Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 21

Библиотекарят не се виждаше никакъв пред църквата. Тръгнахме пеша към библиотеката — сърцето ми тежко туптеше, макар че Хелън изглежда беше запазила пълно присъствие на духа — а в джобовете си криехме еднакви кръстчета, купени от преддверието на църквата (Вземете си едно, оставете четвърт долар). За мое разочарование, Хелън не спомена нищо за майка си. Имах чувството, че просто беше решила временно да се води по лудостта ми, но щом стигнем библиотеката — да изчезне, ала тя отново ме изненада.

— Онзи пак се появи — каза тя тихо на около две пресечки след църквата. — Видях го, когато свивахме зад ъгъла. Не поглеждай назад.

Сподавих възклицанието си и продължихме нататък.

— Ще се кача горе — заяви тя. — Може би на седмия етаж? Там е наистина спокойно. Няма да идваш с мен. По-вероятно е да ме последва, ако съм сама — ти си твърде силен.

— Категорично няма да стане така — измърморих аз. — Сведенията за Роси са си моя работа.

— Сведенията за Роси са тъкмо моя работа — сопна се тя. — Не си мисли, че ти правя услуга, господин Холандски търговецо.

Хвърлих й кос поглед. Осъзнах, че вече бях свикнал с грубия й хумор, а и нещо в извивката на бузата й до издължения прав нос изглеждаше почти закачливо, развеселено.

— Добре. Но ще стоя плътно зад него и ако загазиш, моментално ще притичам да ти помогна.

На входа на библиотеката се разделихме сърдечно:

— Късмет, господин Холандски — каза Хелън и се ръкува с мен, както си беше с ръкавиците.

— И на теб, мис…

— Шшт — прошепна тя и отмина.

Оттеглих се при каталога и напосоки изтеглих едно чекмедже — от Бенедиктински до Бен Хур — за да изглеждам потънал в работа. Както бях навел глава над чекмеджето, наблюдавах бюрото за пропуски; Хелън си вадеше разрешение да се качи на горните етажи, фигурата й в черното палто беше висока и стройна, а гърбът й — решително обърнат към дългата пътека на каталожната зала. После видях и библиотекаря да се промъква от другата страна на залата, придържайки се близо до каталожните шкафове срещу мен. Беше стигнал почти до буквата Н, когато Хелън тръгна към вратата за горните етажи. Отлично познавах тази врата, почти всекидневно минавах през нея, но никога преди тя не беше зейвала толкова многозначително пред очите ми. През деня обикновено стоеше отворена, но пазачът проверяваше пропуските. Тъмният силует на Хелън бързо потъна нагоре по желязното стълбище. Библиотекарят за минутка се помота около Р, после порови в джоба на сакото си — схванах, че сигурно имаше специален служебен пропуск — измъкна картата си и изчезна.

Забързах към бюрото за пропуски. Искам да се кача при книгите, ако обичате, казах на дежурната библиотекарка. Не я бях виждал по-рано — беше много бавна — и ми се стори, че пълните й ръчички се мотаха цяла вечност с жълтите картончета, докато най-накрая ми подаде едно от тях. Най-сетне успях да мина през вратата и предпазливо пристъпих по стълбището, оглеждайки се нагоре. На всеки етаж през железните стъпала се виждаше и горната площадка, но нищо повече. Библиотекарят не се забелязваше над мен, нищо не се и чуваше.

Промъкнах се на втория етаж през отделите за икономика и социология. Третият също беше пуст, само неколцина студенти четяха по бюрата си. На четвъртия етаж вече истински се разтревожих. Беше прекалено тихо. Изобщо не трябваше да оставям Хелън да се захваща с ролята на примамка. Внезапно се сетих за разказа на Роси за неговия приятел Хеджис и ускорих крачка. Петият етаж — археология и антропология — беше пълен със студенти последна година на някакъв семинар, които на тих глас сравняваха записките си. Видът им ме поуспокои; не беше възможно само два етажа по-нагоре да се случва нещо ужасно. На шестия етаж чух стъпки над главата си, а на седмия — отдела по история — поспрях, докато се колебаех дали мога да вляза сред лавиците, без да издам присъствието си.

Поне този етаж ми беше добре познат; тук беше моето царство, където познавах всяко бюро и всеки стол, всеки рафт с голямоформатни книги. Отначало историческият отдел ми се стори също толкова тих като останалите, но след миг дочух приглушен разговор от един ъгъл между лавиците. Промъкнах се нататък, стъпвайки колкото се може по-тихо покрай Вавилон и Асирия. Тогава чух гласа на Хелън. Сигурен бях, че е Хелън, а после се разнесе неприятен стържещ глас, който очевидно принадлежеше на библиотекаря. Сърцето ми подскочи. Бяха в средновековния раздел — и него познавах отлично — и аз се промъкнах още по-наблизо, за да чувам думите им, макар че не смеех да погледна иззад следващата лавица. Май бяха точно от другата страна на рафтовете от дясно. Нима? — питаше Хелън с неприязнен тон.

Стържещият гласец пак поде: Нямате право да се ровите из тези книги, млада госпожице.

Тези книги? Собственост на университета? Кой сте вие, та да конфискувате университетски книги?

Гласът на библиотекаря звучеше едновременно гневно и увещаващо. Не ви трябва да си губите времето с такива книги. Те не са подходящо четиво за такава млада дама. Просто ги върнете днес и въпросът ще приключи.

И защо са ви толкова необходими? — гласът на Хелън беше спокоен и ясен. Да не би това да има нещо общо с професор Роси например?

Свит зад рафта с Английския феодализъм, не бях сигурен дали да си трая или да се смея на глас. Каквото и да мислеше Хелън за тази история, определено беше заинтригувана. Очевидно не ме смяташе за луд. А и искаше да ми помогне, макар и само за да изкопчи повече информация за Роси за собствените си цели.

Професор… кой? Не ви разбирам, тросна се библиотекарят.

Знаете ли къде е той? — рязко попита Хелън.

Млада госпожице, нямам никаква представа за какво говорите. Трябва обаче да върнете тези книги, тъй като библиотеката има работа по тях, в противен случай академичната ви кариера несъмнено ще пострада.

Кариерата ми? — Хелън изсумтя презрително. Не мога да върна тези книги точно сега. Имам важна работа.

Тогава ще трябва да ви принудя да ги оставите. Къде са?

Чух пристъпване, като че ли Хелън се отдръпна. Бях на ръба да изскоча иззад ъгъла и да стоваря дебелия том с цистерцианските абатства на главата на гнусната невестулка, когато Хелън ненадейно извади нов коз.

Вижте какво — поде тя, — ако ми кажете нещо за професор Роси, може би ще ви покажа една… — тя спря за миг, — една карта, с която се сдобих неотдавна.

Стомахът ми сякаш пропадна чак до първия етаж. Картата? Какво беше намислила Хелън? Защо ще издава такава жизненоважна информация? Картата можеше да се окаже най-опасната, но и най-значимата ни придобивка, ако преценката на Роси за нейното значение беше правилна. Моята най-опасна придобивка, поправих сам себе си. Дали Хелън не играеше двойна игра? За миг всичко ми стана ясно: тя смяташе да използва картата, за да се добере първа до Роси, да приключи изследването му, а мен само ме използваше, за да научи онова, което той е знаел, а сега ще го публикува и ще го изложи пред всички — нямах време за повече от тези прехвръкнали през ума ми откровения, защото в следващия миг библиотекарят изрева: Картата! Картата на Роси е у теб! Ще те убия за тази карта! Хелън изохка, после се чу вик и тупване. Пусни го! — крещеше библиотекарят.

С един скок се озовах върху него. Дребната му глава се удари в пода с трясък, от който чак моят мозък се размъти. Хелън се наведе до мен. Беше съвсем бледа, но изглеждаше спокойна. Стискаше сребърното си кръстче за двайсет и пет цента от църквата, като го държеше точно над него, докато той се съпротивяваше и пенеше под мен. Библиотекарят беше доста слаб и само за няколко минути успях да го прикова на пода — късмет извадих, като се има предвид, че последните три години бях прекарал в прелистване на крехки холандски документи, а не във вдигане на тежести. Той се гърчеше под хватката ми и аз застъпих краката му с коляно. Роси! — изпищя той. — Не е честно! Аз трябваше да замина вместо него — беше мой ред! Дай ми картата! Толкова отдавна чакам — от двайсет години работя за това! Той взе да хълца, издавайки жалък, грозен звук. Докато главата му се извиваше наляво-надясно, видях двойната раничка малко над яката му — две дълбоки грапави дупчици. Пазех ръцете си колкото може по-далеч от тях.

Къде е Роси? — изръмжах аз. Веднага казвай къде е — какво му направи? Хелън приближи разпятието и онзи изви лицето си настрани, гърчейки се под колената ми. С удивление наблюдавах, дори и в такъв момент, ефекта на символа върху това създание. Холивуд ли беше това, суеверие ли, или история? Чудех се как тогава беше влязъл в църквата — там обаче той стоеше далеч от олтара и параклисите, спомних си аз, и се беше отдръпнал дори и от жената, която украсяваше олтара.

Не съм го докоснал! Нищо не знам!

Знаеш, всичко знаеш, Хелън се наведе към него. Беше разярена, но и пребледняла, и сега забелязах, че със свободната ръка притискаше врата си.

Хелън!

Явно бях извикал на глас, но тя не ми обърна внимание и не сваляше гневни очи от библиотекаря.

— Къде е Роси? За какво си чакал от години? Той се дърпаше от нея. — Ще го сложа на челото ти, каза Хелън и приближи кръстчето.

Не! — изкрещя той. Ще ти кажа. Роси не искаше да ходи. Аз исках. Не беше честно. Той взе Роси вместо мен! Взе го насила… а аз щях на драго сърце да му служа, да му помагам, да картотекирам… — той рязко затвори уста.

Какво? — леко блъснах главата му в пода, за респект. Кой отвлече Роси? Къде го криеш?

Хелън държеше кръстчето точно под носа му и той пак захълца. Господарят, изскимтя той. До мен Хелън си пое дълбоко дъх и седна назад на петите си, като че ли неволно се сгърчи от думите му.

Кой е господарят ти? — забих коляно в крака му. — Къде е отвел Роси?

Очите му горяха. Беше потресаваща гледка — изкривеното лице с наглед обикновените човешки черти криеше ужасяваща тайна. Където трябваше да отида аз! В гроба!

Може би бях отпуснал хватката си, може би признанието му даде нови сили — вероятно от адски страх, както ми хрумна по-късно. Във всеки случай, той рязко освободи едната си ръка, изви се като скорпион и огъна назад китката ми там, където натискаше рамото му. Болката беше нетърпима и аз ядно дръпнах ръката си. Беше изчезнал, преди да разбера какво става. Втурнах се след него надолу по стълбите, профучах край семинара на докторантите и край тихите владения на знанието по долните етажи. Пречеше ми куфарчето, което стисках в ръка. Дори и в първия миг на преследването, осъзнах случайно, не бях посмял да го изпусна от ръце. Нито да го дам на Хелън. Тя му беше казала за картата. Беше ме предала. Пък и той я беше ухапал, макар и за кратко. Дали сега и тя не беше заразена?

За пръв и последен път преминах тичешком, вместо със спокойна крачка, през смълчаната зала на библиотеката и само с крайчеца на очите си забелязах изумените лица, които се обръщаха след мен, докато прелитах покрай тях. От библиотекаря нямаше и следа. Можеше да се е скрил в което и да е от служебните помещения, осъзнах отчаяно, във всяка каталожна килийка или килерче, предназначено само за служители на библиотеката. Рязко блъснах тежката входна врата — изрязана в огромните готически порти на залата, които никога не се отваряха изцяло. После спрях на стълбите. Следобедното слънце ме заслепи, като че ли и аз живеех в подземие, в пещера на прилепи и плъхове. Няколко коли бяха спрели на улицата пред библиотеката. Всъщност цялото движение беше замряло, а едно момиче в униформа на сервитьорка плачеше на тротоара и сочеше нещо. Друг крещеше, а двама мъже бяха коленичили до предната гума на една от спрелите коли. Краката на библиотекаря невестулка стърчаха под колата, извити под невъзможен ъгъл. Едната му ръка се беше простряла над главата му. Лежеше с лице върху паважа в малка локвичка кръв, завинаги заспал.