялата обкръжавала Тимофей Пнин. Беше жив, това бе достатъчно. Облегалката на пейката, към която се бе притиснал, бе също толкова реална, колкото облеклото му, портфейлът или датата на Големия Московски Пожар — 1812.

Сива катеричка, удобно седнала пред него на задни лапички върху земята, гризеше прасковена костилка. Вятърът си отдъхна и ето, отново зашушна в листака.

След кризата бе малко уплашен и несигурен, но се придумваше, че ако е била истинска сърдечна криза, разбира се, е щял да се чувствува още по-разстроен и тревожен. Това заобиколно разсъждение напълно разпръсна страха му. Беше четири и двайсет. Изсекна се и закрачи към гарата.

Първият служител се бе върнал.

— Ето ви куфара — каза той весело. — Жалко, че изпуснахте кремонския автобус.

— Поне — а колко величава ирония се помъчи да вложи нашият злощастен приятел в това „поне“ — се надявам, че жена ви е добре?

— Всичко е наред. Ще трябва да изчакаме до утре.

— Ами тогава — каза Пнин — посочете къде се намира телефонът за пътници.

Служителят му посочи с молива толкова далеч отсреща и встрани, колкото можа, без да напуска кътчето си. Пнин с куфара в ръка понечи да тръгне, но го повикаха обратно. Сега моливът сочеше към улицата.

— Виждате ли, две момчета товарят фургон? Ей сега заминават за Кремона. Кажете им, че ви праща Боб Хорн. Ще ви вземат.