Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (21)

21.

Джъп се наведе и грижовно попи с кърпа челото на Хаскеер.

На няколко крачки от навеса Страк, Алфрей и неколцина оръженосци наблюдаваха сцената с нескрито изумление.

Алфрей поклати глава.

— Брей, а мислех, че съм видял всичко на този свят.

— Още едно доказателство, че няма нищо по-чудато от древните народи — отбеляза философски Страк.

След тези думи всички се разпръснаха и се заеха с ежедневните си дела.

Хаскеер започна да идва на себе си. Примигна мъчително срещу ярката светлина и промърмори нещо нечленоразделно. Джъп не беше сигурен дали Хаскеер го вижда, или просто бълнува. Изстиска кърпата и отново я положи върху челото на болния.

— Какво… по дяво… — Хаскеер се размърда.

— Спокойно, спокойно — погали го Джъп. — Скоро ще се оправиш.

— К’во?

Не беше ясно дали объркването, което се четеше по лицето на Хаскеер, се дължи на болестта и треската или на факта, че джуджето се е надвесило над него със загрижено изражение.

— Много неща се случиха, докато беше в несвяст — заговори Джъп. — Ако желаеш, ще ти ги разкажа.

— А-а, к’во?

— Не знам дали ме разбираш, или не, копеле арогантно, но въпреки това ще ти разкажа.

Той описа на трескавия орк всичко, което се бе случило през изминалите дни. Някъде по средата на разказа клепачите на Хаскеер се склопиха и той захърка шумно.

Джъп се изправи.

— Не мисли, че ще ми се измъкнеш толкова лесно. Пак ще се върна — подхвърли той на спящия и се измъкна изпод навеса.

Навън грееше ярко слънце. Той спря и огледа пейзажа. Хълмовете от двете страни на Калипарския залив бяха покрити с гъста зеленина, но бреговете бяха мочурливи и негостоприемни. Върколаците бяха разположили лагера си на единственото късче суха земя, което бяха открили, но въпреки това краката им затъваха в меката почва.

Оръженосците се бяха разпръснали да събират съчки за огъня или се занимаваха с други, ежедневни задачи. Наблизо се разхождаха Алфрей и Койла.

— Как е той? — попита Алфрей.

— Дойде на себе си за малко — усмихна се Джъп. — Но пак потъна, докато му разказвах какво е станало междувременно. Стори ми се малко объркан.

— Нищо чудно, като се има предвид болестта. Мисля, че се оправя. Това, което ме изненадва, е твоето отношение към него.

— Никога не съм имал нещо против този копелдак, каквото и да смята той по въпроса. Макар и заядлив, той е верен приятел.

— Всеки е трогателен, когато е болен — припомни му Койла. — Не се размеквай прекалено, защото после ще се разочароваш.

— Няма опасност.

Алфрей въздъхна и каза:

— Май е по-хладно, отколкото очаквах, а и тази влага. Но все пак не е толкова зле. Имам усещането, че се намирам на някакво късче земя от Марас-Дантия отпреди лошите времена. Лесно става, като примижиш и дадеш воля на въображението си.

Койла се готвеше да отговори, когато чуха викове откъм близкото езеро. Втурнаха се натам, за да видят какво става и пътем към тях се присъедини Страк.

Малко след това ги пресрещна един задъхан оръженосец.

— Какво има, Проок — попита го Страк.

— Малък проблем, капитане.

— Какъв?

— Ами… най-добре сам да видите.

Продължиха нататък и стигнаха брега на езерото, където се бяха струпали неколцина оръженосци. Малка група странни създания танцуваха пред тях.

— О, не — въздъхна Алфрей. — Проклета напаст!

— Какво е това? — поиска да знае Джъп.

— Дървесни нимфи.

— И два-три зли духа — добави Страк.

Похотливите женски бяха облечени с прозрачни мантии, дълбоко изрязани на гърдите и с цепки отстрани, за да разкриват примамливо оформените им крайници. Те подскачаха, развяваха кестенявите си коси и заемаха сладострастни пози. Всичко това бе придружено с пронизителни, крайно немелодични крясъци, които отекваха надалеч из въздуха.

— В името на всички богове, каква е тази шумотевица? — попита Джъп.

— Песента на сирените — обясни Алфрей. — Би трябвало да е съблазнителна и неустоима.

— Но нещо не се получава, а?

— Защото нещастниците нещо не са доразбрали — намеси се мрачно Койла. — Приличат на дърти уличници.

Нимфите продължаваха да пъчат гърди и да въртят бедра и дори воплите им се усилиха. Някои от оръженосците очевидно бяха привлечени от гледката.

— Погледнете ги само! — ядосваше се Койла. — Очаквах повече от тези момчета. Не са ли ги учили да контролират оплодителните си торбички?

— Млади са и не са виждали нищо подобно досега — отвърна Алфрей. — Дори не знаят, че това е илюзия, която може да им струва живота.

— Наистина ли? — попита Джъп.

— Дай им възможност и тези мръсници ще изсмучат жизнените ти сили. Стига само да им позволиш да те омагьосат.

Джъп ги погледна с изцъклени очи.

— Не мога да си представя по-лош начин да…

— Джъп! — сряза го Койла.

Джуджето се изчерви.

— Но какво правят те тук? — зачуди се Страк. — Едва ли е най-подходящото място да примамват жертвите си.

— Или са ги прогонили от други места — обясни Алфрей, — или са доскучали на обичайната си клиентела.

— По-скоро второто, като ги гледам — изръмжа Койла.

— Сами по себе те не са опасни — добави Алфрей. — Разчитат жертвите им да тръгнат доброволно с тях. Доколкото знам, не притежават никакви бойни умения.

Оръженосците обсипваха нимфите с неприлични подвиквания. Неколцина неусетно запристъпваха към тях.

— Добре, че Хаскеер не е тук — рече Джъп.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита Алфрей.

— Нямаме време за глупости — реши Страк.

— Все едно, че ми прочете мислите — кимна Койла, извади меча от ножницата и закрачи надолу към езерото.

— Както вече казах — подвикна след нея Алфрей, — няма смисъл да се бием с тях!

Тя го игнорира и продължи. Но целта й бяха оръженосците. Когато стигна до тях, започна да ги налага с плоското на меча си по задниците, а те заподскачаха уплашено и скоро след това хукнаха назад към лагера.

Неуспелите съблазнителки изпискаха разочаровано и си тръгнаха.

Койла се върна при офицерите.

— Няма нищо по-добро за охлаждане на страстите от яко плясване по задните части — обяви тя, докато прибираше меча си. — Но ще ви кажа, че съм отвратена от поведението на тези младоци.

— Губим си времето — оплака се Страк. — Още малко и ще пуснем корени тук. Време е да решаваме какво ще правим с Прокоп.

 

 

Обсъдиха разгорещено всички „за“ и „против“ и накрая решиха да се отправят към родината на тролите. Щяха да мислят какво да правят, когато стигнат там.

Пътя, който избраха, бе стар търговски маршрут, на север от поселището на пантеонистите, известно с названието Женска дъбрава. Преди да стигнат до него, щяха да свият на североизток към Прокоп. Щяха да преминат през доста опасни места, но пък поне щяха да избегнат гъсто заселените с хора южни райони.

Хаскеер не участва в обсъждането на плана. Отдадоха мълчанието му на болестта. Все пак се бе възстановил достатъчно, за да язди без чужда помощ. Което пък показваше, че е на оздравяване.

Известно време Страк язди редом с него. След близо час, през който не си размениха нито дума, той попита:

— Е, как се чувстваш?

Хаскеер го изгледа учудено, сякаш не очакваше да му заговори, и отговори:

— Никога не съм бил по-добре.

Страк не можа да не забележи странния, смирен начин, по който Хаскеер му отвърна. Но преглътна коментара си и подхвърли едно неутрално:

— Добре.

Изминаха още няколко минути мълчание, след което Хаскеер попита:

— Мога ли да видя звездите?

Страк бе малко смутен от въпроса и се поколеба, преди да отговори. Но след това си помисли: „Защо да не му ги покажа? И той има право.“

Бръкна в кесията си и извади двете звезди.

Ако се съдеше по изражението му, Хаскеер явно бе изключително заинтригуван от тях. Той протегна ръка и застина така, очаквайки Страк да ги положи върху дланта му. Страк отново се поколеба. Накрая все пак ги прехвърли в шепата му.

Хаскеер сведе хипнотизиран поглед към двете звезди.

Отново се възцари мълчание. Някакъв странен блясък гореше в очите на трескавия орк. Най-сетне той вдигна глава и промълви:

— Колко са красиви.

Това бе толкова нетипична реакция за Хаскеер, че Страк едва не зяпна от почуда. Във всеки случай не знаеше какво да каже. Не се и наложи, защото към тях се приближи един от съгледвачите.

— Да видим какво ще ни докладват — рече Страк. — Дай ми ги.

Той протегна ръка. Хаскеер продължаваше да ги разглежда.

— Хаскеер! Върни ми звездите!

— А? О, да. Ето.

Той ги подаде и Страк ги прибра в кесията.

— Какво има, Талаг? — обърна се капитанът към съгледвача.

— Капитане, срещу нас идват хора. Към трийсетина, на около миля по-нататък.

— Враждебно настроени?

— Не зная дали са заплаха, или са просто примамка. Те са предимно женски, малки и старци. Приличат на бегълци.

— Видяха ли те?

— Съмнявам се. Не са военен отряд. Повечето от тях едва ходят.

— Почакайте тук, аз ще ида на разузнаване.

Страк погледна към Хаскеер, но оркът продължаваше да мълчи унесено.

— Алфрей! — извика той. — Ела с мен!

Койла и Джъп заеха мястото си в челото на колоната. Страк и Алфрей пришпориха конете. Още на следващия завой се натъкнаха на хората. Точно както Талаг ги бе описал, те бяха женски с малки на ръце и възрастни, които едва куцукаха. Появата на орките предизвика тревога в редовете им. Децата се притиснаха към майките си, а старците заеха отбранителни пози.

Тъй като не виждаше никакви причини за безпокойство, Страк се приближи към тях. Алфрей и Талаг го последваха.

Една от женските пристъпи напред. Изглеждаше доста млада, доколкото можеше да прецени. Имаше дълга, сплетена на плитки руса коса, която се спускаше до кръста й. Дрехите й бяха разпарцаливени. Очевидно се страхуваше, но въпреки това се изпъна гордо пред Страк.

— Ние сме само жени и деца — заяви тя с потрепващ от напрежение глас. — И старци… Нямаме лоши намерения, нито можем да ви сторим нещо. Искаме само да преминем.

Страк оцени малката й реч като доста храбра.

— Не воюваме с женски и малки — отвърна той. — Нито ви заплашваме с нещо.

— Имам ли думата ти, че няма да ни причините зло?

— Имаш я. — Той огледа изтощените им лица. — Откъде сте?

— От Женска дъбрава.

— Значи сте пантеонисти?

— Да. А вие се сражавате на наша страна, нали? — Беше по-скоро заявление, отколкото въпрос.

— Случвало се е — отвърна Страк уклончиво.

— Така и трябва. Защото и вие, древните народи, също като нас, вярвате в пантеона на боговете.

Страк кимна, но не каза нищо повече по въпроса. Между орките и човеците имаше повече различия, отколкото сходства. Но не виждаше смисъл да повдига тази тема точно сега. Вместо това попита:

— И какво ви накара да напуснете Женска дъбрава?

— Градът бе нападнат от армия на унисти. Избиха повечето от мъжете, а ние сме от малкото оцелели.

— Значи градът падна?

— Не беше, когато го напуснахме. Бяха останали малко защитници, които продължаваха да удържат атаките, но едва ли за дълго. Вие да не сте тръгнали да им помогнете?

— Не — поклати глава Страк. Точно този въпрос не му беше никак приятен. — Ние имаме друга… задача. Тръгнали сме за Прокоп. Съжалявам.

— Надявах се, че сте отговорът на нашите молитви — рече тя с натъжено лице. — Но боговете сигурно ще ме чуят.

— Накъде сте се запътили? — попита Алфрей.

— Ами… бягаме без цел. Ще потърсим някое друго селище на пантеонисти.

— Послушайте съвета ми и не се скитайте из равнините. Точно в този момент целият район около Тъкашка ливада е много опасен.

— И ние така чухме.

— Придържайте се към брега на залива — добави Страк. — Едва ли е необходимо да ви казвам, че трябва да сте далеч от Троица.

— Смятахме да поемем към селищата на западния бряг — призна тя неохотно. — Хекстон или, може би, Вермилиън. Там поне ще ни посрещнат като свои.

— Но пътят дотам е дълъг — рече Страк. Ужасно дълъг и опасен, добави той мислено.

— С божия помощ ще успеем.

Нямаше никакви причини да й симпатизира, но се надяваше да се окаже права.

В този момент иззад завоя се появи дружината и препусна към тях. Сред бегълците отново се разнесе изплашен ропот.

— Не се бойте — успокои ги Страк. — Моите войници няма да ви сторят нищо лошо.

Орките наскачаха от конете и се втренчиха в изплашените хора. На свой ред хората ги оглеждаха с изопнати лица. Особено впечатление им направиха Койла и Джъп. Страк се радваше, че Хаскеер е някъде по-назад, защото точно сега не му бе до грубоватите му подмятания.

— Тръгнахме само с дрехите на гърба си — оплака се жената. — Ще ни дадете ли малко вода?

— Да — кимна Страк. — И храна също. Но не много — трябва да оставим за себе си.

— Благодаря ви. Имате добри сърца.

Страк нареди на неколцина оръженосци да се заемат със задачата.

Едно от малките излезе напред и започна да ги разглежда, ококорило очички и пъхнало пръст в устата си. С другата ръка се беше уловило за полите на майка си. Жената погледна към малкото и се засмя.

— Трябва да я извините. Че и повечето от нас. Малцина са виждали орки — при това приятелски настроени.

Малкото пусна полата и пристъпи смело напред. Беше се втренчило в Койла и Джъп.

— Какво е това? — То вдигна ръка и посочи лицето й.

Койла не разбра какво има предвид. Изглеждаше доста объркана.

— Знаците на лицето ти — добави малкото.

— А, татуировките. Те показват моя чин.

Детето я гледаше неразбиращо.

— Така всички знаят кой командва — опита се да обясни Койла. После се наведе, взе една пръчка от земята и започна да чертае. — Гледай тук, ще ти покажа. Нашият… военачалник е Страк. — Тя го посочи с пръчката, сетне започна да чертае върху прахта. — Той носи по две извити черти на всяка буза. — Тя нарисува: ( (. — Това означава, че е капитан. Или командир, ако ти е по-ясно. — Койла посочи Джъп. — Той е стотник, затова рисунките на лицето му са ей такива. — Тя нарисува: (- -). — Стотниците са втори по важност след капитаните. Следващата степен е десетник, какъвто съм аз. — Тя нарисува: ( ). — Разбра ли?

Детето закима възторжено, взе пръчката от Койла и започна да чертае безсмислени драскулки по земята.

Оръженосците се върнаха с водата и припасите.

— Не е много — извини се Страк, — но сигурно ще ви дойде добре.

— Повече е, отколкото имахме, преди да ви срещнем — рече жената. — Боговете да ви благословят.

Страк беше смутен. Повечето от предишните му срещи с човеци бяха свързани с кървави боеве и убийства. По негова заповед оръженосците започнаха да раздават припасите на бежанците.

Малкото се бе покатерило на коленете на Койла.

— Чудати са игрите на съдбата, а? — подметна замислено Джъп.

Жената го чу.

— Намирате го за странно? Ние също. Истината е, че не сме по-различни от вас, нито от останалите древни народи. В сърцето си всички ние жадуваме за мир и мразим войната.

— Орките са родени да воюват — отвърна Страк с известно негодувание. — Но това не значи, че го правим заради самото унищожение.

— Моята раса също е вършила много злини — рече жената.

Страк бе изненадан да чуе подобно признание от човек, но си замълча.

Един от войниците минаваше покрай Койла и малкото. В ръката си държеше мях за вода. Малкото протегна ръчички. Оръженосецът махна капачката и му подаде мяха. Детето опря устни в отвора, надигна мяха и изведнъж лицето му се изкриви. От гърлото му се изтръгна ужасен звук.

— Апчихууу!

Койла скочи на крака. Двамата с оръженосеца се отдалечиха на няколко крачки.

За ужас на Страк жената се засмя.

— Бедничката. Настинала е.

— Настинала?

— Да, има съвсем лека простуда. Ще й мине до ден-два. — Тя положи длан на челото на малкото. — Като че ли си няма други грижи. Нищо чудно скоро и ние да я пипнем.

— Тази… простуда — заговори Койла. — Това болест ли е?

— Болест ли? Ами да, предполагам, че е така. Но не е нищо…

— Всички на конете! — извика Страк.

Върколаците захвърлиха меховете и торбите с припаси и се метнаха на конете.

Жената го гледаше стреснато. Спътниците й също.

— Не разбирам. Какво има? Това е най-обикновена простуда.

— Съжалявам — отвърна лаконично Страк. Опасяваше се, че всеки миг войниците му може да се нахвърлят върху хората и да ги избият. — Трябва да тръгваме. Желая ви… всичко най-добро.

Той се обърна и тръгна към коня си.

— Почакай! — извика тя след него. — Почакай! Аз не исках…

Без да й обръща внимание, той се метна на седлото и извика на дружината да потегля.

Всички пришпориха конете и оставиха учудените хора сред облак прах.

— Дано да ни се размине — подметна Джъп, след като се отдалечиха.

— Още едно доказателство, че не бива да се вярва на хората — отбеляза Алфрей. — Унисти или пантеонисти.

 

 

Що се отнасяше до Дженеста, единствените добри унисти бяха мъртвите унисти.

Във всеки случай труповете на унистите, които се подаваха от пълната с кръв яма, се оказаха полезни. Само че не всичко бе станало така, както се бе надявала.

Намеренията й бяха да използва съдържанието на ямата като посредник при опитите си за гадаене. По принцип доста полезно средство, особено в тревожни и размирни времена. Нямаше по-голямо предимство от това да знаеш къде точно се намира врагът ти. Проблемът бе, че малко след началото на врачуването върху гладката повърхност на ямата се появи лицето на Адпар.

Този път поне я нямаше самодоволната физиономия на Санара.

В началото Дженеста бе завладяна от гняв и досада, още повече че привидението я поздрави с доста фалшива радост.

— Сега не е време за празни приказки — сопна й се тя.

— О, скъпа — отвърна образът на Адпар. — Аз пък си помислих, че ще поискаш да узнаеш къде се намират изменниците, които преследваш.

Тревожен гонг отекна в главата на Дженеста. Тя си придаде невъзмутим вид и попита:

— Изменници? Какви изменници?

— Можеш да заблудиш подчинените си, скъпа, но не и мен. И престани да се преструваш на малко момиче, защото е отвратително. И двете знаем за какво говоря.

— Да речем, че зная. Какво би могла да кажеш по въпроса?

— Само, че тези, които търсиш, държат реликвата.

— Какво?

— Пак ли ще кажеш, че не знаеш за какво говоря.

— Откъде ти е известно това?

— Разполагам със свои източници.

— Ако имаш нещо общо с тази история…

— Аз ли? И какво по-точно?

— Ако например се опитваш да се месиш в плановете ми.

— О, значи имаме планове? Дали пък да не се заинтересувам?

— Не се меси в тези неща, Адпар! Ако посмееш да…

— Ваше Величество! — извика някой наблизо.

Дженеста се огледа, премигвайки слепешката. На няколко крачки от нея стоеше генерал Мерсадион с вид на дете, което се готви да признае, че се е напишкало.

— Какво има? — попита го тя.

— Казахте ми да ви информирам, когато сме готови…

— Да, да. Сега ще дойда!

Той отстъпи смирено назад.

Дженеста метна гневен поглед на Адпар.

— Пак ще си поговоря с теб! — Пресегна се и разбърка леденостудената кървава вода, прогонвайки видението.

След това се изправи и закрачи след почтително приведения генерал.

Намираха се на хълм, от който се разкриваше гледка към бойното поле. Битката, която предстоеше да започне, не беше кой знае колко голяма. Щяха да участват не повече от хиляда участници от всяка страна, но изходът й имаше стратегическо значение.

На страната на кралицата се сражаваха пантеонисти, джуджета и орки, като последните представляваха гръбнакът на армията. От другата страна имаше предимно унисти и малко джуджета.

— Готова съм — съобщи тя на Мерсадион. — Закрийте се!

Той махна с ръка и редицата от тръбачи, подредени малко по-надолу по склона, обърнаха гръб на бойното поле и изсвириха пронизителен сигнал. Мерсадион закри очите си с ръце.

Долу в полето, чули сигнала, войниците на Дженеста направиха същото, за голяма изненада на унистите.

Тя вдигна ръце и започна да рисува във въздуха магическа формула. След това бръкна под наметалото си и извади един предмет, който наподобяваше голям скъпоценен камък. Многостенната му повърхност сияеше с ярка, разноцветна светлина.

Дженеста го подхвърли във въздуха сякаш не много силно, ала въпреки това сияещият камък полетя нагоре и настрани, сякаш бе понесен от вятъра. Войниците от вражеската армия го зърнаха и проследиха замаяно издигането му. Почти никой от тях не направи опит да закрие очите си. Малцина се усетиха, че ще се случи нещо непредвидено.

Камъкът продължаваше да се издига бавно и да се върти, разпръсквайки призрачно сияние. После неочаквано избухна, превръщайки се в ярък блясък, който можеше да затъмни стотици светкавици. Взривът от светлина продължи по-малко от секунда. Едва бе угаснал, когато откъм бойното поле долетяха първите писъци. Противниковите войници се блъскаха едни в други слепешката, хвърляха оръжията си и притискаха очите си с ръце.

Последва нов сигнал на тръбачите. Войниците на Дженеста махнаха ръце от очите си, обърнаха се и се заеха с клането.

Мерсадион стоеше до кралицата.

— Полезна добавка към нашето въоръжение — подметна доволно тя. — Заслепяващи муниции.

Виковете и крясъците на безпомощните унисти ставаха все по-силни.

— Само че не можем да я използваме твърде често — призна тя. — Защото е ужасно изтощителна. — Тя попи с кърпичка потта от челото си. — Доведете коня ми.

Генералът се втурна да изпълни заповедта.

Клането на бойното поле продължаваше. Макар да й носеше радост, то по никакъв начин не прогонваше грижите й.

Мислите й бяха насочени към Върколаците.