Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (23)

23.

Това беше израз на Божия гняв. Кимбал Хоброу не се съмняваше.

Преследването на безбожниците, които му бяха отнели онова, което му принадлежеше, го беше отвело до бреговете на Калипар. Отрядът му се бе смалил до десетина фанатизирани последователи. Малко преди да се спусне нощта, се натъкнаха на зловеща сцена. Досами пътя, сред опустошен лагер, се въргаляха телата на дузина човеци, повечето жени и деца. По дрехите им Хоброу позна, че са еретици — пантеонисти, странящи от пътя на праведните.

Той скочи от коня и закрачи между труповете, следван от своите помощници. Дори картината на осакатените тела, отрязани крайници и потъмняла плът да му въздействаше по някакъв начин, това не пролича на лицето му.

— Гледайте и запомняйте — заговори той. — Тези заблудени овце са се отклонили от единствено верния път. Приели са еретичните вярвания на нечистите раси и Всевишния ги е наказал за делата им. Истинска ирония е, братя мои, че за целта е използвал ръцете на нечовешки създания, превръщайки ги в инструменти на своя гняв. Те са легнали със змията и змията ги е разкъсала. На всекиму заслуженото.

Той продължи нататък, като се навеждаше, за да се вгледа в лицата на избитите.

— Дълга е ръката на Всемогъщия и възмездието му не познава граници — прогърмя отново гласът му. — Той поразява съгрешилите също толкова сигурно, както награждава своите избраници.

Един от войниците го повика от другия край на лагера.

— Какво има, Калверт?

— Тази е още жива, господарю — той посочи една жена.

Имаше дълга руса коса. Гърдите й бяха окървавени, дишането — съвсем повърхностно. Животът бавно я напускаше.

Хоброу коленичи до нея. Жената го забеляза с размътен поглед и се опита да каже нещо, но се чу само хрипливо дишане.

Той се наведе.

— Говори, дете мое. Изповядай греховете си и облекчи душата си.

— Те… те…

— Кои?

— Те дойдоха… и…

— Те? Орките ли?

— Орки — за миг погледът й се проясни. — Да… орки.

— Те ли ви сториха това?

— Орки… дойдоха…

Останалите войници се струпаха около тях. Хоброу се обърна към тях.

— Видяхте ли? Нито един човек не е в безопасност от прокълнатите орки, дори глупците, които застават на тяхна страна. — Той се обърна към умиращата жена. — Накъде тръгнаха?

— Орки…

— Да, орките — той заговори бавно. — Знаеш ли накъде поеха?

Жената не отговори. Той сграбчи ръката й и я стисна.

— Накъде тръгнаха, жено?

— Пр… Прокоп…

— Боже мили! — Хоброу я пусна и се изправи. Жената се опита да вдигне ръка и да улови неговата, но не й стигнаха сили.

— На конете! — прогърмя той и очите му се озариха от сатанински блясък. — Продължаваме своя кръстоносен поход, братя мои! Скоро ще отмъстим. Господ Бог ще ви насочва и пази!

 

 

Върколаците прекараха целия ден в търсене на друг вход към Прокоп. Но дори такъв да съществуваше, беше скрит твърде добре. За щастие не срещнаха и троли.

Страк взе решение да проникнат в лабиринта през кладенеца. Щяха да започнат рано сутринта на следващия ден. Нощта вече бе паднала и тъй като се бояха, че тролите може да излязат навън по тъмно, поставиха подсилени постове. Сетне налягаха, като нагласиха оръжията до себе си.

Алфрей предложи да раздадат по малко пелуцид. Страк не възрази, но забрани да се дава на часовоите. Той самият отказа да вземе и вместо това се изтегна на едно одеяло в края на лагера и се зае да обмисля плана за предстоящите действия.

Последното, което си спомняше, преди да го обори сънят, бе натрапчивият мирис на пелуцид.

 

 

Стъмваше се и на небето вече се виждаха звезди. Бяха ярки и блестяха силно — никога не бе виждал такива.

Той стоеше на скалист хребет.

На един хвърлей копие от другата страна на пропастта се виждаше друга подобна скала, само че обрасла с дървета. Далече долу белееше пенливата повърхност на виеща се из каньона река, от която се вдигаше пара. Скалистият каньон се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът.

Между двата хребета бе построен висящ мост с въжени подпори и дъски, по които да се минава.

Без да знае защо, той пристъпи на моста и тръгна към отсрещната страна. Когато наближи средата, отнякъде повя приятен прохладен ветрец, който носеше ситни капчици от реката. Страк крачеше бавно и се наслаждаваше на величествената гледка.

Оставаше му около една трета от моста, когато забеляза, че насреща му върви някой. Не можеше да различи чертите, но походката бе решителна и изпълнена с достойнство. Той продължи по моста, без да забавя крачка. Скоро вече виждаше съвсем ясно другата фигура.

Беше същата орка, която бе срещнал и предишния път. Където и да беше това.

Главата й бе украсена с яркочервени пера, а мечът й бе привързан на гърба и дръжката му се подаваше над лявото й рамо. Тя се подпираше с една ръка на въжения парапет.

Познаха се почти едновременно и тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й.

Скоро вече стояха един срещу друг.

— Ето че пътищата ни се пресякоха отново — рече тя. — Добра среща!

— Добра среща! — отвърна той.

— Ти си странен пътешественик — рече му тя.

— Защо смяташ така?

— Винаги се появяваш и изчезваш загадъчно.

— Бих могъл да кажа същото и за теб.

— Не е така. Аз съм си тук. Ти си този, който изниква като мъгла над реката. Накъде си бе запътил?

— На никъде. Всъщност… просто разглеждах наоколо. А ти?

— Отивам там, където налагат обстоятелствата.

— Както си поставила меча, няма да можеш бързо да го извадиш.

Тя погледна неговото оръжие, което висеше в ножницата на колана.

— Защо? Моят начин е по-добър.

— В нашите земи са носели мечовете така само когато са пътешествали из безопасни страни. Но това е било много отдавна.

— Никого не заплашвам, нито очаквам някой да заплаши мен. Там, откъдето идваш, не е ли същото?

— Не.

— В такъв случай твоята страна наистина е много мрачна. Нали не те обидих с думите си?

— Не съм се обидил. Говориш самата истина.

— Може би трябва да дойдеш и да се установиш тук.

Не беше съвсем сигурен дали това е покана.

— Би било много хубаво — отвърна уклончиво. — Ще ми се да можех.

— Спира ли те нещо?

— Не зная как да стигна до тези земи.

Тя се разсмя.

— Ама наистина винаги говориш в гатанки. Как можеш да кажеш подобно нещо, след като вече си тук?

— Може да ти прозвучи глупаво, но е така. — Той се обърна и погледна надолу, към ревящата в каньона река. — Разбирам защо съм тук, колкото реката разбира защо и накъде тече. Дори по-малко от нея, защото реката винаги тече към океана и не познава времето.

Жената се приближи към него.

— Ние също не познаваме времето. Носим се по течението на реката на живота. — Тя бръкна в кесията на пояса си и извади две камъчета — малки и гладки. — Тези ги взех от брега на реката. — Тя се пресегна, разтвори шепа и камъчетата полетяха надолу. — Сега те отново се сляха с реката, както ние с теб се сливаме с реката на времето. Има някакъв таен смисъл в това, че се срещаме на моста.

— Не разбирам за какво говориш.

— Наистина ли?

— Зная, че това, което казваш, е истина, но не мога да вникна в него.

— В такъв случай отвори съзнанието си и ще се получи.

— И как да го сторя?

— Като не се опитваш.

— Сега пък ти говориш в гатанки.

— Истината е съвсем проста, ние сме тези, които я превръщаме в гатанки. Но скоро и ти ще разбереш.

— Кога?

— Всичко започва с този въпрос. Имай търпение, страннико. — Тя се усмихна. — Все още те наричам „странник“. Дори не зная името ти.

— Нито аз твоето.

— Как ти казват?

— Страк.

— Страк. Силно име. Подхожда ти. Да… Страк. — Тя го повтори, сякаш му се наслаждаваше: — Страк…

 

 

— Страк. Страк! Страк!

Някой го разтърсваше.

— А? Какво… а ти как се казваш?

— Аз съм — Койла. Ти коя реши, че съм? Събуди се, Страк!

Той примигна и се огледа. Зазоряваше се. Бяха в Прокоп.

— Изглеждаш странно, Страк. Какво ти има?

— Ами… не… просто сънувах.

— Напоследък често ти се случва. Добре ли си?

— Да.

— Кошмар ли беше?

— Не. Съвсем не. Най-обикновен сън.

 

 

Дженеста сънуваше кръв и разрушения, страдания и отчаяние. Сънят й бе изпълнен с похот и с начин за задоволяването й.

Когато се пробуди, откри, че е в своето „светилище“. Върху олтара все още лежеше изкорменото тяло на жертвата й от ритуала предната нощ — младеж от човешката раса, току-що навлязъл в зрелост. Без да поглежда към него, тя се надигна и загърна голото си тяло в кожено наметало. Чифт високи ботуши оформиха тоалета й.

Зазоряваше се, а я чакаше важна работа.

Когато излезе от помещението, часовоите тракнаха с токове.

— Последвайте ме! — нареди им тя с пресипнал глас.

Преведе ги през лабиринт от сумрачни коридори, сетне се изкачи по каменно стълбище и се озова на открито, във вътрешния двор на двореца.

Тук вече се бяха строили няколкостотин войници от армията й — избрани представители на всички отряди. Един сигурен начин мълвата за онова, което предстоеше да се случи, да се разпространи и до последния орк от ордата на Дженеста.

Войниците бяха строени с лице към забита в земята греда, висока колкото малко дърво. Пред нея бяха струпани снопове изсъхнали клони. За гредата бе завързан облечен във военна униформа орк.

Генерал Мерсадион посрещна Дженеста с дълбок поклон.

— Готови сме да започваме, Ваше Величество.

— Да прочетат обвинението.

Мерсадион кимна на оркския капитан. Той пристъпи напред и вдигна пред себе си пергаментов свитък. С гръмовен глас, заради който му бе поръчана тази неприятна задача, капитанът зачете:

— По заповед на Нейно имперско величество кралица Дженеста свеждаме до знанието ви заключенията на военния трибунал в случая с Крекнер, десетник от Имперската орда.

Всички очи се извърнаха към завързания за гредата.

— Обвиненията срещу споменатия Крекнер са както следва: Първо — че съзнателно е отказал да изпълни заповед, издадена от вишестоящ офицер, и второ, че чрез неизпълнението на тази заповед е проявил страх пред лицето на врага. Трибуналът го намира за виновен по отправените обвинения и постановява да бъде наказан така, както съответства на извършеното нарушение.

Капитанът сгъна свитъка. На площада цареше мъртвешка тишина.

Мерсадион пристъпи към завързания.

— Имаш право да помолиш кралицата за милост. Ще се възползваш ли?

— Да — отвърна Крекнер. Гласът му бе равен и силен. Очевидно бе войник с достойнство.

— Да чуем — подкани го Мерсадион.

Крекнер извърна глава към кралицата.

— Ваше Величество, не съм имал ни най-малко намерение да се възпротивявам на заповедите. Наредиха ни да подгоним врага, но на земята лежаха неколцина наши ранени другари. Задържах се само колкото да спра кръвта от раната на един от тях и, повярвайте ми, със сигурност му спасих живота. Веднага след това се хвърлих в атака. Не съм проявявал неподчинение, а по-скоро състрадание към събрат. Моля за прошка, Ваше Величество. Смятам, че присъдата ми е несправедлива.

Това вероятно бе най-дългата и най-старателно обмислената реч в живота му. Той вдигна умоляващ поглед към Дженеста.

Тя направи продължителна пауза, преди да заговори. Доставяше й удоволствие мисълта, че както осъденият, така и всички останали се надяват да прояви милост.

— Заповедите се дават, за да бъдат изпълнявани — обяви накрая. — Няма изключения… особено, за да се проявява състрадание. — Тя предъвка думата, сякаш бе горчив хап. — Отхвърлям молбата. Присъдата ще бъде изпълнена. Нека неговата участ е назидание за останалите.

Тя вдигна ръка и промълви кратко заклинание. Осъденият орк се приготви да умре. Сноп ярка светлина бликна от пръстите й, изви се във въздуха и облиза клоните в краката му. Сухото дърво пламна мигновено. Жълтеникаво оранжеви езици се издигнаха нагоре.

Осъденият посрещна смъртта храбро, но към края не можа да се сдържи и писъците му отекнаха в двора. Дженеста наблюдаваше равнодушно поглъщащия го огън.

В мислите й не Крекнер, а Страк бе изгарящият на кладата.

 

 

Върколаците бяха готови за тръгване.

Страк се опасяваше, че Хаскеер ще се разсърди, задето не са го взели в отряда. Но сгреши. Десетникът прие новината без възражения. Кой знае защо това му се стори по-обезпокояващо, отколкото ако беше надигнал глас, както обикновено.

Страк отведе настрани Койла, Алфрей и Джъп и им представи плана си.

— Както вече се уговорихме, Койла ще остане в лагера с Хаскеер — рече той. — С вас ще бъде и Рефдоу.

— А пелуцидът? — попита тя.

— Събрахме го в два чувала, вместо да го държим по седлата. — Той посочи чувалите, поставени близо до завързаните коне. — Хубаво ще е да го натоварите на конете. Нека са готови за тръгване.

— Ясно. А звездите?

Страк бръкна в кесията си.

— Вземи ги. Какво ще правиш с тях, ако не се върнем, е твоя работа.

Тя огледа в продължение на няколко секунди двете звезди, сетне ги прибра в своята кесия и рече усмихната:

— Дано не стигаме дотам. А ти имаш ли някакви идеи, в случай че не се появите?

— Не и да тръгвате да ни търсите.

— Добре — съгласи се неохотно тя.

— Смятай го за заповед. Ако до утре на обед не се появим, почти е сигурно, че няма да се върнем. Оставям на теб да решиш какво да правиш по-нататък.

Тя кимна.

— Същото важи и ако тролите цъфнат тук преди нас.

— А ние какво ще правим долу, Страк? — попита Алфрей.

— Ще решаваме според обстановката. Няма как иначе. Не знаем какво ни чака.

— Значи тръгваме на сляпо.

— Е, не ни е за пръв път, нали?

— Това, което повече ме безпокои — обади се Джъп, — е, че там долу наистина ще сме слепци.

— Тролите виждат по-добре от нас в тъмнината — това е вярно. Но ние ще вземем факли. Докато разполагаме с тях, можем да мерим силите си с врага. И не бива да подценявате елемента на изненадата.

— И въпреки това предприемаме огромен риск.

— Рискът е нашият занаят. На това са ни обучавали от малки. Имаме повече опит от къртиците долу.

— Е, дано си прав. Не е ли време да тръгваме?

— Време е. Викайте оръженосците. Нека донесат въжетата и факлите.

Джъп и Алфрей тръгнаха да изпълнят заповедта.

— Ще ви придружа до пещерата — предложи Койла. — Нещо против?

— Не. Но не се задържай там. Искам да се върнеш в лагера и да помагаш в охраната му.

Дружината тръгна, изпроводена от тревожните погледи на Рефдоу и Хаскеер.

На дневна светлина пещерата изглеждаше още по-мрачна и страшна. Веднага щом влязоха, те запалиха факлите.

— Я хвърлете няколко долу — нареди Страк.

Двама оръженосци пуснаха факлите си в отвора на кладенеца. Този път успяха да ги проследят до самото дъно. Не беше нито близо, нито прекалено далече.

— Е, поне знаем, че не е по-дълбоко от въжетата, с които разполагаме — засмя се Алфрей.

Пламтящите факли на дъното хвърляха известна светлина, но тя не бе достатъчна, за да видят какво има долу. Поне не се забелязваше никакво движение и това бе успокояващо.

Неколцина оръженосци завързаха трите въжета за близките дървета.

— Ще се спуснем бързо и почти накуп — рече Страк. — В случай че долу ни очаква клопка.

Дружината се разпредели на три опашки зад въжетата. Запалиха още факли и ги раздадоха. Някои от войниците стиснаха ножове в зъбите си.

Койла им пожела успех и си тръгна. Страк кимна.

— Започваме — рече той и улови въжето.

Спусна се пръв. Останалите го последваха веднага.