Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (8)

8.

Нещо изхрущя под ботуша на Делорран. Той погледна надолу и откри, че е настъпил дървена плоча, върху която се виждаше остатък от надпис.

На плочата пишеше: „Родно…“

Делорран го ритна настрани и насочи вниманието си към изпепеленото човешко селище. Войниците му се ровеха из руините, преобръщаха обгорели трупи и вдигаха облаци черен прах.

Претърсването на разрушеното село бе започнало призори. Сега бе ранен следобед, а все още не бяха открили нищо съществено, и най-важното — нямаше и следа от цилиндъра. Освен това все още не знаеха какво е станало с Върколаците. Делорран бе разпратил съгледвачи във всички посоки, но нито една от групите не се бе върнала.

Той прекоси площада. От север, където се виждаха нащърбените върхове на настъпващите ледници, полъхна смразяващ вятър. Капитанът вдигна премръзналите си ръце и се опита да ги стопли с дъха си.

Откъм съборената порта се зададе един от стотниците, когото бе пратил на разузнаване. Още отдалеч той поклати глава.

— Нищо? — попита за всеки случай Делорран.

— Нищо, господарю. Нито следи, нито оркски трупове. Няма дори пепел.

— Тогава трябва да са живи. Всъщност не съм се съмнявал в това. Не мога да си представя елитен отряд като техния да бъде унищожен толкова лесно. Загадката обаче е какво е станало с тях.

Стотникът, видял и препатил ветеран с татуировки на ранга върху скулите си, бе привикнал да изпълнява заповеди, а не да разсъждава. Най-доброто, което можеше да направи, бе да припомни на Делорран за още една мистерия.

— Капитане, открихте ли нещо за празната изба на хамбара? Дали тя не е свързана с изчезналите орки?

— Нямам представа. Там всичко е ошушкано, не е останало дори едно зрънце, което също ми се струва странно. Готов съм да се обзаложа, че хората са използвали избата, за да съхраняват нещо друго.

— Плячка?

— Възможно е. Важното е, че Върколаците са живи и са успели да отмъкнат нещо ценно оттук.

Съперничеството и неприязънта между Делорран и Страк бяха добре известни. Те се кореняха във факта, че всеки от тях заслужаваше да получи командването на Върколаците, но избраникът бе Страк. Другата причина бе, че двамата произхождаха от отдавна враждуващи кланове. Стотникът знаеше това и предпочете да запази мълчание. Делорран му махна с ръка, че е свободен.

Прехвърлило най-високата точка на небосвода, слънцето продължаваше неспирния си ход. Пропилял без никакъв успех половината от отреденото му време за тази мисия Делорран чувстваше нарастващо раздразнение. Ако искаше да спази определения за връщане срок, до няколко часа трябваше да поеме назад към Каменна могила. Където най-вероятно го очакваше позорна смърт.

Време беше да вземе някакво решение.

Съществуваха три възможности. Да намери цилиндъра тук и да се върне на време, с което да си осигури триумфално повишение. Да се прибере с празни ръце и да понесе гнева на Дженеста или да наруши заповедта й и да продължи издирването на Върколаците.

Проклинайки нетърпеливостта на кралицата, той се чудеше как да постъпи.

Мъките му бяха прекратени от появата на двама съгледвачи, които бе пратил по-рано през деня.

Те дръпнаха юздите на запъхтените си коне току пред него.

Единият от тях бе десетник, другият — оръженосец. Първият скочи от седлото.

— Четвърти разезд готов за доклад, господарю!

Делорран му кимна да продължи.

— Струва ми се, че открихме нещо, капитане. На юг оттук, в една тясна долина се натъкнахме на следи от битка.

Слаба надежда запърха като птиче в гърдите му.

— Продължавай — рече нетърпеливо Делорран.

— Това е тясна пътека, където се въргалят трупове на коболди, киргизили и коне.

— Коболди?

— Съдейки по следите по-нататък, изглежда, че са издебнали някого в засада.

— Най-вероятно Върколаците. Откри ли оркски трупове?

— Не, господарю. Намерихме обаче няколко раници с припаси, каквито носят нашите. И това… — Десетникът бръкна в пояса си, извади някакъв предмет и го пусна в шепата на капитана. Беше разкъсана огърлица от зъби на снежен леопард.

Делорран се втренчи замислен в нея. Орките бяха единствената раса, която носеше подобни огърлици, още повече, че те бяха част от оркската офицерска униформа.

Вече беше взел решение.

— Заведете ни в тази долина — нареди той. — Но ти — той се обърна към десетника — вземи отпочинал кон. Имам специална задача за теб.

— Разбрано, господарю.

— Поздравления, десетник. Ще се върнеш преди нас у дома. Искам колкото се може по-бързо да отнесеш важно съобщение в Каменна могила. За кралицата.

— Господарю… — този път в гласа на десетника се долови колебание.

— Но ще го предадеш лично на генерал Кустан. На никого другиго. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Нека генералът съобщи на кралицата, че сме се натъкнали на горещата диря на Върколаците и ги преследваме по петите. Сигурен съм, че ще успея да ги заловя и да върна на кралицата реликвата, на която толкова много държи. Моля за малко отсрочка и ще я държа постоянно информирана. Повтори го.

Десетникът повтори пребледнял съобщението. Знаеше, че не това иска да чуе кралицата. Но беше привикнал да изпълнява заповеди, дори това да му струваше главата.

— Добре — кимна Делорран и му подаде огърлицата. — Предай това на генерала и му обясни как сме го намерили. И вземи още неколцина конници за из път. Свободен си.

Десетникът се отдалечи с мрачно лице.

Делорран бе решил да не оставя на кралицата никакъв избор. Това беше опасен ход й единственият му шанс да оцелее бе да намери реликвата. Друг път просто нямаше.

Опита се да се успокои с мисълта, че въпреки ужасяващата си репутация кралицата е запазила способността си да разсъждава рационално.

 

 

Дженеста приключи с изкормването на жертвата и остави окървавените инструменти.

Гърдите на трупа зееха широко отворени, през отвора в стомаха висяха източени черва. Но благодарение на уменията й, върху снежнобялата й риза се виждаха само две ситни кървави капчици.

Тя се приближи до олтара и запали няколко ароматични пръчици. Въздухът в подземието се изпълни с тежък аромат на благовония.

Двама от стражниците кръстосваха помещението напред-назад, натоварени с окървавени ведра. Единият се спъна и разля част от съдържанието върху пода.

— Не искам да ми пилеете материала! — скастри го Дженеста. — Инак ще си наваксам от вас!

Стражниците размениха уплашени погледи и продължиха, този път по-внимателно. Отнасяха ведрата при каменната вана и ги изливаха вътре. Ваната бе достатъчно голяма да побере дори труп на кон, стига Дженеста да пожелаеше да се забавлява с някое по-едро животно. Което, като се имаха предвид перверзните й наклонности, не беше никак изключено.

Тя доближи ваната и надзърна вътре. Орките се върнаха с пълни ведра. Докато ги изливаха, мускулите на ръцете им се издуха от усилието.

— Стига толкова — заяви им тя. — Изчезвайте!

Те се поклониха и побързаха да се изнижат през вратата.

Дженеста се наведе към пълната с кръв вана и вдъхна от познатия аромат. След това потопи пръсти в гъстата течност. Беше топла, почти с телесна температура, което й придаваше допълнителни свойства. Като съществена част от предстоящия ритуал, от кръвта се очакваше да придаде допълнителен тласък на онази тайнствена сила, която някога предците на Дженеста бяха черпили от природата.

Котката се появи зад гърба й и измяука.

Дженеста я погали между ушите и почеса короната от косми на главата й.

— Не сега, миличко, трябва да се концентрирам.

Сапфир измърка и се отдалечи безшумно.

Дженеста се съсредоточи върху процеса на медитация. Смръщила вежди, започна да рецитира на древен език заклинанията. Причудливата последователност от гърлени и напевни звуци започваше като едва доловим шепот и завършваше с истерични крясъци. И така отново и отново.

Свещите и факлите из подземното помещение затрептяха от недоловим вятър. Сякаш самият въздух започна да се сгъстява и да се завихря около изпълнената с кръв вана. Повърхността на червената течност се набърчи от вълни и се разлюля с отвратителен плясък. Появиха се мехурчета, които се пукаха, освобождавайки облаци зловонна пара.

Скоро обаче повърхността се успокои и кръвта започна бързо да се съсирва. Образувалата се коричка беше съвсем гладка и дори лъщеше — като масло върху вода.

Ситни капчици пот избиха по челото на Дженеста и по него полепнаха кичури коса. Лъскавата кървава коричка засия, сякаш изпълнена с вътрешна светлина. Сред сиянието бавно започна да се оформя трепкащо изображение.

Лице.

Най-забележителни у него бяха очите. Черни, искрящи, внушаващи страх. Донякъде приличаха на очите на Дженеста, но лицето не беше така човешко като нейното.

Призракът проговори с глас, който сякаш идеше от дълбините на бездънен океан:

— Какво желаеш, Дженеста?

В този глас нямаше изненада. В него се долавяха само надменност и презрение.

— Смятам, че дойде време да си поговорим.

— Ах, защитничката на нашествениците смята, че е време да си поговорим!

— Не съм защитничка на човеците, Адпар. Подкрепям ги само дотолкова, доколкото ми е изгодно. И за ползата на всички останали.

Откъм ваната отекна подигравателен смях.

— И себе си лъжеш дори — както винаги. Можеше поне да бъдеш искрена по отношение на мотивите си.

— И да последвам твоя пример? — възрази Дженеста. — Извади си главата от пясъка и се съюзи с мен. Тогава може би ще имаме по-големи възможности да възкресим древните традиции.

— Ние тук живеем според старите традиции, без да се налага да се подмазваме на човеците, нито да искаме от тях позволение. Ти обаче някой ден ще съжаляваш, задето се съюзяваш с тях.

— Майка ми сигурно щеше да е на друго мнение по въпроса.

— Прославената Вермеграм беше ненадмината в много неща, но преценката й не винаги бе най-точната. Ала нека не се заравяме в миналото. Сигурно не си ме повикала, за да си побъбрим. Защо ме безпокоиш?

— Исках да те попитам за нещо, което изгубих.

— И какво е то? Торба скъпоценни камъни? Инкрустирана със злато тоалетка? Твоята девственост?

Дженеста стисна юмруци, опитвайки се да овладее гнева си.

— Става въпрос за една реликва.

— Много загадъчно, Дженеста. И защо ми го казваш?

— Защото си помислих, че… може да си чувала къде се намира.

— Все още не си ми казала какво представлява.

— Това е предмет с голяма стойност за мен.

— Не ми помогна особено.

— Виж, Адпар, или знаеш за какво говоря, или не знаеш.

— Виждам, че си затруднена. Не ти се ще да издаваш подробности за тази „реликва“, в случай че аз не знам нищо. Ако пък знам, бих могла да съм замесена в отмъкването й. В това ли ме обвиняваш?

— Не те обвинявам в нищо.

— Хубаво, защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.

Дженеста не знаеше дали Адпар казва истината, или играе познатата игра. Ядосваше се, че след толкова много години още не е в състояние да разгадае това.

— Както и да е — махна тя с ръка. — Нека оставим този въпрос.

— Разбира се… ако е нещо, на което толкова много държиш… може би бих могла да ти бъда от полза.

— Ще те посъветвам да не се бъркаш в моите работи, Адпар. И ако разбера, че си взела нещо, което ми принадлежи…

— Знаеш ли, скъпа, изглеждаш ми малко бледа. Да не си болна?

— Не, не съм.

— Сигурно е заради топящата се сила в твоята част на страната. Но ние тук нямаме такива проблеми. Питам се дали не съществува някаква връзка? Искам да кажа, между онова, което си изгубила, и липсващата енергия. Да не е някой магически тотем? Или…

— Не се преструвай на невинна, Адпар. Направо ме вбесяваш, като говориш така!

— И ти — като ме подозираш в кражба!

— О, в името на боговете, върви и…

По лицето пробяга вълна. Тя се отблъсна от стената на ваната и отново се върна, разкривявайки допълнително образа.

— Виж какво направи! — ядоса се Адпар.

— Аз ли? По-скоро ти!

Сега в средата се образува малък водовъртеж, който бавно започна да се разширява. Скоро обаче се успокои — само за да разкрие появата на второ лице върху тъмночервената повърхност.

То също имаше искрящи очи и от трите, включително и Дженеста, притежаваше най-много човешки черти.

— Ето те и теб — произнесе с отвращение кралицата.

— Трябваше да се досетя — въздъхна Адпар.

— С вашите препирни безпокоите ефира — рече им новопристигналата.

— А ти ни безпокоиш с присъствието си — озъби се Дженеста.

— Защо не можем да си поговорим, без да ни досаждаш, Санара? — попита Адпар.

— Знаеш защо — връзката ни е твърде силна и няма никакъв начин да не бъда привлечена. Нали сме от една кръв?

— И това ако не е зла шега на боговете — промърмори недоволно Дженеста.

— Защо не попиташ Санара за безценната си реликва? — подхвърли Адпар.

— Много смешно.

— За какво говорите? — поиска да узнае Санара.

— Дженеста е изгубила нещо, което много държи да си върне.

— Стига, Адпар.

— Но защо не — от трите ни Санара е там, където съществуват най-големи резерви от магия.

— Престани да предизвикваш съдбата — сопна се Дженеста. — Не съм казвала, че реликвата има някаква връзка с магията!

— Дженеста, не съм сигурна, че бих искала да имам нещо общо с всичко това — отбеляза Санара. — Намирисва ми на опасна работа.

— О, я млъквай, самодоволна свиня!

— Крайно нелюбезно — намеси се Адпар с престорено съчувствие. — Санара и без това си има ужасни неприятности.

— Още по-добре!

Доволна от яда й, Адпар избухна в подигравателен смях. Санара също изглежда се готвеше да подхвърли нещо в този дух.

— И двете вървете по дяволите! — кресна Дженеста и стовари юмруци върху усмихнатите лица.

Изображенията се накъсаха и изчезнаха. От удара коричката се разтроши. Кръвта отдолу бе съвсем изстинала и хладни, лепкави капки се посипаха по лицето и дрехите й.

Завладяна от неистов гняв, Дженеста приседна до ваната. Сега вече можеше да се упреква за поведението си. Кога най-сетне щеше да се научи да се сдържа, докато разговаря с Адпар и Санара? Искрено се надяваше, че е близо денят, в който щеше да прекъсне връзката помежду им. Веднъж и завинаги.

Почувствал раздразнението й, Сапфир се приближи и отърка гръб в нея. Един съсирек бе полепнал върху опакото на ръката й. Дженеста го отлепи и го разклати пред муцуната на животното. Сапфир го подуши с настръхнали мустачета, впи мъничките си зъбки в него и започна да го предъвква с мляскане.

Дженеста се замисли за цилиндъра и проклетата дружина, която бе пратила да го потърси. Беше пропиляла повече от половината време, което си бе определила, за да се сдобие с него. Време беше да измисли нов план, в случай че пратеникът на Кустан също се провалеше. Макар че тогава дори боговете нямаше да са в състояние да му помогнат.

Рано или късно щеше да получи онова, което й принадлежеше. А с Върколаците щеше да се разправи както тя си знае — каквото и да й струваше.

Без да забелязва какво прави, тя вдигна ръка и облиза кървавите капки. В главата й се нижеха зловещи планове за изтезанията, на които смяташе да подложи Върколаците.