Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (3)

3.

Някои надмогват нетърпението си с такт и благоприличие. Други намират неизпълнението на своите желания за непоносима тежест. Първите притежават завиден стоицизъм. Вторите могат да бъдат опасни.

Кралица Дженеста несъмнено принадлежеше към втората категория. А в момента нетърпението й бе извънмерно.

От дружината на Върколаците, пратена на свещена мисия, нямаше ни вест, ни кост. Тя знаеше, че битката е приключила и че победата е нейна, но войниците все още не бяха донесли онова, което сюзеренът им тъй много очакваше.

Живи щеше да ги одере, когато се явяха пред нея. Ако пък не бяха изпълнили задачата, очакваше ги дори по-страшна участ.

За да разсее нетърпението си, тя бе заповядала да й подготвят малка забава. Щеше да е колкото извор на удоволствие, толкова и необходимост. Както обикновено, трябваше да се проведе в нейната светая светих — най-вътрешното помещение на личните й покои.

Стаята, която се намираше дълбоко в подземията на нейния дворец в Каменна могила, бе издялана в скалата. Десетина масивни колони подкрепяха високия сводест таван. Фенерите и светилниците сееха оскъдна светлина, тъй като Дженеста предпочиташе сумрака.

Странни кабалистични писания красяха стените. Захабените гранитни плочи на пода бяха покрити с вълнени килими, резбованият дървен трон бе разположен непосредствено до огнището.

Две неща доминираха в тези подземни покои. Едното бе масивен къс черен мрамор, който служеше за олтар. Другото бе поставено пред него. Бе издялано от бял мрамор и имаше формата на издължена ниска маса или кушетка.

Върху олтара беше положен сребърен бокал. До него лежеше закривен кинжал, чиято дръжка бе инкрустирана със злато, а острието бе гравирано с руни. Отстрани имаше малък чук със заоблена глава. И той бе украсен и изписан по същия начин.

От двете страни на мраморната маса бяха закрепени метални халки, завършващи с окови. Дженеста прокара бавно пръсти по равната прохладна повърхност на масата.

На вратата се почука.

— Влез!

Двама имперски стражници въведоха окован човек, като го побутваха с върховете на копията си. Човекът бе съвсем гол, ако не се броеше препаската на слабините му. Около трийсетгодишен, той бе типичен представител на своята раса, издигайки се с цяла глава над двамата орки, които го следваха. Лицето му бе изранено, по косата и брадата му имаше засъхнала кръв. Вървеше леко вдървено, донякъде заради оковите, но най-вече заради боя с пръчки, с който бе наказан малко след пленяването му. Гърбът му бе изпъстрен с алени резки.

— О, моят гост дойде. Приветствам те. — Кралицата му се поклони подигравателно.

Мъжът мълчеше.

Тя се приближи към него и един от стражниците дръпна рязко веригата, с която бяха оковани китките му. Лицето на мъжа се изкриви от болка. Дженеста огледа с любопитство стройното му мускулесто тяло и заключи, че е напълно подходящ за намеренията й.

И той я огледа на свой ред и беше очевидно, че онова, което видя, го обърка още повече.

Имаше нещо странно в очертанията на лицето й. Беше твърде плоско и малко по-широко, отколкото би трябвало да бъде, и бе увенчано с прекалено заострена брадичка. Тъмната й коса се спускаше до кръста й и бе толкова лъскава, че изглеждаше мокра. Непроницаемите й черни очи сияеха със странен блясък, който само дългите й мигли закриваха от време на време. Носът й бе гърбав, а устата — твърде широка.

Нито една от тези черти обаче не изглеждаше неприятна или отблъскваща. Сякаш всяка от тях бе взела началото си от майката-природа, а сетне бе продължила да се развива в своя собствена, макар и причудлива посока. Крайният резултат бе изумителен.

С кожата й също нещо не беше съвсем наред. Доколкото можеше да се види на трепкащата светлина на фенерите, тя имаше изумруден оттенък в един момент и сребрист в следващия, сякаш бе покрита със съвсем ситни рибешки люспи. Кралицата бе облечена с дълга, алена мантия, която оставяше раменете й открити и прилепваше плътно, очертавайки гъвкаво и сладострастно тяло. Нозете й бяха боси.

Без никакво съмнение тя бе привлекателна. Ала в красотата й се долавяше някаква спотаена заплаха. Тя предизвика у затворника сърцебиене и едновременно с това пробуди в душата му неясно чувство на отвращение. В свят, изобилстващ от расови различия, тя бе нещо невиждано от него досега.

— Не показваш нужното уважение — отбеляза кралицата. Забележката й го стресна. Сякаш му даде да разбере, че тук нищо не може да остане скрито.

Затворникът се изтръгна от унеса на съзерцанието си. Въпреки болката на устните му затрепка цинична усмивка. Погледна към веригите, с които го бяха оковали, и проговори за първи път:

— Няма как, дори да го исках.

Дженеста също се засмя.

— Моите стражници с радост ще ти помогнат.

Войниците го принудиха да коленичи.

— Така е по-добре — отбеляза тя със сладък гласец.

Озовал се на нивото на гърдите й, затворникът едва сега забеляза ръцете й. Пръстите й бяха издължени повече от нормалното и завършваха с два пъти по-дълги нокти. Тя се приближи към него и докосна съвсем леко раните на гърба му. Направи го почти нежно, ала въпреки това той трепна. Тя прокара нокът по дължината на една от резките. След нокътя й остана кървава диря. Човекът изстена. Дженеста дори не се постара да скрие задоволството си.

— Проклета да си, езическа кучко!

Тя се разсмя.

— Типичен унист. Всеки, който не изповядва религията ви, е езичник. Но вие самите сте повече от смешни с представите ви за един-единствен бог.

— Докато вие пък почитате стари и мъртви богове.

— Колко малко знаеш. Религията на пантеонистите съдържа дори по-стари богове от нашите. Живи богове, ако искаш да знаеш.

Той се закашля, прегърбен и измъчен.

— А ти към пантеонистите ли се числиш?

— И какво, ако е така?

— Пантеонистите също са еретици, но поне са хора.

— Докато аз не съм, и следователно не мога да изповядвам религията им? Невежеството ти е типично за твоята раса. Пътят на пантеонистите е пътят на всички. Освен това, аз съм човек, макар и отчасти.

Той повдигна учудено вежди.

— Не си ли виждал досега хибрид? — Тя не изчака отговора. — Очевидно не. Аз съм наполовина нияд, наполовина човек, но съм взела най-доброто и от двете раси.

— Най-доброто? Подобно единение е направо богохулство!

Кралицата, изглежда, намери думите му за забавни, защото отметна назад глава и отново се разсмя.

— Но стига празни приказки. Не те докараха тук само за да поспорим. — Тя кимна на войниците. — Пригответе го.

Отново го изправиха на крака и го отведоха при мраморната маса, където го вдигнаха под мишниците. Той извика от болка, когато го стовариха върху твърдата повърхност. Стражниците свалиха оковите му и го приковаха отново, този път за масата.

Когато приключиха, Дженеста им даде знак да си вървят. Те се поклониха и излязоха.

Дженеста се приближи до огнището и метна вътре малко изсушени ароматични листа. Въздухът се изпълни с упойваща миризма. Върна се при олтара и взе ритуалния кинжал и чашата.

Мъжът извърна глава към нея и помоли:

— Нека поне смъртта ми да е бърза.

Тя се надвеси над него с нож в ръка. Той въздъхна и започна да шепне някаква неразбираема молитва, но скоро изгуби нишката и продължи с неясни брътвежи.

— Говориш безсмислици — скастри го тя. — Успокой езика си.

Острието в ръката й се издигна нагоре. Тя замахна и сряза препаската му. Завъртя парчето плат с острието на кинжала и го запрати встрани. След това постави оръжието на края на масата и огледа отблизо оголените му слабини.

— Какво… какво правиш…? — повтаряше той изплашено. Лицето му бе зачервено от срам. Той преглътна и захленчи.

— Вие, унистите, имате крайно неестествено отношение към телата си — обясни му тя с делови тон. — Изпитвате срам към нещо, от което не бива да се срамувате.

После повдигна главата му с една ръка и поднесе чашата към устните му.

— Пий!

Достатъчно от течността успя да достигне гърлото му, преди той да се задави и да стисне устни. Тя махна чашата и се отдръпна. От крайчетата на устните му се стичаха струйки от жълтата като урина отвара.

Действието й бе бързо, ефектът — краткотраен, та затова Дженеста не губеше време. Тя развърза мантията си и я остави да се свлече на пода.

Той я гледаше с ококорени от изненада очи. Погледът му се плъзна по щръкналите й сочни гърди, спусна се надолу към изваяните й хълбоци и примамливо окосмения хълм на слабините й.

Дженеста притежаваше физическо съвършенство, което съчетаваше пищния чар на човешката жена с причудливото наследство на смесения й произход. Никога досега не бе виждал нещо подобно.

От своя страна тя разпозна в него борбата между унистката превзетост и мъжкото сластолюбие. Афродизиакът щеше да помогне везните да се наклонят към второто и да заглуши болката от преживените мъчения. Ако се наложеше, щеше да подсили процеса с малко от магията си. Но тя знаеше, че доброто забавление не се нуждае от магия.

Покатери се върху масата и доближи лицето си до неговото. От странният й сладникав дъх космите по тила му настръхнаха. Тя се наведе и зашепна нежни слова в ухото му и той отново почувства, че се изчервява.

Мина известно време, преди да успее да се съвземе.

— Защо ме измъчваш така? — попита той.

— Ти сам се измъчваш — отвърна Дженеста, — като отричаш радостите на плътта.

— Блудница!

Тя се изкикоти, плъзна се надолу и погали с език гърдите му. Отново се надигна, престори се, че ще го целуне, но в последния миг се дръпна назад. Облиза пръсти и докосна с тях зърната му, които скоро набъбнаха. Дишането му се учестяваше. Отварата започваше да действа.

Той преглътна мъчително, направи последен опит да се овладее и рече:

— Мисълта да се съчетая с теб ми е противна.

— Така ли? — Тя го яхна и притисна окосмените си слабини към корема му. Мъжът напъна мишци, но нямаше сили да се пребори с оковите.

Дженеста очевидно се наслаждаваше на унижението му. Разтвори устни и изплези език, който изглеждаше твърде дълъг за кухината, в която се съдържаше. Оказа се и грапав, когато започна да го ближе по раменете и шията.

Мъжът несъмнено беше възбуден, въпреки волята си. Тя стисна хълбоците му с бедрата си и отново се разлюля върху него. На лицето му се меняха едно след друго противоречиви чувства — надежда, отвращение, възбуда, нетърпение. Страх.

— Не! — изтръгна се мъчителен стон от устата му.

— Но ти го искаш — зашепна отново тя. — Защо иначе ще си вече готов за мен? — Тя се повдигна лекичко, плъзна ръка надолу, улови члена му и лекичко го насочи. След това плавно се отпусна върху него и започна да се повдига и спуска в бавен, равномерен ритъм. Главата му се мяташе настрани, от устата му потече пяна. Дженеста постепенно ускоряваше темпото. Движенията й ставаха все по-бързи. Той започна да им се поддава, в началото неохотно, но после на свой ред се повдигаше, за да я посрещне. Дженеста отметна косата си назад. Светлината от фенерите се прецеждаше през кичурите и я обгръщаше в неземно сияние.

Усещайки, че мъжът всеки миг ще излее семето си, тя започна да го язди безжалостно и необуздано. Той се гърчеше, мяташе, дърпаше, опитвайки се да сдържи момента на кулминацията.

Изведнъж кинжалът отново се озова в ръцете й и тя го вдигна високо.

Оргазмът и ужасът го изпълниха едновременно.

Острието се заби в гърдите му — веднъж, после още няколко пъти. Мъжът нададе нечовешки вик и задърпа толкова силно ръцете си, че кожата на китките му се раздра. Дженеста продължаваше да го мушка и разсича, без да обръща внимание на виковете му.

Крясъците му постепенно утихнаха в сподавено хъркане. После главата му увисна настрани и той замря.

Тя захвърли кинжала и бръкна с ръце в кървавата цепнатина, зейнала на гърдите му. Веднага щом оголи ребрата му, взе чука и започна да блъска по тях. Още след втория удар те се спукаха и няколко назъбени парченца от костта отлетяха встрани. Дженеста остави и чука и зарови ръце във вътрешностите, докато напипа още трепкащото сърце. С едно последно усилие го изтръгна. Повдигна го към устата си и впи зъби в него.

Колкото и голямо да бе сексуалното й удоволствие, то не можеше да се сравни с това, което изпитваше в момента. С всеки къс от нежната плът живителната сила на жертвата се сливаше с нейната собствена. Усещаше го като освежителен прилив към онзи скрит в нея извор, от който черпеше насъщна магьосническа енергия.

Седнала със скръстени крака върху трупа, цялата омазана с кръв, тя се наслаждаваше на чудовищното пиршество.

Щеше да се засити — поне за известно време.

Докато изсмукваше последните късчета месо от ноктите си, откъм най-тъмния ъгъл на покоите й се приближи черно-бяла котка и измяука.

— Здравей, Сапфир — викна й Дженеста и се плесна по бедрото.

Котката скочи горе без никакво усилие. Подуши трупа и започна да лочи лакомо от огромната рана.

Кралицата се усмихна снизходително, слезе от мраморната маса и тръгна боса към окачения в ъгъла шнур на звънеца.

Охраната се яви мигновено на повикването й. И да имаха някакви чувства относно сцената, която завариха, запазиха ги за себе си.

— Отнесете трупа! — нареди тя.

Котката отново се скри в сумрака. Стражниците се надвесиха над оковите.

— Някакви новини от Върколаците? — попита Дженеста.

— Не, милейди — отвърна единият, като избягваше погледа й.

Не беше това, което тя искаше да чуе. Споменът за удоволствието вече беше притъпен. Царственото й недоволство се възвръщаше.

Закле се мислено, когато дружината се върне, да я накаже по начин, който щеше да надхвърли и най-страшните им кошмари.

 

 

Двама от Върколаците седяха, облегнати на едно дърво, заобиколени от рояк мънички летящи феи, които пърхаха над главите им. Меко, разноцветно сияние обгръщаше феите, а нежните им песни отекваха надалеч.

Един от орките внезапно изпъна ръка и улови в шепата си няколко от фееричните създания. Те нададоха жалостиви викове. Оркът натъпка гърчещите се телца в устата си и ги схруска с доволно изражение.

— Досадни малки гадини — промърмори неговият другар.

Първият кимна, докато дъвчеше.

— Да. Но стават за ядене.

— Освен това са и глупави — добави вторият, когато над главата му отново се събра рояк. Той почака да се успокоят, след това на свой ред изпружи ръка и напълни шепата си.

Още известно време двамата седяха под дървото и се тъпчеха с феи. Най-сетне летящите създания осъзнаха, че не им е тук мястото, и отлетяха.

След секунда първият орк попита:

— Това наистина ли се случи?

— Кое?

— Това с феите.

— С феите ли? Ах, онези досадници.

— Да. Но са вкусни… — Той млъкна, усетил, че някой го рита по крака.

И двамата не бяха забелязали приближаването на трети войник, който се бе надвесил над тях.

— Дръж! — рече той и тикна в ръцете на първия войник една лула. Той я пое и всмукна дълбоко от нея.

Другарят му облиза устни и на лицето му се изписа нетърпение. Пъхна пръст в уста и зачовърка между зъбите си. Измъкна оттам нещо, което приличаше на полусдъвкано крилце, и го хвърли в тревата. Другият орк му подаде лулата с пелуцид.

Близо до останките на къщата Страк, Койла, Джъп и Алфрей бяха насядали около неголям огън и също си подаваха лула. Хаскеер разбъркваше с дълга пръчка съдържанието на едно обгоряло гърне, окачено над огъня.

— За последен път ви казвам — заговори Страк и посочи цилиндъра в скута си. — Унистите са го взели от тежковъоръжен керван, като са избили охраната. Дженеста много държи на него.

— Но защо й е? — чудеше се Джъп. — Прилича ми на най-обикновена путия за кисма. Искам да кажа кутия за писма — поправи се той, примигна замаяно и подаде лулата на Койла.

— И без теб го знаем — тросна се Страк и махна лениво с ръка. — Но съобщението, което съдържа, трябва да е от особена важност. Всъщност това не е наша грижа.

Докато наливаше млечнобяла течност от гърнето в металните чаши, Хаскеер рече:

— Предполагам, че пелуцидът също е бил част от товара на кервана.

— Капитане — обади се Алфрей, който изглежда единствен запазваше ясно съзнание, — не бива да оставаме твърде дълго на това място.

— Ти друга песен не знаеш ли? — сряза го ядосано Страк. — Помни ми думата: нашата господарка ще ни посрещне с разтворени обятия. Излишно се безпокоиш, кърпачо на рани.

Алфрей потъна в мрачно мълчание. Хаскеер му предложи чаша от димящата течност. Той поклати глава. Страк обаче прие и я погълна на един дъх.

Очите на Койла също гледаха замъглено — като на някой, който е под пълното въздействие на пелуцида.

— Алфрей е прав — заговори тя. — Няма никакъв смисъл да ядосваме Дженеста.

— И ти ли ще ми досаждаш сега? — озъби й се Страк и отново надигна чашата. — Не се безпокой, скоро ще тръгнем. Защо да не оставим войниците да се порадват малко на живота? — Той погледна към овощната градина, където се бяха натъркаляли повечето Върколаци.

Те също бяха събрани около голям огън. Чуваха се дрезгав смях, груби закачки и песни. Двама от Върколаците мереха силите на десниците си. Неколцина от останалите се поклащаха несигурно на краката си.

Страк насочи вниманието си към Койла. Но сцената се бе променила до неузнаваемост.

Койла лежеше по очи на земята. Всички останали също се бяха натръшкали, някои дори хъркаха шумно. Огънят бе угаснал. Той погледна към дружината. Там също повечето от войниците спяха, а в огнището димяха полуизгаснали въглени.

Беше среднощ. Небето бе загърнато от звездно пано.

Това, което му се бе сторило само миг, се оказа илюзия.

Трябваше да вдигне всички, да ги организира и да издаде заповед да тръгват за Каменна могила. Още малко и ще го направи. Още съвсем мъничко. Нека първо умът и тялото му си починат. Само минутка-две и ще ги вдигне. Само минутка.

Главата му увисна на гърдите.

Приятна топлина изпълни всички клетки на тялото му. С мъка държеше очите си отворени.

После се предаде на мрака.