Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (24)

24.

Страк пусна въжето и скочи от десетина стъпки височина. Веднага щом се приземи, извади меча си. Джъп тупна до него и също оголи оръжието си. Малко след това наоколо се струпаха и останалите Върколаци от отряда.

Намираха се в овално помещение, три пъти по-широко от кладенеца, през който бяха слезли. От него излизаха два тунела, по-големият бе точно пред тях, а по-малкият — вляво.

Цареше гробна тишина, нямаше и следа от обитателите. Посрещна ги задушливата миризма на почва и влага.

— Сега какво? — прошепна Джъп.

— Първо ще осигурим единствения изход към повърхността. — Страк повика двама оръженосци. — Лиффин, Бохсе. Оставате тук да пазите въжетата. Няма да мърдате, докато не изтече крайният срок, който определихме.

Двамата кимнаха и заеха позиции.

— Въпросът е накъде да тръгнем — подхвърли Алфрей, като оглеждаше двата тунела.

— Мислиш ли, че трябва да се разделим на две групи, капитане? — попита Джъп.

— Не, точно това искам да избегнем. И без това сме малко.

— Тогава какво ще правим? Ще хвърляме монета?

— Според мен по-големият тунел би трябвало да води към нещо важно. Предлагам да тръгнем по него. Но първо ще проверим по-малкия, в случай че крие някакви неприятни изненади.

Той прати Кестикс и Джад да охраняват входа на големия тунел. След това повика Хустук, Носкаа, Калтмон и Брегин. Взе навито въже и подаде единия му край на Брегин.

— Искам да навлезете в тунела дотам, докъдето стигне въжето. Ако откриете нещо интересно, един от вас да се върне. Но не поемайте никакви рискове. При първия знак за опасност хуквате назад.

Джъп улови другия край на въжето. Тримата поеха навътре в тунела. Останалите притихнаха, наострили слух.

— Ами ако се натъкнат на нещо, с което не могат да се справят? — попита Алфрей. — Какво ще правим тогава? След тях ли ще тръгнем?

— Не си блъскай главата, преди да е станало — успокои го Страк. — Нека почакаме малко.

Не се наложи да чакат дълго. След малко тримата се появиха.

— Е?

— Нищо интересно, капитане — докладва Брегин. — Тунелът продължава нататък, далеч отвъд края на въжето. Няма никакви странични тунели.

— Добре, да се заемем с другия. Ще завържем по същия начин направляващо въже, по което да можем да се върнем. Ако срещнем някого, първо удряме, а после задаваме въпроси. Ясно ли е? Дръжте се един за друг и не вдигайте шум.

След като отново напомни на Лиффин и Бохсе да бъдат внимателни, той поведе дружината навътре в големия тунел. Алфрей вървеше до него, вдигнал факла.

Тунелът беше прав като стрела, но се спускаше постепенно надолу. Страк усети, че температурата се снижава. Въздухът бе застоял. Вървяха така в продължение на пет минути, след което стигнаха страничен тунел.

Беше тесен, почти колкото врата на къща и с нисък таван. Стените му бяха влажни и слузести. Завързаха един оръженосец с въже през кръста и го пратиха да го изследва.

След малко го изтеглиха обратно и той докладва:

— Свършва със стръмен канал, почти като кладенец.

— Сигурно е за оттичане на водата — рече замислено Алфрей. — Когато има наводнение.

— Много хитро — поклати глава Страк. Беше впечатлен.

— Страк, те притежават огромен опит в прокопаването на тунели. Не ги мисли за невежи диваци. Хубаво ще е всички да го имаме предвид.

Продължиха проучването на главния тунел, който сега вече се спускаше по-стръмно. На около двайсетина крачки по-нататък направляващото въже свърши. Оставиха го и продължиха. След още няколко минути тунелът започна да се разширява. Малко след това достигнаха подземна камера. Тук спряха и се ослушаха. Тъй като не доловиха никакъв звук, продължиха навътре.

Но едва бяха влезли в камерата и от стените се отделиха сенки, които се нахвърлиха върху тях. Не можеха да ги разгледат добре, тъй като светлината на факлите беше недостатъчна. Започна бой, придружен единствено от звъна на оръжията, пъшкането на участниците и болезнените стенания на ранените.

Една гъвкава, неясна фигура се метна срещу Страк. Той едва успя да отбие първия удар, после и втория. Третия забеляза по случайност, когато острието блесна близо до шията му. Наведе се и почувства как стоманата разцепва въздуха над темето му.

Страк изпъна ръка и се хвърли напред. Острието на меча му потъна в мека плът и противникът му бе повален. Мястото му незабавно бе заето от друг.

До него Алфрей и Джъп бяха вкопчени в дуел със своите противници. Джуджето разцепи нечий череп със секирата си и спря да си почине. Алфрей пъхна горящата факла в лицето на озъбен трол и подземната камера се разтресе от ужасяващи писъци. Алфрей ги прекъсна с едно замахване на меча.

Битката приключи малко след това. Противниците свършиха. Беше кратка и жестока, но Върколаците бяха надделели, въпреки преимуществото на тролите да виждат в тъмнината.

Страк се огледа. В далечния край на камерата имаше втори тунел.

— Охранявайте този тунел! — извика той. Неколцина оръженосци застанаха на входа с готови за бой оръжия.

— Има ли ранени? — поинтересува се Страк.

Оказа се, че пораженията са драскотини и охлузвания.

— Извадихме късмет — отбеляза задъхано Алфрей.

— Да, но само защото бяхме повече от тях. А развръзката можеше и да е друга. Да видим какво имаме тук. — Страк взе факлата от Алфрей и я приближи до един от убитите троли.

Имаше късо мускулесто тяло, покрито с гъста сивкава козина. Типично телосложение за обитател на земните недра. Гръдният му кош бе добре развит и издут, за да компенсира недостига на въздух в тунелите. Ръцете и краката му бяха непропорционално дълги. Ръцете бяха мускулести, с дебели пръсти, завършващи със закривени нокти.

Макар и мъртъв, тролът продължаваше да се кокори. Очите му се бяха приспособили към тъмнината, като се бяха уголемили и изпълваха очниците. Носът му бе закръглен и мек като на куче. За разлика от козината по тялото главата на подземното същество бе обрасла с дълга, тъмночервеникава коса. На светлината на факлите изглеждаше оранжева.

— Точно чудовище, което не бих искал да срещна в тъмното — въздъхна Джъп.

— Да тръгваме — рече Страк.

Продължиха с удвоена бдителност в следващия тунел. Той изви надясно, после отново се изправи. След това се стесни дотолкова, че трябваше да ходят един зад друг. На около стотина стъпки по-нататък част от тунела бе запречена от греди, които сякаш подпираха стените и тавана.

Страк и Алфрей вървяха на няколко крачки пред останалите. Стигнаха една по-широка греда и Алфрей се приготви да се промуши под нея. Едва беше пъхнал глава, когато откри, че зад гредата се крие страничен тунел.

А после беше твърде късно.

Един трол скочи срещу него от мрака. От сблъсъка с косматото тяло Алфрей отхвърча назад и изпусна факлата.

Страк реагира мигновено и се опита да промуши нападателя, който се дръпна назад и избегна острието. Веднага след това се завъртя и изсипа върху Страк дъжд от удари, които капитанът на Върколаците едва успяваше да отбие.

В тесния тунел орките не можеха да се разгърнат, за да си помагат. Не им оставаше нищо друго, освен да гледат безпомощно, докато другарите им от по-предните позиции се сражават с врага.

Този път Страк се опита да промуши трола в гърдите. Противникът му отскочи назад с изненадваща бързина и мечът на Страк се заби в една от гредите. Ценните секунди, които изгуби, за да освободи острието, едва не костваха живота му. Тролът се нахвърли върху него със свирепо ръмжене и размаха меч.

Но беше пропуснал в сметките си Алфрей. Макар все още на колене, притиснат под гредата, той се пресегна и дръпна трола за единия крак. Не беше нещо особено, но бе достатъчно, за да задържи нападателя, докато Страк успее да освободи меча. Един удар му стигна, за да довърши противника. Тролът изрева, полетя назад и събори вертикалната греда. Чу се зловещ тътен, от тавана се посипаха пръст и камъни. Страк дръпна Алфрей за жакета и двамата се претърколиха напред. За миг, докато се изправяше, Страк мярна Джъп и останалите от другата страна на повалената греда. Последва нов грохот, този път със силата на гръмотевица. Изведнъж целият таван рухна, затискайки тялото на поваления трол. Подът се разтърси толкова силно, че Алфрей и Страк се озоваха на земята. Покриха ги облаци прахоляк.

Двамата останаха да лежат още дълго, без да смеят да помръднат. Земята продължаваше да се тресе.

Накрая шумът утихна, свличането спря и прахът започна да се уталожва. Страк се надигна, като кашляше мъчително и едва си поемаше въздух. Алфрей се изправи до него.

Тунелът зад тях бе напълно затрупан от пода до тавана. Сред купчината стърчаха няколко дебели, строшени греди. Алфрей вдигна незагасналата факла и се приближи, за да огледа свличането отблизо.

Веднага разбра, че няма да успеят да го разчистят.

— Никакъв шанс — поклати глава Алфрей. — Това са тонове пръст и камъни.

— Прав си, не можем да минем оттук.

— Дали е пострадал някой от дружината?

— Няма как да сме сигурни. Но и те също няма да могат да си пробият път насам. Ах, мътните го взели!

Алфрей въздъхна уморено.

— Е, вече няма смисъл да се тормозим дали тролите са ни забелязали. Отговорът е ясен, стига да не са глухи като дървета.

— Няма начин да се върнем, нито да останем тук, защото свличането може да се разшири. Остава само една възможност.

— Да се надяваме, че останалите ще намерят начин да се оправят.

— Надявам се да ги видим отново. Но не ми се струва много вероятно.

— Двама срещу цялото тролско царство. Шансовете ни не са големи, а?

— Дано не се наложи да ги проверяваме.

Те хвърлиха последен поглед на затрупания тунел, обърнаха се и поеха към неизвестното.

 

 

Макар новото амплоа на Хаскеер да не беше кой знае колко забавно, поне вече ги нямаше предишните заядливи подмятания. Седнала недалеч от него, Койла го наблюдаваше крадешком. Настанен удобно върху сваленото на земята седло, той бе зареял поглед наоколо.

Рефдоу се опитваше да закрепи чувалите с пелуцид на най-яките коне. И без това нямаше какво друго да прави. Сигурно и той не гореше от желание да подхваща разговор с Хаскеер. Койла вече няколко пъти бе опитвала да размени две-три думи с него, но получаваше едни и същи лаконични отговори. От друга страна обаче, мълчанието й действаше потискащо.

Ето защо тя почувства нещо като облекчение, когато Хаскеер неочаквано я погледна и я попита:

— У теб ли са звездите?

— Да.

— Мога ли да ги погледна?

Макар невинността да не бе понятие, което по принцип можеше да има нещо общо с Хаскеер, точно сега лицето му изразяваше нещо подобно.

— Защо не? — отвърна тя.

Забеляза, че той я наблюдава внимателно как бърка в кесията си, за да извади реликвите. После протегна жадно ръка. Тя обаче реши, че е настъпил моментът да постави границата, и рече:

— Мисля, че ще е най-добре да не ги докосваш. Не се сърди, но Страк ми забрани да ги давам на когото и да било. Дори на теб.

Беше лъжа, но тя знаеше, че Страк би одобрил. Очакваше Хаскеер да възрази, но не позна. Новият Хаскеер изглеждаше необичайно смирен. Зачуди се колко дълго ще остане такъв.

Койла стоеше с протегната ръка, а звездите в дланта й проблясваха. Хаскеер изглеждаше запленен от загадъчните реликви, като малко, на което са показали нова играчка.

Изминаха няколко минути, но той все така не откъсваше поглед от звездите. Койла отново усети неясна тревога. Вече не се съмняваше, че съзерцанието му може да продължи часове.

— Е, мисля, че ти стига толкова — обяви тя и затвори пестник. След това прибра звездите в кесията си.

Отново неволно забеляза колко внимателно следи Хаскеер всяко нейно движение, а лицето му изразяваше възторг и разочарование.

Пак настъпи тягостно мълчание. Това започваше да й действа на нервите.

— Ще ида до входа на пещерата — рече тя. — Може да се връщат вече. — Съзнаваше, че вероятността за това е малка, но не я сдържаше на едно място.

Хаскеер не отговори, а само я изпроводи с поглед. Койла извика Рефдоу и му предаде същото. След това тръгна, без да бърза, към входа на пещерата.

Когато изкачи хълма, който ги делеше от нея, тя хвърли поглед назад. Рефдоу не се виждаше никакъв. Койла предположи, че е приключил с работата и е отишъл при Хаскеер. Е, нека някой друг потърпи досадното му мълчание.

Обърна се и тръгна към тъмния вход на пещерата. Макар че денят беше слънчев и ясен, тя не можеше да различи нищо в тъмнината вътре. Не долавяше никакво движение, но това не я изненадва. Не очакваше толкова бързо резултати. Реши да остане още няколко минути край входа просто защото не й се връщаше долу. Неусетно се замисли дали този път Страк не бе лапнал твърде голям залък. Спомни си черния кладенец, в който се бяха спуснали Върколаците, и неволно потрепери.

И тогава изведнъж нещо тежко я халоса отзад по главата и тя на свой ред потъна в черен, непрогледен кладенец.

 

 

Койла се свести сред море от болка, която извираше от тила й и се спускаше надолу по гърба. Докосна с пръсти източника на агонията и усети нещо лепкаво и топло.

После изведнъж си спомни какво бе станало. Надигна се прекалено рязко и й се зави свят.

Сигурно ги бяха нападнали. Тролите — няма кой друг! Тя направи няколко крачки, като се олюляваше, и се озърна със замъглен поглед. Наоколо нямаше никой, а лагерът изглеждаше пуст.

Започна да се спуска бавно по склона, като стенеше от болка и усилие. Зачуди се колко ли време е лежала горе на скалата. Сигурно бяха изминали часове, ако се съдеше по положението на слънцето. Тя отново докосна раната на тила си. Имаше кръв, но не много. Беше извадила късмет.

Едва в този миг й хрумна, че ако нападателят й наистина е бил трол, сега тя нямаше да е сред живите. А това я наведе на следващата, далеч по-ужасяваща мисъл. Ръката й се спусна към кесията.

Беше отворена. Звездите ги нямаше.

Тя изруга на глас и се затича надолу, без да обръща внимание на препятствията. Когато стигна лагера, там нямаше и следа от Хаскеер и Рефдоу. Извика ги, но не последва отговор.

Извика отново. Този път дочу някакво стенание, което идеше откъм конете. Затича се натам.

Рефдоу лежеше на земята, в опасна близост до завързаните коне. Което обясняваше защо не го бе видяла по-рано. Тя коленичи до него. И неговата глава бе окървавена. Лицето му беше тебеширено бяло.

— Рефдоу! — повика го тя и го разтърси. Той изпъшка отново.

— Рефдоу! Какво стана?

— Аз… той…

— Къде е Хаскеер? Какво се случило?

Рефдоу започна да идва на себе си.

— Хаскеер. Това копеле!

— Какво искаш да кажеш? — тя се боеше, че вече знае отговора.

— Тъкмо… когато ти се отдалечи, той дойде… Първо… мълчеше. После изведнъж… побесня. Едва… не ми отнесе главата.

— И с мен постъпи така тази свиня. — Тя се наведе да огледа раната му. — Рефдоу, зная, че си зле, но трябва да ми кажеш. Какво стана после? Къде отиде той?

Оръженосецът преглътна и очите му се насълзиха от болка.

— После… изчезна. Известно време… не бях на себе си. Когато се свестих… той пак бе тук. Помислих си… че е дошъл да ме… да ме довърши. Но не. Беше дошъл… за кон.

— Проклятие! Той ми взе звездите.

— Богове! — въздъхна отпаднало Рефдоу.

— Накъде тръгна? Видя ли го?

— На север. Поне така… ми се струва.

Койла трябваше да вземе някакво решение. И то бързо.

— Тръгвам след него. Надявам се, че ще се оправиш и без мен. Ще можеш ли?

— Да… върви.

Тя скочи с блеснали от гняв очи, дръпна един мях от седлото на най-близкия кон и го тикна в ръцете на Рефдоу.

— Пийни малко да се посъвземеш. Съжалявам, но трябва да го намеря.

Тя избра най-бързия кон и го отвърза. Метна се на гърба му и го пришпори.

Насочи се право на север.