Елизабет Костова
Историкът (11)

Глава 9

14 декември 1930

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

Ще приключа разказа си колкото мога по-бързо, тъй като ти трябва да извлечеш от него жизненоважна информация, ако искаме и двамата — ех! — да оцелеем, при това да оцелеем, запазвайки добрината и благородството си. Защото има оцеляване и оцеляване, както гласи скръбният урок на историята. Най-низките страсти на човечеството могат да надживеят поколения, векове, дори хилядолетия. А най-възхитителните ни лични усилия понякога издържат само един живот и умират с нас.

Но да продължим: пътуването от Англия за Гърция бе едно от най-безметежните в живота ми. Директорът на музея в Крит ме посрещна на кея и ме покани да се върна на острова по-късно през лятото, за да участвам в отварянето на една минойска гробница. Освен това двама американски специалисти по класическа история, с които отдавна исках да се запозная, бяха отседнали в моя пансион. Те ме подтикнаха да се заинтересувам от току-що овакантения пост в техния университет, който бил идеален за човек с моята научна биография, и засипаха работата ми с похвали. Лесно получавах достъп до всяка сбирка, която ме интересуваше, включително до няколко частни колекции. В следобедите, когато музеите затваряха, а градът се отпускаше в своята сиеста, аз сядах под асмата на любимата ми тераса, прелиствах записките си и набелязвах идеи за нови трудове, с които по-късно да се захвана. Сред тази идилия смятах напълно да се откажа от онова, което тогава ми се струваше злокобна приумица — преследването на онази чудата дума Drakulya. Бях взел старинната книга със себе си, понеже не исках да се разделям с нея, но повече от седмица не я бях отварял. Общо взето се чувствах освободен от чародейството й. Ала нещо — стремежът на историка към изчерпателност или може би просто любовта към преследването — ме принуди да спазя плана си и да отида до Истанбул за няколко дни. Сега трябва да ти разкажа за неповторимото ми приключение в един тамошен архив. Това вероятно бе първото от няколко събития, които предстои да опиша и които ще разпалят недоверието ти. Само те моля, изчети всичко докрай.

Изпълних молбата му, продължи баща ми, и прочетох всяка дума. Писмото ми разказа за вледеняващото преживяване на Роси сред документите от сбирката на султан Мехмед II — намерената карта с означения на три езика, която вероятно сочи местоположението на гроба на Влад Набучвача, кражбата на картата от зловещия чиновник с двете подути ранички на врата.

Изложението на тези събития донякъде бе изгубило стегнатия и овладян стил на предишните две писма, текстът беше разводнен и измъчен, изобилстваше от дребни грешки, като че ли беше напечатан от крайно развълнуван човек. Въпреки собственото ми безпокойство (вече беше нощ, бях се върнал в апартамента си и четях сам на залостена врата и суеверно спуснати завеси) езикът на писмата ми направи впечатление, защото повтаряше почти дословно онова, което Роси ми беше казал само преди две вечери. Явно историята се бе запечатала така дълбоко в съзнанието му, макар и с четвъртвековна давност, че само трябваше да се намери нов слушател и тя послушно изплуваше.

Оставаха ми три писма и аз настървено грабнах следващото.

15 декември 1930

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

От мига, в който грозният чиновник отмъкна онази карта, късметът взе да ми изневерява. Когато се върнах в стаята си, открих, че управителят на хотела бе наредил да преместят вещите ми в по-малка и твърде мръсна стая, тъй като в досегашната паднал таванът. При тези процедури някои от книжата ми бяха изчезнали, както и чифт златни копчета за ръкавели, които особено много харесвах.

Седнал в новата си тясна стая, моментално се опитах да възстановя по памет записките си за историята на Влад Дракула и картите, които бях видял в архива. После побързах да се върна в Гърция, където уж се канех да подновя изследванията си в Крит, тъй като вече имах повече време на разположение.

Плаването с корабче до Крит беше отвратително — сред бурно море и високи вълни. На острова непрестанно духаше горещ вятър, от който човек направо се побъркваше — съвсем като прословутия френски мистрал. Предишните ми стаи бяха заети и аз се подслоних при най-мизерни условия, в мрачна и мухлясала стая. Американските ми колеги си бяха отишли. Любезният директор на музея се беше разболял и никой не си спомняше, че той ме бе поканил на отварянето на гробницата. Опитах се да продължа да пиша за Крит, но напразно ровех из бележките си в търсене на вдъхновение. Безпокойството ми се подклаждаше и от непрестанния ми досег с примитивните суеверия на местните жители — суеверия, които при предишните си пътувания не бях забелязал, макар в Гърция да са толкова разпространени, че просто няма как да не се сблъскаш с тях. Според гръцкото поверие, а и според много други легенди, вампирът или както го наричат тук, върколакът се ражда, когато трупът не е правилно заровен, разлага се бавно или, дума да няма, когато погрешка погребат някого жив. Старците из критските таверни като че ли бяха далеч по-склонни да ме заливат с хилядата си и една вампирски истории, отколкото да ми обяснят откъде мога да намеря керамика като онова там гърне или да ми разкажат как дядовците им са се гмуркали до потъналите древни кораби и какви съкровища са отмъквали. Една вечер разреших на някакъв непознат да ме почерпи с местен специалитет, хитроумно наречен амнезия, след което на другия ден ми беше лошо чак до вечерта.

Всъщност нищо не ми вървеше чак до завръщането ми в Англия, което само по себе си също беше ужасно — плавахме сред дъждове и бури и получих най-страшния пристъп на морска болест в живота ми.

Отбелязвам тези подробности за всеки случай, защото може би имат някаква връзка с други страни от моята история. Най-малкото те ще ти обяснят психическото ми състояние при завръщането ми в Оксфорд — бях изтощен, отчаян, уплашен. В огледалото изглеждах отслабнал и бледен. Порежех ли се при бръснене, а това се случваше често заради несръчните ми нервни ръце, лицето ми се сгърчваше от ужас при спомена за полузарасналите ранички по врата на турския чиновник и все повече се съмнявах в собствените си спомени. Понякога ме обземаше влудяващо натрапчивото чувство, че съм забравил някаква кауза, че съм възнамерявал да направя нещо, но не мога да си го спомня. Бях самотен и изпълнен с копнеж. С две думи, за пръв път в живота нервите ми бяха опънати до крайност.

Разбира се, опитах да се върна към обичайния си живот, като не разказах нищо никому и се зарових в подготовката на наближаващия семестър с типичното си старание. Писах до американците, с които се бях срещнал на Крит, намеквайки, че съм склонен дори и на краткотрайно назначение в Щатите, ако могат да ми помогнат да го получа. Почти бях приключил работата по докторантурата си и все повече усещах нуждата от ново начало, затова промяната ми се струваше добро решение. Завърших и две кратки статии по преплитането на историческите и литературните сведения за критската керамика. С върховно усилие на свойствената ми самодисциплина успях да си наложа да живея ден за ден и с всяка следваща утрин все повече се успокоявах.

През първия месец след завръщането ми не само се постарах да излича всеки спомен от неприятното пътуване, а и избягвах да се връщам към чудноватата книжка в куфара ми и към проучването, което тя предизвика. Но една вечер, когато самочувствието ми се възвърна и любопитството ми отново извратено се надигна, взех томчето и събрах записките си от Англия и Истанбул. Последиците — оттогава вече бях сигурен, че става дума именно за последици — бяха незабавни, ужасяващи и трагични.

Тук ще трябва да поспра, храбри читателю; засега нямам сили да продължа. Моля те, не се отказвай от четенето, продължи нататък, както самият аз ще се опитам да направя утре.

В дълбоката си скръб оставам твой, Бартоломео Диас