Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (16)

16.

Склонът бе толкова стръмен, че конете по-скоро се пързаляха, отколкото препускаха надолу.

Койла успя да се обърне на седлото и да погледне нагоре. Всички Върколаци я следваха. Преследвачите бяха спрели високо над тях и ги наблюдаваха. Тя изравни коня си с този на Страк.

— Какво, по дяволите, ще правим? — извика му задъхано.

— Ще минем между армиите — отвърна той. — Делорран едва ли го очаква!

— Той не е единствената опасност тук!

Противниковите армии продължаваха да се приближават.

Страк посочи напред.

— Ще препускаме между предните линии. Никакво спиране, даже когато стигнем от другата страна!

— Ако я стигнем! — отвърна тя.

Най-сетне се озоваха на равно. Страк хвърли поглед през рамо. Всички бяха налице, дори Алфрей с Дариг, който, макар и най-отзад, успяваше да поддържа темпото.

В равнината конете препускаха по-бързо. От тук двете армии изглеждаха по-близо. Страк пришпори изморения си кон и викна на другите да го следват неотстъпно.

Малкият отряд продължаваше да се носи право напред през долината на смъртта. Докато навлизаха в бойното поле, въздухът се огласи от рева на хиляди войници. Пред погледа на Страк се мяркаха размазани лица и вдигнати във въздуха оръжия. Виждаше извръщащи се глави, сочещи ги ръце, чуваше учудени крясъци. Можеше само да се моли, че елементът на изненада ще им осигури тъй нужната преднина. Освен това нито една от двете страни не знаеше към кого ще се присъединят орките. Макар че унистите сигурно щяха да сметнат, че са помощници на пантеонистите.

Бяха прекосили едва една четвърт от бойното поле, когато към тях полетяха стрели и копия. За щастие двете армии бяха достатъчно далеч, та стрелите им не достигаха на време целта. Въпреки това Страк забеляза, че войниците от предните редици ускориха крачка. Ако се поколебаеха дори за миг, ги заплашваше опасността да бъдат смазани от налитащите една срещу друга вълни от стомана. На места отделни конници и по-чевръсти войници дори бяха излезли на пътя на препускащата дружина.

Точно пред Страк имаше такава група, въоръжена с пики. Той препусна право през тях и ги повали с коня си. Конете на останалите Върколаци смачкаха с копитата си оцелелите.

Стрелите вече профучаваха съвсем близо над тях. Едно копие се заби между коня на Страк и този на орка зад него. И от двете страни отделни войници се опитваха да ги спрат. Орките отвръщаха на ударите им, като сечаха с мечовете си както унисти, така и пантеонисти.

Облечен в черно човек препусна редом с коня на Койла и сграбчи юздите му. Дръпна ги рязко назад и ги опъна с всичка сила. Конят му се препъна и едва не падна, като за малко на събори Върколаците отзад. Към скупчването се затичаха още човеци.

Койла извади светкавично ножа си и го заби в лицето на ездача до нея. Мъжът изпищя и падна. Останалите орки го прегазиха. Койла забоде шпори в хълбоците на коня си. Дружината успя да набере скорост и да се отдалечи от дотичалите войници.

Озовал се на един от фланговете на отряда, Хаскеер трябваше непрестанно да си проправя път със секирата, разбивайки черепите на пиконосците, които се опитваха да го прободат. Бойният му вик огласяше околностите.

Върколаците вече едва се виждаха един друг, заобиколени от безкрайно човешко море.

Страк си даваше сметка, че отрядът му губи набраната инерция. Боеше се, че всеки миг вълната ще ги залее и събори.

Гледани от върха на хълма, орките приличаха на шепа мънички черни перли сред безкрайна, тъмна, люшкаща се маса от хора, която заплашваше всеки миг да ги смачка.

— Тези безумци! — възкликна Делорран. — Готови са да се самоубият, вместо да се изправят срещу правосъдието.

— Те са обречени, капитане — каза стотникът.

— Няма смисъл да стоим тук. Може да ни забележат. Дай заповед за изтегляне.

— Ами реликвата, господарю?

— Искаш ли да слезеш и да я потърсиш?

Всеки миг процепът пред Върколаците щеше да се затвори. Стотици унисти и пантеонисти тичаха към празното пространство.

— Тръгваме! — извика Делорран, обърна коня си и орките го последваха.

В долината под тях Страк видя хората, които се опитваха да им отрежат пътя. Продължи да препуска право към тях, поваляйки ги с меча си. Секунди по-късно го последваха и останалите Върколаци, също размахали оръжия. Унистите и пантеонистите започнаха да се млатят помежду си и на бойното поле настъпи хаос.

Настана кърваво меле.

Неколцина унисти едва не смъкнаха Джъп от седлото. Той съумя да се откъсне от тях, размахвайки като побъркан оръжието си, но и това нямаше да помогне, ако не го бяха подкрепили двама оръженосци. Тримата продължиха да си пробиват път към отсрещната страна.

Алфрей успяваше да се държи с последните, макар че това му костваше огромни усилия. Той също се озова сред вражески войници, този път пантеонисти, които вероятно се бяха отказали от идеята, че тези орки са им дошли на помощ. Мисълта, че пази ранения си другар, му даваше сили. Вдигнал високо знамето, той косеше наред войниците около него. Обаче беше останал сам и нямаше кой да му помогне.

Почти се бяха измъкнали от вражеската тълпа, когато едно копие удари Дариг и той извика от болка. Алфрей се извърна и отсече с един замах дръжката на копието. Но за Дариг вече бе твърде късно. Той се люшна на седлото с увиснала глава.

Алфрей бе твърде погълнат от обградилите го нападатели, за да му отдели повече внимание. Още един конник се изпречи на пътя му и конят на Алфрей се изправи на задните си крака. Дариг тупна. Щом се свлече на земята, върху него се нахвърлиха поне дузина пешаци. Копията и мечовете им се повдигаха и спускаха с ужасяваща ритмичност.

Алфрей нададе гневен вик. Повали с един удар конника отпред, но щом се огледа, осъзна, че нищо не може да направи за своя спътник. Стиснал зъби, той пришпори коня си и продължи да си пробива път. Съвсем скоро стигна Върколаците, които се сражаваха в самия край на фронтовата линия. Съмняваше се, че ще успеят да се измъкнат.

Зад тях армиите се бяха срещнали в своя първи, могъщ сблъсък.

Началото на сражението беше истинска благодат за орките. Прекалено заети да се избиват едни други, хората изведнъж забравиха за тях. След още няколко трудни минути Върколаците най-сетне си пробиха път от другата страна. Продължиха да препускат с пълна сила през плитката река и по отсрещния бряг.

Койла си позволи да погледне назад едва след като прекосиха реката. Отряд от двайсетина души яздеше след тях. По дрехите им личеше, че са унисти.

— Преследват ни! — извика тя.

— Продължавай да яздиш! — нареди Страк.

Изкатериха отсрещния хълм, зад който се простираше равнина, нашарена от ниски горички. Продължиха надолу. Преследвачите им също прехвърлиха билото, без да се поколебаят и за миг.

От тази страна на долината почвата бе по-мека. Копитата на конете хвърляха цели чимове трева.

Един оръженосец извика уплашено. Всички вдигнаха глави. Три дракона се спускаха към тях откъм бойното поле.

Страк мигом предположи, че са ги пратили да ги търсят. Поведе Върколаците към най-близката горичка — единственото укритие в равнината.

— Главите ниско! — нареди Джъп.

Един от драконите пикира. Гореща вълна ги блъсна в гърбовете. Драконът профуча съвсем ниско над тях и се издигна, за да се присъедини към събратята си.

Когато отново погледнаха назад, Върколаците откриха, че преследващите ги човеци са изпепелени. Обгорените трупове на хора и коне се въргаляха по склона. Няколко човеци, обгърнати в пламъци, тичаха без посока, овладени от ужас и болка. Само трима-четирима от задните редици бяха останали невредими, но гледката на овъглените им другари бе охладила желанието им да преследват орките.

Страк не беше сигурен дали изпепеляването е било преднамерено или случайно. А това никога не беше сигурно, когато ставаше въпрос за дракони. През това време дружината продължаваше да препуска към горичката.

Над главите им се спусна широка, назъбена сянка. Парещият дъх на дракона подпали тревата на няколко метра вдясно от тях. Върколаците отново пришпориха уморените си животни.

Още един дракон се спусна, пляскайки с могъщите си криле. Вятърът, който вдигаше, сякаш ги понесе към гората.

Тъкмо когато навлязоха в горичката, от небето се спусна следващият дракон. Този път пламъците от устата му запалиха короните на дърветата. Върху уморените коне и орките се посипаха горящи клони.

Без да забавят темпото, Върколаците продължиха да навлизат в гората. От време на време през отворите между дърветата виждаха, че летящите чудовища ги следват.

Но след известно време гората неочаквано се сгъсти. Драконите се изгубиха в небето. Дружината забави ход, но продължи да препуска в същата посока. Спряха едва когато зърнаха далечния край на гората. В небето над него се рееха гигантските страховити чудовища. Орките наскачаха от конете и Страк веднага се разпореди да бъдат поставени постове, в случай че нови човешки отряди ги последват отзад. Засега обаче нямаше следа от такива. Без да прибират оръжията, Върколаците зачакаха драконите да се уморят и да си идат.

След като гаврътна на един дъх остатъка в манерката си, Хаскеер започна да се жалва в познатия стил.

— Направо не мога да повярвам, че участвах в подобна лудост!

— И какво друго можехме да сторим? — попита го Койла. — Но се получи, нали?

Нямаше как да не признае, че е права.

Настроението сред останалите войници бе по-скоро тържествуващо. Младите оръженосци бяха толкова възторжени от премеждието, че се наложи Страк да ги сгълчи, за да млъкнат.

Алфрей не беше толкова ентусиазиран. Все още не можеше да прежали загубата на Дариг.

— Ако го бях задържал, може би още щеше да е с нас — повтаряше той.

— Нищо не си могъл да направиш — успокояваше го Страк. — Не се тормози.

— Страк е прав — подкрепи го Койла. — Цяло чудо е, че не дадохме още жертви.

— И ако някой трябва да бъде винен — продължи Страк, — това съм аз.

— Стига сте хленчили и двамата — укори ги Койла. — Точно сега ни трябвате с трезви мозъци.

Страк кимна и изостави темата. Бръкна в джоба си и извади звездата.

— Тази дреболия ни създаде толкова много ядове — поклати глава Алфрей. — Направо ни обърна живота наопаки. Дано си заслужава, Страк.

— Може да е спасението ни от робството.

— Може би да, а може би не. Аз мисля, че по-скоро я използваш като предлог, за да отложим известно време завръщането си.

— Да, и това е вярно.

— Само че времето тече и аз остарявам.

— Живеем във времена на промени. Всичко се мени. Защо да не се променяме и ние?

— Ха, промяна! — присмя се Хаскеер. — Всички тези приказки… за… — Той изведнъж се улови за гърдите и изхриптя. След това краката му се подгънаха и заядливият орк тупна на земята.

— Какво му стана? — подскочи Койла.

Всички се струпаха около него.

— Да не е ранен? — попита Страк.

— Не, не е — заключи Алфрей след кратък преглед. Положи ръка на челото на Хаскеер, после провери пулса му.

— Какво му е тогава?

— Има треска. Знаеш ли какво си мисля, Страк. Да не е лепнал болестта на Меклун.

Неколцина оръженосци отстъпиха изплашено назад.

— И сигурно го е крил от нас, глупакът — добави Алфрей.

— Наистина не е на себе си през последните дни — съгласи се Койла.

— Така е. Всички признаци са на лице. Имам и друго подозрение, което също не е приятно.

— Казвай! — подкани го Страк.

— Хранех известни подозрения относно това, което уби Меклун — призна Алфрей. — Защото раните му не бяха чак толкова лоши, че да не може да се възстанови. Мисля, че се е заразил с болестта, която е изтребила орките в лагера.

— Той въобще не беше близо до нас тогава — припомни му Джъп. — Не е възможно.

— Не. Но Хаскеер беше.

— Богове! — прошепна Страк. — Когато го попитах, каза, че не е докосвал труповете. Сигурно ме е излъгал.

— Щом Хаскеер се е заразил пръв и е предал болестта на Меклун — разсъждаваше на глас Койла, — възможно ли е да е заразил и други от нас?

Сред дружината се разнесоха неспокойни възгласи.

— Не е задължително — отвърна Алфрей. — Меклун беше слаб заради раните си и възприемчив към зарази. Ако някой друг беше заразен, досега щеше да е проявил някакви симптоми. Някой да се чувства зле?

Всички присъстващи поклатиха енергично глави.

— От малкото, което ни е известно за тези човешки болести — продължи Алфрей, — най-голямата опасност от заразяване е през първите четирийсет и осем часа.

— Да се надяваме, че си прав — въздъхна Страк и сведе поглед към Хаскеер. — Дали ще прескочи трапа?

— Той е млад и силен. Това помага.

— Какво можем да направим за него?

— Нищо, освен да лекуваме треската и да му осигурим покой.

— Нов проблем — рече Койла.

— Да — съгласи се Страк. — Точно сега само това ни липсваше. — Като си спомня какво предлагаше за ранените… Помните ли как предложи да постъпим с Меклун?

— Да. Каква ирония!

— Е, какво решаваш, капитане? — попита Джъп.

— Ще се придържаме към първоначалния план. — Той посочи драконите в небето. — Веднага щом изчезнат, поемаме отново към Троица.

 

 

Изминаха няколко часа, преди небето да се изчисти.

След като прелетяха безброй пъти над гората, драконите най-сетне отлетяха на север. Страк нареди да нагласят Хаскеер на седлото на коня му и назначи един оръженосец да го придружава. После дружината потегли към Троица. Страк предполагаше, че с това темпо ще бъдат там след ден и половина. Стига да не срещнеха непреодолими пречки.

Сега, когато Тъкашка ливада остана зад тях, вече можеха да поемат право към целта. Но тъй като се намираха далеч на юг, в онази част на Марас-Дантия, където хората се бяха укрепили здраво, трябваше да се придвижват предпазливо. Където беше възможно, се прокрадваха през горички и храсталаци и избягваха тесните долини и клисури, така подходящи за клопки. Колкото по на юг се придвижваха, толкова по-често се натъкваха на следи от човешко присъствие.

Сутринта на втория ден стигнаха малка гора, която бе изсечена почти напълно. По-голямата част от трупите бяха откарани, но имаше и немалко, оставени да гният. Някои от дънерите вече бяха обрасли с мъх и горски гъби. Което означаваше, че сечта бе приключила преди месеци.

Орките се дивяха на това безсмислено унищожение и на усилията, които са били положени, за да бъде извършено. Но същевременно станаха още по-предпазливи, защото си даваха сметка, че опустошение с подобни размери е сторено от множество ръце.

Само след няколко часа откриха за какво са били предназначени изсечените дървета.

Стигнаха една река, която се виеше на югозапад, към Карасчукар. Тръгнаха по поречието й, защото реките бяха най-лесното средство за ориентация. Скоро след това забелязаха, че водата става мътна и непрозрачна. Откриха защо, когато свиха зад следващия завой.

Тук реката се разширяваше, превръщайки се в езеро, което бе заляло много акри от равнината. Коритото й бе запречено от масивен дървен бент, скован от трупите на изсечената горичка. Бентът будеше в тях едновременно възхищение и гняв. По-висок от най-високите борове, той представляваше стена с дебелина шест дървесни ствола и дължина колкото хвърлей на умел лъконосец. Трупите бяха подредени изключително точно и пристегнати с дебело и яко въже. За по-голяма стабилност бентът бе укрепен със забити в дъното на езерото подпори.

Най-странното бе, че наблизо не се виждаха никакви хора. Тъй като дружината препускаше без почивка от предния ден, Страк нареди да направят лагер и разпрати съгледвачи.

След като отдели известно време на Хаскеер, чиято треска се бе засилила, Алфрей се присъедини към останалите, за да решат какво да правят.

— Препречването на реката сигурно означава, че сме близо до Троица — поде Страк. — Навярно езерото им трябва за нуждите на населението.

— Освен това показва, че хората тук са могъщи — поклати глава Алфрей. — Иска се голяма сила, за да се извърши подобно нещо.

— Под сила разбираш работната ръка, която са използвали, предполагам — рече Страк. — Следователно хората от Троица са не само добре организирани, но и многобройни.

— И въпреки това те игнорират магичните сили, на които са навредили, като са променили посоката на реката — подхвърли Джъп. — Дори аз усещам негативната енергия, която се е породила тук.

— Аз пък усещам един друг проблем — намеси се Койла. — Троица е фанатична унистка крепост. Казват, че се отнасяли с омраза към древните народи. Как, по дяволите, ще се опитаме да вземем звездата? Страк, не ти ли се струва, че сме тръгнали на самоубийствена мисия?

— Още не съм решил какво ще правим. Но засега ще се придържаме към неизменната военна тактика — първо ще се приближим, доколкото можем, след това ще намерим укритие и ще преценим обстановката на място. Все трябва да има някакъв начин, макар засега да не знам какъв точно.

— Ами ако няма? — попита Алфрей. — Ако не успеем да се доближим до града?

— Тогава ще измислим нещо друго. Може дори да се опитаме да преговаряме с Дженеста и да й предложим звездата в замяна на нашата амнистия.

— Да бе, как пък не! — подметна скептично Койла.

— А може това да е началото на нов живот за нас — като орки извън закона. Каквито, да си кажем правичката, вече сме.

Джъп имаше угрижен вид.

— Не ми звучи много успокояващо, капитане.

— Ами да се постараем да излезем от това положение. Искам всички да си починете добре. След час потегляме за Троица.