Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (19)

19.

След като се прибраха в мината, Джъп преразказа на Върколаците премеждията си от деня. Алфрей веднага се зае да изследва листата.

— Добре си се справил, Джъп — похвали го Страк. — Но не съм ентусиазиран от идеята да се връщаш там. Представи си, че съобщят за изчезналото джудже или намерят трупа му.

— Мислих върху това. Повярвай ми, капитане, на мен тази идея също не ми се нрави. Но ако искаме да сложим ръка на звездата, друг начин няма.

— Едно е да я намериш, а друго — да я вземеш — посочи Койла. — Какъв е планът?

— Чудех се дали не мога да се прехвърля по някакъв начин през стената? — предложи Джъп.

— Едва ли — поклати глава Страк.

— А какво ще кажете да направим копие на звездата и да го поставим на мястото на оригинала? — рече Койла.

— Хубава идея. Но и това няма да стане. Никой от нас няма нито уменията, нито материалите и инструментите, с които да изработи достоверно копие.

— Освен това, онази в Троица е различна от нашата — припомни им Джъп. — Ще трябва да я правим по спомени. Дори и да изработим копие, това не решава въпроса как да изнесем оригинала.

— Така е — съгласи се Страк. — Изглежда единственият начин е директният подход. И без това в него най-много ни бива.

— Да нямаш предвид щурмуване на крепостта? — попита Койла. — Шепа орки срещу цял град?

— Не точно. Но планът ми се уповава главно на теб, Джъп. И е далеч по-опасен от всичко, което си правил досега.

— Накъде биеш, Страк?

— Ти ще отмъкнеш звездата, а после ние — теб.

— Какво?

— Всъщност всичко е съвсем просто. Ако се справим, утре ти и звездата ще сте зад градските стени, а ние — отвън. Има ли някакъв начин да ни вкараш?

— По дяволите, Страк, нямам представа…

— Забеляза ли друг път за влизане или излизане, освен градските порти? Нещо, което да сме пропуснали по време на огледа?

— И да има — не съм го видял.

— Тогава остава главната порта.

— Но как?

— Ще уговорим час. Ти ще се измъкнеш от парника, ще откраднеш звездата и после…

— И после ще ви отворя портата. Това ми изглежда страшно рисковано, Страк. Вратите са тежки и добре охранявани.

— Не съм казал, че ще е лесно. Ще трябва да се справиш с пазачите и да дръпнеш резето. Ние ще чакаме отвън и ще ти помогнем да отвориш. Оттук нататък става по-лесно. Но ако този план ти се вижда опасен, ще опитам да измисля нещо друго.

— Всъщност снощи, когато си тръгвах, при вратата имаше само двама стражници. Няма да е трудно да се справя с тях. Добре, да опитаме с твоя план.

Алфрей се присъедини към тях. Стискаше в шепата си листата, които бе донесъл Джъп. Имаше озадачен вид.

— Джъп, тези растения са много особени.

— Защо? Какви са?

— Познах два от трите вида, макар че са много редки. — Той вдигна едно листо. — Това е унтикс, нисък храст, който се среща в южните области. — А това — той посочи второто листо, — е „прощална лилия“ и расте на запад, макар че ще ви трябват години да откриете подобна. Третият екземпляр е нов за мен и предполагам, че хората са го донесли с тях в Марас-Дантия. Но най-вероятно има същото предназначение, като другите два.

— И то е? — попита Страк.

— Да убива. Двете, които познах, са сред най-отровните растения по нашите земи. „Прощална лилия“ ражда мънички плодове, които имат смъртоносно действие дори в незначителни количества. А при унтикса се вари стеблото. Само боговете знаят колко е опасно третото растение, което не познавам. А, да, първите две имат още една обща черта. Те са с толкова силно действие, че ефектът им не намалява дори когато се разтварят в големи количества вода. Ясно ли ви е сега какво е намислил Хоброу?

Джъп беше потресен.

— Да, по дяволите. Отглеждат тези растения, за да изтровят с тях древните народи.

Алфрей кимна.

— Прилича по-скоро на масово убийство. Това обяснява и бента. Хоброу си осигурява собствени запаси от прясна вода, преди да отрови другите водоизточници.

— В Троица видях кладенци.

— Значи водният резервоар е само още една предпазна мярка.

— Или може би точно него смятат да отровят — рече Страк. — Когато контролираш водоизточниците на цял район…

— Можеш да насочваш обитателите му към онези от тях, които ти избереш — довърши Койла. — Ако например настъпи суша, както ще стане през близкия сезон.

— Каквото и да е, важното е, че се подготвя масово изтребване — заключи Алфрей.

Джъп си припомни още нещо.

— Хоброу каза, че ако се получи тук, ще го изпробват в по-широк мащаб. Сетне говориха за чистотата на расата в Троица и за това, че трябва да бъде опазена. Какъв по-добър начин от това да изтребиш останалите раси?

— План на безумци — отсъди Алфрей. — Помислете само. Първият, който отпие от водата, ще умре и това ще предупреди останалите. Нима унистите наистина вярват, че ще успеят?

— Може би са прекалено заслепени от омраза — търсеше обяснение Страк. — Или смятат, че ще е достатъчно да изтребят известна част от нас.

— Какви мръсници! — избухна Койла. — Не можем да им позволим да го сторят, нали, Страк?

— А какво да направим? И без това си имаме достатъчно проблеми.

— И ще си тръгнем, без да предприемем нищо?

— От обясненията на Джъп стигнах до извода, че този парник е дълбоко във вътрешността на Троица. Няма никакъв начин да стигнем до него, особено когато вдигнат тревога за изчезналата звезда. Единственото, което можем да предприемем, е да разпространим вестта за намеренията на Хоброу сред останалите древни народи и да се надяваме, че ще вземат мерки.

— Това не е достатъчно — поклати глава Койла.

— Ами ако измисля още нещо, докато съм вътре? — предложи Джъп. — Без да излагам звездата на опасност.

— Тогава ти желая късмет. Но звездата е от първостепенно значение. Изглежда в нея и останалите се крие сила, която може да помогне на Марас-Дантия да възвърне изгубеното си величие.

— Питал ли си се някога защо му е на Хоброу звездата? — обади се Алфрей.

— Да — кимна Страк. — Но си спомних какво каза Моббс. Не е изключено човеците да са я намерили случайно и да не подозират истинското й предназначение.

— Не че ние го знаем — промърмори Койла.

— Или пък Хоброу знае за какво могат да послужат реликвите и затова иска да ги има всичките — рече Джъп.

— И пътем да изтреби древните народи — кимна Койла.

— Добре, стига сме си блъскали главите — заключи Страк.

Джъп се обърна към Алфрей.

— Как е Хаскеер?

Дори да беше изненадан, че Джъп се интересува от здравето на своя главен опонент, Алфрей с нищо не го показа.

— Добре. Надявам се скоро да преодолее треската.

— Жалко, че е в безсъзнание. Може да ме дразни понякога, но утре щеше да ни е полезен.

Поговориха още малко за утрешния план и за експедицията, която Хоброу подготвяше към Прокоп. Накрая се разотидоха и всеки се опита да поспи, тъй като въпросите им бяха повече от отговорите.

 

 

И на следващия ден да се влезе в Троица не се оказа особено трудно.

Джъп се появи на сборния пункт, качи се на една от каруците и бе откаран в града. Този път обърна специално внимание на стражите край портата. Бяха петима. Сърцето му се сви, но опита да се успокои с мисълта, че може би само сутрин е така.

За разлика от предния ден сега Джъп бе скрил в ботуша си нож. Надяваше се, че отново няма да го претърсят. Оказа се прав.

Днес нямаше реч от Хоброу. Изброиха ги по списък и им наредиха да се явят на работните си места от предния ден. Джъп тръгна с другите две джуджета към парника. Истуан ги посрещна, каза им какво да правят и Джъп се захвана за работа.

Уговореното време за среща при градските порти бе по обед — след приблизително четири часа. Което означаваше, че той трябваше да напусне парника много по-рано. Докато работеше, очите му все се стрелкаха към отровните растения в разсадника. Никак не му се щеше да напусне Троица, без да направи нещо и по този въпрос. Страк го бе предупредил, че звездата има първостепенно значение, но Джъп смяташе, че допълнителният риск си заслужава.

Планът му за измъкване от парника бе съвсем прост, директен и малко брутален. Беше го измислил, докато цепеше дърва за пещите.

Когато прецени, че е настъпил моментът, той излезе през задната врата на помещението с пещите и отиде в двора, където обикновено проверяваше нивото на резервоарите. Не искаше да използва ножа срещу своите сънародници, освен ако не се наложеше, независимо от предателската им натура. Ето защо избра един дебел и як клон, притаи се зад вратата и зачака.

Само след няколко минути отвътре се чуха гласове. Не можеше да различи думите, но несъмнено го викаха.

После вратата се отвори и едно от джуджетата излезе.

Джъп изчака, докато се затвори вратата, пристъпи зад джуджето и стовари импровизираната сопа върху главата му. Жертвата рухна в несвяст. Джъп издърпа джуджето настрани.

Върна се на мястото си и отново зачака. Този път вратата се отвори без викове. Появиха се не една, а две фигури.

Джъп стовари клона първо върху главата на джуджето. Но когато се обърна към надзирателя, той вече бе готов да се защитава.

— Ах, ти, мръсен, дребен урод! — изрева Истуан и вдигна своята тояга, която, за разлика от клона на Джъп, бе специално пригодена за нападение.

Двамата започнаха да си разменят удари. Джъп се опасяваше човекът да не извика за помощ. Налагаше се да приключи с него бързо.

Надзирателят не се оказа лесна плячка. Един от ударите му обездвижи за известно време дясната ръка на джуджето. И двамата бяха плувнали в пот и дишаха тежко. Джъп се нахвърли върху човека, надявайки се да намери слабо място в защитата му. Истуан замахна да го довърши и с това движение се разкри. Джъп клекна рязко и когато се изправи, удари другия с клона отдолу в брадичката. Истуан извика от болка и пусна тоягата. Джъп замахна и го халоса втори път, като сега вече го повали в несвяст.

Захвърли тоягата и взе тежката брадва, която използваше, за да сече цепеници. Още с първия удар прекъсна напълно тръбата, която захранваше разсадника с топла пара.

След това изтича при вратата. Водата в тръбата над пещите вече бе секнала. Той загреба разпалени въглени с лопатата, влезе в парника и ги изсипа върху най-близките растения. Повтори го още няколко пъти, не само с въглени, но и с горящи цепеници, докато растенията в парника не пламнаха и огънят не се прехвърли върху дървените стени.

Надяваше се, че така ще убие с един изстрел два заека. Пламъците не само щяха да унищожат растенията, но и да предизвикат суматоха.

След като пожарът в парника се разгоря с пълна сила, Джъп надзърна през външната врата, излезе със спокоен вид и затвори вратата зад себе си. Докато заобикаляше стъклената сграда на парника, видя вътре огнени езици и черен дим. Насочи се право към храма, като се стараеше да върви бавно и целеустремено, въпреки че едва се сдържаше да не хукне.

Питаше се колко време му остава, докато вдигнат тревога.

Слънцето вече наближаваше най-високата си точка. Върколаците сигурно бяха заели позиции. Надяваше се, че няма да ги разочарова.

Най-сетне излезе на улицата, която водеше към храма. Тъкмо го наближи, когато вратите му се разтвориха и отвътре излезе цяла тълпа хора, които вероятно бяха дошли за религиозна служба. Той замръзна, неподготвен за тази промяна в плана.

Съзнавайки, че докато стои неподвижно насред улицата може да предизвика внимание, Джъп си наложи да излезе от вцепенението си и да продължи напред. Крачеше бавно и с наведена глава. Заобиколи храма, като се придържаше към отсрещната страна на пътя и внимаваше да не се блъсне в някой от поклонниците. Никой не му обръщаше внимание. За първи път, откакто попадна в Троица, бе доволен от презрителното отношение към „нисшите“ създания.

Джъп сви зад ъгъла, без да знае къде отива. Описа полукръг и като видя, че поклонниците от храма са се разпръснали, свърна обратно. Сега улицата пред вратата бе почти пуста. Джъп се насочи право към вратата и я бутна решително.

За негово облекчение и този път вътре нямаше никого. Изтича при малката стъклена кутия, вдигна я и я строши с един удар в олтара. Взе звездата, пъхна я в джоба си и хукна навън.

Още щом излезе, зърна стълб дим да се издига от мястото, където се намираше парникът. Някой извика. Джъп погледна през рамо. Четирима или петима надзиратели тичаха към него. Той също побягна. Вече нямаше смисъл да се преструва на покорно джудже.

Подгониха го из улиците, размахвайки заплашително юмруци и тояги. Скоро към тях се присъединиха и други. Докато наближи градските порти вече го преследваше цяла разярена тълпа.

Но не този факт събуди тревогата му. При вратите имаше повече стражници от обичайно. Преброи осем. Нямаше никакъв начин да ги надвие. Би могъл да се справи с двама, максимум трима или четирима. Но стражниците бяха два пъти повече.

Другото, което прикова вниманието му, бе каретата на Хоброу. Милост седеше вътре, а самият Хоброу бе на десетина крачки встрани и разговаряше с един надзирател.

Изведнъж му хрумна нещо. Беше отчаяна идея, но нямаше друг избор.

Чули виковете, Хоброу и надзирателят се обърнаха към него. Неколцина от стражниците извадиха оръжия и закрачиха срещу Джъп. Джуджето смени рязко посоката и се втурна право към каретата. Стражниците се опитаха да пресекат пътя му. Самият Хоброу се беше присъединил към тях.

Джъп достигна пръв каретата — само на няколко крачки пред преследвачите си. Скочи на капрата. Милост изпищя. Джъп я сграбчи, измъкна ножа от ботуша си и го опря в гърлото й.

Хоброу и стражниците вече се качваха на каретата.

— Стойте! — кресна им Джъп, притиснал острието към меката, розова плът.

— Пусни я! — заповяда Хоброу.

— Още една крачка, и тя ще умре! — заплаши Джъп.

Погледите им се срещнаха. Джъп се молеше да не прозрат, че блъфира. Макар и да му се бе сторила неприятна, Милост все още бе само дете. Не му се искаше да я наранява.

— Татко жив ще те одере за това — закани се тя. Беше странно да чуе подобна заплаха от устата на едно дете.

— Млъквай! — скастри я той.

— Ах, чудовище! — не спираше тя. — Грубиян вмирисан! Урод!

Той притисна малко по-силно острието. Тя преглътна уплашено и замлъкна.

— Отворете вратите! — нареди Джъп.

Тълпата спря и утихна. Стражниците бяха вдигнали оръжия, но очакваха заповед. Хоброу не сваляше поглед от джуджето.

— Отваряй! — повтори Джъп.

— Не биваше да го правиш — рече му Хоброу.

— Отворете вратите и ще я освободя!

— Откъде да съм сигурен, че ще го направиш?

— Ще трябва да приемеш думата ми.

Лицето на Хоброу бе изкривено от злоба.

— И колко далеч мислиш, че ще стигнеш?

— Това е моя работа. Е, ще отворите ли вратите, или да й пусна кръвчица?

Гневът на проповедника растеше.

— Само косъм да падне от главата на детето ми и…

— Тогава отваряй вратата.

Хоброу изръмжа и за миг Джъп си помисли, че е прежалил дъщеря си. Но после даде знак на стражниците. Те изтичаха при резето, дръпнаха го и разтвориха портите.

За Джъп това бе следващият преломен момент. Ако Върколаците не бяха отвън, нямаше никакъв шанс да се спаси.

Стиснал юздите в едната ръка и опрял нож в гърлото на Милост с другата, той изкара каретата през портите.

От Върколаците нямаше и следа. Това не го разтревожи — не очакваше да се появят веднага.

Едва излязъл на открито и орките се надигнаха от високата трева.

— Слизай! — нареди той на момичето.

Тя го погледна с разширени от ужас очи.

— Слизай! — кресна й той.

Тя потрепери уплашено, скочи от каретата и се затича към портата, където баща й я очакваше с разтворени обятия.

Вече нищо не възпираше стражниците. Те нададоха кръвожадни викове и се втурнаха навън. Джъп пришпори конете.

Веднага щом излязоха от вратата, хората забелязаха Върколаците. Бяха тръгнали с идеята да линчуват джуджето, а се оказа, че ги очаква въоръжен, макар и малоброен отряд. Внезапната поява на орките и тяхната свирепа атака ги хвърлиха в безредие. Койла вся допълнителна суматоха като започна да обсипва със стрели стражниците на кулата. Трима оръженосци насочиха лъковете си срещу тълпата и последваха примера й.

Водени от Страк, останалите Върколаци се нахвърлиха върху човеците, които се бяха обърнали и се опитваха да се приберат в крепостта. Иззад тълпата долиташе гласът на Хоброу, който крещеше заповеди и настояваше за кървава мъст.

Страк скочи на капрата до Джъп.

— Скоро ще изкарат конницата. Да изчезваме оттук!

Койла и още неколцина орки се качиха зад него. Останалите затичаха отзад.

— Взе ли я? — попита Страк.

Джъп се ухили.

— В мен е!

Дружината започна да се отдалечава бързо от Троица.