Стен Никълс
Пазителят на светкавицата (17)

17.

Съгледаха Троица късно следобед.

Скрити в една горичка, озъртащи се тревожно за патрули, Върколаците впериха погледи към разположеното в далечината човешко селище. Градът бе заобиколен от висока стена с щръкнали на равни разстояния бойници. Зад него се издигаха върховете на Карасчукар, въздухът над които трептеше, подгряван от топлите течения, пробуждани в недрата на Киргизилската пустиня отвъд.

Добре отъпкан път водеше към висок портал, който служеше за главен вход на Троица. Вратите бяха затворени. Извън градските стени се ширеха ниви, които достигаха почти до горичката, където се спотайваха Върколаците. Но житото в тях изглеждаше повехнало и болнаво.

— Сега вече знаем за какво им е трябвала водата — рече Койла.

— Само дето май не им помага особено — отвърна Джъп. — Погледнете каква бедна реколта. Тези човеци са наистина глупави. Не могат да осъзнаят, че като разрушават магичните запаси в недрата, вредят и на себе си.

— Страк, как, по дяволите, ще се приближим? — поиска да знае Алфрей. — А какво остава да влезем вътре?

— Може да извадим късмет. Все още не сме видели нито един човек. Сигурно повечето са заминали за сражението при Тъкашка ливада.

— Е, няма да оставят града без охрана, нали? — намеси се Койла. — А дори армията да е отишла там, все някога ще се върне.

— Не съм казал, че обезлюдяването е решение на проблема, а само, че може да ни е от полза.

— И какво ще правим? — попита Джъп.

— Преди всичко ще намерим подходящо място, където да се скрием. Койла, вземи трима оръженосци и заобиколи града отдалече. Джъп, с други трима ще минеш от противоположната страна. Търсете място, където да се скрием, и не забравяйте, че трябва да е удобно и за конете. Ясно?

Двамата кимнаха и се отдалечиха.

Страк се обърна към Алфрей.

— Как е Хаскеер?

— Все така.

— Този негодник ни къса нервите дори когато е в несвяст. Направи каквото можеш за него. — После се обърна към останалите Върколаци: — Искам всички да сте нащрек и готови за бой.

Разположиха постове и зачакаха.

 

 

— Не съм сигурен — прошепна Джъп.

Скрити в шубраците, те гледаха зейналото гърло на тунела, прокопан навътре в склона.

— Това, което ме безпокои — рече Алфрей, — е как ще се държат конете.

— Друго място не намерихме — повтори Койла, изнервена.

— Койла е права — взе решение Страк. — Трябва да се възползваме от всяка възможност. Сигурни ли сте, че е изоставен?

Тя кимна.

— Двама оръженосци влязоха доста навътре. Със сигурност вече не се използва.

— Ще бъдем като плъхове в капан, ако човеците ни надушат — не се предаваше Джъп.

— Това е риск, който се налага да поемем — отвърна Страк, после се огледа, за да се увери, че наоколо няма никого. — Хайде, да действаме бързо. Първо конете.

Един по един Върколаците навлязоха през отвора на тунела. Не всички коне обаче ги последваха доброволно в мрака.

Вътре бе не само тъмно, но и студено и влажно.

Дневната светлина достигаше на около трийсетина крачки, където тунелът постепенно се стесняваше и снишаваше. По-нататък цареше непрогледен мрак.

— Ще останем тук — нареди Страк. — Никакви огньове, освен ако не е абсолютно необходимо.

Койла потрепери.

— И да ме караш, няма да продължа нататък. На мен ми дай открито небе.

Джъп докосна грапавата стена.

— За какво ли са го изкопали?

— За злато, най-вероятно — отвърна Алфрей, надвесен над Хаскеер. — Или някой друг метал, който смятат за ценен.

— Виждал съм такива и преди — рече Джъп и подритна няколко черни камъчета с ботуша си. — Мисля, че ги използват за гориво. Колко ли време им е трябвало, за да изчерпят жилата?

— Не много, доколкото познавам човеците — предположи Койла. — Мисля, че си прав, Джъп. Чувала съм, че Троица е основан наблизо тъкмо заради залежите от черни камъни в околните планини.

— Отново са посегнали на недрата на земята — промърмори недоволно Джъп. — Трябваше да разрушим бента — тогава щяхме да им дадем храна за размисъл.

— Нямаше да е никак лесно — посочи Страк. — Цяла армия няма да стигне за тази работа. Всъщност това не е наша грижа в момента. Трябва да намерим слабото място на Троица.

— Ако има такова.

— Няма да го открием, докато седим тук, Джъп.

— Какъв е планът? — попита Койла.

— Какъвто и да е, трябва да избягваме да се движим на големи групи, особено по светло. Затова на разузнаване ще идем само аз, ти и Джъп.

Койла кимна.

— Харесва ми. Не обичам да живея като троглодит.

— Останалите ще стоите тук и няма да си подавате носовете навън. Алфрей, разположи постовете. И се постарайте конете да не вдигат шум. Койла, Джъп, да тръгваме.

Двамата го последваха към изхода.

Насочиха се право към града. Около половин миля следваха плитка падина, после, когато пресичаха една от нивите, Койла сграбчи Страк за ръката и просъска:

— Залегни!

Тримата се скриха между стъблата. На двайсетина крачки от тях стояха неколцина човеци — първите, които видяха, откакто се бяха приближили към Троица. Бяха жени, облечени с черни дрехи и приведени в полето. Събираха окосените стръкове и ги товареха в чували, които после качваха на самарите на магарета. Двама въоръжени, брадясали и също облечени с черни дрехи мъже ги охраняваха.

Опрял пръст на устните си, Страк даде знак на Койла и Джъп да го последват. Пълзешком те заобиколиха групата отдалеч. По-нататък се наложи още няколко пъти да прибегнат до подобна маневра.

Докато пълзяха, те неочаквано излязоха на широк, покрит с чакъл път — същия, който водеше право при градските порти. Тъй като не видяха никакви хора наоколо, се приготвиха да го пресекат. Койла тъкмо щеше да излезе първа, когато дочу тропота на приближаваща се каруца. Скри се обратно сред житата и се огледа.

Откъм завоя се приближиха няколко коли. Първата беше открита карета, теглена от чифт чудесни, бели жребци. Отпред седеше кочияшът и още един човек — и двамата въоръжени до зъби и облечени в черно. Отзад имаше двама войници. Единият бе въоръжен с лък, но по-интересен бе вторият — настанен удобно на подплатена седалка.

Той бе единственият, който носеше шапка — висока, черна и лъскава тръба, която Страк оприличи на комин. Въпреки че беше седнал, нямаше съмнение, че е висок, слаб и жилест. Имаше обветрено лице, обрамчено от разрошени бакенбарди. Устните му бяха тънки, почти като цепка, а очите — черни и проницателни. Лицето му излъчваше сила и воля и без съмнение не бе привикнало да се усмихва.

Каретата ги отмина.

Следваха я три каруци, теглени от волове. Кочияшът на всяка от тях бе придружаван от въоръжен пазач и всички бяха облечени в черни дрехи. В каруците имаше пътници, но толкова много, че стояха прави, за да се поберат. До един бяха джуджета.

Страк забеляза, че Джъп наблюдава внимателно колите, които се отдалечаваха към градските порти.

— Представяте ли си какво щеше да каже Хаскеер за това? — подметна той.

— Не бяха затворници, нали? — попита Койла.

Страк поклати глава.

— Бих казал, че са по-скоро работници. По-интересно ми е кой беше човекът в каретата?

— Хоброу?

— Който и да е, имаше осанка на водач, Койла.

— И очи на мъртва риба — допълни Джъп.

Тримата изпроводиха с поглед процесията до вратите. По бойниците се показаха стражници. Портата се разтвори и за миг те мярнаха сцена от вътрешността. След това вратите се затръшнаха. Чу се стърженето на масивното резе.

— Това е, нали? — обяви Джъп. — Единственият начин да влезем.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го неразбиращо Страк.

— Трябва ли да обяснявам? Те използват джуджета. Аз съм джудже.

— Това е рискован план, Джъп — обади се Койла.

— Дори да успеем да те вкараме — рече Страк, — какво смяташ, че ще направиш?

— Ще събера информация. Ще разузная какво е разположението на постовете. Може да разбера как да се доберем до звездата.

— Ако Моббс е прав и тя е в града — припомни му Койла.

— Няма да разберем, докато някой от нас не влезе вътре.

— Джъп, не знаем нищо за стражата и патрулите — рече Страк. — Ами ако познават по лице джуджетата?

— Или те се знаят помежду си? — вметна Койла. — Как ще се държат към някой непознат?

— Не съм твърдял, че няма да е опасно — сви рамене Джъп. — Сигурен съм обаче, че хората не познават джуджетата. Те се отнасят с презрение към древните народи. Не виждам защо ще си правят труда да различават лицата ни.

— Това е рисковано предположение — намръщи се Койла.

— Готов съм да поема риска. Що се отнася до самите джуджета, мисля, че там ще се справя. Нали знаете, че нашата раса се състои от четири различни племена. А тези джуджета бяха с различен произход.

— Как разбра? — вдигна вежди Страк.

— Много просто — по дрехите. По кърпите на вратовете — те бяха с различни цветове, а също и по жакетите. Всяко племе има свой начин на обличане.

— А как се облича твоето племе? — попита Койла.

— Както и да е, аз не съм облечен така. Махнах всичко излишно, когато отидох на служба при Дженеста. Тъй че за тях ще е по-трудно да разберат от кои съм. Но аз мога да ги определя веднага.

Страк все още го гледаше със съмнение.

— Твърде много „ако“ и „може би“, Джъп.

— Така е, само дето още не съм споменал най-големия проблем. Няма начин да не броят колко джуджета излизат и колко влизат.

— Което означава, че не можем да те смесим с групата.

— Точно така. Трябва да бъда разменен с някой от тях.

Койла го погледна присмехулно.

— И как предлагаш да го направим?

— Честно казано, нямам понятие. Но ако успеем, има няколко фактора в моя полза. Първо, не смятам, че едно ново лице ще предизвика подозрения, тъй като джуджетата са събрани от различни племена. Второ, човеците не могат да ни различават един от друг. Това важи и за другите древни раси, както знаете.

— Е, и? — подкани го Койла.

— Хората няма да очакват, че зад стените се е промъкнало враждебно джудже.

Страк поклати бавно глава.

— Джъп, не ме разбирай погрешно, но твоята раса има репутацията… да се носи, накъдето духа вятъра, ако ме разбираш. Хората знаят, че джуджетата се сражават на всички страни.

— Не ме обиждаш, Страк. Отдавна съм престанал да се извинявам за постъпките на сънародниците си. Нека да кажем тогава, че не биха очаквали едно-единствено враждебно джудже да се промъкне в крепостта. Помни, че хората са като нас — виждат само онова, което искат. Те използват джуджетата. Аз съм джудже. Да се надяваме, че с това въпросът се изчерпва.

— Да се надяваме… — повтори като ехо Койла. — Хората са негодници, но не са малоумни.

— Знам.

— А какво ще направиш с татуировките на лицето си? Имаш бойни отличия.

— Корен от гарва. Мачка се във вода и се добавя малко глина за цвят. Ще се боядисам и никой няма да разбере.

— Освен ако някой не се вгледа внимателно — рече Страк. — Много станаха рисковете.

— Зная. Но по принцип съгласен ли си с плана?

— Да, просто защото не виждам друг начин.

Джъп се засмя.

— Добре де — намеси се Койла. — Останаха още няколко подробности. Като например как ще те разменим с някое от джуджетата?

— Предложения? — попита Страк.

— Да. Джуджетата се изкарват всеки ден на работа. Ще устроим засада на една от каруците и в суматохата Джъп ще се вмъкне.

— Не. Опасно е и ще събудим подозренията на човеците.

— Прав си — съгласи се Койла. — Май няма да стане. Ти какво предлагаш, Джъп?

— Ами… единственото, което ми идва на ум, е да отидем при източника на джуджета. Искам да кажа, трябва да има някое място, откъдето идват, и мога да се обзаложа, че не е далече. Някое селце например.

— Виж, в това има логика — съгласи се Страк. — За да го открием, ще трябва да проследим каруците следващия път, когато излязат.

— Точно така. Но ще го направим без конете. Добре, че каруците са бавни.

— Остава само да се надяваме, че селцето наистина е близо — рече Страк. — Койла, върни се при другите и им разкажи какво е станало. След това доведи неколцина оръженосци. Ще чакаме тук следващата поява на каруците.

— Разбираш, че тази идея е направо безумна, нали? — попита го тя.

— И така да е, вече взе да ни става навик. А сега тръгвай.

Тя се подсмихна и изчезна сред житата.

 

 

Каруците с джуджетата се появиха отново по здрач. Този път нямаше и следа от каретата.

Страк, Койла, Джъп и двама войници изчакаха керванът да мине покрай тях, след това го последваха, като се прикриваха в нивите. Не след дълго обаче житата отстъпиха място на голи поляни и се наложи да проявяват цялата си изобретателност, за да не бъдат забелязани. За щастие каруците наистина се движеха бавно. По някое време напуснаха павирания път и се заклатушкаха през полето. Орките продължиха да следват кервана още две мили в посока към Калипарския залив. Тъкмо когато Страк започна да се безпокои, че ще стигнат чак до брега на залива, каруците свиха към едно малко езеро и спряха.

Спуснаха задните прегради и джуджетата заизскачаха. После се разпръснаха на малки групи в различни посоки.

— Това трябва да е място за среща — отбеляза Страк.

— Така е, навярно събират работна ръка от цялата околия — съгласи се Джъп. — Още по-добре за нас. Никой няма да забележи, ако един от тях изчезне.

След като описаха кръг, каруците потеглиха обратно за Троица. Освободени от товара, те се движеха значително по-бързо. Орките продължиха да се спотайват в храсталаците. Недалеч от тях минаха няколко джуджета.

— Дотук добре — отбеляза Страк. — Ще чакаме до сутринта, когато ще дойдат да ги вземат.

Той разпредели смените за нощната стража.

Нощта премина без произшествия.

 

 

Малко преди зазоряване към поляната отново започнаха да се стичат джуджета. Джъп завърза на врата си захабена червена кърпа — знак на едно племе от затънтен край. След това намаза боята по бузите си, за да скрие татуировките. Страк се боеше, че крайният резултат няма да е убедителен, но се оказа, че греши.

— Сега ни трябва някой подходящ работник — рече той. — И да е достатъчно далеч от езерото.

Всички се заоглеждаха за възможен кандидат. Един от оръженосците побутна Страк и посочи едно самотно джудже, което крачеше през тревата вдясно от тях.

— Аз ще го направя — надигна се Джъп.

Страк се опита да го спре.

— Трябва да съм аз, Страк. Сигурно разбираш защо.

— Добре. Но вземи Койла да ти пази гърба.

Двамата запълзяха към набелязаната жертва. Останалите можеха само да ги наблюдават, като в същото време държаха под око и другите работници.

Малко след това самотното джудже ненадейно се изгуби от погледите им. Чу се кратък шум от сборичкване. Миг по-късно на мястото му се появи Джъп, който продължи да крачи към чакащите каруци.

Орките го следяха зорко, готови да се намесят, ако нещата не потръгнат според очакванията им. Джъп вървеше с безгрижна походка.

— Страшно го бива за тези неща! — подхвърли с нескрито възхищение един от оръженосците.

Храстите се раздвижиха и от тях изпълзя Койла.

— Стигна ли вече? — попита тя.

— Почти — отвърна Страк.

Джъп излезе на откритото при езерото, където вече се бяха събрали десетина джуджета. Това бе най-рискованият момент и първото изпитание за плана им. Но нито джуджетата, нито кочияшът му обърнаха внимание. Само след няколко минути керванът потегли. Джъп бе в една от каруците, натъпкан при останалите джуджета.

Орките го изпроводиха с угрижени лица. Оставаше им само да се молят маскировката му да се окаже трайна.

Каруците се отдалечаваха, без да спират. Единствено плющенето на камшиците отекваше надалеч.

Най-сетне и последната каруца се скри. Докато я изпровождаха с поглед, орките забелязаха, че тази сутрин на полето бяха излезли повече хора от вчера. Отново бяха предимно жени, но сега пазачите бяха повече.

Върколаците започнаха да се прокрадват към Троица, следвайки отдалеч каруците. Както и предния ден, когато керванът наближи портите, по бойниците се появиха стражници. Чуха се викове, сетне вратите се разтвориха. Каруците влязоха. Облечени в черно мъже изтичаха да затворят вратите.

Звукът от затръшването им бе като съдбоносен гонг.

Страк се надяваше той да не оповестява края на Джъп.