Елизабет Костова
Историкът (69)

Глава 67

Когато Ранов отказа да ни заведе бързо в Рилския манастир, аз се ядосах, но сега още повече се разтревожих от ентусиазма, с който се съгласи да ни откара до Бачковския манастир. Докато пътувахме в колата, той ни показваше всевъзможни гледки, повечето наистина интересни, но не заради неспирния му поток от обяснения, а въпреки тях. С Хелън се мъчехме да не се споглеждаме, но бях сигурен, че и тя беше също толкова отчаяно притеснена. А сега към всичките ни тревоги се беше прибавил и Йожеф. Пътят към Пловдив беше тесен и се виеше край каменистото русло на потока от едната ни страна и стръмните скали от другата. Постепенно отново навлизахме в планините — където и да си в България, планините никога не са далеч. Споделих това с Хелън, която съзерцаваше гледката през другия прозорец на задната седалка на колата, и тя кимна:

— Балкан е турската дума за планина.

Манастирът нямаше величествен вход — просто спряхме край пътя на паркинг без настилка и след кратка разходка пеша се озовахме пред манастирските порти. Бачковският манастир беше сгушен близо до тясната рекичка сред високи необитаеми склонове, отчасти гористи, отчасти голи скали; и макар че лятото едва започваше, наоколо беше съвсем сухо и можех да си представя колко много са ценили монасите близостта на реката. Външните стени бяха в същия сиво-кафяв цвят като околните склонове. Покривите на манастира бяха покрити с извити червени керемиди като онези по къщата на Стойчев и по стотиците къщи и църкви, които видяхме по пътя. Входът на манастира представляваше зейнал сводест проход, тъмен, чак черен като дупка в земята.

— Просто да влизаме ли? — попитах Ранов.

Той поклати глава, с други думи — да, и ние прекрачихме в хладния мрак на арката. След няколко секунди с бавни стъпки излязохме в слънчевия двор, но в кратките мигове между дебелите стени на манастира не чувах нищо друго, освен нашите крачки.

Сигурно бях очаквал да попадна на величествен площад като този в Рилския манастир; като зърнах уюта и красотата на основния двор на Бачковската обител, не сдържах въздишката си, а Хелън също възкликна нещо на глас. Манастирската църква изпълваше по-голямата част от двора, а кубетата й бяха червени, многоъгълни, византийски. Тук нямаше златни куполи, само древно изящество — най-простите материали, съчетани в прелестна хармония. По църковните камбанарии растяха лозници; край тях дървета свеждаха клони; един великолепен кипарис се издигаше високо като камбанария. Трима монаси в черни раса и шапки си приказваха пред църквата. Дърветата хвърляха сенки в огрения от яркото слънце двор, беше излязъл и лек ветрец, на който листата им потрепваха. За мое учудване тук-там ситнеха пиленца, които човъркаха из старинните дворни плочи, а едно раирано коте гонеше нещо в една пукнатина на стената.

Както и в Рила, отвътре стените на манастира бяха оформени като дълги чардаци от камък и дърво. По-ниската каменна част на някои от чардаците, а също и портикът над входа на църквата, бяха украсени с избелели стенописи. Освен тримата монаси, пилетата и котето, наоколо беше пусто. Стояхме сами, сами насред Византия.

Ранов се приближи до монасите и ги заговори, а ние с Хелън го изчакахме. Той бързо се върна.

— Игуменът го няма, но библиотекарят е тук и може да ни помогне. — Това „ни“ хич не ми хареса, но си замълчах. — Докато го намеря, вие можете да разгледате църквата.

— Ще дойдем с вас — решително каза Хелън и всички поехме към чардаците след един от монасите. Библиотекарят работеше в килия на първия етаж; когато влязохме, той стана от бюрото си да ни поздрави. Килията му беше гола, като изключим желязната печка и шарената черга на пода. Запитах се къде са книгите, ръкописите. Тук изобщо не виждах библиотека, само няколко тома на дървеното бюро.

— Това е отец Иван — представи го Ранов. Монахът ни се поклони, но не ни подаде ръка; всъщност ръцете му не се виждаха и бяха прибрани в ръкавите на расото. Хрумна ми, че той вероятно не искаше да докосва Хелън. Вероятно и тя се сети за това, защото отстъпи назад и почти се скри зад мен. Ранов размени няколко думи с монаха.

— Отец Иван ви кани да седнете. — Ние послушно се отпуснахме в столовете. Отец Иван имаше продълговато, сериозно лице над дългата брада, а очите му ни изучаваха. — Можете да му задавате въпроси — насърчи ни Ранов.

Прочистих гърлото си. Нямаше какво да се прави; трябваше да задаваме въпросите си пред Ранов. Смятах да се опитам да ги прикрия като обикновен научен интерес.

— Бихте ли попитали отец Иван дали тук са идвали поклонници от Влахия?

Ранов преведе въпроса и на думата „Влахия“ лицето на отец Иван се оживи.

— Казва, че от края на XV век манастирът е поддържал тесни връзки с Влахия.

Сърцето ми се разтуптя, но се постарах да остана спокоен на стола си.

— Да? Какви по-точно?

Двамата се разговориха, а отец Иван размахваше дългата си ръка към вратата. Ранов кимна.

— Казва, че по онова време князете на Влахия и Молдова започнали да оказват голяма подкрепа на манастира. В библиотеката се пазят ръкописи, които описват тяхната помощ.

— Знае ли защо са го правили? — тихо попита Хелън.

Ранов попита монаха.

— Не — отвърна. — Знае само, че според ръкописите те са подпомагали манастира.

— Попитайте го — помолих аз, — дали е чувал за групи влашки поклонници, които са идвали тук по онова време.

Отец Иван съвсем се усмихна.

— Да — докладва Ранов. — Мнозина. Бачково е било важна спирка по пътя на поклонниците от Влахия. Оттук те продължавали към Атон или към Константинопол.

Идеше ми да заскърцам със зъби.

— А за по-особена група влашки поклонници, които са носели някакви мощи или са търсели свети мощи, дали е чувал такава история?

Ранов май се опитваше да прикрие тържествуващата си усмивка.

— Не — каза той. — Не е попадал на разказ за такива поклонници. През онова столетие тук идвали много вярващи. Тогава Бачковският манастир бил важно място. Когато покорили България и влезли в старата столица Велико Търново, османците изпратили българския патриарх на заточение именно в Бачково. Той починал през 1404 година и бил погребан тук. Най-старата част от манастира и единствената запазена оригинална постройка е костницата.

Хелън отново взе думата.

— Бихте ли го попитали, ако обичате, дали сред братята живее монах, който в светския живот се е наричал Пондев?

Ранов предаде въпроса и отец Иван първо сякаш се озадачи, а после се притесни.

— Казва, че това трябва да е старият отец Ангел. Навремето се казвал Васил Пондев и бил историк. Но той вече не е… наред с главата. Нищо не можете да научите от него. Сега игуменът е най-видният учен тук, но за жалост точно сега отсъства.

— Бихме искали да поговорим с отец Ангел — казах на Ранов. Така и стана, макар и с доста мръщене от страна на библиотекаря, който ни преведе през яркия слънчев двор и през още един сводест коридор. Оттам се озовахме във втори двор с много стара сграда в центъра. Този двор не беше така грижливо поддържан като главния и сградите и паважът изглеждаха доста запуснати и порутени. Под краката ни растяха бурени и дори забелязах, че през стрехата на покрива беше прораснало малко дръвче; не го ли изкореняха, с времето то щеше да порасне достатъчно, за да разруши цялата сграда. Несъмнено обаче поддръжката на тази Божия обител не беше сред главните задачи на българското правителство. Нали си имаха Рилския манастир да го показват на чужденците с „чистата“ му българска история и историческото му значение в борбата срещу турското робство. А това древно средище с цялата си прелест беше възникнало при византийците, нашественици и поробители също като османците, било е арменско, грузинско, гръцко — а не чухме ли преди малко, че при османците е било самостоятелно, за разлика от други български манастири? Нищо чудно, че правителството оставяше фиданки да растат през покривите му.

Библиотекарят ни поведе към една странична килия.

— Лечебницата — поясни Ранов.

Несвойствената услужливост на Ранов все повече ме изнервяше. Библиотекарят отвори разнебитената дървена врата и пред нас се разкри толкова покъртителна сцена, че не искам и да си я спомням. В килията живееха двама стари монаси. Вътре нямаше нищо друго освен наровете им, един-единствен дървен стол и желязна печка; тя обаче едва ли им вършеше много работа, когато екове лютият студ на планинските зими. Подът беше каменен, стените — голи и варосани, с изключение на една реликва в ъгъла — окачено кандило, красиво резбована полица и опушена икона на Богородица.

Един от старците лежеше на кревата си и дори не ни погледна, като влязохме. Скоро видях, че той изобщо не можеше да отвори подутите си и зачервени очи и само от време на време обръщаше брадичка, сякаш за да види нещо с нея. Беше покрит с бял чаршаф, а една от ръцете му висеше от края на леглото, като че ли се мъчеше да открие докъде се простира неговото място, докъде може да се върти без опасност да падне на пода, а другата му ръка попипваше отпуснатата кожа на врата му.

По-здравият обитател на стаята седеше на единствения стол, подпрял бастуна си на близката стена, сякаш имаше кой знае колко дълъг път от кревата до стола. Беше облечен в черно расо, което не беше стегнато на кръста и висеше над издутия му корем. Очите му бяха широко отворени и неимоверно сини и когато влязохме, те стряскащо се вторачиха в нас. Бакенбардите и косата му стърчаха като бели бурени около лицето му, а шапка нямаше. Така той изглеждаше още по-болен и ненормален с голата си глава насред манастирския свят, където монасите изобщо не сваляха високите си калимавки. Този гологлав монах приличаше на илюстрация на пророк от някое издание на Библията от деветнайсети век, само че изражението му далеч не беше проникновено. Той бърчеше големия си нос, сякаш подушваше неприятна миризма, дъвчеше ъгълчетата на устата си и непрекъснато ту присвиваше, ту ококорваше очи. Не мога да кажа, че изглеждаше страшен, нито презрително надменен, нито сатанински развеселен, защото изражението му се менеше всеки миг. Тялото и ръцете му стояха неподвижно отпуснати на нестабилния стол, сякаш всички движения, които е можел да направи, са били всмукани нагоре от гримасите на лицето му. Извърнах очи.

Ранов говореше с библиотекаря, който с жест посочи стаята.

— Човекът на стола е Пондев — каза сухо Ранов. — Библиотекарят ни предупреди да не очакваме от него смислена реч.

Ранов предпазливо се доближи до мъжа, сякаш се страхуваше да не би отец Ангел да го ухапе, и го погледна в очите. Отец Ангел — Пондев — извърна глава да срещне погледа му, подобно на животно в клетка. Ранов явно набързо ни представяше, защото след секунда свръхестествено сините очи на отец Ангел се завъртяха към нас. Неговото лице не спираше да се бърчи и да потръпва. Когато заговори, думите му излизаха на бързи тласъци, последвани от неясно скърцане и ръмжене. Ръката му се стрелна във въздуха и изобрази знак, който може би беше половин кръст, а може би — отпъждащ жест.

— Какво казва? — тихо попитах Ранов.

— Само глупости — каза Ранов, любопитно заслушан. — Никога не съм чувал такова нещо. Половината май са молитви — някакви суеверия от литургиите им, — а другата половина е за софийските тролейбуси.

— Ще пробвате ли да му зададете един въпрос? Кажете му, че сме историци като него и че питаме дали в края на петнайсети век тук са идвали група монаси от Влахия, които били потеглили от Константинопол и пренасяли свети мощи.

Ранов сви рамене, но все пак преведе, а отец Ангел отговори с въртоп от срички, клатейки глава. Какво значеше това — да или не, почудих се аз.

— Още глупости — отбеляза Ранов. — Този път май споменава нашествието на турците в Константинопол, поне това го разбрах.

Изведнъж очите на стареца се проясниха, сякаш за пръв път попаднахме в кристалния им фокус. Сред причудливия поток от звуци — език ли беше това? — отчетливо чух името на Атанас Ангелов.

— Ангелов! — извиках аз и направо се обърнах към стария монах. — Познавате ли Атанас Ангелов? Спомняте ли си как сте работили с него?

Ранов слушаше съсредоточено.

— Все още са предимно глупости, но ще се опитам да ви преведа думите му. Слушайте внимателно.

Той започна да превежда, бързо и безстрастно; колкото и да не го харесвах, не можех да не се възхитя на вещината му.

— Работих с Атанас Ангелов. Преди години, май векове. Беше луд. Изгасете онази лампа — болят ме краката от нея. Искаше всичко да научи за историята, но историята не се дава. Казва не, не и не. Изскача и те удря. Исках да се кача на единайсеторката, но този тролей вече не минава през нашия квартал. Така или иначе, другарят Димитров в името на народа отряза парите, които трябваше да получим. Добър народ.

Ранов си пое дъх и през това време явно пропуснахме нещо, защото отец Ангел продължаваше да бълва потока си от думи. Старият монах седеше все така неподвижен от врата надолу, но главата му се тресеше, а лицето му се гърчеше в гримаси.

— Ангелов откри едно опасно място, откри „Свети Георги“, чу песента. Там погребали светията и танцували на гроба му. Да ви почерпя кафенце, ама то всъщност е само смляно жито, жито и пръст. Даже и хляб нямаме.

Коленичих пред стария монах и взех ръката му, макар че Хелън се опита да ме задържи. Ръката му висеше като мъртва риба, бяла и пухкава, с пожълтели и учудващо дълги нокти.

— Къде е „Свети Георги“? — умолявах го аз. Усещах, че още малко и ще се разплача, пред Ранов и Хелън и пред тези две съсухрени създания в техния затвор.

Ранов клекна до мен и се помъчи да улови блуждаещия поглед на монаха.

— Къде е „Свети Георги“?

Но отец Ангел отново беше зареял поглед в някакъв далечен свят.

— Ангелов отиде в Света гора и видя типика, после отиде в планината и намери ужасното място. Взех единайсеторката до апартамента му. Той ми рече: „Идвай бързо, открих нещо. Връщам се там да се поровя в миналото.“ Бих ви почерпил кафенце, ама то е само пръст. Ох, ох, беше мъртъв в стаята си, а после тялото му го нямаше в моргата. — Отец Ангел изведнъж изкриви уста в усмивка, която сякаш ме блъсна назад. Имаше само два зъба, а венците му бяха целите нащърбени. Дъхът, който се носеше от устата му, можеше да усмърти и самия дявол. Той запя с висок, треперлив глас:

Връз долина змей се спусна,

змей се спусна, заоглежда,

най-лични си моми грабна,

богати ниви изгори,

турци поганци уплаши,

селата наши избави.

Дъх му пресуши реката —

да я минем, да се браним.

Когато Ранов свърши да превежда, отец Иван, библиотекарят, оживено заговори. Ръцете му бяха все така скрити в ръкавите на расото, но лицето му беше светнало и заинтригувано.

— Какво казва? — бързо попитах аз.

Ранов поклати глава.

— Казва, че и преди е чувал тази песен. Записал я от някаква старица в село Димово, баба Янка, тя била една от прочутите певици в онзи край, където реката отдавна е пресъхнала. Там се организират надпявания с народни песни, а тя е солистката на ансамбъла им. Един от тези празници наближава — в деня на Свети Петко, ако искате да я чуете.

— Пак народни песни — изпъшках аз. — Моля ви, попитайте мистър Пондев — отец Ангел — дали знае какво означава тази песен.

Ранов доста търпеливо преведе въпроса, но отец Ангел гримасничеше, кривеше лице и не продумваше. След миг тишината ме извади от равновесие.

— Попитайте го дали знае нещо за Влад Дракула! — изкрещях аз. — Влад Цепеш! Тук ли е погребан? Чувал ли е това име? Дракула? — Хелън стисна ръката ми, но аз вече бях извън себе си. Библиотекарят се втренчи в мен, но сякаш не се впечатли особено, а Ранов ме измери с поглед, който, ако се бях замислил, щеше да ми се стори съжалителен.

Ефектът върху Пондев обаче беше ужасяващ. Той пребледня, а очите се завъртяха на лицето му като сини мраморни топчета. Отец Иван се хвърли към него и го подхвана, докато се свличаше в стола, а после заедно с Ранов го положиха на кревата. Човекът се беше превърнал в неугледна маса от подпухнали бели крака, щръкнали изпод завивките, увиснали от раменете ръце. Когато го настаниха безопасно в леглото, библиотекарят донесе вода от една кофа и напръска горкия човечец по лицето. Стоях потресен; не исках да го измъчвам, а май го бях убил, бях убил един от малкото ни останали източници на информация. След известно време, което ми се стори безкрайност, отец Ангел се размърда и отвори очи, но сега те бяха диви, уплашени като на преследвано животно, и ужасено блуждаеха из стаята, сякаш изобщо не ни виждаха. Библиотекарят го потупа по гърдите и се опита да го настани по-удобно на кревата, но старият монах се разтрепери и изблъска ръцете му.

— Да го оставим — каза трезво Ранов. — Няма да умре, поне не от това.

Последвахме библиотекаря навън, смълчани и разкаяни.

— Съжалявам — казах аз, когато яркото слънце на двора ми вдъхна смелост да се обадя.

Хелън се обърна към Ранов.

— Бихте ли попитали библиотекаря дали знае нещо повече за тази песен и откъде точно идва?

Ранов си поприказва с библиотекаря, който все поглеждаше към нас.

— Казва, че идва от Красна поляна, долината от другата страна на тези ридове, на североизток. След два дни можете да отидете с него на празника, ако ви се остава дотогава. Старата певица може би знае нещо повече — поне ще може да ви каже откъде я е научила.

— Мислиш ли, че ще има полза? — прошепнах на Хелън.

Тя ме погледна сериозно.

— Не знам, но с друго не разполагаме. След като се пее за змей, ще задълбаем в тази посока. Междувременно, можем да разучим по-подробно Бачковския манастир и да разгледаме архива, ако библиотекарят се съгласи да ни помогне.

Уморено се отпуснах на каменната пейка в края на чардаците.

— Добре — казах.