Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (11)

11.

Страк си даваше сметка, че ако иска кампанията им да успее, трябва да прогони нежеланите видения от главата си. За щастие с навлизането във вражеската територия умът му бе зает с други неща.

Преди нападението срещу Черна скала, той нареди да изградят временен лагер. Разпратиха съгледвачи във всички посоки, а останалите войници се заеха да потягат снаряжението си.

Страк забрани да палят огньове, за да не издадат местоположението си. Колкото и да бе странно обаче, Алфрей го помоли да преразгледа решението си.

— Защо? — попита Страк.

— Закъсахме го с Дариг. Ранили са го в крака по време на боя с унистите. Въпросът е, че е в по-тежко състояние, отколкото предполагах. Има гангрена. Необходим ми е огън, за да нагрея инструментите си.

— Ще го режеш ли?

Алфрей кимна.

— По-добре да си изгуби крака, отколкото живота.

— Проклятие! Още един ранен войник, който ще трябва да носим. Само това ни липсваше, Алфрей. Как е той? — Страк кимна към Меклун.

— Не се подобрява, а има и признаци на треска.

— Ако продължаваме да окапваме в същия дух, скоро няма да има смисъл да се безпокоим какво ще направи с нас Дженеста. Както и да е, щом се налага — пали. Но нека огънят да е малък и покрит. Каза ли на Дариг?

— Той се досеща, предполагам. Колко жалко, наистина. Дариг е един от най-младите в дружината.

— Зная. Нещо друго да ти трябва?

— Имам билки, ще направя отвара, за да притъпя болката, можем да добавим и малко алкохол. Ще позволиш ли да използваме пелуцид?

— Взимай. Но сам знаеш, че не помага за болки.

— Е, поне ще му замъгли съзнанието. — След тези думи Алфрей се върна при своя пациент.

Койла зае мястото му.

— Ще ми отделиш ли минутка?

Страк изсумтя замислено.

— Какво ти е?

— Защо питаш?

— Защото напоследък не си на себе си. Унесен ми се виждаш. Пък и тази разпра с Хаскеер…

— Той си го търсеше.

— Щом казваш. Но сега говорим за теб.

— Всичко се обърка. Какво очакваш — да пея и танцувам?

— Помислих си само, че ако ти…

— Откъде тази трогателна грижа за здравето ми, десетник?

— Ти си командирът. В мой интерес е да си здрав. В интерес на всички ни.

— Няма да се огъна — ако това имаш предвид. Ще ви преведа и през тези премеждия.

Тя не отговори.

Той смени темата.

— Чу ли за Дариг?

— Да. Раната му смърди. Какво ще правим с коболдите?

Страк нямаше нищо против да разговарят за стратегия. На тази почва се чувстваше по-уверен.

— Ще ги ударим, когато най-малко очакват. Късно през нощта или призори.

— В такъв случай най-добре да тръгна със съгледвачите, за да проуча обстановката.

— Точно така. И аз ще дойда.

— Страк, Черна скала е обширно място. Ами ако коболдите са точно в центъра?

— Доколкото знам, повечето отряди са разположени извън пределите на главното селище. Вътре са настанени женските и малките. Така по-лесно ги охраняват.

— Което прави мястото двойно по-опасно. Ако се озовем в обкръжение…

— Ще внимаваме да не се случи и толкоз!

Тя го огледа. В очите й се четеше тревога.

— Даваш си сметка, че това е налудничаво, нали?

— Да имаш по-добра идея?

За един кратък миг се надяваше, че тя ще отвърне утвърдително.

 

 

Измина един час, през който Върколаците се готвеха за предстоящата схватка. След като прегледа оръжията си, Страк отиде до навеса, където бяха оборудвали лазарет. Алфрей сменяше превръзката на Меклун, докато в другия край лежеше Дариг с влажна кърпа на челото. По празния израз на лицето му и застиналата на устните измъчена усмивка, се виждаше, че младежът е дълбоко упоен. На трепкащата светлина на фенера Страк забеляза, че чаршафът, с който бе завит, е подгизнал от пот.

— Тъкмо на време — подметна Алфрей. — Ще ми трябва помощ.

— Готов ли е?

Алфрей погледна към Дариг. Младежът се изкиска на сън.

— Дадох му достатъчно пелуцид да поваля цял батальон. Ако и сега не е готов, никога няма да бъде.

— Мънички махагонови канарчета с вързани клюнчета — промърмори трескаво Дариг.

— Какво искаш от мен? — попита Страк.

— Първо извикай още някой. Ще са нужни поне двама да го удържат.

— Мънички птички… — повтори Дариг. — Мънички… мъничкииии…

Алфрей коленичи до него.

— Успокой се — прошепна той. Повдигна чергилото, зърна Джъп наблизо и го повика. Джуджето дотича и се пъхна под навеса.

— Имаш късмет — осведоми го Страк. — Ще държиш точно крака, който ще режем.

Под навеса вече нямаше свободно място. Джъп зае неохотно позиция при краката на оръженосеца.

— Май ще трябва да стъпя върху него — рече той.

— И без това едва ли ще забележи.

— В реката има невестулка — обяви Дариг.

— Дадоха му малко пелуцид за болката — обясни Страк.

Джъп повдигна вежди.

— Малко? Като гледам, май здравата се е надрусал.

— Е, каквото и да е, няма да действа вечно — припомни им Алфрей. — Да се захващаме за работа.

— Реката… реката… — повтаряше Дариг, облещил очи.

— Хвани го за глезените, Джъп — нареди Алфрей. — Страк, ти го натисни за ръцете. Не искам да мърда, когато започна.

Двамата направиха каквото им се каза. Алфрей дръпна чаршафа, който покриваше ранения крак. Раната бе тъмновиолетова и гноясала.

— Богове! — промърмори Джъп.

Алфрей я попи с кърпа.

— Грозна картинка, нали?

Страк сбърчи нос.

— И тази сладникава миризма. Къде точно ще режеш?

— Ето тук, през бедрото, високо над коляното. Номерът е да го направя бързо. — Той приключи с почистването на раната и пусна кърпата в едно ведро. — Дръжте здраво, само това искам.

След тези думи Алфрей изскочи от навеса. В една дупка на няколко крачки от лазарета бе запален неголям огън.

— Ей, ти! — извика той на един оръженосец. — Стой тук и ми подавай каквото ти кажа! — Войникът кимна и се приближи.

Алфрей измъкна мократа кърпа от ведрото и улови с нея нагорещения кинжал. Острието му излъчваше яркочервено сияние. Сред пламъците лъщеше още едно острие — на брадва.

Когато се върна под навеса, Алфрей извади от джоба си топка плетено въже.

Дариг се засмя блажено.

— Свиня на кон, свиня на кон, свиннн…

— Дъвчи! — нареди Алфрей и пъхна топката в устата му.

— Сега ли? — попита Страк.

— Сега! — Алфрей започна да работи с нагорещеното острие. Очите на Дариг се разшириха и той взе да се дърпа. Джъп и Страк едва го удържаха.

С няколко бързи и опитни движения Алфрей отвори раната. Отметна кожата настрани и започна да дълбае навътре. Дариг удвои усилията си и изплю въжето. Агонизиращите му викове пробудиха Меклун, който се размърда неспокойно, но скоро Алфрей успя да напъха топката обратно. Притискайки я с длан, той продължи да работи. Малко след това костта се оголи.

Дариг извика силно и изгуби съзнание.

Алфрей захвърли кинжала встрани и нареди:

— Брадвата!

Подадоха му я над главата на Страк, също увита в мокра кърпа. Острието й бе нажежено до бяло.

Алфрей сграбчи дръжката с две ръце и я вдигна високо. Прицели се, въздъхна и стовари оръжието с всичка сила. Острието се вряза с приглушено „туп“ право в целта. Страк и Джъп почувстваха сътресението от удара. Но кракът бе отсечен само наполовина.

Дариг отново дойде в съзнание с безумен израз на лицето и пак започна да се дърпа. Изплю въжената топка и закрещя. Никой нямаше свободна ръка, за да му запуши устата.

— Побързай! — обади се Страк.

— Дръжте го здраво! — отвърна Алфрей, измъкна брадвата и замахна отново.

Вторият удар също попадна в целта и бе по-силен от предишния. Почти свърши работа, ако не се брояха повлеклата от сухожилия и кожа. Третият удар прекъсна и тях, а острието продължи надолу, сряза одеялото и се заби в земята.

Писъците продължаваха. Страк им сложи край, като халоса Дариг по слепоочието.

— Сега трябва да спрем кръвта — каза Алфрей, след като дръпна настрани ампутирания крайник. — Подай ми лопатката! — викна той на оръженосеца.

Острието на лопатата също бе нажежено до червено.

— Май е достатъчно горещо — обяви Алфрей, след като го огледа критично. — Дръжте го пак. Чака го още едно тежко преживяване.

Той опря плоската част на лопатката към чуканчето. Въздухът се изпълни със задушливата миризма на изгоряла плът. Дариг отново се свести и изпразни дробовете си със силен вик, но шокът и кръвозагубата бяха оказали своето въздействие. Виковете му утихнаха бързо.

Джъп и Страк продължаваха да го държат, докато Алфрей посипваше раната с алкохол, а след това я увиваше с превръзки.

— Май дишането му се поуспокои — обяви Алфрей. — Свършихме добра работа.

— Ще прескочи ли трапа? — попита Джъп.

— Шансовете му са равни. — Алфрей уви ампутирания крак в предварително приготвена кърпа. — Сега му е нужна почивка и здрава храна, за да възстанови силите си. — Той пъхна кървавия вързоп под мишница.

— Виж това е трудно — поклати глава Страк. — Не разполагаме с излишни припаси, а и не мога да отделя хора за лов.

— Остави на мен — успокои го Алфрей. — Аз ще се погрижа за това. А сега излизайте и двамата. Тревожите пациентите. — Той ги избута навън.

Страк и Джъп се озоваха пред навеса, загледани в спуснатото чергило.

 

 

Нощта вече преваляше.

Страк бе подбрал двайсетина орки за нападението, включително и разузнаваческия отряд, заел позиция в покрайнините на Черна скала. Шепа оръженосци щяха да останат да охраняват лагера и ранените. Преди да тръгнат, той потърси Алфрей, за да обсъдят положението.

Меклун отново беше в безсъзнание. Дариг седеше върху завивките с бледо лице и огромни сенки под очите. Ефектът на пелуцида очевидно беше преминал. Алфрей му подаваше хапки от купа прясно сварено месо. До него димеше гърне.

— Яж — кимна той към купата. — Трябва да се възстановиш.

Дариг отхапа неуверено от месото и се облиза.

— М-м. Вкусно. Какво е това?

— А-а, няма значение. Яж и не питай.

Страк улови погледа му.

— Първо да приключа тук — рече Алфрей, разбрал подканата. Двамата изчакаха мълчаливо, докато Дариг се нахрани.

Малко след това Хаскеер подаде глава през отвора, надзърна в гърнето и подхвърли:

— Мирише вкусно.

— За Дариг е — възпря го Алфрей. — Това е… нещо специално.

Хаскеер изглеждаше разочарован.

— Жалко.

— Какво искаш? — попита го Страк.

— Чакаме заповед за тръгване… капитане.

— Ще почакате още малко. Скоро идвам.

Хаскеер повдигна рамене, хвърли прощален поглед на гърнето и излезе.

— Ако месото наистина е толкова специално, колкото си мисля — рече Страк, — може би трябваше да му дадеш малко.

Алфрей се засмя.

Дариг погледна объркано първо единия, сетне и другия.

— Ти почивай — рече му Алфрей и му помогна да легне.

— Май няма да е зле да останеш и да ги наглеждаш двамата с Меклун — предложи Страк.

— Има си оръженосци, които ще свършат тази работа. Вобе или Джад например. Или пък Хустук. Бива ги и тримата.

— Мислех, че ще предпочетеш да останеш с тях.

— Предпочитам да участвам в операцията. — Алфрей повдигна инатливо брадичка. — Освен ако не смяташ, че съм твърде стар, за да…

— Хайде сега! Възрастта няма нищо общо с тази работа. Просто го предложих, нищо повече. Но предпочитам да си с нас.

— Ще дойда тогава.

Страк си отбеляза мислено да внимава с Алфрей, когато стане въпрос за годинките. Очевидно беше чувствителен на тази тема.

— Идвам веднага щом свърша тук — обеща Алфрей.

След като Страк излезе, Дариг се размърда.

— А-а, Алфрей, има ли още месце?

Дружината се бе събрала на петдесетина крачки по-нататък. Докато Страк стигне до тях, Алфрей вече го бе настигнал.

— Докладвай, Койла! — нареди Страк.

— Според нашите съгледвачи отрядът, който преследваме, се е разположил в западните покрайнини на Черна скала. С други думи, точно срещу нас.

— Сигурни ли сме, че са те?

— Не съвсем. Приличат — отряд коболди с бойни гущери. Във всеки случай скоро са се върнали от дълъг път.

— Е, това не е доказателство — намръщи се Страк.

— Така е — съгласи се тя. — Но е всичко, с което разполагаме, ако нямаш по-добри идеи, разбира се.

— Дори и да не са те, предлагам да отидем и да им смачкаме мутрите — обади се Хаскеер.

Неколцина оръженосци нададоха одобрителни възгласи.

— Ако са те обаче — рече Джъп, — направо е странно, че така лесно ги намерихме. И то извън Черна скала.

— Не забравяйте, че ако направим само една грешна стъпка, цялото население ще ни погне — предупреди ги Алфрей. После се извърна към Страк. — Е, какво ще правим?

— Нападаме — отсече той.