Владимир Набоков
Пнин (27)

1

От горната площадка на старата, рядко посещавана наблюдателна кула — „стражевата“, както й казваха по-рано, — застанала върху осемстотинфутово гористо възвишение, нареченото Планината Етрик, в един от най-красивите щати на Нова Англия, предприемчивият летен турист (Миранда или Мери, Том или Джим, все полуизличени имена, изписани с молив върху парапета) можеше да види широко море от зеленина, състоящо се предимно от явори, буки, ароматна топола и борове. Към пет мили на запад стройна бяла камбанария отбелязваше мястото, където се гушеше градчето Онкуедо, прочуто някога с изворите си. Три мили северно на речния бряг сред просека в подножието на тревисто хълмче можеше да се съзрат островърхите покриви на чудновати сгради (известни като Куково, Куково имение, Куков замък или Борово според първоначалното му име). Щатското шосе минаваше през Онкуедо и се проточваше на изток покрай южната страна на Етрик. Многобройни черни пътища и пътеки пресичаха във всички посоки гористата триъгълна равнина, рамкирана от малко лъкатушната хипотенуза на шосирания местен друм, виещ се в североизточна посока от Онкуедо към Борово, към дългия катет на споменатото шосе и към късия на реката, през която бе прехвърлен стоманен мост пред Етрик и дървен — до Куково имение.

През облачен летен ден на 1954 година Мери или Алмира, а може би и Волфганг фон Гьоте, чието име бе издълбано върху перилата от някой старомоден шегаджия, биха могли да забележат автомобила, свърнал от шосето пред самия мост, а сега сновящ и свиращ муцуна насам-натам из лабиринта от съмнителни пътища.

Движеше се напред неуверено и плахо, всеки път, когато понечваше да смени посоката, намаляваше скоростта и вдигаше стълб прахоляк зад себе си като ровещо пръстта куче. Вероятно човек, по-снизходителен от нашия наблюдател, би си помислил, че на волана на тази бледосиня яйцевидна лимузина, с резервоар за две кофи, на неопределена възраст и с доста очукана външност, седи някаква блейка. Всъщност шофираше професорът от Уейндълския университет Тимофей Пнин.

Пнин бе започнал да взема уроци в уейндълското училище за автомобилисти в началото на годината, но „истинско разбиране“ според израза му го бе осенило чак след два месеца, когато се тръшна на легло от болки в гърба и се бе занимавал изключително, с огромно удоволствие, с изучаването на четирийсетстраничния „Учебник по автомобилизъм“, издаден от губернатора на щата в сътрудничество с още един експерт, и на статията „Автомобилът“ в „Американска енциклопедия“ с изображения на Скоростната кутия, на Карбуратори, на Спирачки и на Участник в Глиденския пробег (около 1905 година), затънал в калта на селски друм сред потискащ пейзаж. Тогава — и само тогава — най-сетне преодоля двойствеността на първоначалните си догадки, както лежеше на кревата в болницата и шаваше с пръстите на краката, местейки въображаем лост на скоростите. През истинските уроци със строгия инструктор, който го притесняваше, даваше му ненужни указания, кряскаше технически термини, дърпаше му волана на завоите и постоянно ядосваше спокойния, схватлив ученик с грубата си критика, Пнин бе абсолютно неспособен да слее ведно усещането за колата, която мислено управляваше, с тази, която караше по пътя. Сега двете най-сетне съвпаднаха. Ако на първия изпит го скъсаха, причината беше, че подхвана с изпитващия ненавременна дискусия, мъчеше се да докаже, че за разумния човек няма нищо по-унизително от необходимостта да поощрява у себе си долнопробния условен рефлекс, принуждаващ го да спира пред червен светофар, когато наоколо няма жива душа — нито минувачи, нито шофьори. Втория път бе по-предпазлив и взе изпита. Една неотразима студентка от горния курс, записала се в неговата група по руски език, Мерилин Хон, му продаде за сто долара жалкия си стар автомобил: омъжваше се за притежател на доста по-шикарна кола. Пътуването от Уейндъл до Онкуедо с нощувка в частна къща, която приемаше туристи, се оказа бавно и мъчно, но мина без приключения. Пред самия Онкуедо се отби в бензиностанция и излезе да подиша селски въздух. Над полето с детелина бе надвиснало непроницаемо бяло небе, а от купчината дърва край схлупена колиба се чу кукуригане на петел, прекъслечно и юначно — гласовит пройдоха. Някаква случайна интонация на тази леко предразгавяла птица в съчетание с топлия вятър, умилкващ се на Пнин и настояващ за вниманието му, за признанието му, за каквото и да било, кратко му напомни смътен, забравен ден, когато той, студентът първокурсник от Петроградския университет, пристигна на малката гара в балтийски летен курорт, и тези звуци и миризми, и тъгата…

— Ама че задуха — отбеляза бензинджията с космати ръце, като се захвана да бърше предното стъкло.

Пнин извади писмото от портфейла, разгърна приложената към него съвсем мъничка, размножена скица и попита дали е близо черквата, от която трябваше да свие наляво, за да стигне до Куково имение. Да се чудиш колко приличаше този човек на неговия колега от Уейндълския университет, на д-р Хаген — случайна, безсмислена прилика, същински калпав каламбур.

— Хм, по-добре да минете по друг път — каза фалшивият Хаген. — Камионите разгазиха този, при това той много криволичи. Карайте направо. Ще минете през града. Пет мили след Онкуедо, веднага след отбивката за Етрик, пада се от лявата ви страна, и още преди да стигнете моста, свийте по първата отбивка наляво. Това е черен път, но хубав, трамбован.

Пъргаво заобиколи колата и се захвана да обработва с парцала втората половина от стъклото.

— Свийте на север и през цялото време дръжте на север от всички кръстопътища — в тези гори се срещат просеки, но вие дръжте на север и ще стигнете до Кук точно за двайсет минути. Няма как да объркате.

Пнин вече цял час се лута из горските пътища и стигна до извода, че изразът „дръжте на север“ и дори самата дума „север“ не означават абсолютно нищо за него. На всичкото отгоре не можеше да разбере какво накара него, разсъдливия човек, да послуша някакъв си случаен дърдорко, вместо грижливо да следва педантично точните указания, изпратени му от неговия приятел, Александър Петрович Куколников (известен из тези места като Ал Кук), когато го покани да прекара лятото в голямата му гостоприемна селска къща. Нашият пишман автомобилист сега толкова здравата се бе изгубил, че вече не можеше да се върне на шосето, а тъй като нямаше достатъчно опит да маневрира по тесните, изровени от коловози пътища, от двете страни на които зееха канавки и дори урви, неуверените му завои наслуки изписваха тази чудновата плетеница, която евентуалният наблюдател от кулата би могъл да следи със съчувствен поглед; но на това затънтено и безразлично възвишение нямаше жива душа, ако не броим мравката, която си имаше свои грижи: изкатерила се с триста мъки на горната площадка и балюстрадата (нейна автострада) след часове глупав инат, сега бе също толкова обезпокоена и озадачена, колкото недодяланият автомобил-играчка, който се движеше долу. Вятърът утихна. Под бледото небе морето от дървесни върхари изглеждаше необитаемо. Но внезапно отекна пушечен изстрел и клонче подскочи към небето. Гъстите горни вейки в тази част от останалата неподвижна гора се разклатиха в отдалечаваща се последователност от тръсване или подскоци, които се предаваха от дърво на дърво в разлюлян ритъм, подир което гората отново затихна. Измина още минута и внезапно всичко се случи едновременно: мравката намери отвесна греда, водеща за покрива на кулата, и се втурна по нея с ново въодушевление; слънцето надникна; а Пнин, вече напълно отчаян, се озова на шосиран път с ръждясала, но още проблясваща пътна табела, насочваща пътниците към Борово.