Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (2)

2.

Страк даде знак на воините си, че е време да слязат долу. Койла носеше бебето с израз на отвращение.

В подножието вече ги очакваше Хаскеер.

— Намерихте ли го?

Страк кимна към подаващия се от пояса му цилиндър.

— Запалете къщата! — нареди той и се насочи към вратата.

— Ти и ти — Хаскеер посочи двама от войниците си. — Заемете се! Останалите — навън!

Койла спря един оръженосец и му тикна малкото в ръцете.

— Спусни се до пътя и го остави някъде, където ще го намерят хората. И се опитай да бъдеш… внимателен с това зверче.

Войникът излезе, стиснал ревящото бебе, сякаш държеше заразено яйце.

След това за кратко настъпи суматоха. Назначените за подпалвачи събраха всички лампи и започнаха да изливат съдържанието им на пода. Когато приключиха, Хаскеер ги освободи и извади от ботуша си кремък. Откъсна ивица плат от дрехата на един от убитите и я натопи в маслото. Сетне я запали с искра от огнивото и я хвърли на пода.

Пожарът се разрази почти мигновено. Дълги огнени езици се източиха към тавана.

Без да си дава труд да поглежда назад, Хаскеер излезе навън и се присъедини към войниците си.

Там вече го очакваше Алфрей. Той посочи двата оркски трупа, положени наблизо.

— Слеттал и Релбид. Имаме и трима ранени. Нито една от раните за щастие не е смъртоносна. Около дузина с драскотини.

— Значи петима извън строя. Остават ни двайсет и пет орки, ако броим и офицерите.

— Какъв е очакваният брой на жертвите при подобна мисия? — попита Койла.

— Двайсет и девет — отвърна Страк.

Всички избухнаха в смях, макар да знаеха, че капитанът им изобщо не се шегува.

Само Койла остана с каменно изражение. Ноздрите й леко потрепваха от усилието да преглътне обидата от това, че още веднъж я бяха направили на глупачка само защото бе най-новата в дружината.

„Има още много да учи — помисли си Страк. — И дано го научи бързо.“

— Долу нещата вече се успокоиха. — Алфрей посочи към равнината, където доскоро бушуваше битката. — И там спечелихме.

— Както и се очакваше — отвърна Страк. Изглежда въпросът не го интересуваше.

Алфрей забеляза раната на Койла.

— Искаш ли да я погледна?

— Нищо особено. По-късно — тя погледна към Страк. — Не е ли време да тръгваме?

— Алфрей, намери каруца за ранените. Мъртвите ще оставим на лешоядите. Пригответе се за марш на скок до Каменна могила. — Той изгледа останалите войници, които слушаха разговора.

Лицата им в миг се изопнаха.

— Скоро ще се смрачи — припомни му Джъп.

— Е, и какво? Още можем да ходим, нали? Освен ако не ви е страх от тъмното!

— Ех, ние, нещастни пехотинци — подметна един от войниците, докато минаваше край него.

Страк се извъртя и го ритна в задника.

— Да не съм те чул да го повтаряш, копелдак нещастен!

Войникът вресна изплашено и побягна настрани.

Койла и останалите избухнаха в дружен смях.

Откъм обора се чу глъчка и странно квичене. Двама от войниците се бяха покатерили на оградата и гледаха нещо вътре.

— Какво става? — попита Страк.

— Изплашени са от нещо — обясни единият от войниците. — Не е нормално — добави той.

Страк се покатери на оградата.

Най-близкото животно бе на един разтег от него. Два пъти по-високо от среден на ръст орк, то се бе изправило на задните си крака, чиито заострени нокти бяха забити дълбоко в меката почва. Гърдите на котешкото му тяло се бяха издули, а късата, жълтеникава козина — нарошила. Орловата му глава се местеше с накъсани, отривисти движения, а извитият клюн потракваше нервно. Големите, хлътнали в тъмните орбити очи не спираха нито за миг. Ушите му бяха настръхнали и трепереха разтревожено.

Чудовището несъмнено бе твърде възбудено, но въпреки това в позата му се наблюдаваше причудливо благородство.

От останалите добичета, които наброяваха поне стотина, повечето стояха на четири крака, но с извити гърбове, въпреки че тук-там се виждаха и други, изправени на задните си крака животни, които си разменяха удари с късите си предни лапи. Дългите им извити опашки шляпаха ритмично.

Отнякъде полъхна ветрец и донесе със себе си тежката миризма на грифонски изпражнения.

— Гант е прав — кимна Хаскеер към войника, който ги бе заговорил. — Нещо тук не е наред. Грифоните трябва да се скитат на воля из цялата Марас-Дантия.

— Много поетично, Хаскеер — сряза го Страк.

Хаскеер изглеждаше обиден.

— Исках само да кажа, че те бяха свободни животни, докато не се появиха човеците. И ние всички знаем, че някой ден ни очаква същата участ — ако им позволим, разбира се.

— Аз пък знам само — намеси се Джъп, — че грифоните миришат и са вкусни.

— Кой те пита пък теб, кърлеж недорасъл? — озъби се Хаскеер.

Джъп скочи, готов да отвърне на оскърблението.

— Млъквайте и двамата! — скастри ги Страк. После се обърна към останалите войници: — Заколете няколко за попълване на припасите, а другите пуснете на свобода.

Докато се отдалечаваше, Джъп и Хаскеер си разменяха заканителни погледи.

Зад тях вече цялата къща бе обхваната от пламъци. Огнените езици бликаха през отворените прозорци и предната врата.

Страк и свитата му стигнаха до разрушената порта. Веднага щом ги зърнаха, постовите се изправиха и си придадоха бдителен вид. Страк не им обърна внимание. Повече го интересуваше сцената в равнината. Битката бе приключила, повечето от защитниците бяха избити, останалите — избягали.

— Хубаво е, че спечелихме — отбеляза Хаскеер. — Въпреки че боят бе само за отвличане на вниманието.

— Бяха повече от нас. Заслужавахме да спечелим. Но гледай да не споменаваш пред войниците, че е било само за да им отвлечем вниманието. За предпочитане е да не знаят каква е задачата, с която ни пратиха тук. — Той положи неволно ръка на цилиндъра.

Долу в равнината няколко групи вече щъкаха между труповете и сваляха от тях всичко, което можеше да им бъде от полза. Малко по-нататък бяха запалени няколко погребални клади за убитите орки.

Смрачаваше се и ставаше все по-студено. Вечерният бриз хапеше неприятно лицето. Страк вдигна поглед към далечните, обрасли с гори хълмове. Смекчена от издължаващите се сенки, това беше картина, добре позната на неговите предци. Ако се изключеше далечният хоризонт, където — като тънка, сияеща лента — проблясваха очертанията на настъпващите ледници.

Както неведнъж досега, Страк изруга мислено хората, които изяждаха магията на Марас-Дантия.

След това мислите му се насочиха към по-прагматични въпроси. Сети се, че искаше да попита Джъп за нещо, и го повика.

— Как се чувстваш, след като уби своя сънародник — джуджето, горе в къщата?

— Как се чувствам ли? — набитият стотник го погледна учудено. — Както когато убивам всеки друг. Не ми е първият, впрочем. Пък и той не ми беше съвсем „сънародник“. Дори не беше от племе, което познавам.

Хаскеер, който не бе присъствал на двубоя, се приближи заинтригуван към тях.

— Убил си друго джудже? Ама наистина обичаш да се доказваш.

— Той беше на страната на човеците и значи — мой враг. Не е необходимо да доказвам каквото и да било!

— Хайде де. Повечето дребосъци от вашия клан предпочитат да се съюзяват с хората. Чудно ми е какво търси дърто джудже като теб при Върколаците? Май наистина ти се ще да се поизфукаш.

Вените на шията на Джъп се подуха.

— Ти за какво намекваш бе?

— Чудя се само трябва ли ни такъв като теб.

„Време е да се намеся — помисли си Страк. — Тези двамата наистина не могат да се понасят. Дали да не ги оставя да се побъхтят малко?“

— С кръв заслужих повишението си в дружината! — Джъп посочи оранжевите татуировки на стотник на скулите си. — Мен поне ме бива за това!

— Бива те, значи? — подсмихна се Хаскеер.

Привлечени от разпрата, към тях се приближиха Койла, Алфрей и неколцина от останалите. По лицата на войниците се четеше задоволство, задето се дърпат двама от старшите. Повечето очакваха Джъп да загуби.

Последва нова размяна на обиди, като този път бяха включени и роднините на участниците. За акцент на едно от оскърбленията Хаскеер сграбчи брадата на Джъп и я дръпна яростно.

— Ако продължаваш да ме дразниш, космата топка такава, ще си изпатиш!

Джъп се освободи и отвърна:

— Аз поне имам коса! А на вас, орките, главите ви са плешиви като човешки задници!

Назряваше моментът думите да преминат в дела. Двамата стояха един срещу друг, стиснали юмруци.

Един войник си проправи път през тълпата.

— Капитане! Капитане!

Зяпачите не посрещнаха с добро око неочакваното прекъсване. Повечето от тях изглеждаха разочаровани.

Страк въздъхна.

— Какво има?

— Намерихме нещо, което трябва да видите.

— Не може ли да почака?

— Не мисля, капитане. Струва ми се важно.

— Хубаво. А вие двамата — престанете! — Хаскеер и Джъп не помръднаха. — Достатъчно, казах! — изръмжа той заплашително. Те отпуснаха юмруци и отстъпиха неохотно назад.

— Дано да е нещо наистина сериозно — рече Страк на войника. Сетне нареди да разположат вечерни постове.

Войникът го поведе назад към крепостта. Завладени от любопитство, Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер ги последваха.

Къщата продължаваше да гори и сега вече пламъците бяха обхванали покрива. Топлината от пожара се усещаше чак при овошките, където войникът свърна встрани. По-високите клони на дръвчетата се бяха запалили от разнасяните от вятъра искри.

Прекосиха овощната градина и се озоваха пред дървен хамбар с широко отворени врати. Вътре двама оръженосци държаха над главите си запалени факли. Единият надзърташе в чувал от зебло. Другият бе застанал на колене и надничаше през отвор на пода.

Страк се приближи и погледна в чувала. Беше пълен с малки полупрозрачни кристали. Имаха нежен розов оттенък.

— Пелуцид — обади се сподавено зад него Койла.

Алфрей облиза пръст и го пъхна сред кристалите. След това го опита на вкус.

— Първо качество.

— Погледнете и тук, капитане — обади се войникът при отвора.

Страк дръпна факлата от ръката му и я промуши през отвора. На трепкащата й светлина се видя тясно мазе, дълбоко колкото да се побере коленичил орк. На пръстения под се въргаляха още два чувала.

Джъп подсвирна възхитен.

— Това е повече, отколкото съм виждал през целия си живот!

Забравил за доскорошните дрязги с джуджето, Хаскеер се присъедини към него.

— И като си помислиш само колко струва!

— Какво ще кажете да го пробваме? — предложи обнадеждено Джъп.

— Няма нищо лошо, капитане — подкрепи го Хаскеер. — Не заслужаваме ли поне мъничко, след като изпълнихме задачата?

— Ами, знам ли…

Койла имаше замислен вид, но не каза нищо.

Алфрей бе този, който ги върна към грубата действителност.

— По-добре да не караме кралицата да чака. — Той кимна към цилиндъра.

Страк сякаш не го чу. Загреба шепа кристали и ги остави да се изсипят от разтворените си пръсти.

— Това е цяло състояние в пари и власт. Представете си как ще натъпче ковчежето на господарката.

— Именно — кимна ентусиазирано Джъп. — Успешно завършена мисия, победа в боя, че и три чувала кристални „светкавици“ в добавка. Със сигурност те чака повишение!

— Надявай се, капитане — захили се Хаскеер. — Предадеш ли го веднъж в ръчичките на кралицата, колко от това ще видим? В нея има достатъчно от човешкото, за да съм сигурен в отговора на този въпрос.

Тези думи наклониха везните.

Страк изтупа кристалите от ръцете си.

— Няма да я заболи от това, което не знае — реши той. — А и нищо няма да се промени, ако закъснеем с час-два. Дженеста ще е доволна и от това, което ще й занесем.