Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (4)

4.

Страк отвори очи.

Слънцето светеше точно отгоре. Той вдигна ръка, за да се скрие от светлината, и примигна, а после бавно се надигна. Краката му потънаха до глезените в меката сочна трева.

Далеч пред него се виждаше планинска верига от заоблени върхове. Над тях из синьото небе се рееха пухкави облачета.

Красив, изпълнен със спокойствие пейзаж.

Вдясно от него се виждаха покрайнините на гъста и тъмна гора. Вляво плитка рекичка правеше няколко завоя, преди да се изгуби от погледа.

Едва сега Страк се зачуди кога си бе отишла нощта. Освен това нямаше никаква представа къде се бяха дянали останалите Върколаци. Но тези въпроси потънаха в далечно ъгълче на съзнанието му.

Постепенно започна да долавя и други звуци, освен ромона на рекичката. Наподобяваха гласове, смях и далечни, ритмични барабанни звуци. Не знаеше дали не бяха просто игра на съзнанието му, или идваха оттам, където се губеше рекичката.

Той тръгна по брега й, който също бе обрасъл с гъста зелена трева. Слаб, прохладен ветрец погали лицето му. Въздухът бе свеж и чист. От него кой знае защо му се зави свят.

Скоро стигна едно място, където рекичката описваше широк завой. Тук гласовете се усилваха, но пак като че ли идеха отдалече.

Пред него се откриваше неголяма долина. Рекичката криволичеше между кръгли дървени колиби със сламени покриви. На единия й бряг се издигаше висока къща, украсена с щитове, изрисувани с гербовете на непознат за Страк клан. Между тях висяха военни трофеи — мечове, копия и избелели черепи на саблевълци. Из въздуха се носеха примамливи ухания на печено месо.

Имаше много пасящи коне, добитък и пернати.

И орки.

Мъжки, женски, новоизлюпени. Занимаваха се с домашна работа, наглеждаха огнищата, сечаха дърва или просто се разхождаха и разговаряха. На едно открито място между къщите неколцина младежи мереха сили с дървени мечове и копия с притъпени върхове.

Никой не му обърна внимание, когато влезе в селото. Повечето орки, които срещаше, бяха въоръжени, но макар очевидно да не принадлежаха към неговия клан, не чувстваше заплаха. По-скоро бе завладян от любопитство.

Някой се приближи към него. Беше орка, която се движеше с безгрижна увереност и не понечи нито за миг да хване дръжката на меча си. Беше с една глава по-ниска от него, но пурпурното, изпъстрено със златни нишки украшение на главата й компенсираше разликата. Имаше мускулесто тяло и държеше гърба си изправен.

Не личеше да е изненадана от появата му. Лицето й бе по-скоро безстрастно, доколкото може да е безстрастно едно иначе живо и енергично лице. Нямаше никакво съмнение, че е много привлекателна — усещаше го с тялото си.

— Добра среща! — рече тя.

— Ами… добра да бъде — отвърна той след кратко колебание.

— Не те познавам.

— Нито пък аз.

— Кой е твоят клан?

Той й каза.

— Нищо не ми говори. Но има толкова много кланове.

Страк огледа непознатите щитове върху къщата.

— Твоят клан също ми е непознат. Не те ли плаши, че в селото се е появил непознат?

Тя изглеждаше изненадана.

— Трябва ли? Нашите кланове враждуват ли?

— Не съм чувал.

— В такъв случай не виждам причини за безпокойство. Освен ако не си дошъл с лоши намерения.

— Не, идвам с мир. Но щяхте ли да ме посрещнете така миролюбиво, ако бях трол? Или таласъм? Или джудже от неизвестно племе?

Тя продължаваше да го разглежда учудено.

— Трол? Таласъм? Джудже? Какви са тези?

— Не си ли чувала за джуджета?

Тя поклати глава.

— За гноми, троли, елфи? За останалите древни раси?

— Древни раси ли? Не.

— Или… човеци?

— За такива също не съм чувала… всъщност сигурна съм, че не съществуват.

— Искаш да кажеш, че ги няма по тези места?

— Искам да кажа, че думите ти не ми говорят нищо. Ти си странен орк — добави тя без лошо чувство.

— А ти говориш в гатанки. В коя част на Марас-Дантия се намираме, че не си чувала нито за древните народи, нито за хората?

— Трябва да идваш много отдалеч, страннико, щом твоята земя носи име, което не ми говори нищо.

Той я погледна слисано.

— Нима смееш да твърдиш, че дори не знаеш как се нарича този свят?

— Не, просто ти казвам, че не се казва Марас-Дантия. Не и по тези места. А и не съм чувала някой да говори за тези… древни раси и… човеци.

— Значи тук орките сами са господари на съдбата си? Воюват ли помежду си? След като ги няма хората, дали…

Тя се разсмя.

— Че кога е било иначе?

Страк сбърчи рунтавите си вежди.

— Било е, преди да се излюпи бащата на моя баща — рече троснато той. — Или поне така ми се струва.

— Май си вървял твърде дълго на жегата — подметна тя внимателно.

Той вдигна очи към слънцето и едва сега започна да осъзнава.

— Топъл ден… и никакви смразяващи ветрове…

— Че откъде да се вземат? Сега не сме в студения сезон.

— И ледът — продължи той, сякаш не я чуваше. — Не видях никакви настъпващи ледници.

— Къде?

— На север, разбира се.

Тя се пресегна и го улови за ръката.

— Ела с мен.

Макар да бе объркан, докосването й му се стори особено приятно. Последва я покорно.

Спуснаха се по една пътечка към рекичката, прекосиха я и излязоха от селото. Малко по-нататък се озоваха на едно възвишение, откъдето започваше стръмнина. Тук рекичката се превръщаше в езеро, което на свой ред подхранваше шумен водопад. Тя се появяваше отново в подножието на урвата и продължаваше да се вие нататък из една много по-просторната долина. Докъдето им стигаше погледът, се ширеха зелени равнини. Безброй стада пасящи животни се скитаха сред високите треви. Бяха толкова много, че можеше да прекара целия си живот да ловува сред тях и пак нямаше да се свършат.

Жената посочи с ръка право напред.

— Север — рече тя.

Нямаше и следа от надвисналите ледници, нито от оловносивите облаци в небето. Необятна, зелена шир и изобилие от животни.

Страк бе завладян от странни чувства. По някаква необяснима причина му се струваше, че всичко това му е познато, сякаш вече бе виждал този великолепен пейзаж и се бе наслаждавал на чистия, топъл въздух.

— Това да не е… Вартания? — едва прошепна той свещената дума.

— Раят ли? — на устните й трепкаше загадъчна усмивка. — Може би. Ако ти решиш.

От причудливата алхимия на ярката светлина и водния прашец се роди красива дъга. А успокояващият ромон на водата бе като балсам за измъчената душа на Страк.

 

 

Той отвори очи.

Един оръженосец се бе изправил и пикаеше в огъня.

Страк се събуди напълно.

— Какво, мътните те взели, си мислиш, че правиш, оръженосец?

Войникът подскочи уплашено и част от струята се изля в бричовете му.

Все още замаян от съня или странното видение — не знаеше какво бе точно, — Страк откри, че слънцето е изгряло.

— Богове! — провикна се той и скочи.

Първо провери дали цилиндърът е в пояса му, сетне се огледа. Двама-трима от по-младите войници се бяха надигнали и се щураха наоколо, останалите продължаваха да се излежават на тревата.

Той сръга с ботуш най-близкия от тях и се провикна:

— Ставайте, копелдаци! Хайде, размърдайте си задниците!

Някои вдигнаха намръщено глави, готови да изпсуват, но като видяха кой ги буди, премълчаха. Сред тях бе и Хаскеер, който винаги бе готов да се сдърпа с някого. Дори бе измъкнал ножа си от канията, но щом срещна погледа на Страк, побърза да го прибере.

— Какво ти става бе, капитане? — все пак изръмжа той.

— Какво ми става ли? Слънцето вече изгря, лентяи такива! Ей чак къде е, а вие се излежавате!

— И кой според теб е виновен за това?

Страк присви гневно очи. Надвеси се над Хаскеер и долови зловонния му дъх.

— Какво каза?

— Ами… обвиняваш ни, а пък ти си командир.

— Да не искаш да ми заемеш мястото, а?

Хаскеер удържа на погледа на Страк. Дори премести ръка към дръжката на кинжала.

— Страк!

Койла си проправи път през тълпата, следвана от Алфрей и Джъп.

— Сега не ни е до това! — рече тя, когато го наближи.

— Кралицата, Страк — добави Алфрей. — Трябва да се връщаме в Каменна могила. Дженеста…

Дори само споменаването на името й разчупи магията.

— Прав си, Алфрей — изръмжа Страк. Хвърли презрителен поглед на Хаскеер и му обърна гръб. След това огледа събралите се войници.

— Днес няма да вървим — ще яздим. Дариг, Лиффин, Рефдоу, Кестикс, докарайте конете. Сифи и ти, Носкаа, намерете няколко мулета. Финдже, Бохсе, погрижете се за провизиите. Гант, вземи колкото войници ти трябват и освободете грифоните. Останалите, събирайте си багажа. Веднага!

Войниците се разпръснаха, за да изпълнят заповедите.

Страк огледа едно по едно лицата на своите офицери и установи, че и те са подпухнали като неговото.

— Хаскеер, погрижи се да съберат по-бързо конете. Ти също, Джъп. И да не съм ви чул да се джафкате. — Той кимна отсечено с глава, знак, че може да тръгват.

Двамата се затичаха, но на дистанция един от друг.

— От нас какво ще искаш? — попита Алфрей.

— Да разпределите пелуцида поравно между всички в дружината. Така ще го пренесем по-лесно. Но се постарайте да им втълпите, че се очаква да го носят, а не да го използват. Ако в главата на някой се родят други идеи, бързо ще му ги избия.

Алфрей кимна и също се отдалечи.

— Имаш… странен вид — отбеляза спокойно Койла. — Наред ли е всичко?

— Не, десетник, не е. Ако не си забелязала, трябваше да се явим на доклад при Дженеста още вчера. Забавянето може да ни коства главите. А сега, хващай се на работа!

Тя хукна.

От време на време пред погледа му се мяркаше картината на бленуваната, огряна от топлите лъчи на слънцето страна.

 

 

Зад тях останаха руините на човешкото поселище и изпотъпканата, превърнала се в бойно поле нива. Насочиха се на североизток, където из равнината вече търчаха освободените грифони.

— Не им ли завиждаш малко? — попита Койла, след като изравни коня си с този на Страк.

— На грифоните ли?

— Те са по-свободни от нас.

Забележката й го изненада. За първи път я чуваше да коментира, дори непосредствено, положението, в което се намираше тяхната раса. Но сдържа изкушението да се съгласи с нея. Живееха във времена, в които орките не можеха да говорят свободно. Затова той само изсумтя уклончиво.

Койла го погледна с нескрито любопитство, но се отказа да разговаря по темата. Продължиха да яздят в мрачно мълчание, поддържайки максимална за неравния терен скорост.

В късна утрин пътят пред тях навлезе в тясна клисура. Стените й бяха високи, скалисти, обрасли с бурени и придаваха клиновидна форма на прохода. Не можеха да яздят повече от двама един до друг. Освен това пътеката бе камениста и конете пристъпваха плахо.

Ядосан от забавянето, Страк започна да ругае:

— Не можем да се влачим така!

— Да, но проходът ще ни спести поне половин ден път — припомни му Койла.

— С всяка минута забавяне гневът на Дженеста расте!

— Важното е, че й носим онова, което искаше, плюс чувал с пелуцид. Това няма ли да промени нещата?

— Не и когато става въпрос за кралицата. Но и ти сама го знаеш, Койла.

— Ще й кажем, че противникът е бил по-силен, отколкото сме предполагали, или че сме изгубили време, докато открием цилиндъра.

— Каквото и да й кажеш, за нея е важно едно — че сега не сме там. И това й е достатъчно. — Той се озърна през рамо. Останалите бяха достатъчно далече зад тях, за да не могат да ги чуят. — Не бих го признал пред останалите — рече Страк, като се наведе към нея, — но Хаскеер е прав, проклет да е. Аз позволих да се случи.

— Не бива да се виниш. Ние всички…

— Чакай! Нещо става там!

Някой се приближаваше към тях от дъното на клисурата.

Страк вдигна ръка и даде знак на колоната да спре. Присви очи, опитвайки се да разпознае конниците, които идваха насреща. Първо видя един, сетне още няколко, но, изглежда, не яздеха коне.

Джъп се изравни с него и дръпна юздите.

— Какво има, капитане? — попита той задъхано.

— Не съм сигурен… — И тогава Страк изведнъж позна животните. — Проклятие! Киргизилски усойници!

Макар често наричани по този начин, киргизилите не принадлежаха към змийския род. Те бяха пустинни гущери, по-ниски от конете, но с приблизително същата маса. Имаха широки гърбове и къси, мускулести крака. Бяха бели като албиноси и имаха розови очи, а раздвоените им езици имаха дължината на оркска ръка. Под закривените им като кинжали нокти се криеше смъртоносна отрова, покритата им с шипове опашка бе достатъчно яка да строши с един удар гръбнака на всяко двуного. Макар пълзящи, тези създания притежаваха изумителна бързина.

Само една раса ги използваше като ездитни животни.

Гущерите се приближиха. Всеки от тях бе възседнат от коболд. По-ниски от орките, по-дребни дори от джуджетата, те имаха крехки телца, напълно лишени от косми и покрити със сива кожа. Но привидната им мършавост подвеждаше. В тъничките им ръце и крака се криеше опасна сила и те се ползваха със славата на упорити и свирепи воини.

От непропорционално дребните им глави стърчаха заострени уши. Устата им беше като хоризонтална цепка, пълна с малки, но остри зъби. Носът наподобяваше котешки, а очите, скрити в златисти надочници, святкаха злобно и заканително.

Върху издължената си шия имаха кожени нашийници, тънките им като тръстика китки бяха украсени с покрити с шипове гривни. Бяха въоръжени с алебарди и миниатюрни, но зловещи ятагани.

Коболдите нямаха равни на себе си в грабежите и мародерствата. Никой не можеше да се мери с тях по злост.

— Засада! — извика Джъп.

Още гласове се надигнаха от задната част на колоната. Орките сочеха нагоре. По стръмните склонове на клисурата се спускаха нови коболди. Страк се надигна на стремената и видя, че изходът на прохода е заварден.

— Класическа клопка — изръмжа той.

Койла вече вадеше от колана си метателните ножове.

— А ние се напъхахме право в нея.

Алфрей развя бойното знаме. Конете започнаха да се дърпат изплашени и да се изправят на задните си крака. Орките извадиха оръжия и се обърнаха към враговете си.

Все още замаяни от пелуцида, плячкосаното вино и изпитата бира, Върколаците бяха и далеч по-малобройни от своя противник и освен това бяха лишени от всякаква възможност за маневриране.

Размахали святкащи остриета, коболдите се хвърлиха в атака.

Страк нададе боен вик и орките го последваха.

Скоро след това първата вълна се стовари върху им.