Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Historian, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)
Допълнителна корекция
redSpectator (2013)

Издание:

Елизабет Костова. Историкът

Художествено оформление на корицата: Любомир Пенов

Отговорен редактор: Ваня Томова

Редактор: Мариана Шипковенска

Технически редактор: Божидар Стоянов

Предпечатна подготовка: Мирослав Стоянов

Сиела софт енд паблишинг, София, 2005

ISBN 954-649-843-2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 50

Тургут Бора и Селим Аксой ни чакаха на летището в Истанбул.

— Пол! — Тургут ме прегърна и целуна, потупвайки ме по рамото. — Мадам професоре! — той разтърси дланта на Хелън с две ръце. — Слава на небето, че сте живи и здрави. Добре дошли с триумфалното си завръщане!

— Е, чак триумфално не бих го нарекъл — казах аз, като не успях да сдържа смеха си.

— Ще поприказваме, ще поприказваме — извика Тургут и звучно ме плесна по гърба. Само след час се озовахме пред прага на дома му, където мисис Бора видимо се зарадва, че отново се срещаме. Когато я видяхме, двамата с Хелън едновременно възкликнахме: този ден тя беше облечена в бледо синьо като мъничко пролетно цветенце. Мисис Бора ни погледна въпросително.

— Роклята ти е чудесна! — възкликна Хелън и пое малката й ръчичка в своята дълга длан.

Мисис Бора се засмя.

— Благодаря — отвърна тя, — сама си шия дрехите.

После двамата със Селим Аксой ни наляха кафе и ни поднесоха нещо, което тя нарече бюрек, завити тестени кори с плънка от солено сирене, както и цяла вечеря от поне още пет-шест ястия.

— Сега, приятели, кажете какво научихте.

Това беше трудна задача, но с общи усилия му разказахме за преживяванията ни на конференцията в Будапеща, за срещата ми с Хю Джеймс, за историята на майката на Хелън, за писмата на Роси. Очите на Тургут се разшириха, когато описах как Хю Джеймс е намерил своята драконова книжка. Докато разказвах всичко това, почувствах, че наистина сме научили много. За съжаление, нищо от наученото не ни насочваше към местонахождението на Роси.

На свой ред Тургут ни каза, че в отсъствието ни са се случили големи беди; преди две вечери милият му приятел, библиотекарят, бил нападнат за втори път в апартамента, където се възстановявал. Човекът, когото тогава наели да го наблюдава, заспал на поста си и нищо не видял. Сега взели нов пазач и се надявали да е по-внимателен. Въпреки всички предпазни мерки клетият господин Ерозан изобщо не бил добре.

Имали и други новини за нас. Тургут глътна на един дъх втората си чашка кафе и побърза да измъкне нещо от зловещия си кабинет. (Почувствах облекчение, че този път не ни покани вътре.) Появи се оттам с тетрадка и отново седна до Селим Аксой. Двамата ни гледаха сериозно.

— Казах ти по телефона, че докато ви нямаше, намерихме едно писмо — обясни Тургут. — Оригиналът е на църковнославянски, стария език на християнското духовенство. Както ти казах, написано е от един карпатски монах и е свързано с пътуването му до Истанбул. Моят приятел Селим се чуди защо писмото не е на латински, но може би монахът е бил славянин. Да ви го прочета ли тутакси?

— Разбира се — казах аз, но Хелън вдигна ръка.

— Само минутка, ако обичате. Как и къде го намерихте?

Тургут кимна одобрително.

— Господин Аксой го намери в архива — всъщност в същия архив, който посетихме заедно. Той седя там три дни, за да прегледа всички налични ръкописи от XV век. Открил този документ сред една скромна по размер колекция от книжа на гяурските църкви — другояче казано, на християнските църкви в Истанбул, които получили позволение да продължат дейността си и при управлението на Завоевателя и наследниците му. В архива няма много такива документи, защото поначало те се съхранявали в манастирите и най-вече в Константинополската патриаршия. Някои черковни документи обаче оставали и при султана, особено когато става дума за нови споразумения с църквите, действащи на територията на империята — тези споразумения се наричат фермани. Понякога султанът получавал писма с — как се казваше? — петиции по някакъв църковен въпрос и те също попадали в архива.

Той побърза да преведе и думите на Аксой, който искаше да обясни нещо.

— Да, моят приятел добави нещо много важно. Той ми припомни, че скоро след като Завоевателя превзел града, той назначил нов патриарх на християните, патриарх Генадий. — Аксой слушаше и енергично кимаше. — Отношенията между султана и Генадий били съвсем цивилизовани, дори дружески — вече ви казах, че Завоевателя проявявал търпимост към християните в империята, след като покорил земите им. Султан Мехмед помолил Генадий да му напише кратко изложение за православната вяра и после наредил да го преведат за личната му библиотека. Копие от този превод още се пази в архива. Освен това има и копия от църковни устави, които трябвало да се предават на Завоевателя и са запазени в същия архив. Мистър Аксой разглеждал точно такъв църковен устав, на някаква църква в Анадола, и това писмо изпаднало между страниците му.

— Благодаря — Хелън се отпусна назад върху възглавниците.

— Уви, не мога да ви покажа оригинала, тъй като, естествено, не бива да го изнасяме от архива. Можете лично да отидете да го видите, докато сте тук, ако желаете. Написано е с превъзходен почерк на малко парченце пергамент, откъснато в единия край. Сега ще ви прочета превода, който направихме на английски. Моля помнете, че това е превод от превода, при което на места смисълът се е изгубил.

И той прочете следното:

До игумена Максим Евпраксий.

Ваше Високопреподобие,

Смиреният грешник се домогва до слуха Ви. Както вече писах, в нашата дружина се възцари раздор, откакто вчера заданието ни се провали. В града не сме на сигурно място, но при все това смятахме, че не бива да го напуснем, без да разберем какво се е случило със съкровището, което дирим. Тази сутрин, по волята на Всемогъщия, пред нас се откри нов път и с настоящето трябва да Ви го опиша. Игуменът на манастира Панахрантос, като дочул от нашия домакин игумена, който е негов добър приятел, за мъките и терзанията ни, дойде лично да ни посети в „Света Ирина“. Той е благороден и свят човек на петдесет години, прекарал дългия си живот първо във Великата лавра на Атон, а сега от много години като монах и игумен в Панахрантос. Щом дойде при нас, той първо се съвещава насаме с нашия домакин, а после двамата говориха с нас в покоите на домакина ни, в строга тайна, като предварително бяха освободени всички послушници и прислужници. Той ни каза, че до тази сутрин не знаел за присъствието ни тук, но щом дочул, дошъл при приятеля си да му предаде вестите, които по-рано не му споделил, тъй щото не искал да излага на опасност нито него, нито монасите му. Накратко, той ни откри, че онова, което търсим, вече е изнесено от града и е укрито на сигурно място в покорените земи на българите. Той ни даде най-поверителни указания как безопасно да стигнем дотам и ни каза името на храма, който трябва да издирим. На драго сърце бихме поостанали тук, за да стигне посланието ни до Вас и да получим заповедите Ви по този въпрос, но игумените също ни казаха, че еничари от двора на султана вече са ходили при Патриарха да го разпитват за изчезването на онова, което дирим. Сега за нас е извънредно опасно да останем тук дори и ден повече, а даже и дълбоко из земите на поганците ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук. Ваше Високопреподобие, простете своеволието ни, задето тръгваме, без да изчакаме заръките Ви, и дано Божията и Вашата благословия закрилят решението ни. Ако се наложи, ще унищожа дори и тази бележка, преди да е стигнала до Вас, и ще дойда да Ви разкажа за диренията ни със собствения си език, стига дотогава да не го отрежат.

От смирения грешник отец Кирил

април, лето Господне 6985

Когато Тургут приключи с четенето, настана дълбока тишина. Селим и мисис Бора седяха мълчаливо, а Тургут почесваше посребрената си грива с неспокойна ръка. Двамата с Хелън се спогледахме.

— Лето Господне 6985? — казах аз накрая. — Какво означава това?

— Средновековните документи носят дата по календара, който изчислява дните от Сътворението — обясни Хелън.

— Да — кимна Тургут. — По съвременния календар година 6985 означава 1477 година.

Не можах да сдържа въздишката си.

— Писмото е забележително и очевидно е изпълнено с някаква голяма тревога. Но аз се предавам — признах със съжаление. — Датата определено ме кара да подозирам възможна връзка с откъса, който мистър Аксой откри по-рано. Но какво доказва, че монахът, който е написал това писмо, идва от Карпатите? И защо мислите, че е свързано с Влад Дракула?

Тургут се усмихна.

— Отлични въпроси, както обикновено, млади ми неверни Тома. Позволи ми да се опитам да им отговоря. Както казах, Селим познава града много добре и когато открил това писмо и успял да разчете достатъчно от него, за да се увери, че може да е от полза, го занесъл на свой приятел, който сега завежда библиотеката на древния манастир „Света Ирина“, той още съществува. Та този приятел му превел писмото на турски и бил дълбоко заинтригуван, защото вътре се споменавал и неговият манастир. Той обаче не могъл да открие в архивите си документи за подобно посещение от 1477 година — то или не е било документирано, или всички книжа са изчезнали много отдавна.

— Ако мисията, която се описва, е била тайна и опасна — изтъкна Хелън, — едва ли някой би оставил писмени сведения за нея.

— Съвсем вярно, скъпа мадам — кимна й Тургут. — Всеки случай, приятелят на Селим от манастира ни помогна по един важен въпрос — той прерови най-древните църковни истории, с които разполагаше библиотеката му, и откри, че игуменът, до когото е адресирано писмото, онзи Максим Евпраксий в края на живота си е бил велик игумен в Атон. През 1477 година обаче, когато е писано това писмо, той е бил игумен на манастира в езерото Снагов.

Тургут тържествуващо натърти последните си думи.

За миг останахме безмълвни. Накрая Хелън наруши мълчанието:

— Ние сме Божи люде, мъже от Карпатите — измърмори тя.

— Моля? — Тургут се втренчи в нея любопитно.

— Да! — подех аз стиха от Хелън. — „Мъже от Карпатите.“ Това е откъс от песен, румънска народна песен, която Хелън откри в Будапеща. — Разказах им как един час прелиствахме старинния сборник песни в библиотеката на Будапещенския университет, като описах изящната гравюра с дракона и скритата сред дърветата църква в горния край на страницата. Когато споменах дракона, веждите на Тургут се вдигнаха почти до разрошената му коса, а аз бързо прелистих бележките си.

— Къде е това нещо? — Миг по-късно намерих записания на ръка превод сред папките в куфарчето си — Господи, помислих си, какво ли ще стане, ако случайно изгубя това куфарче! — и им го прочетох на глас, с малки паузи, в които Тургут превеждаше на Селим и на мисис Бора:

Те стигнаха до портите, чак до големия град,

Стигнаха до големия град от земята на смъртта.

„Ние сме Божи люде, мъже от Карпатите.

Ние сме монаси, свети хора, но носим само зли вести.

Носим вестта за чумата на големия град.

Служим на господаря си и оплакваме смъртта му.“

Те стигнаха до портите и градът заплака с тях,

Щом влязоха.

— Олеле, Боже, колко чудновато и страшно — каза Тургут. — Всичките ви народни песни ли са такива, мадам?

— Да, повечето — каза Хелън през смях. Осъзнах, че от вълнение за цели две минути бях забравил, че тя седеше точно до мен. Едва се възпрях да не се протегна да хвана ръката й, да не зяпам усмивката й, нито къдрицата черна коса на бузата й.

— И нашият дракон най-отгоре, скрит сред дърветата — не може да няма връзка.

— Как ми се иска да я видя — въздъхна Тургут. После удари по края на месинговата маса, така че чашите ни издрънчаха. Жена му нежно сложи ръка на лакътя му и той утешително я потупа. — Не, вижте — чумата! — той се обърна към Селим и двамата си размениха няколко картечни реплики на турски.

— Какво? — Хелън беше присвила очи от усилие да се съсредоточи. — Чумата от песента?

— Да, мила — Тургут приглади косата си назад. — Освен писмото, открихме и още едно обстоятелство за Истанбул от същия този период — нещо, което моят приятел Аксой всъщност вече знаеше. В късното лято на 1477 година, в най-голямата горещина, в града избухва епидемия, известна сред нашите историци като Малката чума. Тя взема много жертви в стария квартал Пера — той сега се нарича Галата. Пробождали телата на умрелите през сърцето, преди да ги изгорят. Това, казва той, е необикновено, защото по принцип при епидемии труповете на нещастниците просто били изгаряни извън стените на града, за да не се разпространява заразата. Чумата обаче била краткотрайна и не взела много жертви.

— Смятате, че тези монаси, ако са същите, са донесли чумата в града?

— Това, разбира се, не можем да кажем — призна Тургут, — но ако вашата песен описва същата група монаси…

— Хрумна ми нещо — Хелън остави чашата си. — Не мога да си спомня, Пол, дали ти разказах това, но Влад Дракула е бил един от първите военни стратези, който употребил — как да кажа? — болестите като оръжие.

— Биологична война — допълних аз. — Хю Джеймс ми каза.

— Точно така — тя сгъна крака под себе си. — По време на султанските набези във Влахия Дракула изпращал в османските лагери болни от чума или от едра шарка, преоблечени като турци. Така те умирали там, но преди това заразявали колкото се може повече хора.

Ако всичко това не беше толкова зловещо, щях да се усмихна. Влашкият княз е не само съкрушително силен, но и невероятно изобретателен — изключително умен противник. Секунда по-късно осъзнах, че току-що бях помислил за него в сегашно време.

— Разбирам — кимна Тургут. — Искаш да кажеш, че тази група монаси, ако са били същите монаси, вероятно са донесли чумата със себе си от Влахия.

— Едно нещо обаче остава неясно — намръщи се Хелън. — Ако някои от тях са били заразени с чума, защо игуменът на „Света Ирина“ ги е пуснал да пренощуват при него?

— Права сте, мадам — призна Тургут. — Макар че може да не е било чума, а друг вид зараза… но няма как да разберем.

Разочаровано мълчахме и размишлявахме.

— Много православни монаси са ходели в Константинопол на поклонение дори и след покоряването на града — каза накрая Хелън. — Може би става дума просто за група поклонници.

— Но те са търсели нещо, което очевидно не са намерили при поклонението си, поне не в Константинопол — възразих аз. — А и отец Кирил казва, че те отиват в България, преоблечени като поклонници, сякаш всъщност не са такива — поне така звучат думите му.

Тургут почеса глава.

— Мистър Аксой мисли доста по въпроса — каза той. — Обясни ми, че повечето от великите християнски реликви, съхранявани в константинополските църкви, са били унищожени или разграбени по време на нашествието — икони, кръстове, мощи на светци. Разбира се, през 1453 година тук не е имало толкова много съкровища, както когато Византия е била велика сила, защото най-красивите и древни предмети били плячкосани от латинските кръстоносци през 1204 година — несъмнено знаете тази история, — които ги отнесли в Рим, Венеция и други западни градове. — Тургут неодобрително разтвори ръце. — Баща ми разказваше за чудесните коне върху базиликата „Сан Марко“ във Венеция, които кръстоносците откраднали от Византия. Християнските нашественици, както виждате, не били много по-милостиви от османските завоеватели. Така или иначе, приятели, при нашествието от 1453 година някои от черковните богатства били укрити, а част дори били изнесени от града още преди обсадата на султан Мехмед и били скрити в манастири извън стените на града или пък тайно пренесени в чужди земи. Ако нашите монаси са били поклонници, може да са дошли в града с надеждата да видят някоя светиня и да са открили, че тя липсва. Може би игуменът на втория манастир им е разказал историята на някоя прочута икона, която е била скрита на сигурно място в България. От това писмо обаче няма как да разберем за какво точно става дума.

— Сега разбирам защо искаш да отидем в България. — Отново устоях на порива да грабна ръката на Хелън. — Макар че не мога да си представя как ще научим нещо повече по този въпрос, да не говорим как изобщо ще се вмъкнем там. Сигурен ли си, че в Истанбул няма къде повече да търсим?

Тургут мрачно поклати глава и вдигна забравената си кафена чашка.

— Използвах всеки източник на информация, който знам, включително няколко — съжалявам за това, — чието естество не мога да ви разкрия. Мистър Аксой прерови всичко — своята библиотека, библиотеките на приятелите си, университетските архиви. Говорих с всеки историк, когото успях да открия, включително един, който изучава гробищата на Истанбул — нали сте виждали прекрасните ни гробища. Не успяхме да намерим никакви сведения за необичайно погребение на чужденец тук от онзи период. Възможно е и да сме пропуснали нещо, но не знам къде още може да се търси в един по-кратък срок. — Той ни изгледа сериозно. — Знам, че за вас ще е наистина трудно да отидете в България. Бих отишъл аз, само че за мен, приятели, ще е още по-трудно. Като турчин не мога да посетя даже някоя от научните конференции там. Никой не мрази потомците на Османската империя повече от българите.

— О, румънците дават най-доброто от себе си — увери го Хелън, но думите й бяха смекчени от усмивка, която го накара да се разсмее в отговор.

— Но… Господи! — Облегнах се назад върху възглавниците на дивана и сякаш ме отнесе една от онези вълни на нереалност, които напоследък все по-често ме заливаха. — Не виждам как ще се справим.

Тургут се наведе и постави пред мен английския превод на писмото на монаха.

— И той не е знаел.

— Кой? — простенах аз.

— Отец Кирил. Слушай, приятелю, кога изчезна Роси?

— Преди повече от две седмици — признах аз.

— Нямаш никакво време за губене. Знаем, че Дракула не е в гроба си в Снагов. Смятаме, че не е погребан и в Истанбул. Но… — той потупа писмото, — тук имаме някакво доказателство. За какво, още не знаем, но през 1477 година пратеник на Снаговския манастир е отишъл в България — или поне се е опитал. Струва си да се проучи. Дори и нищо да не откриеш, поне ще знаеш, че си направил всичко възможно. Тогава ще можеш да се върнеш у дома и да оплакваш своя учител с чиста съвест, а ние, твоите приятели, вечно ще се прекланяме пред твоята храброст. Ако обаче не опиташ, ще се скиташ безспир и ще скърбиш безутешно.

Той отново взе превода и прокара пръст по текста, а после прочете на глас:

— „Сега за нас е извънредно опасно да останем тук дори и ден повече, а даже и дълбоко из земите на поганците ще сме в по-голяма безопасност, отколкото тук.“ Ето, приятелю. Сложи го в куфарчето си. Този екземпляр, английският, е за теб. Към него сме приложили и славянския текст, както ни го записа монахът, приятел на мистър Аксой.

Тургут се наведе към мен.

— Нещо повече, разбрах, че в България работи един учен, от когото можеш да потърсиш помощ. Името му е Антон Стойчев. Приятелят ми Аксой дълбоко се възхищава на трудовете му, които са публикувани на много езици. — Селим Аксой кимна, като чу името. — Няма жив човек, който да знае повече от Стойчев за средновековната история на Балканите и особено на България. Той живее близо до София — трябва да го потърсите.

Изведнъж Хелън улови ръката ми, без да се крие, и ме изненада: мислех, че ще пазим връзката си в тайна дори и тук, сред приятели. Видях, че Тургут забеляза малкия й жест. Добродушните бръчици край очите и устата му се врязаха още по-дълбоко, а мисис Бора искрено ни се усмихна и обви колена с момичешките си ръце. Явно тя одобряваше съюза ни и аз внезапно почувствах връзката ни благословена от тези добросърдечни хора.

— Тогава ще се обадя на леля — каза Хелън решително и стисна пръстите ми.

— Ева? Какво може да направи тя?

— Както знаеш, тя може всичко — усмихна ми се Хелън. — Не, не знам какво точно може да направи, нито какво ще направи. Но тя има приятели, както и врагове в тайната полиция на родната ми страна — тя сниши глас, сякаш несъзнателно, — а те имат приятели навсякъде в Източна Европа. Както и врагове, разбира се — те всички се шпионират един друг. Единственото, за което съжалявам, е, че може да я изложа на опасност. Освен това ще ни трябва голям, много голям подкуп.

— Бакшиш — кимна Тургут. — Естествено. Със Селим Аксой се сетихме за това. Намерихме двайсет хиляди лири, които можете да използвате. И макар че не мога да дойда с вас, приятели, ще ви помогна с каквото мога, както ще ви помага и мистър Аксой.

Внимателно ги изгледах с Аксой — те седяха срещу нас с изправени гърбове, забравили за кафето си, изпънати и сериозни. Нещо в лицата им — на Тургут широко и румено, а на Аксой — изписано, но и двамата с еднакво проницателни очи, едновременно спокойни и някак безпощадно бдителни — изведнъж ми се стори познато. Завладя ме усещане, което не можех да разпозная; за секунда то задържа въпроса зад зъбите ми. После стиснах още по-здраво ръката на Хелън — тази силна, корава, вече обична ръка — и се взрях в тъмния поглед на Тургут.

— Кои сте вие? — попитах аз.

Тургут и Селим се спогледаха и сякаш мълчаливо нещо се споразумяха. После Тургут се обади с тих, но ясен глас:

— Ние служим на султана.