Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (6)

6.

Дженеста стоеше на най-високия балкон на най-високата кула на своя дворец.

Беше обърната с гръб към източния океан и гледаше на северозапад, където над Таклакам — вътрешното море — се вдигаше жълтеникава мъгла. Отвъд него се мержелееха градските кули на Уррабитон, разположен на самия край на Хоянгерските пущинаци. На свой ред пущинаците постепенно отстъпваха място на ледените планини, които доминираха над хоризонта, окъпани в алените лъчи на слънцето.

За Дженеста те бяха като замръзнали вълни от кръв.

Подухна студен ветрец, прорязващ като нож, и размърда завесите на балконската врата. Кралицата се загърна по-плътно в наметалото от кожа на саблевълк. С всяка година есените ставаха все по-студени.

Настъпващите ледници и мразовитите ветрове бяха предвестници на онези промени, които съпровождаха нашествието на човеците в тези земи. Непрестанно разширяващи своите владения, те късаха от сърцето на земята и нарушаваха крехкото й равновесие.

И стопяваха магията на Марас-Дантия.

Беше чула, че далеч на юг, където човешките поселения бяха най-гъсти и магьосничеството вече почти не действаше, хората престанали да използват старото название и наричали света Центразия. Поне така постъпвали унистите, а те все още бяха по-многобройни от пантеонистите.

Не за първи път се чудеше как ли би се възползвала от схизмата майка й — Вермеграм. Нямаше никакво съмнение, че би толерирала последователите на Пантеонисткия път. В края на краищата те се придържаха към пантеистични догми, забележително сходни с тези на древните народи. Тъкмо по тази причина Дженеста подкрепяше тяхната кауза и щеше да го прави дотогава, докато й бе изгодно. И все пак оставаше под въпрос дали майка й, която бе нияд, би одобрила съюза на дъщеря й с нашествениците. Въпреки че самата тя бе омъжена за човек.

Ами той? Дали бащата на Дженеста би приел унистите с тяхната нелепа монотеистична вяра?

Всеки път, когато се замисляше за това, тя се сещаше за собствената си двойнствена природа. А това неизменно водеше до мисли за Адпар и Санара, спомените за които пробуждаха гнева й.

Тя отново се концентрира върху реликвата. Тя бе ключът към осъществяването на съкровените й желания, към окончателната победа, а ето, че сега имаше опасност тя да се изплъзне от ръцете й.

Дженеста се обърна и влезе в стаята.

Един прислужник мигом се приближи към нея и пое наметалото й. Беше строен, почти мършав, с бледа кожа и изтънчено лице. Имаше светлоруса коса и яркосини очи под мрежата на дългите русоляви мигли, изящен нос и чувствени устни.

Прислужникът беше нов и Дженеста все още не беше сигурна дали в него доминират мъжкото или женското начало. Но това бе съвсем нормално, когато ставаше въпрос за елфи.

— Генерал Кустан е тук, Ваше Величество — обяви той или тя, с писклив, напевен глас.

— Добре. Ще го приема веднага.

Елфът въведе посетителя, поклони се дискретно и излезе.

Кустан бе орк на средна възраст с величествена осанка. Имаше изправена, военна стойка, а кръстосаните татуировки по бузите му бяха истинско досие на военната му кариера. На лицето му обаче се четеше безпокойство, дори неувереност.

Дженеста пристъпи към разговора без никакви формалности.

— По лицето ви виждам, че още не са се върнали — рече тя, без да крие недоволството си.

— Така е, Ваше Величество. — Той не смееше да срещне погледа й. — Може би са срещнали по-голяма съпротива, отколкото са очаквали.

— Сведенията от битката не говорят в полза на подобно предположение.

Той не отговори.

— Какво предлагате да направим?

— Милейди, ще пратя един отряд, който да разбере какво е станало с тях.

— А дали не става въпрос за предателство?

Генералът направи оскърбена физиономия.

— Нямаме причини да се съмняваме в лоялността на Върколаците — отвърна той свъсено. — Досега винаги са показвали…

— Зная. Мислите ли, че иначе бих ги пратила на толкова важна мисия? Нима ме смятате за глупачка?

— Не, милейди. — Генералът сведе виновно поглед.

— „Не, милейди“ — изимитира го тя подигравателно. След кратка, напрегната пауза, добави: — Разкажете ми за техния вожд — Страк.

Той извади няколко листа хартия от вътрешния джоб на куртката си. Дженеста забеляза, че ръцете му треперят.

— Ваше Величество, срещал съм се само няколко пъти с него, но знам, че произхожда от благонадежден клан. На военна служба е от люпилнята, ако ми позволите така да се изразя. Освен това е умен.

— За орк.

— Да, Ваше Величество. — Кустан се покашля и прелисти документите. — Изглежда е решил още в начало на своята кариера да увеличи възможностите си за повишение, като се посвещава изцяло на задачите, които му се поставят. Началниците му докладват, че винаги е изпълнявал заповедите и е приемал наказанията — когато се е налагало — без да се оплаква.

— Интелигентен и амбициозен.

— Точно така, милейди. — Генералът не вдигаше глава от записките. — Всъщност тъкмо по време на първото му назначение…

— Какво е било?

— Моля?

— Това първо назначение. Какво е било?

— Бил е назначен за помощник на укротителите на дракони. — Кустан пристъпи неспокойно от крак на крак. — Риел е драконови изпражнения.

Тя мръдна лекичко с пръсти, давайки му знак, че може да продължи.

— Та още по време на изпълнение на тази задача е направил впечатление на един от офицерите, който го е препоръчал за повишение и преместване в пехотен отряд. Справил се чудесно, като се издигнал първо до десетник, а после и до стотник. Малко след това са го произвели в сегашния му офицерски чин. Всичко това само за четири сезона.

— Впечатляващо.

— Точно така, милейди. Разбира се, до този момент е служил изключително само в Експедиционния корпус на Обединения оркски клан…

— Който всъщност въобще не представлява всички оркски кланове и е доста далеч от обединение. — Тя му се усмихна с топлата усмивка на сцилантийски пещерен паяк. — Не е ли така, генерале?

— Така е, милейди.

Стана й приятно, че отново го унижи.

— Както знаете — продължи генералът, — Върховният военен консул на орките, който изпитва непрестанни парични затруднения за поддържането на постоянна армия, е принуден да прави икономии. Една от тях бе да подбере няколко хиляди войници, които да бъдат…

— Думата е „продадени“, генерале. Вие също участвахте в тази сделка, ако не бъркам.

— Да, Ваше Височество, както и Страк. По това време вече и двамата служехме при вас.

— Не се подмазвайте. Мразя ласкателите.

Той се изчерви едва забележимо.

— И колко време ще мине, докато получим сведения от вашия разузнавателен отряд?

— Не повече от пет дни, стига да не срещнат неочаквани пречки.

— Дано да не срещнат. Защото тогава… Както и да е. Та искам този… рияч на тор да ми бъде доведен до пет дни. Разберете ме добре, генерале. Това, което е взел, ми принадлежи и аз ще го получа. Реликвата ми е нужна повече от всичко на света. Наказанието на Върколаците остава на втори план. Всичко остава на втори план освен реликвата. Включително и живота на Страк и неговата дружина.

— Да, милейди.

— А също и живота на онези, които ще пратите да ги търсят.

— Разбирам, милейди — отвърна той след кратко колебание.

— Надявам се — за ваше добро. — Тя направи бързо и загадъчно движение с ръцете си. — И за да не забравите…

Генералът погледна надолу. Униформата му димеше запалена. Пламъците обхванаха куртката му и в миг погълнаха ръцете и краката му. Топлината бе непоносима. Бликнаха черни димни облаци. Размириса се на горящо сукно и изпечена плът. Генералът заблъска с ръце пламъците. Дланите му се зачервиха, подуха се и се покриха с мехури. Огънят обхвана лицето, раменете и врата му. Цялото му тяло се раздираше от непоносима агония. Той започна да крещи.

Дженеста отново раздвижи ръце, почти незабележимо.

Пламъците изчезнаха. Дрехите му бяха непокътнати. Разсея се и ужасната миризма, нямаше ги мехурите по ръцете му. Изчезна болката.

Той се втренчи изплашен в нея.

— Ако подчинените ви не успеят — ето какво очаква всички ви — рече тя.

— Да, Ваше Величество — едва прошепна генералът.

Реакцията му я задоволи. Тя обичаше да гледа как високопоставени орки се унижават пред нея.

— Това са заповедите ми — каза тя.

Той се поклони и тръгна заднешком към вратата.

Дженеста въздъхна веднага щом той излезе. Върна се при леглото и се просна върху меките възглавници. Чувстваше безкрайна умора. Заради изтощените природни енергийни запаси дори една малка магия й струваше значителни усилия. Но пък си заслужаваше, за да държи подчинените си в страх.

Спомни си за елфа-прислужник.

Ето един приятен начин да възстанови силите си.

 

 

В коридора пред вратата на стаята й Кустан се раздели и с последните остатъци от достойнството си. Прегърбил рамене, затворил очи, той дишаше тежко, потънал в тежки размисли.

Изведнъж осъзна, че не бива да позволява да го виждат в подобно състояние. Стегна се, изпъчи гърди и закрачи по коридора.

Малко след това се озова в съседното помещение. Един млад офицер се надигна почтително веднага щом той влезе.

— Оставете това, капитане — махна с ръка генералът.

Офицерът се отпусна.

— Тръгвате незабавно — рече Кустан.

— С какво време разполагаме, генерале?

— Пет дни — максимум.

— Малко са.

— Толкова ни отпусна. И нека съм пределно ясен, Делорран. Трябва да донесете реликвата. Ако върнете и Върколаците — толкова по-добре. Но окажат ли някаква… съпротива, тя ще се зарадва и на главите им. Имайки предвид предишните ви стълкновения със Страк, това няма да е проблем за вас.

— Няма, генерале. Но…

— Но какво? Ще ги превъзхождате числено — поне три към едно. Шансовете ви ми се струват доста добри. Или не сте подходящият орк за тази работа?

— Ни най-малко, генерале — побърза да отговори Делорран. — Но нали знаете, че Върколаците са най-опитната част на нашата армия.

— Зная го, капитане. Точно за това пращам вас и войниците ви.

— Не искам да кажа, че ще е невъзможно. Само много трудно.

— Е, никой не ни е обещавал лек живот в армията. — Генералът се втренчи в лицето на офицера и продължи: — Нейно величество бе пределно ясна, че броят на жертвите, които ще дадете, няма никакво значение.

— Генерале?

— Трябва ли да го казвам по друг начин? Можете да губите колкото искате войници, важното е да свършите работа.

— Ясно — кимна капитанът, но по лицето му се беше изписала тревога.

— Погледнете го по този начин, Делорран. Ако се върнете без реликвата, очаква ви смърт. И то ужасна — вие я познавате. Поставете това от едната страна на везните, заедно с повишението, а от другата — живота на вашите войници. Да не говорим за сметките, които имате да уреждате със Страк. Разбира се, ако предпочитате да пратя някой друг…

— Не, генерале. Няма да е необходимо.

— Всъщност може би целият този разговор е безсмислен. Нищо чудно плячката ви вече да е мъртва.

— Върколаците? Съмнявам се, генерале. Те не са никак лесни за убиване.

— Тогава защо нямаме вести от тях? Ако не са мъртви, още по-малък е шансът да са в плен. Щом не е нито едното, нито другото, остава само предателството. Но няма никакви причини да смятаме, че биха направили нещо подобно.

— Не съм сигурен. Не всички орки одобряват настоящото положение на нещата, генерале.

— Смятате ли, че Страк и хората му споделят тези настроения?

— Нямам никаква представа какви мисли им минават през главите, генерале.

— В такъв случай запазете предположенията за себе си, защото навлизаме в опасна територия. Мислете само за реликвата. Тя е най-важната задача. Разчитам на вас, Делорран. Ако се провалите, и двамата ще пострадаме от гнева на Дженеста.

Капитанът кимна мрачно.

— Няма да позволя да се случи, генерале. Ще й поднеса главата на Страк на тепсия.

 

 

Бяха готови за тръгване. Само че не можеха да решат накъде.

— Аз предлагам да се върнем в Каменна могила и да признаем всичко на Дженеста — спореше Хаскеер. Неколцина от присъстващите закимаха одобрително. — Имаме пелуцид и това все пак е нещо. Да се върнем и да се предадем на милостта й.

— Едва ли ще я спечелим, приятелю — възрази Алфрей. — Не пелуцидът й трябва.

— Е, добре — намеси се Страк. — Не ни остава нищо друго освен да тръгнем да търсим цилиндъра.

— Щом ще го търсим, защо да не пратим един-двама вестоносци, за да съобщят на Дженеста какво сме направили? — попита Алфрей.

Страк поклати глава.

— Да ги пратим на сигурна смърт? Не. Или всички, плюс цилиндъра, или никой.

— Но къде да го търсим? — попита Койла.

— В страната на коболдите — предложи Джъп.

— Да идем чак до Черна скала? — Хаскеер се подсмихна. — Едва ли ще успеем, дребосък.

— Да имаш по-добро предложение?

Хаскеер отговори с мрачно мълчание.

— Биха могли да поемат във всяка посока — обърна се Койла към джуджето.

— Вярно. Но най-вероятно направление е Черна скала.

— Джъп е прав — подкрепи го Страк. — Ако тръгнем да обикаляме, няма да ни стигне животът, за да ги дирим из цялата страна. Рано или късно ще се появят в Черна скала.

— Може би — поклати глава Хаскеер.

— Ако искаш да се върнеш в Каменна могила, стотник, прав ти път — озъби се Страк. — Това се отнася за всеки от вас. — Той огледа присъстващите. — Ще имате възможност да разкажете на Дженеста приключенията ни, преди да ви одере живи.

Никой не прие предложението.

— Решено е, значи. Тръгваме за Черна скала. Колко ще ни отнеме, Алфрей — една седмица?

— Горе-долу. Може и повече, че нали изгубихме няколко коня. Петима или шестима от нас ще трябва да яздят по двама. И не забравяйте Меклун. Жалко, че не намерихме каруца в Роднопол. Носилката доста ще ни забави.

Неколцина Върколаци извърнаха глави към лежащия наблизо ранен. Лицето му беше мъртвешки бледно.

— Ще потърсим коне по пътя — обеща Страк. — А също и каруца.

— Бихме могли да го изоставим — предложи Хаскеер.

— Ще ти го припомня, когато те ранят тежко.

Хаскеер се намръщи и млъкна.

— А защо не се разделим на две групи? — подхвърли Койла. — Здравите тръгват за Черна скала, ранените и Меклун ги следват по-бавно.

— Не. Ще бъдат лесна плячка. След като изгубих цилиндъра, не искам да загубя и вас. Ще се държим заедно. А сега да се махаме оттук.

След като разпределиха наново багажа и пелуцида, те се метнаха на конете и потеглиха. Меклун лежеше на носилка в края на колоната.

Вече бе късен следобед. Този път Страк не забрави да изпрати съгледвачи. Той яздеше в челото на колоната, до него бе Койла.

— И какво ще правим, когато стигнем Черна скала? — попита тя. — Нима смяташ да обявиш война на целия коболдски народ?

— Единствено боговете знаят, Койла. Ще решаваме на място и според обстановката. — Той погледна през рамо и добави съзаклятнически: — Само не им го казвай.

— Нищо друго ли не можем да измислим, Страк?

— Е, аз поне не можах. Разбираш ли, дори да не намерим цилиндъра, поне ще загинем с чест.

— И аз си го помислих. Но не ми се ще да го правя за Дженеста и каузата на хората.

„Пак започва. Какво очаква да й кажа?“

Беше изкушен да отвърне искрено, но не получи възможност.

— Значи нямаш никаква представа какво има в цилиндъра? — продължи тя. — Тя не ти ли подсказа поне?

— Както вече ти обясних, не съм от доверените лица на Дженеста — отвърна той сухо.

— Но коболдите очевидно смятат, че си заслужава да рискуват и да се изправят срещу нас, за да го получат.

— Знаеш, че коболдите са крадливи свине. Биха посегнали на всичко, което им привлече погледа.

— И смяташ, че нападението им е случайно?

— Да.

— Но как ще си обясниш, че в район, често пресичан от търговски кервани, те избраха точно нас, знаейки, че ще им дадем най-яростен отпор?

— Искаш да кажеш, че целта им е бил цилиндърът? Но откъде са знаели, че е у нас? Мисията ни трябваше да е тайна.

— Страк, може би нашата тайна мисия не е била чак толкова тайна.