Владимир Набоков
Пнин (52)

Голямото достойнство на малкия човек
Няколко думи за романа „Пнин“ на Владимир Набоков

Според американския критик Харолд Блум един от белезите на голямата литература е т.нар. strangeness, т.е. „свойството да бъдеш чужд“ спрямо онова, което те заобикаля. Героите на Владимир Набоков без съмнение го притежават и демонстрират, но за разлика от тези в произведенията на Кафка или Конрад, да речем, те го изразяват не посредством специфичната атмосфера, изпълнила творбата, а посредством безчет находчиво подбрани и виртуозно поднесени детайли. Писателят сякаш наблюдава реалността, която пресъздава, под силно увеличително стъкло, за да не пропусне нито една от подробностите, които я съставят, като особеният, нерядко дори „черен“ хумор при тяхното педантично каталогизиране превръщат неговите романи и разкази в пъстроцветни калейдоскопи от многобройни отделни частици, още по-искристи в композициите, които образуват. Едва ли е случайно обстоятелството, че тъкмо затворените в себе си минисветове — шахматната дъска, сбирката пеперуди, са предпочитаните „матрици“ на Набоков за действителността, с която той обгражда своите персонажи. Такъв затворен, изолиран в себе си и пределно чужд на неговия герой свят е и този на провинциалния американски университет, където съдбата запокитва Тимофей Пнин, преподавател по литература, интелигент по ген и поведение, безпомощен и уязвим срещу арогантността, с която бива атакуван. В хода на инак привидно непретенциозното повествование за неуспешните му опити да се адаптира и аклиматизира към мразовития духовен климат там авторът демонстрира своето блестящо умение да превръща езика в изключително гъвкав инструмент за изказ и внушения като комичната неспособност на Пнин да си служи с възможностите на английския език, обогатявайки го с нови, неподозирани фразеологични съчетания и идиоми, потвърждава тезата, че нерядко да говориш и да мислиш са две съвсем различни и при това трагично несходни една с друга дейности.

Сюжетът предлага изненадващо нестандартни ситуации и образи, равностойни на трудни изпитания и предизвикателства за клетия университетски преподавател, непрестанна жертва на обстоятелствата, т.е. на жестокостта на своите близки и колеги, на много хора. Но той въпреки всичко запазва своето достойнство и читателят се прониква със съчувствие и симпатия към малкия плешив русин, който на моменти напомня, съвсем не без основание, Дон Кихот — непрактичен, лишен от инстинкт за самосъхранение, обгърнат в небулозата на собствените си идеализирани представи за другите, а и за себе си.

Прекалено изтънчен за грубостта на света, в който е попаднал, Пнин става плячка на интелектуално претенциозните и хищни кариеристи, а неговият личен крах получава смисъла на присъда над онзи начин на живот, който поражда и стимулира американската ценностна система, обект на безпощадната критика на Набоков и в други негови произведения.

Създаден през 50-те години, романът е учудващо актуален и днес, когато именно материализмът, изтощителната динамика на едно невротично съществуване и психо-емоционалните кризи, душевните сривове характеризират една цивилизация, придобила плашещо глобални размери, и която може да бъде коригирана и подобрена тъкмо от такива малки, храбри и всеотдайно предани на голямата култура хора като Тимофей Пнин, силни в слабостта си.