Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (18)

18.

Градските порти се затръшнаха зад Джъп.

Тъй като нямаше какво да прави, той се заоглежда. Първото, което видя, бяха дузина стражници, облечени с черни униформи и въоръжени до зъби.

Що се отнася до Троица, градът бе построен почти като военен лагер. Във всеки случай разположението му би задоволило и най-педантичния военачалник. Всички къщи бяха подредени в редици. Някои от тях бяха дървени, други каменни, със скосени покриви и масивни подпори. Имаше и по-големи, продълговати постройки, които наподобяваха казарми, със стени от надлъжно сковани греди. Улиците бяха прави като стрели. Дори и оскъдните дръвчета бяха насадени в права линия.

Виждаха се човеци — мъже, жени и деца, които щъкаха във всички посоки, всеки тръгнал по работа. Подобно на стражниците, мъжете бяха облечени в черни дрехи. Одеждите на жените и децата, макар и разноцветни, също не се отличаваха с изящни кройки.

Джъп още не беше завършил огледа, когато каруцата спря и джуджетата наскачаха на калдъръма. През целия път почти не бяха разговаряли помежду си. Ето че наближаваше вторият момент на истината. Сега щеше да разбере, дали хората разполагат със списък на работниците. Ако е тъй, очакваха го крайно неприятни последствия.

Съвсем според настроенията, които навяваше този вманиачен на тема симетрия град, джуджетата бяха строени в няколко редици на площадчето. След това, за огромно облекчение на Джъп, покрай редиците преминаха неколцина надзиратели, които ги изброиха, като сръгваха всеки един от тях с пръст в гърдите. Човекът, който броеше редицата на Джъп, мърдаше съсредоточено устни и въобще не му обърна внимание.

Джъп още се чудеше какво ще последва, когато при вратата на една от постройките, наподобяващи казарми, настъпи суматоха. На входа се появи мъжът, когото вчера бяха видели в една от каретите и за когото бяха предположили, че е Кимбал Хоброу.

Очите му бяха все тъй студени и пронизващи, лицето — безизразно и неприветливо. Джъп предположи, че е на средна възраст според човешките представи, макар че не беше никак лесно да се правят подобни преценки, когато ставаше въпрос за друга раса. Някои разправяха, че съществувала формула за изчисляването на възрастта при хората, подобна на тази при котките и кучетата, но точно сега Джъп не можеше да си я спомни.

Но без съмнение човекът притежаваше харизматична външност. Излъчваше власт, сила и стаена заплаха.

Заселниците се смълчаха и се отдръпнаха да му сторят път. Той се приближи до спрялата отпред карета и се покатери на седалката. След това се извърна и огледа бавно джуджетата. Джъп почувства, че се свива под пронизителния му поглед.

Хоброу вдигна ръка в жест, нареждащ пълно мълчание, макар че и без това на площада не се чуваше нито звук.

— Аз съм Кимбал Хоброу! — обяви той. Гласът му бе нисък и дрезгав, твърде мощен за слабото тяло, в което се пораждаше. — Някои от вас са нови тук — добави той.

Джъп се зарадва да го чуе. Това улесняваше положението му.

— Тези, които са идвали и преди, вече са чули това, което ще ви кажа. Но си заслужава да го повторя. Ще правите каквото ви се казва и нито за миг няма да забравяте, че сте само гости, допуснати в крепостта, за да могат хората да се заемат с по-важни дела.

„Сигурно ще ни карат да рием тор — помисли си Джъп. — Ама че майтап!“

Хоброу огледа слушателите си, сякаш им даваше време да възприемат чутото.

— Има някои неща, които са позволени тук, и други — които са забранени — обяви той. — Можете да работите здраво върху възложените ви задачи. Позволено ви е да изразявате уважение към надзирателите. Позволено ви е да се прекланяте пред онези, които са били създадени по образ и подобие на Върховния Творец.

„Толкова по въпроса за моркова — рече си Джъп. — Да чуем за тоягата.“

— Не позволяваме леност, безочливост, неподчинение, разпуснатост и груб език. Не толерираме употребата на алкохол, пелуцид или други упойващи средства. Нямате право да заговаряте гражданите, ако те първи не ви заговорят, и трябва да се подчинявате безпрекословно на всяка издадена от тях заповед. През цялото време ще спазвате порядките и законите на нашия град, които са и закони на Твореца. Нарушителите ще бъдат наказвани. Също като Върховния Творец, аз мога да отнемам това, което съм дал.

Той плъзна стоманения си поглед по джуджетата. Джъп забеляза, че малцина посмяха да срещнат очите му. Той самият се опита да ги избегне, за да не привлича внимание.

Хоброу повдигна шапката си, разкривайки изненадващо черна коса, прошарена от сребристи кичури.

— А сега да се помолим за успешна работа — рече той.

Джъп погледна крадешком останалите. Джуджетата, които имаха шапки, също ги бяха свалили. Следвайки примера им, той сведе глава, чувствайки се като глупак. Нямаше представа защо трябва да се прави това. Не му се беше налагало да прибягва до подобен подход, когато разговаряше с боговете. Едва ли от местоположението на шапката му зависеше дали боговете ще го чуят, или не.

— О, Всевишни, който си създал всичко на този свят — поде Хоброу. — Смирено просим да приемеш молитвите ни. Благословени да са усилията на тези нисши създания, о, Господи, и ни помогни да ги въздигнем над тяхното невежество и глупост. Благословени да са усилията и на нас, Избраниците, които най-добре служим на волята Ти, Всевишни. Дай ни сили за отредената ни мисия, Господи. Ние сме инструментите на Твоя гняв. Позволи ни да бъдем Твоя меч и Твоя щит срещу неверниците и нечестивците. Опази чиста расата ни и порази без милост нашите и Твоите врагове. И ни направи, о, Господи, безмерно благодарни за даровете, с които не спираш да ни отрупваш.

Без повече думи Хоброу си сложи шапката, слезе от каретата и се прибра в сградата, откъдето беше излязъл. Последваха го неколцина помощници.

— Този нещо ми се видя сърдит — обърна се Джъп към джуджето до него.

Мрачният му съсед игнорира забележката. Той само огледа Джъп от главата до петите, но без прекомерно любопитство.

„Ще ми хареса това местенце“ — помисли си Джъп.

Един стражник, или надзирател, както Джъп вероятно трябваше да го нарича, зае мястото на Хоброу на капрата. Зад него се наредиха още надзиратели.

— Вие, новите, останете, за да получите разпореждания — рече той. — А тези от вас, които си знаят задълженията, да тръгват на работа.

Повечето от джуджетата се разпръснаха в различни посоки.

— И да се върнете преди здрач! — извика подире им мъжът.

Останаха Джъп и още четири джуджета. Сега, когато не беше скрит в тълпата, той се почувства беззащитен. Джуджетата се струпаха около надзирателя и Джъп побърза да ги последва.

— Чухте думите на господаря — рече им надзирателят. — Постарайте се да ги спазвате. Защото в Троица знаем как да наказваме непокорните — добави той заплашително. След това надникна в един тефтер. — Трябват ми трима за строежа на централния площад. Ти, ти и ти — той посочи избраниците. — Последвайте го.

Един от помощниците им даде знак да тръгнат с него.

Мъжът погледна отново в тефтера.

— Един за изкопаване на нова помийна яма на южната страна.

Джъп вече бе сигурен, че с неговия късмет точно той ще е избраникът.

— Ти.

Надзирателят посочи другото джудже, което никак не сияеше от щастие, когато се отправи след помощника.

Останал последен, Джъп се притесни. Мина му през ума, че може би са го разкрили по някакъв начин и му готвят клопка. Надзирателят втренчи тежкия си поглед в него.

— Ти ми изглеждаш як — рече той.

— А-а, да, тъй си е.

— Наричай ме „господарю“ — информира го с леден тон надзирателят. — За теб всички човеци сега са „господари“.

— Да… господарю — поправи се Джъп, опитвайки се да потисне надигащата се в гърдите му неприязън. Надзирателят отново погледна в тефтера.

— Работна ръка за пещта на ботаническата градина.

— На кое? — попита Джъп и побърза да добави: — Господарю.

— На парниците. Отглеждаме растения, които се нуждаят от топлина. От теб ще се иска да помагаш при пещта… — Той махна с досада. — Ще ти обяснят на място.

Джъп тръгна с помощника, на когото го бяха поверили. Мъжът бе от мълчаливите, а и джуджето не гореше от желание да подхваща разговори. Беше се надявал, че работата ще му осигури възможност да обикаля наоколо и да шпионира. Засега обаче не бе ясно какво го чакаше. Съдейки по строгия ред, който цареше зад градските стени, едва ли щеше да постигне много. В най-добрия случай щеше да се прибере при другарите си с мазоли по ръцете. В най-лошия щеше да изгуби главата си.

Като вървеше на няколко крачки след помощника, Джъп прекоси една права улица и няколко постройки, които му изглеждаха съвършено еднакви. В дъното на улицата свърнаха по друга, която бе досущ като първата. Джъп започна да се озърта объркано.

Свиха отново. Този път най-сетне забеляза ориентир — най-високата сграда на Троица, която бе видял отдалече. Издигаше се с четири или пет етажа над останалите постройки и стените й бяха от гранитни плочи.

Бе впечатлен и от масивните порти на сградата, над които имаше грамаден овален прозорец. Най-забележителното в него бе стъклото. Джъп бе виждал стъкло само веднъж досега, в двореца на Дженеста, но знаеше, че това е рядък и скъп материал, чието производство е много сложно. Стъклото на този прозорец обаче бе синкаво, а в средата му бе изрисуван типичен унистки мотив. Джъп предположи, че то има култово значение. Помощникът забеляза втренчения му поглед и го подкани да върви. Джъп си придаде безразлично изражение и продължи.

Докато вървяха, си каза, че ще трябва да приключи със задачата си до вечерта. На другия ден сигурно вече щяха да знаят за изчезналото джудже или пък щяха да открият тялото му в храстите. А тогава часовете му щяха да са преброени.

Подминаха храма, свиха отново и се озоваха пред друга голяма и причудлива постройка. Беше по-ниска от храма, но доста по-странна на вид. Външните й стени, изградени от квадратни червеникави камъни, бяха на височината на Джъп. Над тях се издигаше преграда от прозрачно стъкло, затворено в дървени рамки, които се срещаха на плоския покрив. Цялата постройка имаше правоъгълна форма, а стъклото бе замъглено и влажно отвътре. Джъп едва различаваше през него неясни тъмнозелени очертания.

От едната страна постройката завършваше с каменна къщичка, която нямаше стъклен похлупак. Помощникът се насочи към нея.

Още на вратата ги посрещна гореща вълна.

Джъп забеляза, че от вътрешната страна няма никакви прегради между къщичката, в която бяха влезли и така наречения разсадник. Вътре бе влажно. Парникът буквално гъмжеше от растения — малки и големи. Бяха подредени в саксии по пода и рафтове по стените. В едни имаше цветя, в други — малки храсти или дръвчета. Повечето му бяха абсолютно непознати.

В къщичката, в която бяха влезли, имаше три високи тухлени пещи. И в трите горяха огньове. Пред всяка имаше купчина цепеници и от онези черни камъни, които човеците използваха, за да подхранват пламъците. Ето още един начин, мислеше си Джъп, с който човеците изтощават земята.

Над решетките, с които бяха захлупени пещите, стърчеше широка пръстена тръба, от която излизаше дим. Тръбата правеше завой и навлизаше през отвор в стената в откритата част на парника.

Джъп веднага схвана с каква цел е направено всичко и се възхити, на инженерните способности на хората. Не знаеше само защо е било необходимо да си правят труда.

В помещението имаше две джуджета, едното хвърляше с лопата черни камъни в пещите, другото подаваше цепеници. И двете бяха сърдити и плувнали в пот. Имаше и един човек, който седеше в широко кресло близо до вратата, колкото се може по-далече от топлината. Когато Джъп и помощникът влязоха, той се надигна и поздрави:

— Здравей, Стърлинг.

— Здравей, Истуан. Водя ти един новак — отвърна помощникът и посочи небрежно Джъп.

Истуан не си направи труда да го погледне.

— Тъкмо на време — изръмжа той. — Тези двамата не успяват да поддържат температурата.

Стърлинг кимна, махна с ръка и си тръгна.

— Отзад има водни резервоари — обясни пренебрежително Истуан. — Те захранват тръбата над пещите. Водата трябва да е гореща постоянно, за да са доволни растенията.

— Какви са тези растения, господарю? — попита Джъп.

Истуан го погледна стреснато, сякаш го бе заговорило домашно животно. Сетне на лицето му се изписа подозрение.

— Не е твоя грижа. От теб се иска само да не позволяваш на температурата да спада. Ако се провалиш, ще те нашибам с камшик.

— Да, господарю — отвърна Джъп и си придаде уплашен вид.

— Задачата ти е да попълваш запасите от въглища, да следиш нивото на водата в резервоарите и да заместваш другите двама, когато окапят. Разбрано?

Джъп кимна.

— А сега хващай лопатата и отивай за въглища. Ето там има. — Надзирателят му посочи една врата.

Тя водеше към вътрешен покрит двор. Там имаше малка планина от цепеници и две дървени каци, пълни с вода. Джъп се захвана за работа.

Натоварването бе изтощително, а и никой от тримата не беше склонен да подхваща разговори. Джъп скоро се примири с враждебното мълчание, което цареше в парника.

След около час надзирателят се надигна и се протегна.

— Отивам да докладвам как върви работата — уведоми ги той. — А вие продължавайте и не се мотайте!

Веднага щом човекът излезе, Джъп се опита да поговори с другите джуджета.

— Какви странни растения… — поде той.

Единият сви безразлично рамене. Другият дори не си направи труда да го погледне. И двамата мълчаха.

— Не бях виждал такива досега — упорстваше Джъп. — Изглежда не са зеленчуци.

— Това са някакви билки — отвърна най-сетне първото джудже. — За отвари…

— А, така ли било? — Джъп се приближи към едно от растенията.

— Не можеш да влизаш вътре! — извика му другото джудже. — Забранено е.

Джъп разпери ръце послушно.

— Добре де. Интересно ми беше.

— Няма какво да ти е интересно. Работи и не задавай въпроси.

Джъп се върна при купчините. Отново настана мълчание. Още щом влезе, надзирателят нареди на Джъп да провери как е налягането на парата и нивото на водата в резервоарите.

Оказа се, че е време да бъдат напълнени, което пък означаваше, че надзирателят и двете джуджета трябваше да идат за още вода. След като предупреди Джъп да поддържа огньовете и в трите пещи, човекът излезе заедно с джуджетата.

Щом напуснаха помещението, Джъп отиде да разгледа растенията. Все още не можеше да разпознае никое от тях. Но това не беше изненадващо, тъй като никога не се бе интересувал от подобни неща. Реши да откъсне няколко листа, за да ги покаже на другарите си. След като избра на посоки три от растенията, той внимателно откъсна от тях по едно листо. Скри ги в ботушите си, защото се сети, че може би на излизане от града ще ги претърсят.

Като свърши с това, върна се при пещите, зареди ги отново с цепеници и въглища, отиде до вратата, отвори я и надзърна на улицата. Наоколо не се виждаше никой. Джъп прекрачи прага.

По пътя към парника бе видял други джуджета да вървят сами по улиците — вероятно изпълняваха поръчения или носеха послания. Ето защо си придаде делови вид.

Вече беше решил накъде да върви, макар че планът му бе рискован. Смяташе, че ако звездата се намира в града, най-вероятно ще е някъде в храма. Изглеждаше логично, като се имаше предвид фанатизмът на унистите.

Отправи се натам.

Не беше необходимо да му обясняват, че джуджетата са нежелани гости в светите места на човеците. Нито че наказанието за подобно престъпление ще бъде сурово. Но не виждаше смисъл да рискува главата си, като прониква в Троица, а сетне да се спотайва, без да предприема каквото и да било.

Както и по-рано, вратите на храма бяха затворени. Но вътре сигурно имаше хора. Сградата бе толкова голяма, че можеше да побере цяла тълпа.

Той си пое дъх, приближи се до портата и натисна дръжката. Вратата се отвори и той надзърна. Храмът беше празен и Джъп се шмугна чевръсто вътре.

Намираше се в просторна зала, мебелирана семпло, но с вкус, който граничеше дори с елегантност. За последното допринасяше богатата употреба на дървен материал. Първото, което видя, бяха редовете пейки, подредени пред най-обикновен на вид олтар. Таванът бе висок и сводест.

Отново се вгледа в овалния прозорец над вратата, който, оказа се, имаше двойник над олтара. Стъклата на втория прозорец бяха кървавочервени и там също бе изрисуван познатият унистки символ. Падащата отвън светлина преминаваше през него и оформяше две пресечени черти върху дъсчения под.

Джъп заобиколи пейките и се приближи към олтара. Той бе скромен — върху обикновено бяло платно бяха подредени метален унистки символ, два дървени свещника и сребърна чаша. Както и кутия с прозрачни стъклени стени.

Звездата лежеше в кутията.

Джъп бе предполагал, че ако въобще открие втория инструментум, той ще е досущ като първия. Беше вярно, но само донякъде. Тази звезда беше със същите размери и форма. Но докато другата бе с пясъчен цвят, тази бе зелена и лъчите й бяха пет, а не седем. Освен това бяха подредени по различен начин.

Джъп се поколеба. Инстинктът го подканяше да строши стъклената кутия, да сграбчи звездата, а след това да потърси някакъв начин да се измъкне от града. Здравият разум му нашепваше, че това е прибързан ход, който вероятно ще го доведе до гибел.

Решението му бе отложено заради гласовете, които неочаквано се разнесоха отвън. Поне неколцина човеци се приближаваха към вратата. Джъп се огледа, но не видя друг изход. Нямаше и къде да се скрие, освен под олтара. Шмугна се там тъкмо когато вратите се разтвориха.

Проснат на пода, той надзърна внимателно между подпорите.

Видя Кимбал Хоброу, който тъкмо си сваляше шапката. Придружаваха го двама също толкова навъсени и сериозни мъже. Те заобиколиха пейките и за миг Джъп си помисли, че идват за него. Сви юмруци, твърдо решен да не се даде без бой.

Но мъжете спряха на няколко крачки от олтара и седнаха на първия ред. Следващата мисъл на Джъп бе, че се готвят за някакъв религиозен ритуал. Оказа се, че и този път греши.

— Тадеус, как стои въпросът с водата? — попита Хоброу.

— Всичко е готово. Ако се наложи, още днес можем да преминем на собствени запаси.

— А смесите? Ще се разтворят ли във водите, без да бъдат открити?

— Пуснем ли ги вътре, ще се стопят, сякаш ги няма. Докато не подействат, разбира се. След два дни ще направим последен опит.

— Погрижете се за това. Не искам повече отлагания.

— Да, господарю.

— Вземи го присърце, Тадеус. Планът на Всевишния се развива добре. Нека първо успеем тук, а сетне ще разпространим мора и по-надалеч. Близо е часът за избавлението на нашата раса, братя мои. И не само от заразата на пантеонистите.

Джъп нямаше представа за какво говорят, но чутото хич не му се понрави.

Изведнъж Хоброу се изправи и пристъпи към олтара. Джъп замръзна. Не виждаше Хоброу, но имаше чувството, че той разглежда звездата или може би я е взел в ръце. Джуджето въздъхна мислено, когато фанатикът се обърна към спътниците си.

— Не бива да забравяме, че кръстоносният поход срещу Прокоп също е от голямо значение. Как са силите ни на този фронт, Калверт?

Джъп наостри слух, чул да се споменава родината на тролите.

— Битката при Тъкашка ливада се състоя в неподходящ момент — отвърна запитаният. — Тя ни забави в изпълнението на плана. Ще минат няколко седмици, преди да съберем достатъчно хора.

Хоброу не беше доволен.

— Не бива да чакаме. Онези неверници държат нещо, което по право е наше. Ще разгневим Господ със забавянето.

— Но, господарю, не бива да преминаваме към открити враждебни действия, преди да разполагаме с необходимата сила. Инак може да се случи непоправимото.

— В такъв случай докарайте още нечовеци, за да освободят хората от работа. Нека нищо не застава на пътя ни, братя мои. Добре, утре пак ще разговаряме. А сега, връщайте се на работа и нека Бог е с вас. Щом следваме волята Му, ще победим.

Хората на Хоброу излязоха, но той остана. Върна се при олтара, сключи ръце и подпря на тях глава.

— Дай ми силата, която ми трябва, о, Господи — произнесе той напевно. — Защото следваме Твоя план. Благослови усилията ни да прочистим тази земя, за да могат Твоите избраници да жънат плодовете й необезпокоявани.

Джъп започна да се тревожи, че се е забавил прекалено. Ако Хоброу останеше още малко в храма, можеше да започнат да го търсят.

— И дари ни с божествената Си благословия, в нашия поход срещу варварите от Прокоп. Нека получим онова, що държат и що ни е нужно, за да изпълним предначертаното от Теб. Укрепи решимостта ни, о, Господи, и прогони страховете ни, докато Ти служим вярно.

Хоброу се изправи, обърна се и напусна храма.

Джъп си наложи да изчака още малко, преди да се подаде от скривалището си. После се приближи до външната врата и я отвори съвсем леко. Наблизо не се виждаше жива душа и той излезе от храма, след което бързо се отправи към парника. През цялото време обмисляше чутото.

За негово щастие, когато се прибра, се оказа, че парникът е все така пуст. Веднага започна да хвърля цепеници и въглища в пещта, защото огньовете бяха почти угаснали. Тъкмо приключи със задачата, и навън се чу тропот на приближаваща се каруца.

Влезе Истуан и огледа подозрително помещението. Джъп почти очакваше човекът да се нахвърли върху него.

— Виждам, че добре си поработил — рече надзирателят. Джъп не можеше да повярва, че чува похвала от устата му, но се усмихна и кимна, защото беше прекалено изтощен, за да отговори.

Почти веднага го пратиха да пренася вода от каруцата до резервоарите. След това имаше и други изнурителни задачи. Джъп нямаше нищо против. Ако не друго, поне имаше достатъчно време, за да размишлява. Вече не се съмняваше, че няма да завърши задачата си този ден. Но поне знаеше къде държат звездата, а освен това бе събрал и допълнителни сведения, които обаче му се струваха доста обезпокояващи.

Продължиха да се трудят почти до здрач. След това Истуан им каза, че трябва да идат при главната порта, за да ги откарат. Този път ги оставиха да се прибират сами.

По обратния път спътниците на Джъп бяха все така мълчаливи. Когато излязоха на големия площад в центъра, видяха каретата на Хоброу. Той отново седеше на седалката, но този път го придружаваше жена. Всъщност тя бе съвсем млада, почти дете, но дрехите й бяха най-ярките, които Джъп бе виждал, откакто бе влязъл в Троица. Косата и беше медноруса, а очите — морскосини. Тялото й бе пълно, дори дебело. Устата й бе изкривена в неприятна усмивка.

Когато горделивият Хоброу и жената-дете ги отминаха, Джъп попита спътника си кои са тези.

— Хоброу и дъщеря му — отвърна лаконично джуджето и се засмя.

— Че кое е смешното? — попита учудено Джъп.

— Името й. Наричат я Милост.

Стигнаха при главната порта. Останалите джуджета вече се бяха качили в каруците и ги чакаха. Преброиха ги и после — както и бе очаквал Джъп — ги претърсиха. Но не особено старателно — само опипаха дрехите и джобовете им. Никой, слава на боговете, не надникна в ботушите му. Сега поне знаеше, че ще може да изнесе звездата незабелязано.

Накрая им пуснаха по няколко дребни монети в шепите и каруците потеглиха.

Отварянето на градската порта бе най-приятният миг през целия ден.