Елизабет Костова
Историкът (50)

Глава 48

Това беше последното от писмата на Роси, вероятно и последното, което той бе написал на приятеля си. Седнал до Хелън в автобуса на връщане към Будапеща, аз грижливо сгънах писмата и леко стиснах ръката й.

— Хелън — казах колебливо, защото смятах, че поне един от нас трябва да го каже на глас, — ти си от рода на Влад Дракула.

Тя ме погледна, а после извърна поглед през прозореца и от изражението на лицето й ми се стори, че самата тя не знае какво да мисли, но целият й организъм се гърчи и съпротивлява.

 

 

Когато двамата с Хелън слязохме от автобуса в Будапеща, почти се беше свечерило, но с потрес осъзнах, че потеглихме от същата тази автогара на сутринта в същия този ден. Струваше ми се, че са минали години. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми, а съдържанието им изпълваше главата ми с мъчителни образи; виждах отражението им и в очите на Хелън. Тя ме държеше под ръка, сякаш откровенията на деня бяха разклатили обичайната й самоувереност. Исках да сложа ръка на раменете й, да я прегърна, да я целуна там, на улицата, да й кажа, че никога няма да я изоставя и че Роси не е трябвало да я оставя — по-точно да напуска майка й. Задоволих се само да притисна ръката й плътно към себе си и да се оставя да ме води към хотела.

Щом влязохме във фоайето, отново ме обзе усещането, че е минало много дълго време — колко е странно, помислих си, че и тези непознати места само след ден-два започват да ми се струват близки. На рецепцията имаше бележка за Хелън от леля й и тя стръвно я изчете.

— Така си и мислех. Иска да вечеряме с нея довечера тук, в хотела. Предполагам, че иска да се сбогува с нас.

— Ще й кажеш ли?

— За писмата ли? Вероятно. Винаги казвам всичко на Ева, рано или късно. — Зачудих се дали й е казала нещо за мен, което аз не знам, но потиснах тази мисъл.

Имахме съвсем малко време да се измием и облечем по стаите си преди вечеря — преоблякох се в по-чистата от двете ми мръсни ризи и се избръснах над богато украсената мивка — и когато слязох долу, Ева вече беше там, макар че Хелън още я нямаше. Ева стоеше до предната витрина с гръб към мен, обърнала лице към улицата и чезнещото вечерно слънце. Погледната от този ъгъл, тя беше изгубила внушителната острота и стегнатост на публичната си поза; гърбът й в тъмнозеленото сако изглеждаше отпуснат, дори леко приведен. Тя внезапно се обърна и ми спести чуденето дали да я повикам или не, и преди чудесната й усмивка да грейне към мен, в очите й видях тревога. Тя побърза да се здрависа с мен, а аз й целунах ръка. Не разменихме нито дума, но все едно бяхме стари приятели, които се срещат след месеци или години на раздяла.

Миг по-късно за мое облекчение се появи и Хелън и тя ни отведе в ресторанта с лъскавите бели покривки и грозния порцелан. Както и преди, леля Ева поръча вместо нас и аз уморено се облегнах на стола, докато двете си поприказват. Отначало явно си разменяха приятелски шеги, но скоро лицето на Ева помръкна и видях как тя взе вилицата и тревожно я повъртя между палеца и показалеца си. После прошепна нещо на Хелън и нейните вежди също се смръщиха.

— Какво има? — попитах притеснено. Вече до гуша ми беше дошло от тайни и загадки.

— Леля ми е открила нещо. — Хелън сниши глас, макар че едва ли някой от вечерящите край нас разбираше английски. — Нещо, което може да се окаже доста неприятно за нас.

— Какво?

Ева кимна и отново заговори, пак много тихо, а веждите на Хелън се намръщиха още по-дълбоко.

— Лошо — каза тя шепнешком. — Разпитвали са леля ми за теб — за нас. Каза ми, че днес следобед я посетил един полицай, когото тя отдавна познава. Извинил се и казал, че е рутинна проверка, но я разпитал за присъствието ти в Унгария, за интересите ти и за нашата — нашата връзка. Леля ми е много обиграна в тези работи и също го поразпитала, та подразбрала, че по тази следа — как се казва? — го е пуснал Геза Йожеф. — Гласът й се превърна в почти недоловим шепот.

— Геза! — зяпнах аз.

— Казах ти, че е досадник. Опита се и мен да разпита на конференцията, но аз не му обърнах внимание. Очевидно се е ядосал повече, отколкото ми се видя тогава. — Тя помълча. — Леля ми казва, че той работи за тайната полиция и може да е много опасен. Те не харесват либералните реформи на правителството и се опитват да върнат стария ред.

Нещо в тона й ме накара да попитам:

— Ти знаеше ли? За работата му?

Тя виновно кимна.

— После ще ти обясня.

Не бях сигурен доколко искам да знам, но самата мисъл, че красивият дългуч ни преследва, определено не ми допадна.

— Какво иска този човек?

— Очевидно подозира, че си тук не просто по научна работа. Смята, че търсиш нещо друго.

— И е прав — изтъкнах аз тихо.

— Решен е да разбере какво е то. Леля ми отклонила детектива от следата, доколкото може, но е доста разтревожена.

— Леля ти знае ли какво… кого търся?

Хелън помълча малко, а после вдигна очи и в тях се четеше молба.

— Да. Реших, че би могла да ни помогне.

— И какъв е съветът й?

— Според нея хубавото е, че утре си тръгваме от Унгария. Предупреди ни дотогава да не говорим с непознати.

— Естествено — казах аз гневно. — Може би Йожеф ще иска да прегледаме заедно някои документи за Дракула на летището.

— Моля те — гласът й едва шепнеше. — Не се шегувай с тези неща, Пол. Може да е много сериозно. Ако изобщо искам да се върна тук…

Засрамено млъкнах. Нямах намерение да се шегувам, репликата ми беше само израз на гняв. Келнерът донесе десерта — сладкиши и кафе, а леля Ева с майчинска загриженост ни подкани да си вземем, като че ли ако ни поохранеше малко, можеше да ни спаси от злините на света. Докато се хранехме, Хелън разказа на леля си за писмата на Роси и Ева бавно кимаше съсредоточено, но нищо не каза. Когато чашите ни се изпразниха, тя решително се обърна към мен и Хелън преведе с наведени очи.

— Скъпо мое момче — каза Ева и улови ръката ми точно така, както сестра й по-рано същия ден, — не знам дали някога пак ще се видим, но се надявам такъв ден да дойде. Междувременно, грижи се за любимата ми племенница или поне я остави тя да се грижи за тебе — тя хвърли на Хелън лукав поглед, но Хелън се престори, че не забеляза, — и гледай двамата да се върнете към учението си живи и здрави. Хелън ми разказа за твоята задача, тя е достойна, но ако скоро не я завършиш, трябва да се върнеш у дома и да помниш, че си направил всичко по силите си. После животът ти трябва да продължи както досега, приятелю, защото си млад и всичко е пред теб. — Тя потупа устните си със салфетката и се изправи. На входа на хотела мълчаливо прегърна Хелън и се приближи да ме целуне по двете бузи. Беше сериозна и макар че в очите й нямаше сълзи, лицето й излъчваше дълбока стаена тъга. Елегантната кола я чакаше. Тя махна през прозореца на колата и повече не я видях.

 

 

В следващите няколко секунди Хелън като че ли беше изгубила дар слово. Тя ту се обръщаше към мен, ту се извръщаше настрана. Накрая се съвзе и решително ме погледна.

— Хайде, Пол. Това е последният ни свободен час в Будапеща. Утре ще трябва да бързаме за летището. Искам да се поразходим.

— Да се разходим? — казах аз. — А тайната полиция и интереса й към мен?

— Те искат да разберат какво знаеш, а не да те намушкат в някоя тъмна уличка. Не се възгордявай много — каза тя с усмивка. — Интересуват се от мен точно толкова, колкото и от теб. Ще стоим на добре осветени места, по главната улица, защото ми се иска да видиш града още веднъж.

С удоволствие се съгласих, защото знаех, че това наистина може да е последната подобна възможност в живота ми, и двамата излязохме в топлата нощ. Тръгнахме към реката, вървейки, както обеща Хелън, по оживените улици на града. На големия мост спряхме, а после тя се поразходи напред-назад, замислено плъзгайки ръката си по парапета. Отново спряхме по средата на моста, над ширналата се вода, за да съзерцаваме двете страни на Будапеща, и аз за пореден път почувствах величието на града и ужаса на войната, която почти го беше разрушила. Навсякъде блестяха светлините на града и потрепваха по черната повърхност на реката. Хелън постоя малко облегната на парапета, после се обърна и сякаш неохотно се запъти обратно към Пеща. Беше свалила сакото си и когато се обърна, видях някаква неправилна сянка отзад на блузата й. Приближих се и изведнъж съзрях огромен паяк. Беше изтъкал паяжината си по целия й гръб; ясно виждах блестящите нишки. Спомних си, че и по парапета на моста бях забелязал паяжини, а тя точно там беше прокарала ръката си.

— Хелън — казах тихо, — не се стряскай, но имаш нещо на гърба.

— Какво? — замръзна тя.

— Сега ще го махна — прошепнах нежно. — Някакъв паяк.

Тя потръпна, но послушно застина неподвижно, докато изхвърлих малката твар от гърба й. Признавам, че и аз се уплаших, защото това беше най-големият паяк, който някога бях виждал, почти наполовина колкото дланта ми. Той се удари в парапета до нас с ясно доловимо плясване и Хелън изпищя. Никога досега не я бях чувал да вика от страх и писъкът й изведнъж ме накара здраво да я хвана и да я разтърся, дори да я ударя.

— Всичко е наред — казах бързо и грабнах ръката й, като сам се мъчех да запазя спокойствие. За моя изненада тя изхълца един-два пъти, преди да се съвземе. Бях изумен, че жена като нея, която стреля срещу вампири, може така да се изплаши от един паяк, но денят ни беше дълъг и напрегнат. Тя отново ме изненада, като обърна поглед към реката и тихо каза:

— Обещах да ти разкажа за Геза.

— Няма нужда да казваш нищо — надявах се, че гласът ми не прозвуча раздразнено.

— Не искам да те лъжа с мълчанието си. — Тя се отдалечи на няколко крачки, като че ли да избяга от паяка, макар че той вече беше изчезнал, вероятно в Дунава. — Когато бях студентка, известно време бях влюбена в него или поне така си мислех, а в отговор той помогна на леля ми да издейства стипендия и паспорт, с които да напусна Унгария.

Дръпнах се и се втренчих в нея.

— Е, не беше толкова грубо — заяви тя. — Не каза, „Ще спиш с мен, ако искаш да отидеш в Англия“. Той е деликатен човек. Освен това не получи и всичко, което искаше от мен. Когато очарованието му поизгуби въздействието си над мен, вече бях получила паспорта си. Просто така се случи и когато осъзнах всичко, вече имах своя билет за свободата, за Запада, и нямах желание да се отказвам. Мислех си, че си струва да намеря баща си. Затова известно време се преструвах пред Геза, докато се измъкнах в Лондон, а на тръгване му оставих писмо, за да му кажа, че скъсвам връзката ни. Исках поне за това да съм честна. Сигурно много се е ядосал, но не ми писа.

— А как разбра, че работи за тайната полиция? Тя се засмя.

— Беше прекалено суетен, за да не се похвали. Искаше да ме впечатли. Не му казах, че повече се изплаших, отколкото впечатлих, нито че повече се отвратих, отколкото изплаших. Разказваше ми за хората, които е изпратил в затвора или на изтезания, дори намекваше, че има още по-страшни неща. В крайна сметка, нямаше как да не го намразя.

— Като се има предвид, че се е прицелил в мен, новините не са добри — казах аз. — Но се радвам да науча, че вече го мразиш.

— Ти какво мислиш? — попита тя. — От мига, когато го видях тук, се мъча да го избягвам.

— Но когато го видя на конференцията, усетих противоречиви чувства в теб — признах аз. — Нямаше как да не си помисля, че може би си го обичала, или дори че още го обичаш, нещо такова.

— Не — тя поклати глава, загледана в тъмния поток. — Не мога да обичам такъв следовател… мъчител… може би убиец. И макар че не го отхвърлих заради това — и преди, и още повече сега — има и други неща, заради които нямаше да съм с него. — Тя се обърна леко към мен, но не ме погледна в очите. — Дребни неща, но важни. Не е мил. Не знае кога да каже нещо утешително и кога да замълчи. Не му пука за историята. Няма меки сиви очи, нито гъсти вежди, и не навива ръкавите си до лакътя. — Аз я зяпнах, а този път тя ме погледна право в очите с някак храбра решителност. — С две думи, най-големият му недостатък е, че не си ти.

Погледът й беше почти неразгадаем, но след миг тя се усмихна, сякаш насила, като че ли се бореше със себе си, и това беше прекрасната усмивка на жените от семейството й. Гледах я, все още невярващо, а после я прегърнах и страстно я целунах.

— Какво мислиш? — прошепна тя, когато я пуснах за малко. — Какво мислиш?

Останахме там доста дълго — може би дори час — но накрая тя изведнъж се дръпна със стон и притисна ръка към врата си.

— Какво има? — попитах бързо.

Тя се поколеба.

— Раната ми — каза тя неуверено. — Заздравя, но понякога ме наболява. И сега си помислих — ами ако не трябваше да те докосвам?

Взряхме се един в друг.

— Дай да видя — казах аз. — Хелън, дай да я видя.

Без да продума, тя развърза шалчето си и повдигна брадичка под светлината на уличната лампа. На кожата на стегнатото й гърло видях два пурпурни белега, почти затворени. Страховете ми се поуталожиха; очевидно не беше хапана след първото нападение. Наведох се и докоснах раничките с устни.

— Пол, недей! — извика тя и стреснато се дръпна.

— Не ме интересува! — казах аз. — Ще я излекувам. — После въпросително я погледнах: — Да не би да те заболя?

— Не, напротив, беше успокояващо — призна тя, но сложи ръка над раната, сякаш за да я предпази, и скоро пак върза шалчето отгоре й. Тогава разбрах, че макар заразяването да не е било значително, трябва много внимателно да я наблюдавам. Порових в джоба си:

— Отдавна трябваше да направим това. Искам да го носиш — подадох й едно от малките кръстчета, които купихме от църквата „Сейнт Мери“ у дома. Закопчах го около врата й и то незабележимо увисна под шалчето й. Тя като че ли въздъхна с облекчение и леко го докосна с пръст.

— Аз не съм вярваща, нали знаеш, мислех, че съм учен и че…

— Знам. Но тогава защо ти беше онова в църквата „Сейнт Мери“?

— Какво в „Сейнт Мери“? — намръщи се тя.

— У дома, до университета. Когато дойде да прочетеш писмата на Роси, ти намокри челото си със светена вода.

Тя се замисли.

— Да, така беше. Но не че съм религиозна. Беше от носталгия по дома.

Бавно се върнахме по моста и през тъмните улици, без да се докосваме. Още усещах как ръцете й ме прегръщат.

— Нека да дойда с теб в стаята ти — прошепнах, когато наближихме хотела.

— Не тук — стори ми се, че устните и потръпнаха. — Наблюдават ни.

Не настоях и на рецепцията с радост установих, че имам с какво да се разсея. Когато помолих за ключа си, служителят ми подаде бележка, надраскана на немски: Тургут се беше обадил и искаше да му звънна. Хелън ме изчака, докато преминах през тежката процедура да се моля за телефона, бутвайки нещичко на пазача, за да улесня решението му — колко ниско бях паднал в онези дни — след това набрах номера и безнадеждно зачаках, а после дочух далечния звън. Тургут вдигна с неразбираемо изръмжаване, но бързо мина на английски.

— Пол, приятелю! Слава на боговете, че се обади. Имам новини за теб — важни новини!

Сърцето ми подскочи в гърлото.

— Намери ли…? — Карта? Гроб? Роси?

— Не, приятелю, чудо не се е случило. Но писмото, което Селим откри, е преведено и се оказа поразителен документ. Написано е от един православен монах в Истанбул през 1477 година. Чуваш ли ме?

— Да, да! — изкрещях аз и служителят ме изгледа ядно, а Хелън се притесни. — Давай нататък.

— През 1477 година. Има и още много. Мисля, че е важно да проследите сведенията от това писмо. Ще ти го покажа, когато се върнете утре. Нали?

— Да! — изкрещях. — Казва ли се в писмото, че… е погребан в Истанбул? — Хелън клатеше глава и аз се досещах какво си мисли — линията сигурно се подслушва.

— От писмото не се разбира — изръмжа Тургут. — Не съм сигурен къде е погребан, но едва ли гробът е тук. Мисля, че трябва да се приготвите за ново пътуване. Сигурно ще ви трябва помощ и от добрата леля. — Въпреки шума по линията дочух мрачна нотка в гласа му.

— Ново пътуване? Къде?

— В България! — извика Тургут отдалеч.

Втренчих се в Хелън, а слушалката за малко да се изплъзне от ръката ми.

— България?