Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (10)

10.

Дженеста довърши женската набързо, което бе необичайно за нея. Не го направи от съжаление, а по-скоро от досада и заради необходимостта да се заеме с нетърпящи отлагане дела.

Слезе от олтара и отвърза от слабините си окървавения рог, който бе използвала като мъжки орган. След това, с умение, натрупано от дълги години опит, тя довърши разчленяването на трупа, при това толкова бързо, че сърцето още тупкаше, когато се добра до него.

Последвалото пиршество бе почти оскъдно. А може би напоследък апетитът й бе нараснал.

Освежена физически и магически, но инак в неизменното напоследък лошо настроение, тя облиза кръвта от пръстите си и отново се замисли за реликвата. Крайният срок, който бе определила на втората група, щеше да изтече скоро. Независимо дали щяха да успеят или не, бе дошло време да извади нови козове, за да засили позициите си в играта.

Тя потрепери. Напоследък все по-трудно понасяше студа. В огнището бе положен голям дънер, но никой не го бе запалил. Дженеста протегна ръка. Сноп ослепителна светлина разцепи тъмнината на подземията. Огънят се разгоря с оглушителен пукот. Наслаждавайки се на топлината му, тя се укори мислено за тази излишна загуба на ценна магична сила. Но както винаги, желанието й да доминира над физическия свят бе по-силно от всичко.

Протегна ръка и дръпна шнура на звънеца. В помещението влязоха двама оркски пазачи. Единият носеше под мишница чувал от зебло.

— Знаете какво трябва да правите — рече им тя. Говореше надменно, с досада в гласа. Дори не си направи труда да ги погледне.

Двамата се заеха да почистват окървавения олтар. Скоро напълниха чувала с останки и го отнесоха.

Обърнала им гръб, Дженеста отново дръпна шнура — този път два пъти.

Веднага щом орките излязоха, на вратата се появи елф. Той спря за миг на прага, втренчил изцъклен поглед в кървавия чувал, който изнасяха стражниците, сетне си придаде безстрастно изражение и тръгна към нея.

Той бе нов прислужник и също както при предишния, Дженеста не можеше да определи от какъв пол е. Всъщност, припомни си тя, за предишния вече знаеше. Може би трябваше да позабави малко темпото, инак скоро щеше да бъде трудно да й намират интересна прислуга.

Както го бяха научили, елфът се поклони на кралицата и се зае да й помага в обличането. Дженеста избра черни дрехи, каквито носеше винаги, когато напускаше замъка — плътно прилепнал кожен елек и бричове за езда, напъхани във високи ботуши. Накрая се заметна с дълго до петите наметало, съшито от кожата на горски мечки. Косата си прибра под черна кожена шапка.

Освободи прислужника с безцеремонен жест. Елфът заотстъпва заднешком, като се кланяше ниско.

Дженеста се приближи към масата до олтара и огледа колекцията си от плетени камшици. Избра един от любимите си, който напълно пасваше на тоалета. Преди да излезе, спря пред огледалото, за да провери крайния ефект.

Стражниците отвън тропнаха с токове, когато тя се появи, след това понечиха да я придружат, но тя ги освободи с нехаен жест. В другия край на коридора имаше озарено от трепкащи факли стълбище. Докато се изкачваше, тя повдигна полите на наметалото си, за да не изцапа краищата му.

При горната врата също имаше пазач, който побърза да й отвори. Веднага щом прекрачи прага, Дженеста се озова в просторен двор, затворен от високи крепостни стени, над които се издигаха кулите на замъка. Смрачаваше се и въздухът беше студен.

В самия център на кралския двор бе завързан дракон — един от предните му крака бе прикован с верига към дебел като бъчва метален стълб. Още една, също тежка и яка верига, тръгваше от стълба и обхващаше дънера на огромен дъб.

Муцуната на дракона бе заровена в малка планина фураж, смесица от сено, сяра, труповете на няколко овце и други вече неузнаваеми остатъци. Под опашката на летящото чудовище се бе образувала друга димяща планина от смлени кости и лъскави фекалии.

Дженеста притисна към носа си една парфюмирана кърпичка.

Насреща й закрачи укротителка. Беше облечена с кожен жакет и меки светлокафяви бричове, прибрани в ботуши с цвят на махагон. Почти всичко в дрехите й бе със светлокафяв или бежов оттенък, единствено шапката й беше бяла, пристегната със златист шнур под брадичката й. Необичайно висока дори за своята раса, тя крачеше с горда осанка, а лицето й излъчваше високомерие.

Дженеста отдавна хранеше интерес към бруните — расата на укротителите на дракони. Никога досега не й бяха пращали жена. Дали пък и тя, като нея самата, не беше хибрид между различни народи?

— Глозелан — произнесе Дженеста.

— Ваше Величество. — Господарката на дракона кимна едва забележимо с глава.

— Надявам се, че са ти обяснили какво се иска от теб?

— Да.

— Ясни ли са моите заповеди?

— Желаете един драконов патрул да издири вашата дружина — говореше с тънък и писклив глас.

— Да, става въпрос за Върколаците. Надявам се, давате си сметка колко е важна задачата ви?

Дори Глозелан да се чудеше защо кралицата настоява да издирят най-верните й хора, с нищо не го показа.

— Какво трябва да направим, ако ги открием, милейди?

Дженеста никак не хареса това „ако“, но го остави да й мине покрай ушите.

— Точно тогава се надявам вие и хората ви да поемете инициативата. — Тя подбираше внимателно думите си. — В случай че забележите дружината на място, където лесно може да бъде заловена, ще предупредите наземните ни сили. Но ако съществува и най-малка опасност Върколаците да избягат, трябва да ги унищожите.

Глозелан повдига тънките си, сякаш изрисувани, вежди. Даваше си сметка обаче, че не може нито да коментира, нито да се възпротиви на заповедта.

— Ако се наложи да ги изтребите, искам да ми пратите вест незабавно. Сетне ще пазите останките им, ако трябва с цената на живота си, докато пристигнат подкрепления. — Дженеста бе сигурна, че цилиндърът ще издържи на огъня от драконовата паст, макар че винаги съществуваше известен риск.

Зад гърба на Глозелан драконът продължаваше да мляска шумно.

След като обмисли за кратко чутото, Глозелан обобщи:

— Ще търсим малка група. Не знаем точно къде са. Няма да е лесно, налага се да летим ниско. Това ни прави лесни цели.

Дженеста я изгледа със стиснати устни.

— Защо всички ми създавате проблеми? — сопна се тя. — Искам от вас решения. Ще правите каквото ви казвам!

— Ваше Величество.

— Не стой тук. Захващай се за работа!

Укротителката кимна, обърна се и се приближи към своето животно. Веднага щом се намести върху седлото, тя даде знак на оркския стражник, който чакаше при стената. Той се приближи, нарамил чук. След няколко тежки удара халката на веригата се разтвори. Стражникът побърза да се отстрани на безопасно разстояние.

Глозелан се наведе напред и се подпря на шията на дракона. Чудовището извърна глава и доближи шуплестото си ухо до лицето й. Тя прошепна нещо, жилестите криле на дракона се разпериха рязко и той нададе оглушителен рев.

Гигантските мускули на краката и хълбоците му се издуха и заприличаха на огромни, люспести канари. Крилата му се раздвижиха, в началото съвсем леко, сетне набраха скорост, измествайки огромни въздушни маси, сякаш в двора на замъка се бе настанила малка буря.

Дженеста притисна шапката си с ръка и вятърът разпери наметалото й. На пръв поглед изглеждаше невъзможно такава огромна и тежка маса да се издигне, но миг по-късно чудото се случи и животното започна да се извисява, движейки се едновременно тромаво и изненадващо грациозно. В продължение на няколко секунди то увисна неподвижно на половината височина на кулите. Огромният му застрашителен силует закри новоизгрялата луна. Миг по-късно драконът продължи да се издига и скоро след това се отправи към Таклакам и се изгуби от поглед.

Вратата зад Дженеста се отвори. Появи се генерал Кустан, придружен от неколцина стражници. Лицето му беше пребледняло.

— Някакви новини за нашите… бегълци? — попита тя.

— Да, и… не, Ваше Величество.

— Сега не ми е до гатанки, генерале. Говорете направо. — Тя потупа нетърпеливо с камшика по ботуша си.

— Получих съобщение от капитан Делорран.

Тя присви очи.

— Нататък?

Генералът извади сгънат пергамент от джоба си. Лицето му бе изпотено въпреки студа.

— Не зная обаче дали това са новините, които бихте искали да чуете, Ваше Величество.

Дженеста трепна и бавно вдигна камшика.

 

 

Звездна и лунна нощ. Отнякъде полъхваше приятен топъл ветрец.

Страк стоеше на входа на голяма колиба. Отвътре долитаха шумове.

Огледа се. На двора цареше мир и спокойствие, същото чувстваше и в душата си. Всъщност това бе единственото, което го безпокоеше. Не беше свикнал да се чувства в безопасност.

Поколеба се, сетне протегна ръка към вратата.

Преди да я бутне, тя се отвори сама.

Посрещнаха го глъчка и един силует, очертан от яркото сияние. Не можеше да различи чертите, само контурите. Фигурата пристъпи към него. Страк положи ръка на дръжката на меча си.

Фигурата се превърна в орка — същата, която бе срещнал и преди. Или която бе сънувал. Беше все така красива и горда, а в очите й се долавяше нежност и сила.

Страк беше изненадан. Тя също, но по-малко.

— Ти се завърна — рече му.

Той не знаеше какво да отвърне.

Тя се усмихна.

— Ела, празненството вече започна.

Той я последва в просторното помещение.

Беше пълно с орки — само с орки. Подредени покрай дългите маси, те се веселяха и пиеха. Орки, погълнати от приятелски разговори. Орки, които се смееха, пееха и се забавляваха с различни игри.

Върху масите бяха струпани подноси с ястия — месо, плодове, кани с вино. В огнището в ъгъла гореше огън, над който бяха подредени шишове с пернати. Мазнината им цвъртеше върху нагорещените въглени, а димът се издигаше през отвора на покрива. Из помещението се носеха омайни аромати. Сред тях Страк различи и миризмата на пелуцид.

В единия край на стаята неколцина мъжкари се бяха излегнали върху щавени кожи, пиеха и си разменяха закачки и шеговити истории. В другия младежи се хвалеха с първите си постижения или мереха сили в борба и фехтовка с дървени мечове. Не секваше възбуждащият ритъм на барабани. Между масите с врясъци се гонеха малки.

Въпреки че беше странник, мнозина го посрещнаха с добросърдечни усмивки.

— И ти ли празнуваш? — попита го орката, взе кана от минаващия наблизо прислужник, сръбна си и му я подаде.

Страк надигна жадно каната. Беше грян ейл, подправен с мед и аромати, чудесен на вкус. Изпи го всичкия.

Орката се приближи до него.

— Къде се изгуби? — попита го тя.

— Не е лесно да се отговори.

— Пак се обгръщаш в мистерия.

— За мен ти и това място сте мистерия.

— Няма нищо мистериозно нито в мен, нито в мястото.

— Не съм на същото мнение.

Тя поклати глава.

— Но въпреки това си тук.

— Това не означава нищо за мен. Къде е това „тук“?

— Виждам, че си все тъй забавен като първия път, когато се срещнахме. Последвай ме.

Тя го преведе през помещението към малка врата. Оказа се, че тя води към задния двор. Хладният вечерен въздух имаше отрезвяващ ефект, а когато вратата зад тях се затвори, глъчката поутихна.

— Виждаш ли? — Тя вдигна ръка към нощния пейзаж. — Всичко е, каквото трябва да бъде.

— Както би трябвало да бъде. Само че вече…

— Пак говориш неразбираемо.

— Това, което исках да попитам, е — така ли е… навсякъде?

— Разбира се! — Тя се поколеба, сетне изглежда си науми нещо. — Ела, ще ти покажа.

Двамата стигнаха до далечния край на поляната. Когато наближиха, Страк видя, че има стобор за коне. Повечето бяха великолепни бойни животни, с красива осанка и безупречно изработени, блестящи амуниции. Орката избра два от най-хубавите — бяла кобила и черен жребец.

Каза му да се качи на седлото. Той се поколеба. Тя се покатери на бялата кобила с ловки и опитни движения, гъвкава и уверена, сякаш се бе родила на седло. Той се метна на жребеца.

Подкараха конете. В началото тя водеше, но скоро той я застигна. Тревата беше мека като кадифе.

Сребристи лунни лъчи озаряваха короните на дърветата и караха нощната слана да блести. Далечните хълмове изглеждаха като покрити със сняг, въпреки че нощта бе топла и мека.

Пред погледа му се редуваха блещукащи езера и пълноводни реки. Тропотът на копитата вдигаше ята птици. В гората жужаха рояци насекоми, някои от които святкаха като трепкащи фитили. Навсякъде животът кипеше с пълна сила.

А над тях сияеха звездите.

— Не виждаш ли? — провикна се тя. — Не виждаш ли, че всичко е такова, каквото трябва да бъде?

Беше като хипнотизиран от омайния въздух и усещането за абсолютна хармония.

— Ела! — повика го тя и пришпори коня си.

Жребецът се стрелна след кобилата. Двамата яздеха редом, възбудени от усилието, с развети от вятъра коси. Отдавна не се бе чувствал толкова жив.

— Твоята страна е прекрасна! — възкликна той.

— Нашата страна! — поправи го тя.

Той вдигна поглед към пътя пред тях.

 

 

Пътят пред тях беше пуст.

Духаше студен вятър, но нищо не помръдваше. Виждаха се луната и звездите, но замъглени, заради носещите се в небето разпокъсани облаци. Страк яздеше сам, в челото на колоната.

Една мразовита ръка се плъзна по гърба му.

„Какво, в името на боговете, става с мен? — помисли си той. — Да не полудявам?“

Опита се да намери разумно решение. Сигурно е изтощен от недоспиването и напрежението. Всички са изморени. Нищо чудно, че беше заспал на седлото. А умората си играе странни номера с ума. Вярно, че този път картините бяха съвсем като истински, но сигурно са само видения.

Да можеше да повярва в това, сигурно щеше да се успокои.

Откачи манерката и отпи няколко глътки вода. Докато я закачваше обратно на колана, долови познат мирис във вятъра. Миришеше на пелуцид. Страк поклати глава. Дали и това не беше някакъв странен ефект от съня. Той се огледа.

Зад него яздеха Койла и Алфрей. Лицата им бяха уморени, безизразни. По-нататък се виждаха колоните оръженосци. Мярна Джъп, прегърбен от умора. През няколко орки зад него яздеше Хаскеер. Изглежда забеляза, че го наблюдават, защото извъртя недоволно глава.

Страк дръпна юздите на коня.

— Поемете водачеството! — нареди той на Алфрей и Койла.

Двамата подскочиха от изненада. Единият, не разбра кой, подметна нещо. Страк не му обърна внимание. Бе съсредоточен върху Хаскеер. Препусна към него.

Когато го наближи, миризмата на пелуцид се усили и стотникът сви ръката си в юмрук, опитвайки се да скрие нещо.

— Я да видя! — нареди му с хладен глас Страк.

Хаскеер разтвори пестник с лениво покорство. На дланта му имаше малка глинена лула. Страк я дръпна.

— Кой ти разреши? — попита той.

— Че кой ни е забранявал?

— Но не съм казвал и че може. Това ти е последното предупреждение, Хаскеер. Ето ти още нещо. — Бърз като светкавица, той се наведе напред и стовари юмрук върху слепоочието на стотника. Ударът събори Хаскеер от седлото и той тупна тежко на земята.

Колоната спря. Всички гледаха към тях.

Хаскеер изстена и се надигна, олюлявайки се. За миг като че ли се поколеба дали да отвърне, но не стори нищо.

— Сега ще вървиш, докато се научиш на дисциплина — продължи Страк и даде знак на един от войниците да поеме поводите на коня.

— Не съм спал — заоправдава се Хаскеер.

— И продължаваш да упорстваш, а, стотник? Никой от нас не е спал и няма да заспи, докато аз не кажа. Ясно ли ти е? — Страк изгледа останалите. — Има ли някой на друго мнение?

Отговорът бе мълчание.

— Никой да не докосва пелуцида, докато аз не позволя! — продължи той. — Не ме интересува, че е много — не в това е въпросът. Може да е единственото, срещу което да изтъргуваме живота си при нея. При Дженеста. Особено ако не успеем да намерим проклетия цилиндър, което засега изглежда напълно възможно. Разбрахте ли ме?

Отново мълчание.

Койла първа го наруши.

— Изглежда скоро ще имаме новини за цилиндъра — рече тя и кимна към завоя на пътя.

Отстрани се издигаше огромна гранитна канара, назъбена, обгорена и опушена, сякаш бе преминала през гигантска пещ. Това бе граничен камък — никой от тях, дори тези, които го виждаха за първи път, не се съмняваха в това.

Дали по прищявка на боговете, или по някаква странна случайност, названието му се криеше в неговата форма.

— Демонски нокът — обяви Страк общоизвестното. — До един час ще сме в Черна скала.