Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 41

Когато професор Йожеф се наведе над масата ни с дружелюбния си въпрос, за момент не знаех какво да кажа. Трябваше да говоря отново с Хю Джеймс колкото е възможно по-скоро, но насаме, а не сред цялото това множество и определено не точно пред човека, за когото Хелън ме беше предупредила — защо ли? — и който сега дишаше във врата ми. Накрая успях да измънкам нещо:

— Споделяхме за любовта си към старите книги — казах аз. — Сигурно с всеки учен е така, не мислите ли?

Дотогава Хелън беше успяла да се присъедини към нас и ме гледаше, както ми се стори, със смесица от тревога и одобрение. Станах, за да издърпам стол и за нея. При цялото си старание да се преструвам пред Геза Йожеф явно бях успял да й предам част от вълнението си, защото тя измести втренчения си поглед от мен към Хю. Геза гледаше приятелски всички ни, но си въобразих, че красивите му азиатски очи леко се присвиха; вероятно и хуните, помислих си аз, са мижали така на западното слънце през процепите на шлемовете си. Опитах се да не го гледам повече.

Можехме да си останем там цял ден и да си разменяме реплики или да избягваме погледите си, ако внезапно не се беше появил професор Шандор.

— Много добре — избоботи той. — Виждам, че обядът ви харесва. Приключихте ли? Сега, ако бъдете така любезен да дойдете с мен, ще уредим лекцията ви да започне.

Трепнах — всъщност от известно време бях забравил за мъчението, което ме очакваше, — но послушно се изправих. Геза почтително пропусна професор Шандор пред себе си — не беше ли даже твърде почтително, запитах се аз, — което ми остави на разположение един благословен момент да се спогледаме с Хелън. Аз ококорих очи и ги завъртях към Хю Джеймс, който с приближаването на Хелън също се беше надигнал учтиво и безмълвно стоеше край масата. Тя се намръщи озадачено, но тогава за мое облекчение професор Шандор плесна Геза по рамото и го отведе. Стори ми се, че прочетох раздразнение по масивния гръб на младия унгарец, но може би вече бях твърде надъхан от параноичното отношение на Хелън към него. Във всеки случай получихме миг свобода.

— Хю има книгата — прошепнах аз, безсрамно нарушавайки тайната, която англичанинът ми беше доверил.

Хелън се взря неразбиращо:

— Хю?

Аз кимнах припряно към сътрапезника си и той се втренчи в нас. Устата на Хелън увисна. Хю на свой ред се вторачи в нея.

— Тя също ли…?

— Не — прошушнах аз, — тя ми помага. Това е мис Хелън Роси, антрополог.

Хю отривисто, но и сърдечно разтърси ръката й. Професор Шандор обаче се беше обърнал и ни чакаше, така че не ни оставаше нищо друго освен да го последваме. Хелън и Хю вървяха по петите ми, като че ли бяхме стадо овце.

Аудиторията започваше да се пълни, аз седнах на първия ред и извадих бележките от куфарчето си с леко разтреперана ръка. Професор Шандор и асистентът му отново се занимаваха с микрофона и ми хрумна, че може би публиката изобщо няма да ме чува и в такъв случай няма какво да се притеснявам. Твърде скоро обаче оборудването проработи и любезният професор се зае да ме представя, ентусиазирано клатейки глава над някакви записки. Той отново очерта забележителната ми кариера, описа престижа на университета ми в Съединените щати и поздрави конференцията, задето ще има рядкото удоволствие да ме чуе, този път само на английски, вероятно за мой късмет. Внезапно осъзнах, че нямам преводач, който да превежда оръфаните ми записки на немски едновременно със словото ми, и този факт ми вля увереност, когато се изправих да посрещна изпитанието си.

— Добър ден, колеги, колеги историци — започнах аз, но после реших, че така е твърде помпозно и оставих записките си на катедрата. — Благодаря ви, че ми оказвате честта да говоря днес пред вас. Бих искал да обсъдим периода на османското нашествие в Трансилвания и Влахия, две княжества, които са ви познати като част от днешна Румъния. — Морето от замислени лица ме гледаше съсредоточено и се почудих дали в залата не се усети внезапно напрежение. За унгарските историци, а и за мнозина обикновени унгарци Трансилвания беше деликатна тема. — Както знаете, Османската империя е владеела земите на Източна Европа повече от петстотин години, управлявайки ги от надеждния бастион, с който се сдобива през 1453 година, когато превзема древния Константинопол. Империята успешно завладява над десет държави, но няколко области никога не успява напълно да покори, като повечето от тях представлявали планински усои в най-затънтените краища на Източна Европа, чиито топография и население успели да удържат нашественика. Една от тези области е Трансилвания.

Продължих в този дух, отчасти по бележките си, отчасти по памет, като от време на време ме завладяваше научна паника; все още не познавах материала добре, макар че уроците на Хелън дълбоко се бяха запечатали в паметта ми. След това въведение описах накратко османските търговски пътища в района и различните князе и благородници, които са се опитвали да отблъснат османското нашествие. Сред тях включих и Влад Дракула, колкото можех по-нехайно, защото с Хелън се бяхме разбрали, че да го пропуснем напълно би било подозрително за всеки историк, който познава ролята му в борбата срещу османските армии. Явно да произнеса името му пред цяла тълпа непознати ми е струвало повече, отколкото съм предполагал, защото когато се заех да описвам как набучил на кол двайсет хиляди турски войници, махнах с ръка твърде рязко и обърнах чашата си с вода.

— Ах, простете! — възкликнах аз, поглеждайки нещастно към множеството съчувствени физиономии — съчувствени с две изключения. Хелън изглеждаше бледа и напрегната, а Геза Йожеф леко се беше навел напред, без да се усмихва, като че ли гафът ми силно го интересуваше. Студентът със синята риза и професор Шандор ми се притекоха на помощ с кърпичките си и след секунда бях готов да продължа, както и направих, с цялото достойнство, което успях да демонстрирам в онзи момент. Изтъкнах, че макар турците в края на краищата да побеждават Влад Дракула и много от другарите му — струваше ми се, че все някъде трябва да вмъкна тази дума, — следващите поколения продължили да вдигат подобни въстания, докато несекващите местни революцийки не отблъснали империята окончателно. Тъкмо местният характер на въстанията с възможността на бунтовниците след всяко нападение да се разпръсват из земите си се оказва решаващ за крайната победа над могъщата османска машина.

Искаше ми се краят да е много по-сладкодумен, но на публиката явно й хареса и такъв и тя избухна в ръкопляскания. За мое учудване бях приключил. Нищо ужасно не се случи. Хелън се облегна назад с видимо облекчение, а професор Шандор сияещ се приближи да се ръкува с мен. Оглеждайки се, видях по-назад и Ева, която ръкопляскаше, а прекрасната й както винаги усмивка беше особено широка. Нещо обаче ми липсваше в залата и след малко осъзнах, че внушителната фигура на Геза беше изчезнала. Не можах да си спомня кога се е измъкнал, но може би краят на лекцията ми му се е сторил твърде досаден.

Когато свърших, всички се изправиха и се разприказваха в потоп от езици. Трима-четирима унгарски историци дойдоха да се ръкуват с мен и да ме поздравят. Професор Шандор грееше.

— Отлично! — извика той. — Преизпълнен съм с удоволствие, като знам, че в Америка така добре разбирате нашата трансилванска история. — Зачудих се какво ли щеше да си помисли, ако знаеше, че съм научил цялата лекция от една от неговите колежки на няколко вечери в истанбулски ресторант.

Ева също се приближи и ми подаде ръка. Не бях сигурен дали трябва да я целуна или да я разтърся, но накрая се спрях на второто. Днес тя изглеждаше много по-висока и впечатляваща сред всички тези мъже в неугледните им костюми. Носеше тъмнозелена рокля и тежки златни обеци, а косата й, накъдрена под малката зелена шапка, през нощта се беше оцветила от лилава в черна.

Хелън също дойде да си поговори с нея и забелязах колко официално се държаха една с друга пред останалите; трудно ми беше да повярвам, че снощи Хелън се беше хвърлила в прегръдките й. Хелън ми преведе поздравленията на леля си:

— Много добра работа, младежо. Видях по лицата на хората, че успя никого да не обидиш, така че вероятно не си казал кой знае какво. Но стоеше на подиума изправен и гледаше слушателите си в очите, значи далеч ще стигнеш. — Леля Ева изрече всичко това със зашеметяващата си усмивка, която откриваше равните й зъби. — Сега трябва да се връщам у дома да свърша малко работа, но ще се видим утре на вечеря. Можем да вечеряме във вашия хотел. — Не знаех, че пак ще трябва да вечеряме с нея, но новината ме зарадва. — Съжалявам, че не мога да ти приготвя истински вкусна вечеря у дома, както бих искала — каза ми тя. — Но като ти кажа, че и при мен се строи като в цяла Будапеща, сигурна съм, ще ме разбереш. Не мога да си позволя гостите ми да видят какъв хаос е в трапезарията. — Усмивката й беше доста разсейваща, но аз успях да изкопча от речта й две неща — първо, че в този град на (предполага се) тесни апартаменти тя разполага с трапезария; и второ, хаос или не, тя не искаше да сервира вечеря на непознат американец. — Трябва обаче да поговоря с племенницата си. Хелън може да дойде довечера у дома, ако й разрешиш. — Хелън преведе всичко това с виновна точност.

— Разбира се — отвърнах аз и върнах усмивката на леля Ева. — Сигурен съм, че имате много да си кажете след такава дълга раздяла. Мисля, че имам собствени планове за вечеря. — Очите ми вече издирваха в тълпата сакото от туид на Хю Джеймс.

— Много добре — тя отново ми подаде ръката си и този път аз я целунах като истински унгарец, всъщност досега изобщо не бях целувал ръка, и леля Ева си замина.

След почивката чухме лекция на френски за селските бунтове във Франция от началото на съвременната епоха, а след това лекторите говориха на немски и унгарски. Слушах ги отново от последния ред, точно до Хелън, наслаждавайки се на своята анонимност. Когато руският учен специалист по Балтийските страни напусна подиума, Хелън ме увери на нисък глас, че достатъчно сме седели и вече можем да си тръгваме.

— Библиотеката ще затвори след около час. Хайде да се измъкваме.

— Минутка — казах й аз. — Трябва първо да уредя срещата си за вечеря. — Не ми трябваше кой знае какво усилие да намеря Хю Джеймс; очевидно и той ме търсеше. Разбрахме се да се видим в седем във фоайето на университетския хотел. Хелън щеше да отиде у леля си с автобус и по лицето й познах, че през цялото време щеше да се чуди какво има да ни разкаже Хю Джеймс.

Когато стигнахме до библиотеката, видях, че стените й грееха в безупречно чиста охра, и отново се възхитих на бързината, с която унгарската нация се възстановяваше след катастрофата на войната. Дори и най-тираничното правителство не можеше да е толкова лошо, щом успяваше за такова кратко време да върне на гражданите си красотата на града им. Тези усилия вероятно са били подхранвани колкото от комунистически плам, толкова и от унгарски национализъм, размишлявах аз, като си спомних неутралните забележки на леля Ева.

— Какво мислиш? — попита ме Хелън. Беше сложила ръкавиците си и здраво стискаше чантичката си под ръка.

— Мисля за леля ти.

— Щом толкова харесваш леля ми, може би майка ми няма да е твой тип — каза тя с предизвикателен смях. — Но ще видим тази работа утре. Сега дай да погледнем нещо тук.

— Какво? Стига с тази загадъчност.

Тя не ми обърна внимание и двамата заедно влязохме през тежките резбовани врати в библиотеката.

— Ренесанс? — прошепнах на Хелън, но тя поклати глава.

— Имитация от деветнайсети век. Оригиналната колекция на библиотеката дори не се е съхранявала в Пеща до осемнайсети век. Спомням си, че веднъж един от библиотекарите ми разказа как най-старите книги в сбирката били подарени на библиотеката от семейства, които през шестнайсети век бягали от османските нашественици. Така че май дължим нещичко и на турците. Кой знае къде щяха да са тези книги иначе?

Беше ми приятно отново да вляза в библиотека, миришеше ми като у дома. Тази библиотека беше неокласическа съкровищница, цялата в тъмно резбовано дърво, с балкони, галерии и стенописи. Очите ми обаче бяха приковани от редиците книги, стотици хиляди книги, опасващи стените от пода до тавана, безупречни редички от червени, кафяви и позлатени корици, с твърдите им като мрамор подвързии и гладките форзаци, с грапавите прешлени на гърбовете им, кафяви като стари кости. Чудех се къде ли са ги крили по време на войната и колко дълго е трябвало отново да ги редят по възстановените лавици.

Неколцина студенти още разгръщаха книги по дългите маси, а един младеж подреждаше купчини книги зад голямо бюро. Хелън спря да поговори с него, той кимна и ни махна да го последваме в огромната читалня, която вече бях успял да зърна през отворената врата. Там измъкна един голям том, сложи го на масата и ни остави сами. Хелън седна и смъкна ръкавиците си.

— Да — прошепна тя, — мисля, че това си спомням. Прегледах този том точно преди да тръгна от Будапеща миналата година, но тогава не ми се стори важен.

Тя отвори заглавната страница и видях, че е на чужд за мен език. Думите ми изглеждаха странно познати и все пак не можех да прочета нито една.

— Какво е това? — сложих пръст там, където мислех, че е заглавието. Страницата беше от качествена дебела хартия, напечатана с кафяво мастило.

— Румънски — заяви Хелън.

— Разбираш ли?

— Естествено — тя сложи ръка на страницата, близо до моята. Видях, че дланите ни са почти еднакви на големина, само че нейните имаха по-фини кости и по-тесни, късо отрязани нокти. — Ето — каза тя, — нали си учил френски?

— Да — признах аз. Тогава разбрах какво има предвид и успях да разкодирам заглавието. — „Балади от Карпатите. 1790“.

— Браво — каза тя. — Много добре.

— Мислех, че не знаеш румънски — вметнах аз.

— Говоря много лошо, но написан текст повече или по-малко разбирам. Учила съм латински десет години в училище, а леля ми ме научи прилично да чета и пиша на румънски. Против волята на майка ми, разбира се. Майка ми е голям инат. Рядко говори за Трансилвания, но никога не я напусна в сърцето си.

— И каква е тази книга?

Тя внимателно отгърна първата страница. Видях дълга колона с текст, но поне на пръв поглед нищо не разбрах; освен че думите ми бяха непознати, много от иначе латинските букви бяха украсени с кръстчета, опашчици, шапчици и други добавки. Приличаше ми повече на магически знаци, отколкото на романски език.

— Намерих тази книга при последните си проучвания тук преди да замина за Англия. Всъщност за него няма кой знае колко материали. Намерих няколко документа за вампири, защото Матиаш Корвин, нашия крал библиофил, се интересувал от тях.

— И Хю така каза — измърморих аз.

— Моля?

— После ще ти обясня. Продължавай.

— Е, исках да преровя всичко налично тук, затова изчетох огромна купчина книги за историята на Влахия и Трансилвания. Отне ми няколко месеца. Насилих се да прочета дори и книги на румънски. Разбира се, много от документите и разказите за Трансилвания са на унгарски, заради вековете на унгарско господство, но има и някои румънски източници. Това е сборник народни песни от Трансилвания и Влахия, публикуван от неизвестен събирач на устния фолклор. Някои са много повече от народни песни, направо са си епични поеми.

Усетих леко разочарование; очаквах да ми покаже някакъв ценен исторически документ, нещо за Дракула.

— Някъде споменава ли се нашият приятел?

— Не, страхувам се, че не. Но има една песен, която се е запечатала в ума ми и си я спомних, когато ми каза какво искал да ни покаже Селим Аксой в истанбулския архив — нали помниш, онзи пасаж за монасите от Карпатите, които влезли в Истанбул със своята каруца и мулета, нали се сещаш? Сега съжалявам, че не помолихме Тургут да ни запише превода.

Тя започна бавно да прелиства страниците на тома. Някои от дългите творби бяха илюстрирани с гравюри горе на страницата, най-често винетки с вид на народни шевици, но тук-там имаше и схематични дървета, къщи, животни. Печатът беше чист, добър, но самата книга изглеждаше някак груба, сякаш самоделна. Хелън прокарваше пръста си по първите стихове на песните и бавно мърдаше устни, после клатеше глава.

— Някои са толкова тъжни — каза тя. — Знаеш ли, ние, румънците сме различни по душа от унгарците.

— В смисъл?

— Ами, унгарската поговорка гласи: „Маджарите се забавляват тъжно“. Това е вярно — Унгария е пълна с тъжни песни, по селата не са рядкост насилието, пиянствата, самоубийствата. Румънците обаче са още по-тъжни, по-тъжни дори и от това. Струва ми се, че не сме тъжни заради живота си, а по природа. — Тя наведе глава над старата книга, свеждайки клепачите си с гъсти мигли. — Слушай — ето ти една типична песен. Тя преведе колебливо текста и той звучеше горе-долу така, макар че точно тази песен е друга и я извадих от едно малко преводно томче от деветнайсети век, което имам в собствената си библиотека:

Момиченцето мъртво е тъй сладко и мило,

сестричка по-малка с усмивка

на майка си говори: „Майчице мила моя,

от онзи свят сестра ми рече да се не боя,

че своя неживян живот на мене тя е дала,

на тебе, майчице, пак радост да дарявам.“

Но не, да надигне глава майката не може,

горко плаче и нарежда за мъртвата си рожба.

— Боже господи — потреперих аз. — Сега разбирам — култура, която може да създаде такава песен, като нищо може да вярва и във вампири, даже направо да ги измисли.

— Да — отвърна Хелън и поклати глава, но продължи да търси нататък в книгата. — Почакай — тя внезапно спря. — Май беше това. — Тя посочи кратка песен, украсена отгоре с гравюра, която като че ли изобразяваше къщи и животни, струпани в гъста трънлива гора.

Няколко дълги минути чаках напрегнато, докато Хелън четеше наум, но накрая тя вдигна глава. На лицето й беше изписано вълнение; очите й пламтяха.

— Чуй това — поне доколкото мога да преведа. — Тук прилагам точния й превод, който запазих през всичките тези двайсет години сред книжата си:

Те стигнаха до портите, там, при големия град,

пристигнаха в големия град от земята на смъртта.

„Ние сме Божи хора, идваме от Карпатите,

ние сме монаси, свети хора, ала носим зли вести.

Носим вестта за чумата в големия град.

Служим на господаря и оплакваме смъртта му.“

Те стигнаха портите и градът заплака с тях,

когато влязоха.

Странните стихове ме накараха да потръпна, но трябваше да се възпротивя:

— Много е общо. Споменават се Карпатите, но те сигурно се срещат в десетки, дори стотици древни текстове. А „големият град“ може да е всеки. Може дори да означава „Божия град“, небесното царство.

Хелън поклати глава.

— Не мисля — каза тя. — За народите на Балканите и Източна Европа — както за християните, така и за мюсюлманите — големият, великият град винаги е бил Константинопол, освен ако не броиш хората, които през вековете са ходели на поклонение в Ерусалим или Мека. А споменаването на чума и монаси ми изглежда свързано с историята в откъса на Селим Аксой. Защо господарят, когото те споменават, да не е самият Влад Цепеш?

— Допускам, че може — казах аз невярващо, — но жалко, че нямаме повече информация. Откога според теб датира тази песен?

— Това е трудно да се прецени за народните песни — Хелън се замисли. — Тази книга е отпечатана през 1790 година, както виждаш, но не е посочено нито името на издателя, нито къде е печатана. Народните песни спокойно могат да се запазят двеста, триста или четиристотин години, така че тези сигурно са с векове по-стари от самата книга. Песента би могла да е от края на петнайсети век или дори по-стара, което вече не ни върши работа.

— Гравюрата е много любопитна — отбелязах аз и се загледах.

— Тази книга е пълна с такива — измърмори Хелън. — Спомням си, че ме впечатлиха, когато за пръв път видях книгата. Тази май няма нищо общо със самата песен — иначе би трябвало да има илюстрация с монах насред молитва или с град с високи стени, нещо такова.

— Да — казах бавно, — но погледни отблизо. — Двамата се наведохме над миниатюрата и главите ни почти се докоснаха над нея. — Ако имахме сега една лупа — казах аз. — Не ти ли се струва, че тази гора или драка, каквото и да е там, крие нещо? Не че има голям град, но ако се вгледаш внимателно, се вижда подобна на църква сграда с кръст на купола, а до нея…

— Някакво животно — тя присви очи. После: — Господи! — извика тя. — Дракон!

Аз кимнах и двамата се надвесихме над него, затаили дъх. Малката грубовата фигурка ни беше ужасно позната — разперени крила, извита опашка в миниатюрна завъртулка. Дори нямаше нужда да вадя книжката от куфарчето си да сравня рисунките.

— Какво означава това? — При гледката на дракона, макар и в миниатюра, сърцето ми бясно се разтуптя.

— Почакай — Хелън отново разглеждаше гравюрата, забила лице на сантиметри от страницата. — Боже — прошепна тя, — едва виждам, но тук има някаква дума, струва ми се, изписана сред дърветата, буква по буква. Много са мънички, но съм сигурна, че са букви.

— Drakulya? — попитах аз възможно най-тихо.

Тя поклати глава.

— Не. Може би е име, макар че… Иви… Ивиряну. Не знам какво е това. Думата не ми е позната, макар че това „ну“ е типично окончание за румънски имена. Какво, за Бога, значи това?

Въздъхнах.

— Не знам, но мисля, че инстинктът ти е верен — тази страница има нещо общо с Дракула, иначе драконът нямаше да е тук. Поне не този дракон.

Двамата се спогледахме безпомощно. Читалнята, толкова приятна и мамеща само преди половин час, сега ми изглеждаше отчайваща, като мавзолей на забравеното знание.

— Библиотекарите нищо не знаят за тази книга — каза Хелън. — Помня, че ги питах, защото е много рядка.

— Е, значи и това не можем да решим — заключих аз. — Дай поне да си препишем превода, за да знаем какво сме видели. — Записах песента под диктовката й на лист от бележник и набързо скицирах гравюрата. Хелън погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в хотела — каза тя.

— И аз, иначе ще изпусна Хю Джеймс. — Събрахме нещата си и върнахме книгата на лавицата с цялото благоговение, което дължахме на такава реликва.

Може би беше заради хаоса, в който песента и илюстрацията й хвърлиха въображението ми, може би беше от умора заради пътуването, късната вечер в ресторанта на леля Ева и лекцията пред множество непознати, но когато влязох в стаята си, ми трябваше доста време да разбера какво виждам и още повече — да се досетя, че Хелън може би е изправена пред същата гледка в своята стая два етажа по-нагоре. Изведнъж се уплаших за нея и хукнах нагоре по стълбите, без дори да спра да се огледам. Стаята ми беше претърсена, от горе до долу, беше ровено във всяка ниша, чекмедже, шкафче, дори сред завивките, а всичките ми вещи бяха разхвърляни, повредени, дори разкъсани от не просто припрени, но и злобни ръце.