Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (1)

1.

Земята около Страк бе осеяна с трупове.

Беше оглушен от виковете и звъна на стомана. Въпреки студа солена пот дразнеше очите му. Мускулите му горяха, болеше го цялото тяло. Елекът му бе опръскан с парченца мозък, кръв и кал. А към него се прокрадваха още две от проклетите, покрити с розова кожа създания и в очите им пламтеше жажда да убиват.

Всичко това изпълваше душата му с радост.

Пристъпи напред, подхлъзна се и едва не падна и само инстинктът го накара да вдигне меча и да посрещне първия удар. От сблъсъка се разтърси цялото му тяло. Той отстъпи назад, приведе се и отново се втурна в атака, промушвайки се под защитата на противника си. Заби острието на меча в корема му. Дръпна го рязко нагоре, влагайки цялата си сила, докато то не опря в долната част на гръдната клетка, а през раната се заточиха кървави вътрешности. Съществото падна на колене, със застинало от ужас изражение.

Но Страк нямаше време да се наслаждава на победата. Вторият нападател се нахвърли върху него, размахвайки грамаден двуостър меч, чието острие профуча на косъм от главата му. Този действаше по-предпазливо, след като бе присъствал на кончината на своя другар. Страк премина в отбрана, заплитайки меча на противника в сложна игра от удари и контраудари. Двамата подскачаха напред-назад, мушкаха и отбиваха, следвайки ритъма на някакъв бавен и тромав танц, докато ботушите им търсеха опора между телата на ранените и убитите.

Оръжието на Страк бе по-подходящо за фехтовка. Тежкият дълъг меч на противника му бе неудобен за близък бой. Пригоден за посичане, той трябваше да се вдига и завърта с голям мах. След няколко подобни удара съществото започна да се задъхва, издишвайки облаци пара. Страк продължи да го тормози от разстояние, изчаквайки своя шанс.

Завладян от отчаяние, неговият противник се втурна в атака, замахвайки да го посече с вертикален удар. Не уцели, но се приближи достатъчно и когато вдигаше отново ръце за повторен мах, остави гърдите си открити. Острието на Страк намери чевръсто сърцето му, обагряйки нагръдника му с алени петна. Съществото подгъна крака и изчезна някъде сред мелето от блъскащи се фигури.

Страк погледна надолу по склона, към равнината в подножието на хълма, където неговите Върколаци все още бяха въвлечени в битката.

След това си пое дъх и отново се върна в касапницата.

 

 

Койла вдигна глава и съгледа Страк на хълма над тях, недалеч от стените на поселището, да сече наляво и надясно, обграден от плътна стена защитници.

Тя изруга гръмогласно проклетата му нетърпеливост.

Но за момента водачът им трябваше да се грижи сам за себе си. Дружината бе срещнала твърде сериозен отпор, за да може да му се притече на помощ.

Тук, във врящото гърне на главната битка, кървавото меле я обграждаше от всички страни. Обезумялата тълпа войници, повечето от тях на коне, бе превърнала в розово жълтеникава каша нивата, в която се бяха срещнали. Из въздуха ехтяха свирепи викове, сладникавият мирис на смърт дразнеше ноздрите й.

Около трийсетина на брой, подредени в стегната, клиновидна формация, Върколаците продължаваха да си пробиват път през плътната маса от защитници като някакво гигантско, снабдено с множество жила насекомо. Заела позиция съвсем близо до острието на „клина“, Койла им помагаше да разчистват пътя си, като размахваше в широка дъга меча си и посичаше всеки враг, който се изпречваше на пътя й.

Пред очите й се нижеха ужасяващи картини. Твърде бързо, за да може да ги осмисли. Защитник със стърчаща от рамото брадва; един от нейните, закрил с окървавени ръце лицето си; друг надал беззвучен вик, размахвайки чуканчето на посечената си ръка; трети, пак Върколак, с огромна дупка, зейнала в гърдите; обезглавено тяло с бликнал от шията фонтан кръв. Лице, насечено на ивици от собственото й острие.

Сякаш цяла вечност по-късно Върколаците достигнаха подножието на хълма и започнаха да го изкачват, пробивайки си път през вражеските редици.

Едно кратко затишие даде възможност на Страк да провери докъде са напреднали неговите воини. Бяха някъде по средата на склона, вкопчени в яростна сеч с врага.

Той им обърна гръб и огледа солидните дървени стени на крепостта на върха. Имаше още доста път до тежките порти и немалко противници за избиване. А същевременно редиците на съратниците му сякаш се топяха.

Страк напълни гърдите си с леден въздух и усети как се изпълва с живот насред това зловещо царство на смъртта.

Най-сетне, задъхана, Койла се изравни с него.

— Ама и вие сте едни бързаци — бе сухият му коментар. — Вече си мислех, че ще щурмувам крепостта сам.

Тя посочи мелето зад тях.

— Тия доста се постараха да ни задържат.

Двамата си размениха почти налудничави усмивки.

„И нея я е обхванало кръвожадно настроение — отбеляза той. — Това е добре.“

Алфрей, пазачът на знамето на Върколаците, застана до тях и заби дръжката в полузамръзналата земя. Двайсетина от воините на дружината побързаха да образуват кръг около него. Алфрей забеляза, че на главата на един от оръженосците е зейнала зловеща рана, извади бинт от пояса си и се зае да попива кръвта.

Стотниците Хаскеер и Джъп си проправиха път през оределия строй. Както обикновено, първият имаше мрачен вид, а лицето на втория оставаше непроницаемо.

— Поразходихте ли се? — сдъвка ги саркастично Страк.

Джъп игнорира откритата подигравка и попита хрипливо:

— Сега какво ще правим, капитане?

— А ти как мислиш, дребосък? Че ще спрем, да си наберем цветя? — Страк втренчи яден поглед в своя заместник. — Качваме се горе и довършваме започнатото.

— Как?

Койла оглеждаше сивото небе, засенчила очите си с ръка.

— С фронтална атака — ето как — отвърна Страк. — Да имаш по-добър план?

— Не. Но хълмът пред нас е съвсем открит. Ще дадем много жертви.

— Сякаш досега не сме давали. — Капитанът се изплю, пропускайки на косъм краката на стотника. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, можем да се посъветваме с нашия стратег. Койла, какво смяташ?

— Какво? — Тя продължаваше да разглежда облаците.

— Събуди се, десетник! Попитах те…

— Виждате ли това? — Тя посочи към небето.

Една черна точка се спускаше през облаците. Беше твърде далеч, за да различат подробности, но всички се досетиха какво е.

— Може да ни е от полза — отбеляза Страк.

На лицето на Койла се изписа съмнение.

— Възможно. Но като ги знам какви са своенравни… най-добре да си намерим укритие.

— Къде? — Хаскеер огледа голия връх.

Точката се увеличаваше бързо.

— Движи се по-бързо от искра в пъкъла — подметна Джъп.

— И се спуска прекалено стремглаво — добави Хаскеер.

Сега масивното тяло и широките нащърбени криле се различаваха ясно. Вече нямаше никакво съмнение. Гигантското тромаво чудовище летеше право към бойното поле. Бойците и от двете страни замръзнаха и вдигнаха нагоре глави. Някои побягнаха от черната му сянка. Драконът продължаваше да се снижава, устремен право към хълма, където се бяха събрали Върколаците на Страк.

Той присви очи.

— Някой може ли да разпознае ездача?

Всички поклатиха глави.

Живият снаряд летеше право към тях. Широката му лигава паст бе зейнала, разкривайки редове жълтеникави зъби, големи колкото бойни шлемове. Злост блещукаше в цепковидните зелени очи. Ездачът, наместен на гърба на чудовището, изглеждаше невероятно дребен в сравнение с крилатото туловище.

Страк прецени, че му остават не повече от три маха, преди да стигне при тях.

— Лети прекалено ниско — прошепна Койла.

— Цуни земята! — кресна Хаскеер.

Воините се проснаха по очи.

Докато се претъркулваше през рамо, Страк успя да мерне сивкавата козина на търбуха и грамадните, закривени нокти, които профучаха над него. Стори му се, че долови зловонния дъх на чудовището. Дори си помисли, че ако протегне ръка, може да го докосне.

Миг по-късно драконът изпусна грамаден облак бушуващи оранжеви пламъци.

За момент Страк бе заслепен от ярката светлина. Премигвайки като в мъгла, той очакваше да види как драконът се удря в земята. Вместо това го зърна да се издига нагоре, под невероятно остър ъгъл.

А сцената на върха на хълма бе претърпяла съществени промени. Защитниците и част от атакуващите, попаднали в огненото кълбо, се бяха превърнали в пламтящи факли или в димящи купчини. На места горяха и тревата и храстите.

Вятърът донесе миризмата на изгоряла плът. Страк усети, че устата му се изпълва със слюнка.

— Не е зле някой да припомни на драконовите укротители на чия страна се бият — изръмжа Хаскеер.

— Но този поне облекчи задачата ни. — Страк кимна към портите, които също бяха обхванати от пламъци. Надигна се и изкрещя: — Всички при мен!

Върколаците нададоха оглушителни бойни викове и го последваха. Не срещнаха почти никаква съпротива и с лекота си пробиха път през изтънялата защита.

Когато стигна до обгорелия портал, Страк откри, че вратите едва се крепят на пантите си.

Встрани от портала на един кол бе прикована табелка с грубо изписан надпис: „Роднопол“.

До него застана Хаскеер. Забеляза табелата и я повали с един удар на меча си, разсичайки я през средата.

— Дори езика ни взеха — изсумтя той.

Джъп, Койла и останалите от дружината ги наобиколиха. Страк и неколцина войници бутнаха вратите и те рухнаха навътре.

Нахлуха заедно и се озоваха на просторен площад. Вдясно имаше обор с добитък. Вляво — няколко реда овощни дръвчета. Отпред, простираща се до другия край на площада, се издигаше голяма дървена къща.

Пред нея, строени в редици, стояха оцелелите защитници — два пъти повече от Върколаците.

Без дори да се забавя за прегрупиране, дружината се нахвърли върху тях. В яростния ръкопашен бой, който последва, Върколаците за пореден път доказаха превъзходството си. Лишен от път за отстъпление, врагът се сражаваше отчаяно, но бързо губеше сили, докато само неколцина от Върколаците получиха леки наранявания. Крайно недостатъчно, за да бъде спрян устремът им.

Последната група защитници се струпа пред входа на къщата. Страк поведе атаката срещу тях, рамо до рамо с Койла, Хаскеер и Джъп.

Когато измъкна меча си от гърдите на последния защитник, Страк се огледа. Откри онова, което им трябваше, зад вратите на обора.

— Хаскеер! Донеси една греда за таран!

Стотникът се затича да изпълни заповедта и започна да крещи нареждания на войниците. Неколцина от тях го последваха и извадиха брадвички от поясите си.

Страк повика един от войниците. Докато боецът се приближаваше към него обаче, в рамото му неочаквано се заби стрела.

— Стрелци! — извика Джъп и посочи с меча си горния етаж на сградата.

Дружината се разпръсна под дъжд от стрели. Един от Върколаците падна, уцелен в главата. Друг бе ударен в рамото и другарите му побързаха да го прикрият.

Койла и Страк, застанали съвсем близо до къщата, изтичаха под козирката на входа и се притиснаха към стената.

— Колко лъконосци ни останаха? — попита тя.

— Изгубихме един, значи трима.

Страк погледна към обора. Сега стрелбата бе съсредоточена върху хората на Хаскеер. Под свистенето на прелитащите стрели войниците продължаваха да секат една от подпорните греди на покрива.

Джъп и останалите бяха залегнали наблизо. Без да обръща внимание на опасността, десетник Алфрей бе коленичил до един от ранените и го превързваше. Страк тъкмо се готвеше да му извика, когато забеляза, че тримата лъконосци опъват едновременно тетивите на оръжията си.

Но да се стреля от легнало положение бе крайно неудобно. Трябваше да се обръщат по гръб и да се прицелват, опрели лъковете към гърдите си. Въпреки това те скоро успяха да създадат постоянен „заслон“ от стрели.

Едва прикрити под козирката, Страк и Койла бяха само безпомощни свидетели на размяната на стрели. След няколко минути дружината нададе триумфален рев, вероятно в отговор на удачно попадение. Но стрелите продължаваха да свистят в двете посоки, което означаваше, че поне един от стрелците на втория етаж е все още жив.

— Защо не отвърнат със запалени стрели? — попита Койла.

— Защото не искам къщата да изгори преди да вземем онова, за което сме дошли — озъби се Страк.

Откъм обора долетя оглушителен трясък. Хората на Хаскеер бяха освободили гредата. Подредиха се около нея и я повдигнаха, все още озъртайки се за стрели, които обаче профучаваха вече по-рядко.

Още един триумфален рев бе последван от тропот на горния етаж. Трупът на поваления стрелец се претърколи през козирката и тупна в краката на Страк и Койла. Щръкналата от гърдите му стрела се бе счупила при падането.

Джъп вече бе скочил на крака и им даваше знак, че отбраната на втория етаж е неутрализирана.

Хората на Хаскеер се затичаха, придържайки гредата с издути от напрежение мускули и зачервени лица. Други им се притекоха на помощ и още при първия удар на импровизирания таран вратата на къщата се разби на трески.

Вътре ги очакваха трима защитници. Първият скочи напред и уби с един удар стоящия най-отпред на тарана войник. Страк го посече, прекрачи трупа му и се отправи към следващия. След кратка размяна на удари вторият защитник също се просна на пода. Но, докато се занимаваше с него, Страк бе изгубил от поглед третия. Противникът се бе приближил незабелязано отзад и бе вдигнал меч за обезглавяващ удар.

От гърдите му щръкна кинжал. Неприятелят издаде хриплив стон и падна възнак.

Страк изръмжа и Койла знаеше, че това е цялата благодарност, която ще получи.

Тя се надвеси над трупа и прибра кинжала. Държеше по един във всяка ръка. Предпочиташе ги пред тежките мечове за близък бой. Зад нея Върколаците вече нахлуваха в къщата.

Преддверието свършваше до широка стълба към горния етаж.

Бяха близо до върха й, когато на площадката се появиха две същества. Страк и войниците му ги посякоха веднага. Койла стигна първа горния етаж и бе пресрещната от поредния защитник. Той успя да посече ръката й с назъбената си секира, преди тя да го повали.

Страк огледа раната на Койла, от която шуртеше кръв, но тя дръпна ръка и завъртя глава. Той се озърна. Намираха се на площадка, заобиколена от няколко врати. Повечето бяха отворени, разкривайки пусти стаи. Страк прати войници да ги претършуват, но те се върнаха съвсем скоро, клатейки глави.

Единствената затворена врата бе в дъното. Приближиха се безшумно към нея и заеха позиции.

Шумът от битката на първия етаж вече утихваше. Скоро единствените звуци бяха далечните викове от сражението в равнината и сподавеното дишане на Върколаците.

Страк размени погледи с Койла и Джъп, сетне даде знак на тримата най-яки войници да действат. Те заблъскаха вратата с рамене — веднъж, два, три пъти. При последния удар тя отхвърча навътре и Страк я последва, вдигнал оръжието си.

Пресрещна го въоръжено с двуостра брадва същество. То се свлече на пода под пороя на ударите му.

Стаята беше просторна. В далечния й край имаше още двама, закрили с телата си трети. Единият от пазачите бе от расата на защитниците. Вторият обаче бе като Джъп, нисък и набит.

Той пристъпи напред, въоръжен с меч и кинжал, и Върколаците се разпръснаха, за да го заобиколят.

— Не! — извика Джъп. — Мой е!

Страк пръв го разбра.

— Оставете ги! — кресна той.

Воините му свалиха оръжия.

Съперниците се измериха с погледи. Лицата им бяха разкривени от омраза.

Миг по-късно въздухът се изпълни със звън на блъскащи се остриета. Джъп размахваше яростно меча, отбивайки атаките на противника си, и след минута кинжалът на другия изтрака на пода. Скоро след това го последва и мечът му.

Стотникът на Върколаците довърши противника, като го промуши в гърдите.

Останал досега ням свидетел на двубоя, последният защитник вдигна меча си и се приготви за отчаяна съпротива. Едва сега всички успяха да разгледат женската, която охраняваше. Беше приклекнала в ъгъла, с полепнала по челото коса и притискаше към гърдите си малко. Покритото с отвратителна розова кожа пеленаче бе на възраст колкото новоизлюпено оркче. От горната част на гърдите на женската стърчеше стрела. Още стрели и един дълъг лък се въргаляха в краката й. Изглежда бе един от стрелците, оказали съпротивата от прозореца на втория етаж.

Страк махна на Върколаците да останат по местата си и прекоси бавно стаята. В движенията му не личеше нито боязън, нито прибързаност. Той прекрачи локвата кръв, останала от противника на Джъп, и втренчи поглед в последния защитник.

За миг му се стори, че съществото се готви да го заговори. Вместо това то неочаквано се хвърли в атака, размахвайки меча си безцелно. Страк го изби с един бърз удар и довърши съществото, като преряза гърлото му така, че почти му отсече главата.

Окървавената женска издаде протяжен вопъл, който наподобяваше птичи крясък. Страк и друг път бе чувал подобен звук. Втренчи се в нея и зърна в очите й нещо като предизвикателство. Лицето й бе изкривено от омраза и страх. Тя притискаше отрочето към гърдите си в безпомощен опит да го защити. И тогава малкото останали сили я напуснаха и тя се свлече безжизнено на пода. Детето се изтърколи от ръцете й и започна да хленчи.

Изгубил интерес към сцената, Страк прекрачи трупа и застана пред унисткия олтар. Беше оскъдно украсен — подобно на други олтари, принадлежащи на същата раса — висока маса застлана с бяла покривка със златна бродерия по ръба и два железни свещника в двата й края. В центъра бе поставено трето изделие от желязо, което символизираше техния култ. То се състоеше от две черни, метални пръчки, закрепени перпендикулярно една на друга.

Но това, което привлече вниманието му, бе предметът в предния край на масата. Това беше метален цилиндър, дълъг колкото предмишницата му и широк колкото юмрука му. Потъмнялата му повърхност бе покрита с рунически знаци. В единия край бе затворен с капак и запечатан с червен восък.

Койла и Джъп застанаха до него. Двамата също бяха впили очи в цилиндъра.

— Това ли е, Страк? — попита Койла.

— Да. Отговаря на описанието й.

— Не ми прилича на нещо, което заслужава толкова жертви.

Страк протегна ръка, взе цилиндъра, разгледа го внимателно и го пъхна в пояса си.

— Аз съм само обикновен капитан. Съвсем естествено е нашата господарка да не обяснява на толкова нископоставен служител какво й е на ума — рече той, а в гласът му звучеше ирония.

Койла сбърчи вежди.

— Не разбирам защо последното същество даде живота си, за да защитава една женска и малкото й.

— Каква логика може да се намери в действията на човеците? — отвърна Страк. — Те не са така уравновесени като нас — орките.

Хленченето на малкото прерасна в нетърпим писък.

Страк се наведе да го погледне. Облиза изпръхналите си устни със зеленикавия си език и попита:

— Някой друг да е гладен като мен?

Подхвърлената навреме шега разчупи напрежението. Останалите се засмяха.

— Ако го изядем, ще направим точно това, което те очакват от нас — изръмжа Койла, наведе се и сграбчи малкото за вратлето. Повдигна го с една ръка пред лицето си и се загледа в сияещите сини очи и пухкавите бузи.

— Богове! Ама тия създания наистина са грозни!

— Права си, както никога — съгласи се Страк.