Владимир Набоков
Пнин (36)

5

Пнин, подобно впрочем на мен, отдавна се бе примирил с неприятния, но рядко обсъждан факт, че сред университетските преподаватели винаги може да се намери човек, който не само изключително много да прилича на вашия зъболекар или на началника на местната поща, но дори и двойници в един и същ професионален кръг. Дори ми е известен случай на тройна прилика в един сравнително малък колеж, при което според наблюдателния му президент Франк Рид основният в тази троица съм бил аз, колкото и да е странно; и си спомням как покойната Олга Кротка ми каза веднъж, че сред петдесетината професори в Школата за ускорено изучаване на езици, където по време на войната тази клета дама с един бял дроб е била принудена да преподава летейски и булгурски, имало цели шестима пниновци освен автентичния и според мен уникален екземпляр. Затова няма защо да се чудим, че дори Пнин, в делничния живот не особено наблюдателен човек, нямаше как да не забележи (през деветата година от пребиваването си в Уейндъл), че господин очилатият дългуч с професорски кичур сив цвят, падащ отдясно върху малкото му, ала набръчкано чело, с дълбоки гънки от острия нос към кранчетата на дългата горна устна — човекът, известен на Пнин като професор Томас Д. Войницки, окупирал Катедрата по орнитология, с когото в някаква компания бе разговарял за веселите авлиги, за меланхоличните кукувици и за други руски горски птици, — невинаги бе професор Войницки. Навремени, така да се каже, се въплъщаваше в някой друг, чието име Пнин не знаеше, но го бе кръстил Двойницки с характерната за чужденците склонност към каламбури. Моят приятел и съотечественик скоро се досети, че никога не може да каже със сигурност дали наистина този приличащ на бухал, бързо крачещ господин, с когото всеки ден се сблъскваше в различни точки от обиколките си между кабинета и аудиторията, между аудиторията и стълбището, между водоскока за пиене и тоалетната, бе случайният му познат, орнитологът, с когото се смяташе длъжен да се здрависва на минаване покрай него, или бе приличащият на Войницки непознат, който отговаряше на унилите му поздрави с машинална любезност, както би сторил всеки непознат. Самата среща обикновено биваше много кратка, защото и Пнин, и Войницки (или Двойницки) вървяха бързо; понякога Пнин, за да избегне тази размяна на учтив лай, се преструваше, че чете писмо в движение, или успяваше да се изплъзне от бързо наближаващия колега и мъчител, свивайки по стълбището, и сетне продължаваше пътя си по коридора на долния етаж; но тъкмо веднъж да се зарадва на остроумната си уловка, след като я бе приложил, когато едва не се блъсна в Двойницки (или Войницки), затропал тежко по долния коридор. Щом започна новият есенен семестър (десети за Пнин), неудобството на положението се задълбочи, понеже бяха променили часовете му, по този начин отпаднаха някои маршрути, на които бе разчитал в усилията си да избягва Войницки или оногова, дето се прави на Войницки. Май завинаги трябваше да се примири с положението. Като си припомняше някои други раздвоения, случили се в миналото — слисващи прилики, които обаче забелязваше само той, — угриженият Пнин не се съмняваше, че ще е безполезно да помоли околните да му помогнат да се ориентира в тези Т. Д. Войницки.

В деня на приема, когато завърши обеда си във Фризхол, Войницки или неговият двойник (нито единият, нито другият се бяха появявали досега там) внезапно приседна до него и каза:

— Отдавна исках да ви питам някои неща — вие преподавате руски, нали така? През лятото в едно списание прочетох статия за птиците…

(„Войницки! Този е Войницки!“ — рече си Пнин и реши да действа.)

— Та авторът на тази статия — забравих му името, май беше руско — между другото казва, че в Скофска губерния — правилно ли я произнасям? — местните краваи се печели във вид на птица. Разбира се, в основата е фалическият символ, но ми е интересно дали знаете този обичай.

Тогава на Пнин му хрумна блестяща идея.

— На вашите услуги съм, уважаеми — каза той с възторжена нотка, затрепкала в гърлото му, — защото вече знаеше как със сигурност да установи личността поне на първоначалния Войницки, любителя на птиците. — Да, уважаеми. Зная всичко за тези чучулиги, за тези alouettes, за тези — трябва да видя в речника как бяха на английски. И ето, като използувам случая, сърдечно ви моля да ме посетите довечера. В осем и половина вечерта. Малка soirée по случай нова къща, нищо повече. Доведете и съпругата си — дали пък не сте кандидат по Сърцезнание?

(О, шегаджията Пнин!)

Събеседникът му каза, че не е женен. С удоволствие щял да дойде. Какъв е адресът?

— Номер деветстотин деветдесет и девет, улица „Тод“, много лесно! Най-най-най-накрая на улица „Тод“, там, където се пресича със Скалистия булевард, малка тухлена къща и голяма черна скала.