Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (9)

9.

— Сигурно се чувстваш ужасно — рече Страк.

Алфрей опипа голия си врат и кимна.

— Сдобих се с първия си зъб още когато бях на тринайсет лета. И оттогава не съм се разделял с огърлицата. До днес.

— В битката ли я изгуби?

— Там трябва да е станало. Толкова бях привикнал с нея, че не съм усетил кога е паднала. Койла ми обърна внимание днес.

— Но пък спечели други трофеи. В живота винаги е така. Едно губиш, друго получаваш. След време ще се сдобиеш с нови зъби за огърлица.

— Само дето нямам време. Не и да се сдобия с цели три зъба. Не забравяй, Страк, че съм най-възрастният в дружината. Да победиш снежен леопард с голи ръце е занятие за млади орки.

Алфрей потъна в мрачно мълчание. Страк реши да не го закача повече. Даваше си сметка какъв удар за достойнството му е загубата на огърлицата — доказателство за неговата храброст, символ за съзряването на всеки млад орк.

Двамата продължиха да яздят в челото на колоната. Меланхоличното настроение на Алфрей бе в съзвучие с царящата в дружината атмосфера. Всеки си даваше сметка за рискованото положение, в което се намираха. Сега, когато имаше достатъчно коне за всички, те се придвижваха много по-бързо, въпреки че Меклун, който все още беше на носилка, ги забавяше до известна степен.

След още няколко часа извиха постепенно на югозапад и се насочиха през Великите равнини към Черна скала. Някъде по пладне на същия ден трябваше да достигнат средата на пътя между Прокоп и Тъкашка ливада.

Страк се надяваше, че ще прекосят този участък, без да си имат неприятности нито със заядливите троли, нито с фанатизираните човеци от юга.

Местността постепенно се променяше. Равнините отстъпваха място на полегати хълмове, а пътеката се виеше из плитки долчинки. Преобладаваха шубраците. В далечината се мяркаха тъмнозелените петна на пасищата. Наближаваха страна, в която често се срещаха човешки селища. Страк реши, че ще е по-безопасно, ако ги третира като врагове, независимо дали са унисти, или пантеонисти.

Мисълта му бе прекъсната от врява в колоната. Погледна назад. Хаскеер и Джъп отново се караха.

Страк въздъхна.

— Продължавай да водиш — нареди той на Алфрей и обърна коня.

Докато стигне до мястото, двамата вече бяха готови да се вкопчат един в друг. Притихнаха, щом го видяха.

— Вие двамата няма ли да се успокоите най-сетне?

— Той е виновен — оплака се Хаскеер. — Той…

— Аз ли? — викна Джъп. — Ти, копелдако! Ти трябваше…

— Млък! — скастри ги Страк. — Джъп, ти си главният ни съгледвач, а не умееш дори да пазиш тишина. Сега ще ти дам възможност да си изкараш заплатата. Иди да смениш Проок и Гледег. Вземи Калтмон, а твоят дял от кристалите остави на Алфрей.

Джъп прониза противника си със злобен поглед и пришпори коня.

Страк насочи вниманието си към Хаскеер.

— Изкарваш ме извън нерви вече — прецеди той през стиснати зъби. — Ако продължаваш така, жив ще те одера!

— Не трябваше да взимаме такъв като него в дружината — отвърна Хаскеер.

— Това не е твоя работа, стотник. Или ще го търпиш какъвто е, или поемаш пътя за дома. Решавай! — рече Страк и се насочи към челото на колоната.

Хаскеер едва сега забеляза, че е станал център на всеобщо внимание.

— Нямаше да загазим толкова, ако имахме по-свестен командир — изръмжа той.

Войниците побързаха да отместят погледи встрани.

Когато Страк застигна Алфрей, към тях се присъедини и Койла.

— Ако продължаваме да държим тази посока, ще минем по-близо до Тъкашка ливада, отколкото до Прокоп. Какъв е планът, в случай че срещнем неприятел?

— Тъкашка ливада е едно от най-старите унистки селища и със сигурност най-фанатизираното — отвърна Страк. — Това ги прави напълно непредсказуеми. Трябва да го имаме предвид.

— Унисти, пантеонисти, кой го е грижа? — подметна Алфрей. — Всичките са човеци, нали?

— Да, но от нас се очаква да помагаме на пантеонистите — припомни му Койла.

— Само защото нямаме избор. Кога ли сме имали въобще?

— Навремето — отвърна замислено Страк. — Пък и в текущата обстановка няма нищо лошо да се съюзим с пантеонистите. Те са по-малко враждебни към древните народи. Освен това, така човеците са разделени. Представяш ли си какво щеше да е, ако действаха заедно срещу нас.

— Или ако едната от двете страни спечели — добави Койла.

 

 

След като изпревариха колоната, Джъп и Калтмон застигнаха Проок и Гледег и заеха местата им. Едва сега Джъп взе да се успокоява от препирнята с Хаскеер. Пришпори коня си — малко по-грубо, отколкото бе необходимо — и взе да оглежда земята за следи.

По тези места растителността ставаше все по-изобилна. Освен шубраци вече се мяркаха и отделни дръвчета, а високата трева покриваше склоновете на хълмовете.

— Познат ли ти е този район, стотник? — попита го Калтмон. Говореше почти шепнешком, за да не издаде присъствието им, въпреки че, докъдето им стигаше погледът, не се виждаше жива душа.

— Слабо. Нататък обаче местността ще продължава да се променя.

И наистина, пътеката между хълмовете изчезна в една долина и излезе от другата й страна, където се виеше в поредица от завои. Шубраците от двете страни се сгъстиха. Двамата прекосиха гъстия храсталак и излязоха на пътя.

— И все пак, ако следваме тази посока — поде Джъп, — не виждам от какво може да се…

Пътят пред тях бе препречен от барикада.

— … страхуваме — довърши машинално Джъп.

Барикадата се състоеше от прекатурена каруца, подпряна на няколко едри дънера. Охраняваха я човеци с черни униформи. Бяха доста и всичките тежковъоръжени.

Джъп и Калтмон дръпнаха юздите тъкмо когато хората ги забелязаха.

— По дяволите! — изстена Джъп.

Откъм барикадата долетяха викове. Размахали мечове, тояги и секири, част от хората се втурнаха към конете си. Джуджето и оркът пришпориха животните си да се извъртят на място.

Когато препуснаха обратно, зад тях екнаха кръвожадните викове на преследвачите.

 

 

— До вчера войник от Обединения експедиционен корпус, днес на служба при Дженеста — разказваше Страк. — Нали знаеш как се променят тези неща.

— Зная — отвърна Койла. — Сигурно и ти се чувстваш като мен.

— В какъв смисъл?

— Не те ли е яд, задето никой не ти иска мнението?

Страк отново бе притеснен от прямотата й. И от начина, по който бе разгадала мислите му.

— Може би — призна той уклончиво.

— Не на това са ни учили, Страк. Не може да не признаеш, че е несправедливо.

— За такива като Алфрей трябва да е било още по-тежко — опита да смени насоката на разговора Страк. — На стари години трудно се свиква с промените.

— Говорехме за теб.

Отговорът му бе отложен заради внезапната поява на Проок и Гледег, които препускаха по пътеката право срещу тях.

— Смяната извършена, капитане — докладва Проок, когато спряха пред тях. — Стотник Джъп пое службата.

— Нещо за отбелязване?

— Не, господарю. Пътят пред нас беше чист.

— Добре. Влизайте в колоната.

Войниците се отдалечиха.

— Та говорехме за промяната… — припомни му Койла.

„Случайно ли поддържаш този разговор — помисли си Страк, — или имаш конкретна причина?“

— Добре де, вярно е, че с идването на новата господарка много неща се промениха. Не веднага, разбира се. Но аз все още съм старши офицер и зная кой е врагът ми.

— Освен това ти повериха командването на Върколаците.

— Така е. Макар това да не се нрави на всички.

— Но как се чувстваш под управлението на същество, което е наполовина човек?

— Ами… малко е странно, признавам — отвърна той предпазливо.

— Искаш да кажеш, че ти е неприятно. Като на всички нас.

— Не мога да твърдя, че съм щастлив. Но това са тежки времена. Една победа на унистите или пантеонистите ще укрепи позициите на хората. — Той сви рамене. — От нас се иска да изпълняваме заповеди.

Тя го изгледа продължително и вторачено.

— Да. Все до това опираме — в гласа й се долови горчивина.

По някаква странна причина му се прииска да продължат разговора. Но един оръженосец зад него изръмжа развълнувано. Страк не можа да различи думите му, защото и останалите войници нададоха глас.

Надигна се върху стремената и видя Джъп и Калтмон да препускат в галоп към тях.

— Какво става…

И тогава съгледа тълпата от хора, които ги преследваха. Бяха облечени с черни дрехи — дълги сюртуци и бричове, затъкнати във високи кожени ботуши. По първоначална преценка броят ми бе колкото на Върколаците.

— Разгърни се! — извика той. — Всички при мен! Готови за бой!

Дружината започна чевръсто да се престроява в боен ред. Фланговете се изтеглиха назад, за да образуват полукръг с лице към приближаващия се противник, като носилката с Меклун остана в тила. Над главите на войниците засвяткаха оголени мечове.

Когато зърнаха дружината, преследвачите на Джъп и Калтмон забавиха бяг и разстоянието между тях и съгледвачите се увеличи. Продължиха обаче да се приближават, като се разгърнаха в линия.

— Задръжте позиция! — извика Страк. — Никой да не е посмял да отстъпи!

— Сякаш има накъде — подметна насмешливо Койла. Тя вдигна меча високо и разцепи нетърпеливо въздуха с него.

Окуражавани от другарите си, Джъп и Калтмон достигнаха редицата им и заковаха на място.

Два удара на сърцето по-късно хората връхлетяха като преден фронт на буря. Повечето от конниците дръпнаха конете си в последния момент, за да избегнат директния сблъсък.

На Страк се падна едър, брадясал воин, чиито очи пламтяха кръвожадно. Размахваше огромна тежка секира, страшна на вид, но крайно неудобна за близък бой.

Страк парира първия удар и на свой ред нападна. Конят на противника му внезапно подскочи и острието на Страк се плъзна върху рамото на човека. Страк побърза да се дръпне назад и отби следващия удар. Двамата си размениха още десетина удара, когато в един момент брадясалият мъж се пресегна твърде напред. Страк се извъртя встрани и отсече ръката, държаща секирата, която тупна на земята, все още стиснала оръжието.

От раната рукна кръв и в същия миг човекът получи втори, смъртоносен удар в гърдите и се прекатури от коня. Страк се извърна към следващия противник. Койла успя да измъкне острието от гърдите на първия си противник тъкмо когато върху нея се нахвърли друг. Беше набит и мускулест тип, който размахваше огромен меч. След като отби няколко удара, тя се наведе и опита да го промуши в шията, но мъжът успя да се дръпне.

Без да спира, Койла продължи атаката, като този път свали острието ниско. Изненадващо повратлив, мъжът се плъзна от седлото и острието й разцепи въздуха. Ала Койла продължи да го задържа с меча, докато със свободната си ръка измъкна един от метателните ножове. Миг по-късно острието му се заби право в сърцето на брадатия.

Вляво от нея Хаскеер бе стиснал меча си с две ръце, оставил поводите на воля, докато сечеше наред. Оставяше зад себе си разбити черепи, зейнали гърди и отсечени крайници. Чуваше се пукот на строшени кости, върху лицето му се сипеше кървав дъжд, но завладян от треската да убива, той не спираше.

В хаоса на атаката част от конниците заобиколиха фланга и се опитаха да нападнат Върколаците в гръб. Алфрей и неколцина оръженосци се извърнаха, за да се справят с новата опасност. Заформи се яростна схватка около носилката на Меклун. След като за малко не бе повален от смазващ удар с боздуган, Алфрей се отказа от директния сблъсък, наведе се и преряза каишите на седлото на своя противник. Мъжът се наклони рязко на една страна и тупна на земята. Докато се опитваше да се изправи, един останал без ездач кон го прегази.

Сега вече към тях се присъедини и Джъп, който нападна в гръб двамата конници, заобиколили Алфрей. Човек и джудже кръстосаха мечове. Джъп разпори ръката на противника си и продължи нататък, докато острието се заби в незащитените му гърди.

Нечий меч се блъсна със звън в меча на Страк. Той реагира мигновено, замахна и отсече главата на новия противник. Със следващия се разправи също толкова чевръсто. Нещастникът успя да замахне само два пъти, преди Страк да го посече през лицето.

Въоръжена с меч и кинжал, Койла отби няколко атаки, като използваше тактиката на клещите. Единият от противниците й получи зейнала рана на шията, вторият бе спрян с кинжал в гърдите.

След като изведнъж се озова пред празно пространство, тя потърси с поглед Страк. Той се биеше с дръглив, дългорък и русоляв нападател с луничаво лице. Съдейки по неумелите му движения, изглежда бе от подрастващите на хората, без никакви победи зад гърба си. Страхът му бе осезаем.

Страк бързо сложи край на мъките му с яростен удар в гръкляна. Втори подобен, но хоризонтален замах лиши младежа от глава. Койла почувства върху лицето си ситни, топли капчици.

Тя избърза очите си с опакото на ръката и се изплю гнусливо.

— Избихме ги, Страк — рече тя, докато се мръщеше на соления вкус в устата си.

Излишно беше да го казва. Навсякъде се въргаляха човешки трупове. Само на единия от фланговете бяха останали неколцина противници и сега цялата ярост на орките бе съсредоточена върху им. Хаскеер блъскаше един от тях по главата с нещо, което наподобяваше сопа. Но когато се вгледа по-внимателно, Страк установи, че е човешка ръка със стърчаща кост.

Шепа противници бяха препуснали назад, преследвани от разгорещени от битката оръженосци. Страк им викна да се върнат обратно и те го послушаха неохотно. Скоро конниците се изгубиха от поглед.

Алфрей коленичи до носилката на Меклун. Войниците наскачаха от конете и се заеха да събират разпиляното оръжие. Хаскеер и Джъп се присъединиха към Койла и Страк.

— Май нямаме сериозно ранени — отбеляза Джъп.

— Нищо чудно — захили се Хаскеер. — Страхливи са като феи.

— Защото това бяха селяни, а не войници. Унистки фанатици, ако се съди по външния им вид, вероятно от Тъкашка ливада. Не бяха никак опитни.

— Но ти не го знаеше — изръмжа навъсено Хаскеер.

— За какво намекваш? — озъби се Джъп.

— Че ги доведе право при нас. Кой идиот би направил подобно нещо? Изложи на опасност дружината.

— А какво очакваше да направя, зурло немита?

— Трябваше да ги примамиш настрани.

— И после какво? Да ни претрепят с Калтмон? А може би да ги помоля да те пазят?

— Е, нямаше да изгубим кой знае колко, ако ти бяха видели сметката.

— Майната ти, нощно гърне! Ние сме дружина, ако си го забравил. Държим се един за друг!

— На теб никой не държи, грозна муцуно!

— Ей! — извика им Койла. — Вие двамата няма ли да си затворите устите? Работа ни чака.

— Права е — намеси се Страк. — Не знаем каква е числеността на отряда, за да решаваме, че сме победили. Селяни или не, ако ни превъзхождат многочислено, ще си имаме ядове. Къде ги намери, Джъп?

— По-нагоре по пътя. Има барикада.

— Значи трябва да изберем друг път.

— И да изгубим още време — изсумтя Хаскеер.

Сенките се издължаваха. След още няколко часа щеше да се спусне мрак, перспектива, която никак не се нравеше на Страк, ако из околностите се навъртаха и други човешки отряди.

— Ще удвоим броя на съгледвачите — реши той. — Не само отпред, но и отзад. Хаскеер, ти поеми охраната на тила. Аз самият ще поведа предния отряд. Хайде, всички по местата.

Хаскеер се отдалечи намусен.

— Ще ида да видя как е Меклун — рече Страк на Койла и Джъп. — Вие двамата ще водите колоната. Движете се предпазливо, не избързвайте. — Той препусна напред.

Джуджето хвърли унил поглед на Койла.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани го тя.

— Всичко беше толкова просто и ясно, когато потегляхме, а сега нещата се объркаха — оплака се той. — Не очаквах, че ще затънем до гуша.

— Какво ти става бе, да не искаш да живееш вечно?

Джъп помисли, преди да отговори:

— Ами да.