Елизабет Костова
Историкът (15)

Глава 13

Следващото ни пътуване отново ни отведе още по на изток, отвъд Юлийските Алпи. Малкото градче Костаневица, което ще рече Кестеново, по това време на годината наистина беше пълно с кестени, а някои дори бяха опадали, така че имаше опасност ако обувката ти попадне на грешното място по павираните улици, да се подхлъзнеш на бодлива кора. Пред кметството, някога построено за австро-унгарския наместник, нямаше място игла да падне от кестени, които в наежените си обвивки приличаха на гъмжило от миниатюрни таралежчета.

С баща ми вървяхме бавно и се наслаждавахме на топлия есенен ден — на местния език му казват циганско лято, обясни една жена в магазина — и аз размишлявах върху различията между западния свят, само на неколкостотин километра разстояние, и този Изток, разположен малко по на юг от Емона. Тук всичко в магазините беше еднакво и дори продавачките също ми се виждаха съвсем еднакви в яркосините си работни престилки и шалове на цветя, със златни или железни зъби, проблясващи иззад полупразния тезгях. Купихме си огромен шоколад, за да подсладим импровизирания си обяд от нарязан салам, черен хляб и сирене, а баща ми носеше и бутилки от любимата ми Наранча, оранжадата, която ми напомняше за Рагуза, Емона и Венеция.

Последната му среща в Загреб бе приключила предишния ден, докато аз полагах довършителните щрихи на домашното си по история. Баща ми сега държеше да уча и немски, аз също исках, но не заради настояването му, а въпреки това; щях да започна още утре с един учебник, който купихме в книжарницата за чуждестранна литература в Амстердам. Имах нова къса зелена рокля и жълти три четвърти чорапи, баща ми още се подсмихваше заради някаква неразбираема шега между двама дипломати тази сутрин, а бутилките Наранча дрънчаха в мрежата ни. Пред нас се бе проснал нисък каменен мост над река Костан. Побързах напред, защото исках да се порадвам на гледката сама, без баща ми.

Близо до моста реката завиваше и се изгубваше от погледа, като точно на завоя се издигаше мъничък замък, славянско шато с размерите на вила, а на брега под стените му лебедите се разхождаха и решеха перата си. Докато го гледах, една жена в синя престилка отвори горния прозорец, разгръщайки крилата му навън, при което оребреното стъкло намигна на слънцето, а тя изтупа парцала си за прах. Под моста млади върби се гушеха една до друга, а лястовичките се стрелкаха край стръмния бряг. В парка на замъка видях каменна пейка (не прекалено близо до лебедите, от които дори и в юношеските си години още се страхувах), над нея свеждаха клони кестени, а стените на замъка хвърляха приятна сянка. Чистият костюм на баща ми тук няма да пострада, може би той ще поседи повече, отколкото възнамерява и въпреки желанието си ще проговори.

През цялото време, докато преглеждах тези писма в апартамента си, каза баща ми, бършейки ръцете си от салама с памучна кърпичка, дълбоко в ума ми нещо ме глождеше, нещо извън цялата трагедия с изчезването на Роси. Когато свърших с писмото, описващо страшната случка с приятеля му Хеджис, за момент ми стана толкова лошо, че не можех да мисля ясно. Бях попаднал в някакъв извратен свят, в мрачните подземия на познатия ми академичен живот, с който от години бях свикнал, в подтекста на обичайното историческо повествование, което винаги съм смятал за даденост. Според моя опит на историк мъртвите си бяха винаги почтено мъртви, Средновековието криеше действителни, а не свръхестествени ужаси, Дракула беше колоритна източноевропейска легенда, съживена във филмите на моето детство, а 1930 година беше три години преди Германия да даде на Хитлер неограничена власт — ужас, който определено засенчваше останалите.

Затова за секунда се почувствах болен, принизен, гневен на моя учител, задето ми завеща тези гнусни заблуди. Тогава мекият извинителен тон на писмата отново ме завладя и аз се изпълних с угризения за своята нелоялност. Роси зависеше от мен и само от мен; ако откажех да потисна неверието си заради някакви тесногръди принципи, със сигурност никога повече нямаше да го видя.

Имаше и друго нещо. Когато умът ми се поизясни, осъзнах, че ме преследва и споменът за момичето, което срещнах в библиотеката само преди няколко часа, макар че ми се струваха дни. Спомних си изумителната светлина в очите й, докато слушаше обясненията ми за писмата на Роси, мъжкия жест, с който събра вежди, за да се съсредоточи. Защо и тя четеше за Дракула, при това точно на моята маса, точно тази вечер, точно до лакътя ми? Защо бе споменала Истанбул? Бях достатъчно разтърсен от писмата на Роси, за да спра съвсем да се съмнявам и да отхвърля мисълта, че всичко е съвпадение. И защо не? Ако допуснех една свръхестествена случка, трябваше определено да допусна и други; това беше напълно логично.

Въздъхнах и взех последното писмо на Роси. След това трябваше само да прегледам останалите материали, скрити в безобидния плик, и оставах сам. Каквото и да означаваше появата на онова момиче — а то вероятно не означаваше нищо необикновено, нали? — нямах време да разбера коя е и защо споделяме еднакви окултни интереси. Беше ми странно да се възприема като човек с окултни интереси; всъщност изобщо не бях такъв, ако трябва да сме точни. Исках само да намеря Роси.

Последното писмо, за разлика от другите, бе написано на ръка — с тъмно мастило върху разчертани листове от тетрадка. Разгънах го.

19 август 1931

Кеймбридж, Масачузетс, САЩ

Драги мой, злощастни приемнико,

Е, не мога да се преструвам, че съм сигурен дали си още тук, дали изчакваш някъде, готов да ме спасиш, ако един ден животът ми пропадне. И тъй като разполагам с още малко информация, която мога да добавя към всичко (предполагам) вече научено, смятам, че трябва да напълня горчивата чаша догоре. Малкото знание е опасно, би изрецитирал моят приятел Хеджис. Него обаче го няма и несъмнено съм виновен аз, точно толкова виновен, все едно аз отворих вратата, нанесох удара и повиках помощ. Не че съм го направил. Ако си стигнал чак дотук, няма да се съмняваш в думите ми.

Аз обаче преди няколко месеца се усъмних в собствените си сили, а причините бяха свързани с ужасния и влудяващ край на Хеджис. Избягах от гроба му чак в Америка — почти буквално; назначението ми бе факт и аз вече събирах вещите си, когато реших да си взема един почивен ден и да отида в Дорсет да видя гроба му. Когато заминах за Америка, с което разочаровах неколцина в Оксфорд и за жалост дълбоко натъжих родителите си, се озовах в нов и по-ярък свят, където семестърът (бях назначен за три семестъра и смятах да се боря за още) започваше по-рано, а студентите гледаха на обучението си с непозната в Оксфорд неприкрита практичност. Дори и след всичко това аз не успях да си наложа напълно да изоставя заниманията си с неумрелите. Очевидно заради това той — То — не можеше да изостави заниманията си с мен.

Сигурно помниш, че в нощта, когато Хеджис бе нападнат, аз неочаквано бях открил значението на гравюрата в зловещата книга и се бях уверил, че Нечестивият гроб на картите, които намерих в Истанбул, трябва да е гробът на Влад Дракула. Бях изрекъл останалия без отговор въпрос на глас — къде тогава е гробът му? — точно както проговорих на глас в истанбулския архив, но втория път призовах ужасно създание, което изписа предупреждението си към мен с живота на горкия ми приятел. Може би само някакво ненормално его би се хвърлило срещу стихиите — в този случай свръхестествени, — но аз ти се кълна, че този вид наказание толкова ме ядоса, че забравих страха си и тогава си обещах да сглобя и последните улики и ако съхраня силата си, да преследвам преследвача си до бърлогата му. Тази странна мисъл за мен стана така обикновена, както желанието да публикувам следващата си статия или да спечеля постоянно назначение във веселия нов университет, който бе покорил измъченото ми сърце.

След като потънах в рутината на академичните си задължения и почнах да се готвя да се върна за кратко в Англия в края на семестъра, за да видя родителите си и да предам докторската си дисертация на онова любезно лондонско издателство, където бях все по-добре приет, пак се хвърлих още веднъж по дирята на Влад Дракула, историческа или свръхестествена, каквато и да се окажеше. Струваше ми се, че следващата ми задача е да науча повече за странната книжка — откъде се е взела, кой я е направил, на каква възраст е. Предадох я (да призная, доста неохотно) на лабораториите в Смитсъновия музей. Те поклатиха глави пред конкретните ми въпроси и намекнаха, че консултирането със средства, които не са им по силите, ще ми струва повече пари. Аз обаче бях упорит и не смятах да изхарча нито стотинка от дядовото си наследство или от мизерните си спестявания от Оксфорд за дрехи, храна или удоволствия, докато горкият Хеджис лежеше неотмъстен (но, слава Богу, в мир) в черковното гробище, което не би трябвало да приема ковчега му поне още петдесет години. Повече не се страхувах от последствията, тъй като най-страшното, което можех да си представя, вече ми се беше случило; поне в това силите на мрака бяха допуснали грешка.

Промених мнението си и схванах целия смисъл на страха, но не заради бруталната грубост на последвалата случка. А заради гениалната й находчивост.

В Смитсъновия музей дадоха книгата ми на един дребничък библиофил на име Хауард Мартин, мил, макар и резервиран човечец, който взе поръчката ми така присърце, все едно знаеше цялата ми история. (Всъщност не, като се замисля, ако знаеше цялата ми история, той сигурно щеше да ми покаже вратата още първия път.) Той обаче очевидно виждаше само страстта ми към историята, разбираше ме и даде най-доброто от себе си. Най-доброто в неговия случай беше отличен и изчерпателен анализ на данните, които лабораториите му изпращаха, извършен със старание, по-подходящо за Оксфорд, отколкото за тези прекомерно бюрократизирани музейни кабинети във Вашингтон. Неведнъж останах поразен от познанията му за европейското книгоиздаване във вековете малко преди и след Гутенберг.

Когато направи каквото можа за мен, той ми писа да дойда и да взема резултатите, както и да си прибера лично книгата, така както лично му я бях предал, освен ако не предпочитам да ми я прати на север по пощата. Разходих се с влак, на следващата сутрин поразгледах някои от местните забележителности, а после се появих в кабинета му десет минути преди уговорения час. Сърцето ми биеше учестено, устата ми беше пресъхнала; ръцете ме сърбяха да докосна отново моята книга и да разбера какво бе открил за нейния произход.

Мистър Мартин отвори вратата и ме въведе с тънка усмивка.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете — каза той с носовия американски изговор, който размазваше звуците, но за мен се бе превърнал в най-приветливата реч на света.

Когато седнахме в пълния му с ръкописи кабинет, се озовах лице в лице срещу него и останах удивен от променения му вид. Преди няколко месеца го бях видял за кратко и си спомнях лицето му, но нищо в прегледната ни професионална кореспонденция между двете ни срещи не ми бе подсказало, че е болен. Сега изглеждаше бледен и изпит, с хлътнали очи и сиво-жълта кожа, но неестествено яркочервени устни. Беше отслабнал доста и старомодният костюм висеше неугледно на раменете му. Седеше леко приведен напред, като че ли някаква болка или слабост му пречеше да изправи гръб. Изглеждаше сякаш жизнените му сокове бяха пресушени.

Взех да се убеждавам, че при предишното си посещение доста бързах, а запознанството ни чрез кореспонденция ме е направило по-наблюдателен или по-състрадателен в наблюденията ми, но не успях да се отърся от чувството, че в този кратък период човекът се е свършил. Мислех си, че може би страда от някоя лоша бързо развиваща се болест, някакъв скоротечен рак например. Разбира се, вежливостта не ми позволяваше да споменавам вида му.

— Така, д-р Роси — каза той с американския си акцент, — едва ли разбирате колко ценна е тази ваша малка книжка.

— Ценна? — той изобщо не би могъл да знае стойността й в моите очи, помислих си, дори и след всички химически анализи на света. Тази книга бе ключът към моето отмъщение.

— Да. Това е рядък печатен екземпляр от средновековна Централна Европа, изключително интересна и необичайна находка. Сега съм почти сигурен, че вероятно е напечатана около 1512 г., може би в Буда или във Влахия. Тази датировка определено я отнася към периода след Евангелие на Свети Лука на Корвин, но преди унгарския Нов завет от 1520 г., който вероятно би повлиял една такава работа, ако бе съществувал по това време. — Той се размърда в скърцащия си стол. — Даже е възможно гравюрата във вашата книга да е повлияла Новия завет от 1520 г., който има подобна илюстрация, крилат дявол. Това обаче не може да се докаже. Но би било забавна връзка, не мислите ли? В смисъл, че част от Библията е била украсена с илюстрации като тази демонична гравюра.

— Демонична? — с удоволствие чух друг да изрича съдбовната дума.

— Разбира се. Вие ми разказахте легендата за Дракула, но мислите ли, че аз спрях дотам?

Тонът на мистър Мартин бе така плавен и ясен, толкова американски, че не успях веднага да реагирам. Никога не бях чувал толкова злокобни нотки в най-обикновен глас. Втренчих се в него, озадачен, но тонът бе изчезнал, а лицето му беше безизразно. Сега преглеждаше купчина документи, които бе измъкнал от една папка.

— Ето резултатите от изследванията — каза той. — Извадил съм ви чисти копия, добавил съм и моето заключение и ми се струва, че ще ви бъде много интересно. Не че казват много повече от това, което вече ви съобщих — о, всъщност има още две интересни открития. Химическият анализ показва, че тази книга вероятно дълго време е била съхранявана в наситена с каменен прах атмосфера, като това е било преди 1700 г. Освен това гърбът на обложката в някакъв момент е бил залят с морска вода — може би по време на плаване. Предполагам, че е било в Черно море, ако правилно сме се досетили за мястото на направата й, но разбира се има и други възможности. Страхувам се, че не можем да ви помогнем повече във вашите търсения — не казахте ли, че пишете история на средновековна Европа?

Той вдигна очи и ме удостои с обичайната си добродушна усмивка, някак неуместна на изпитото му лице и аз едновременно забелязах две неща, от които изстинах до мозъка на костите си.

Първото бе, че никога не бях споменавал никаква история на средновековна Европа; бях казал, че искам информация за томчето, за да довърша библиографски списък на изворите, свързани с живота на Влад Набучвача, известен в легендите като Дракула. Хауард Мартин като музеен експерт беше точен човек, както аз бях точен като историк и никога не би допуснал случайно подобна грешка. И преди се бях удивлявал на почти фотографската му памет, която умееше да съхрани и най-малката подробност — нещо, което винаги забелязвам и дълбоко уважавам у другите.

Второто нещо, което усетих в този момент, може би заради болестта му — горкия човечец, почти насила се накарах да кажа наум, — когато се усмихна, устните му имаха загнил, отпуснат вид, а горните му кучешки зъби бяха оголени и някак стърчаха, което придаваше отблъскващ вид на цялото му лице. Ясно си спомнях истанбулския чиновник, макар че вратът на Хауард Мартин си беше съвсем здрав, доколкото можех да видя. Едва успях да уталожа разтреперването си и да поема книгата и бележките от ръцете му, когато той отново заговори.

— Тази карта, между другото, е забележителна.

— Карта? — замръзнах на място. Сещах се само за една карта, всъщност за три с уголемяващ се мащаб, които имаха нещо общо със сегашните ми занимания, и бях сигурен, че никога не съм споменавал съществуването им на този непознат.

— Сам ли я нарисувахте? Очевидно не е старинна, но не бих ви помислил за художник. И определено не за художник на такива страхотии, ако не възразявате срещу забележката ми.

Не можех да откъсна очи от него, неспособен да дешифрирам думите му и уплашен да не се издам още повече, ако попитам какво иска да каже. Дали не бях забравил някоя от скиците си в книгата? Страшно глупаво от моя страна, ако е така. Но бях сигурен, че проверих грижливо книгата за хвърчащи листове, преди да му я предам.

— Е, върнах я обратно в книгата, така че си е на мястото — каза той утешително. — Сега, д-р Роси, ще ви заведа до счетоводството да платите или, ако предпочитате, ще уредя да ви изпратят сметката вкъщи.

Той отвори вратата и отново пусна професионалната си усмивка. Успях да запазя самообладание и не се впуснах веднага да ровя из книгата, а на светлината в коридора видях, че особената усмивка на Мартин сигурно само ми се е привидяла, както може би и болестта му; имаше съвсем обикновен тен, може би беше леко прегърбен от десетилетията, прекарани сред древни книги, но нищо повече. Стоеше до вратата с протегната ръка за сърдечно вашингтонско сбогуване и аз я поех, мънкайки, че искам да ми изпратят сметката на университетския адрес.

Внимателно се отдалечих от вратата му, после излязох от коридора и накрая се измъкнах от огромния червен замък, който подслоняваше всичките трудове на Мартин и неговите колеги. Излязох навън, на свежия въздух на алеята, и прекосих яркозелената трева, за да седна на една пейка, мъчейки се и да изглеждам, и наистина да съм спокоен.

Книгата се отвори в ръцете ми с обичайната си зловеща услужливост и аз напразно очаквах да открия някакъв отделен лист. Едва когато за втори път прелистих страниците, го намерих — фин чертеж, копиран под индиго, сякаш някой е имал третата и най-важната от моите тайни карти пред себе си и е прекопирал всичките им загадъчни контури. Славянските имена на селищата бяха същите, както ги помнех от моята карта — село Крадипрасе, Долината на осемте дъба. Всъщност само един елемент от тази скица ми бе непознат. Под надписа на Нечестивия гроб бяха добавени с мастило изящни латински букви съвсем в стила на останалите надписи. На предполагаемото място на гроба, дори завити около него, като че ли за да няма съмнение за връзката им с това място, прочетох думите: БАРТОЛОМЕО РОСИ.

Читателю, ако искаш, мисли ме за страхливец, но от този момент се предадох. Сега съм млад професор и живея в Кеймбридж, щата Масачузетс, където преподавам, вечерям навън с новите си приятели и всяка седмица пиша писма на възрастните си родители. Не нося чесън, нито разпятия, не се прекръствам, когато чуя стъпки в коридора. Имам по-добра защита — спрях да обикалям по зловещите кръстопътища на историята. Нещото очевидно е доволно, че се усмирих, защото повече не са ме застигали трагедии.

Е, ако ти трябваше да избираш между здравия разум на досегашния живот и истинската несигурност, кое би избрал като по-подходящ начин за един учен да изживее живота си? Знаех, че Хеджис не би искал от мен презглава да се впускам в мрака. И все пак, ако четеш всичко това, значи злото най-накрая ме е застигнало. Ти също трябва да избереш. Предадох ти всяко зрънце знание, с което разполагам за тези ужаси. Като научи историята ми, ще ми откажеш ли своята помощ?

Скръбно твой, Бартоломю Роси

Сенките под дърветата се удължаваха като прозявка и баща ми подритна един кестен с хубавите си обувки. Внезапно усетих, че ако бе по-груб човек, в този момент той би се изплюл на земята, за да се освободи от отвратителния вкус. Вместо това той преглътна сухо и се насили да се усмихне.

— Боже! Какво толкова говорим? Ама че сме сериозни този следобед.

Той се опита да се засмее, но ми хвърли толкова разтревожен поглед, като че ли някаква сянка можеше да се спусне над мен, точно над мен, и без предупреждение да ме отнесе от сцената.

Отделих вкочанената си ръка от ръба на пейката и също се опитах да си придам безгрижен вид. Кога това взе да изисква толкова усилия? Зачудих се, но беше късно. Вършех неговата работа, разсейвах го така, както той някога се опитваше да разсейва мен. Потърсих спасение в малко нетърпение — малко, не твърде настоятелно, за да не заподозре хитростта ми.

— Трябва да отбележа, че пак съм гладна, ама за истинска храна.

Той се усмихна малко по-непринудено и хубавите му обувки тропнаха на земята, а после галантно ми подаде ръка да стана от пейката и се зае да опакова чантата с празните бутилки Наранча и другите останки от нашия пикник. Събрах моя дял с удоволствие и облекчение, защото това означаваше, че ще тръгнем към града, а няма да се мотаем да обсъждаме фасадата на замъка. Вече я бях погледнала към края на разказа му и на горния прозорец, където преди стоеше възрастната чистачка, сега се открояваше едра и внушителна фигура. Бързо заговорих каквото ми дойде наум. Ако баща ми не го види, няма да има проблеми. И двамата вероятно ще сме в безопасност.